Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (27)

Двадесет и четвърта глава

Познатият Оскар Шиндлер, който скачаше от коня си на двора на „Емалия“ през онези дни бе все така преуспяващ бизнесмен. Беше лъскав и елегантен в стила на Джордж Сандърс и Курт Юргенс, на които винаги го оприличаваха. Сакото и бричът му бяха майсторски ушити, а ботушите му за езда направо блестяха. Приличаше на човек, на когото му върви във всичко.

Но понякога се връщаше от ездата из околията и се качваше в кабинета си, за да се сблъска със сметки, които бяха нещо ново дори за такова ексцентрично предприятие като Германска емайлна фабрика.

Доставките на хляб от пекарните на „Плашув“ за лагера на улица „Липова“ се правеха два пъти седмично по неколкостотин самуна, а от време на време израз на особено благоволение бе половината камион ряпа. Без съмнение тези големи, недотам натоварени камиони бяха описани с много повече цифри в счетоводните книги на Гьот. Доверени агенти като Хилович търгуваха от името на хер хауптщурмфюрера с разликите между оскъдните доставки, които пристигаха на „Липова“, и тежките товари, които Гьот описваше на книга. Ако Оскар разчиташе само на Амон за храната, то неговите деветстотин евреи щяха да получават по седемстотин и петдесет грама хляб за седмицата и супа веднъж на три дни. Лично или чрез посредничеството на изпълнителния си директор Оскар харчеше близо петдесет хиляди злоти месечно, за да купи храна на черно. В някои седмици се налагаше да доставя повече от три хиляди пити. Ходеше в града при германските надзиратели на големите пекарни и им носеше райхсмарки и две-три бутилки коняк в куфарчето си.

Изглежда, Оскар не осъзнаваше, че през лятото на 1943 година е един от хората, които незаконно хранеха такъв огромен брой евреи в Полша, а ужасният глад, който според политиката на СС висеше над всички фабрики за смърт и над малките, оградени с бодлива тел трудови лагери, отсъстваше от улица „Липова“. Това отсъствие беше видимо, но и твърде опасно.

През лятото се случиха и много неща, които затвърдиха още повече мита за Шиндлер и почти религиозната вяра сред много затворници от „Плашув“ и сред всички от „Емалия“, че Оскар е безстрашен спасител.

В първите дни след откриването на всеки нов помощен лагер старши офицери от лагера-майка правеха инспекция, за да се уверят, че работоспособността на робите-затворници се стимулира по най-радикален и показателен начин. Не се знае със сигурност точно кои офицери от „Плашув“ са посещавали „Емалия“, но самият Оскар и някои от затворниците разказваха, че Гьот е бил там. А ако не е бил Гьот, ходили са Лео Джон или Шайд. Или пък протежето на Гьот Йозеф Нойшел. Няма да е голяма грешка, ако споменем точно техните имена във връзка със „стимулирането по най-радикален и показателен начин“. Които и да са били те, вече са предприемали подобно усърдно стимулиране в „Плашув“. При посещението си в „Емалия“ забелязали един затворник на име Ламус, който бута количката твърде бавно по двора на фабриката. По-късно Оскар твърдеше, че именно Гьот е бил този ден в „Емалия“ и се обърнал към един млад полицай от охраната, Грюн, пак протеже на Амон, бивш борец и настоящ телохранител на коменданта. Сигурно е, че точно Грюн заповядал да екзекутират Ламус.

Грюн арестувал затворника, а инспектиращите продължили обиколката си из другите сектори на лагера. Някой от цеха за съдове бързо отишъл в канцеларията на хер директора и го информирал за станалото. Оскар се спуснал бесен по стълбите — по-бесен от деня на посещението на госпожица Режина Перлман — и стигнал до двора тъкмо когато Грюн изправял Ламус до стената.

Оскар извикал: „Нямате право да вършите това. Хората ми няма да работят, ако започнете да стреляте. Имам важни военни поръчки.“ Такъв бил обичайният аргумент на Шиндлер с подтекст, че Оскар познавал някои старши офицери, които ще научат името на Грюн, ако той затруднява производството в „Емалия“.

Лукавият Грюн знаел, че другите инспектиращи са в цеховете, където боботенето на струговете и трясъкът на металните преси ще прикрият всеки шум. Ламус бил последната грижа на хора като Гьот и Грюн, така че след това нямало да има разследвания. „Какво печеля аз?“ — попитал младият офицер Оскар. „Може би водка — казал Оскар, — литър и половина?“

За Грюн това било значителна награда. За цял ден работа зад картечницата по време на акция — ежедневните, масови убийства на Изток, — за убийството на хиляди хора на тях им давали по половин литър водка. Момчетата влизали по желание в оперативните групи, за да могат по-късно да получат наградата си и да я изпият вечерта в столовата. А тук хер директорът му предлагал три пъти повече само за да си затвори очите.

Въпреки това казал: „Не виждам шишето.“ Хер Шиндлер вече избутвал Ламус от стената, за да изчезне от полезрението. „Махай се!“ — креснал му Грюн. Оскар казал: „Можете да получите бутилката от кабинета ми, щом свършите с инспекцията.“

Оскар направил подобна сделка и когато Гестапо нахлули в апартамент на фалшификатор на документи и открили сред всичко останало и комплект германски документи за цяло семейство на име Волфайлер — майка, баща и три деца, всичките работници при Шиндлер. Гестаповците пристигнали на улица „Липова“, за да арестуват семейството за разпити в затвора „Монтелупих“, които впоследствие щели да завършат на хълма с австрийския редут. Три часа след като влезли в кабинета на Оскар, двамата от Гестапо излязли залитащи и, макар и временно добронамерени от коняка, който, както всички знаем, също е разменна монета. Конфискуваните фалшиви документи били на бюрото на Оскар. Той пък ги хвърлил в огъня.

Друг случай — братята Данцигер, които развалили метална преса в един петъчен ден. Честни мъже, объркани, слабо квалифицирани, те гледали вторачено машината, която току-що повредили. Хер директорът отсъствал по работа и някой веднага ги докладвал в администрацията на „Плашув“. Оскар винаги твърдеше, че е работа на шпионин. Отвели братята от „Емалия“ и на следващата проверка на плаца в „Плашув“ обявили, че ще бъдат обесени. „Тази вечер — казвало се в съобщението — всички в «Плашув» ще видят екзекуцията на двама саботьори.“ Смъртната присъда за братята обаче спечелила тяхната религиозност.

Оскар се върнал от служебното си посещение в Сосновец в три часа следобед в събота, точно три часа преди обявената екзекуция. На бюрото му лежало съобщение за присъдата. Веднага тръгнал към „Плашув“, взимайки със себе си коняк и някакъв хубав салам. Паркирал колата си до административния блок и открил Гьот в кабинета му. Казал, че се радва, че не безпокои коменданта по време на следобедния му сън. Никой не може да каже със сигурност каква сделка са направили двамата в този кабинет, подобен на кабинета на инквизитора Торквемада, на чиито стени Гьот пожелал да бъдат поставени халки за превъзпитаване на някои посетители. Трудно е да се повярва, че Амон се е задоволил само с коняк и салам. Във всеки случай загрижеността му за здравината на металните преси в Райха се уталожила след разговора, и в шест часа, когато трябвало да бъдат екзекутирани, братята Данцигер си тръгнали от „Плашув“ на задната седалка в лъскавата лимузина на Оскар към сладката мизерия в „Емалия“.

Разбира се, всички тези победи бяха частични. Оскар знаеше, че е право на царете да се държат ирационално, според стечението на обстоятелствата. Емил Краутвирт, получил дипломата си в края на трийсетте, денем инженер във фабриката за радиатори зад бараките на „Емалия“, бе редовен посетител на помощния лагер на Оскар. Краутвирт, както и останалите обитатели на „Емалия“, наричаше мястото „лагера на Шиндлер“, но след като го откараха в „Плашув“ за публично обесване, СС показа чий е лагерът всъщност. Поне що се отнася до някои аспекти на съществуването му.

За онази част от хората в „Плашув“, които щяха да оцелеят до победата, обесването на инженер Краутвирт бе първата история, която разказваха, след своята лична за болката и униженията. СС бе винаги крайно пестелива с бесилките. В „Плашув“ те представляваха нещо като редица ниски странични стълбове на футболни врати, на които липсваше достолепието на истинската бесилка, позната ни от историята преди гилотината от Френската революция, на Елизабетинската бесилка или на внушителната бесилка в двора на шерифския затвор. Наблюдавани в мирно време, бесилките в „Плашув“ и Аушвиц внушаваха страх не с достолепието си, а с простотата си. Но, както бяха установили вече майките в „Плашув“, дори и при такава банална форма на бесилките децата видяха твърде много екзекуции на хора, избрани напосоки от тълпата затворници на плаца за проверка. Едно шестнадесетгодишно момче на име Хаубенщок трябваше да бъде екзекутирано заедно с Краутвирт. Инженерът бе осъден, защото бе писал писма на бунтари от Краков, а Хаубенщок — защото го чули, че пее „Волга, Волга“, „Калинка моя“ и други подобни руски песни с цел (според смъртната присъда) „да спечели украинските полицаи за каузата на болшевизма“.

Според правилото екзекуциите в „Плашув“ се извършваха сред абсолютна тишина. За разлика от шумните екзекуции в миналото, обесването тук се изпълняваше тихо, като в църква. Затворниците биваха строявани в гъсти редици и се охраняваха от хора, които знаеха силата си, от такива като Худжар, Джон, Амтор, Шайд, Грим, Грюн, от две наскоро пристигнали надзирателки от СС — Алис Орловски и Луизе Данц — и също от Ричек и Шрайбер. Под такава охрана жалбите на осъдените се посрещаха с мълчание.

Инженер Краутвирт изглеждаше отначало изумен и нищо не казваше, но момчето бе по-шумно. С треперещ глас то се опитваше да убеди хауптщурмфюрера, който стоеше близо до бесилката.

— Аз не съм комунист, хер комендант. Аз мразя комунизма. Това бяха само песни. Обикновени песни.

Палачът, евреин месар от Краков, оправдан за някакво престъпление при условие, че ще изпълнява тази длъжност, вдигна Хаубенщок върху столчето и му надяна примката. Знаеше, че Амон иска първо да мине момчето, за да няма шум. Когато месарят ритна столчето изпод краката на Хаубенщок, въжето се скъса и момчето, мораво и тежко дишащо, с примка на шията, запълзя към Гьот. Все така продължаваше да го моли, зарови глава в нозете на коменданта и прегърна краката му. Този бе най-красноречивият пример за падението им и потвърди у Гьот убеждението, че е техен господар от няколко месеца насам, от няколко адски месеца. Амон, застанал на плаца сред всички тези зяпнали уста, които не продумваха, а само тихичко дишаха, като шепот на вятъра в пясъчни дюни, извади пистолета си, ритна момчето настрани и го застреля в главата.

Когато бедният инженер Краутвирт видя ужасната екзекуция на момчето, извади от джоба си скрития бръснач и преряза вените си. Нарани се много лошо, но Гьот нареди палачът да изпълни процедурата въпреки всичко. Опръскани с кръвта на Краутвирт, двама украинци го качиха на бесилото и той — с кървящи китки — увисна пред очите на евреите от Южна Полша.

Беше естествено затворниците в „Плашув“ да се надяват с част от съзнанието си, че всяко подобно варварско изстъпление ще е може би последното, че може би и Амон, в края на краищата, ще смени методите си на работа, а ако и той не се промени — то може би някой от невидимите служители в кабинети с френски прозорци и лъснати паркети, с изглед към площад, на който възрастни жени продаваха цветя, ще научи поне част от това, което става в „Плашув“, и ще спрат по-нататъшните мъчения.

При второто посещение на доктор Седлачек в Краков Оскар и зъболекарят направиха план, който би се сторил наивен на по-благоразумен човек от Шиндлер. Оскар сподели със Седлачек, че може би една от причините за жестокостта на Амон Гьот е лошокачественият алкохол, който пиеше — цели кофи деветдесет и шест градусов местен, така наречен „коняк“, който още повече влошаваше и без това нестабилната представа на Амон за човещина. С част от райхсмарките, донесени току-що от д-р Седлачек и предадени на Оскар, трябваше да се купи каса чудесен коняк — нещо не така лесно и евтино за доставка в Полша след Сталинградската битка. Оскар щеше да го предаде на Амон и в разговор да му намекне, че войната все някога ще свърши и ще последва разследване на дейността на някои хора. Че може би приятелите на Амон ще си спомнят, че е бил твърде старателен в работата си.

В характера на Оскар беше да вярва, че можеш да пиеш със самия дявол и да се опиташ да обърнеш баланса между доброто и злото на чашка коняк. Не че смяташе другите методи за по-лоши. Те просто никога не му минаха през ума. Той винаги щеше да си остане човек на сделките.

Полицай Освалд Боско, който по-рано отговаряше за портата на гетото, за разлика от Оскар бе човек на идеите. За него бе невъзможно да се вмества повече в схемите на СС — тук да даде подкуп, там да пусне фалшиви документи, да прибере под крилото си дузина деца, докато стотина други са изкарани от гетото. Боско напусна полицейския участък в Подгурже и изчезна при партизаните в горите при Неполомиче. В редовете на Народната армия щеше да се опита да изкупи ентусиазма, който бе изпитвал към нацизма през 1938 година. Щяха да го познаят в едно селце близо до Краков, преоблечен като полски фермер, и да го разстрелят за предателство. Така Боско щеше да се превърне в мъченик.

Боско отиде при партизаните, защото нямаше друг избор. Нямаше финансовия размах и възможностите на Шиндлер да подкупва системата. Но като че ли бе в природата на двамата мъже да бъдат именно такива — единият, със захвърлената униформа и полицейския чин, другият, със сигурната печалба и стока. Няма да е възхваляване на Боско и обругаване на Шиндлер, ако кажем, че Оскар можеше да стане мъченик само по погрешка, при провал на някоя сигурна сделка. Но имаше хора, които все още дишаха, защото Оскар бе точно такъв — хора като семейство Волфайлер, братята Данцигер, Ламус… Защото Оскар работеше с тези методи, невероятният лагер в „Емалия“ съществуваше на улица „Липова“. Точно на това място хиляди хора се чувстваха сигурни, а есесовците стояха извън оградата. Тук не биеха, супата бе достатъчно калорична, за да живее човек. Според природните различия в характерите им моралното отвращение и на двамата партийни членове, Боско и Шиндлер, бе съизмеримо, макар Боско да демонстрираше своето със захвърлянето на униформата си в Подгурже, а пък Оскар — голямата нацистка значка и посещенията при откачения Амон в „Плашув“, за да му отнесе хубаво пиене.

Беше късно следобед. Оскар и Амон седяха в хола на бялата вила на Гьот. Приятелката на Гьот, Майола, надникна при тях. Беше дребна жена, секретарка във фабриката „Вагнер“ в града. Тя не прекарваше цялото си време в нездравословната среда на „Плашув“. Бе чувствителна и деликатна, според слуховете заплашила Гьот, че няма да спи с него, ако продължава да стреля по хора. Но никой не можеше да каже със сигурност дали е истина или плод на защитните реакции на мозъците на затворници, които се опитваха отчаяно да направят света обитаем.

Майола не остана дълго време при Оскар и Амон. Усещаше, че ще има запой. Хелен Хирш, бледа, облечена в черно, им донесе мезетата и сладкишите, залитайки от умора. Предишната нощ Амон я преби, защото приготвила храна за Майола без предварителното му разрешение. Тази сутрин я накара да изкачи петдесет пъти плачешком трите етажа на вилата, защото видял петънце от муха върху една от картините в коридора. Тя бе слушала истории за хер Шиндлер, но досега не беше го виждала. Този следобед не се почувства по-добре, когато двамата едри мъже седнаха от двата края на ниската масичка и изглеждаха като братя и съмишленици. Нищо друго не я интересуваше тук, дори и нейната собствена смърт, която се разбираше от само себе си. Мислеше единствено за живота на по-малката си сестра, която работеше в голямата кухня на лагера. Беше събрала тайничко малко пари, които се надяваше да помогнат за това дело. За себе си знаеше, че няма пари, нито някакъв начин да се спаси.

Двамата пиха цял следобед, до свечеряване, до тъмно. Продължиха да пият доста време след вечерното изпълнение на затворничката Тося Лийберман на „Приспивна песен“ от Брамс, което успокои женския сектор и се загнезди сред дъските на мъжките бараки. Черните им дробове бяха нажежени като пещи. В най-подходящия момент Оскар се наведе през масата и, демонстрирайки приятелство, което и при толкова изпит алкохол стигаше само до повърхността на кожата му, беше илюзия, несъществуваща тръпка, пробягваща единствено между порите — та Оскар се наведе към Амон и с дяволска лукавост започна да го придумва да се укроти.

Амон сякаш възприе идеята. На Оскар му се стори, че мисълта за умереност му се понрави — умереност, достойна за един император. Амон си представяше болен роб, който бута вагонетка, залитащ затворник, който се прибира от фабриката за кабели, натоварен с дърва или дрехи, взети от портала на затвора. Тази фантазия бе съпроводена с приятно затопляне в корема. Той ще прости на този повлекан, на този слаб актьор. Може би както Калигула се е ласкаел да се мисли за Калигула Добрия, така за момент въображението на коменданта бе завладяно от видението Амон Добрия. Всъщност кой винаги щеше да има слабост към тази фантазия. Тази нощ кръвта му беше станала като че ли златиста от изпития коняк, а и целият лагер спеше дълбоко, така че Амон бе привлечен по-скоро от идеята за милостта, отколкото от страха, че след време ще се преразгледа „работата“ му. Но на сутринта щеше да си припомни предупреждението на Оскар и да го свърже с новината на деня, че русите застрашително настъпват на Киевския фронт. Сталинград бе на огромно разстояние от „Плашув“, но разстоянието до Киев бе по-близко до съзнанието.

Няколко дена след запоя на Оскар и Амон в „Емалия“ пристигнаха новини, че двойното предизвикателство за милост и реабилитиране дава своите резултати. Д-р Седлачек, който се връщаше обратно в Будапеща, щеше да докладва на Саму Шпрингман, че Амон се е „предал“, макар и временно, засега не убива наляво и надясно. И деликатният Саму, който имаше най-различни грижи, свързани с многото лагери от Дахау и Дранси на запад до Собибор и Белзец на изток, се надяваше, че ямата в „Плашув“ е запушена за известно време. Но привлекателният блясък на милосърдието бързо изчезна. Ако временно издевателствата бяха престанали, то оцелелите, които разказаха за преживяното в „Плашув“, не си спомняха такъв момент. Общото впечатление бе за безкрайни изтезания. Ако Амон не излезеше с пушката си на терасата днес или утре, то не значеше, че няма да излезе вдругиден. Трябваше нещо повече от временното неявяване на Амон на терасата, за да даде и на най-наивните затворници мъничко надежда за по-сериозна промяна в характера на коменданта. И ето, в един момент той се появи на стълбището с тиролската шапка, която слагаше при такива случаи, и с бинокъл в ръце започна да търси поредния обречен.

Доктор Седлачек се върна в Будапеща не само с добрата новина за промяната у Амон, но и с повече достоверна информация за лагера „Плашув“.

Един ден полицай от охраната в „Емалия“ се появи в „Плашув“ със заповед да отведе Щерн в Заблоче. Веднага след като Щерн дойде на портала, го отведоха в новия апартамент на Оскар над канцелариите. Тук Оскар го представи на двама мъже, облечени в хубави костюми. Единият бе д-р Седлачек, другият — евреин с швейцарски паспорт, който се представи като Бабар.

— Скъпи приятелю — каза Оскар, — искам да напишеш колкото се може по-пълен доклад за положението в „Плашув“ за един следобед.

Щерн не беше виждал Седлачек или Бабар никога преди това и помисли, че Оскар е много непредпазлив. Той сключи ръце както винаги и промърмори, че преди да започне доклада, би искал да говори насаме с хер директора.

Оскар винаги казваше, че Ицхак Щерн не може да каже едно изречение направо, без да го украси с много приказки за вавилонския Талмуд и обредите за пречистване. Но сега той бе по-прям:

— Моля, кажете ми, хер Шиндлер — попита той, — не мислите ли, че това е огромен риск?

Оскар избухна. Преди да успее да се овладее, непознатите го чуха чак в другата стая.

— Щях ли да те карам, ако имаше риск?

После се успокои и каза:

— Винаги има риск. Това го знаеш по-добре и от мен. Но с тези хора не е така. Те са съвсем сигурни.

После Щерн цял ден писа доклада. Като учен се придържаше към точния стил. Организацията за спасение в Будапеща, а също и ционистите в Истанбул щяха да получат от Щерн доклад, с който можеха да се обосноват. Ако човек умножеше доклада на Щерн по хиляда и седемстотин малки и големи трудови лагери, се появяваше картина, която щеше да накара света да онемее.

Седлачек и Оскар искаха от Щерн и друго. На сутринта след запоя с Амон Оскар измъкна железния си черен дроб от „Плашув“ преди началото на работния ден. Между намеците за толерантност, които опита да направи пред Амон, успя да получи и писменото му разрешение за посещение на двама „събратя индустриалци“ в този модел на икономиката. Оскар отведе двамата бизнесмени в административния блок сутринта и поиска затворник Ицхак Щерн да ги разведе из лагера. Приятелят на Седлачек, Бабар, имаше някакъв миниатюрен фотоапарат, но го носеше съвсем явно в ръцете си. Можеше да се мисли, че ако някой есесовец се заинтересува, Бабар щеше да е доволен да се похвали с придобивката си, донесена наскоро от служебно пътуване до Брюксел или Стокхолм.

Щом излязоха с гостите от административния блок, Оскар хвана слабичкия Щерн за рамото.

— Приятелите ми ще се радват да разгледат цеховете и бараките — каза Оскар. — Ако смяташ, ме нещо пропускаме, само спри и си вържи връзката на обувката.

По главната алея се насочиха към казармените помещения. Още тук връзките на Щерн трябваше да бъдат вързани. Приятелят на Седлачек снима групите затворници, които влачеха вагонетки с камъни от кариерата, а Щерн промърмори:

— Извинете, господа!

И пак започна да си връзва обувките, за да имат време да разчетат някои от надписите на надгробните плочи, оформили алеята. Сред тях бяха имената на Блума Гемайнерова (1859–1927), Матилде Лийбескинд, умряла на деветдесет години през 1912, Роза Гродер, тринадесетгодишна, починала през 1931, София Рознер и Адолф Готлиб, умрели по времето на император Франц Йосиф. Щерн искаше да им покаже как имената на достойни мъртъвци са превърнати в утъпкана алея.

Отидоха по-нататък, минаха покрай публичен дом за полицаите, в който работеха полякини. Стигнаха и до кариерата, където се добиваше варовик. Тук Щерн трябваше да си върже връзките направо на моряшки възел. Доста неща бяха за снимка на това място. Много затворници загиваха на тази скала от преумора от постоянно размахване на чукове и кирки. Никой от работниците в кариерата не прояви интерес към сутрешните посетители. Украинецът шофьор на Гьот, Иван, работеше тук, а надзирател бе един германски престъпник с яйцевидна глава на име Ерик. Ерик вече бе показал възможностите си за разправа с цели семейства, като бе убил майка си, баща си и сестра си. Можеше вече да е обесен или поне прибран в затвор, ако СС не бяха решили, че все още има по-опасни престъпници от отцеубийците и че Ерик можеше да се използва като пръчка за наказание. Както Щерн бе описал в доклада си, един краковски лекар на име Едвард Голдблат бил изпратен тук от клиниката от д-р Бланке, есесовец, и от неговото еврейско протеже, д-р Леон Грос. Ерик обичаше да гледа как начетени и изискани хора влизат в каменоломната и се оказват непригодни за тежката работа. В случая с Голдблат боят започнал още с първите признаци на несигурност при боравенето с чука и клиновете. Няколко дена Ерик и най-различни други полицаи, есесовци и украинци, пребивали Голдблат. Докторът трябвало да работи с подпухнало лице, двойно по-голямо от нормалното, и с напълно затворено око. Никой не знаеше каква „технологическа“ грешка е накарала Ерик да довърши д-р Голдблат. Доста по-късно, след като докторът загубил съзнание, Ерик разрешил да го отнесат в лазарета, където пък д-р Леон Грос отказал да го приеме. След това медицинско решение Ерик и войникът от СС продължили да подритват умиращия на стълбите пред болницата Голдблат.

Щерн се наведе и завърза връзките си, защото той, както и Оскар, и някои други в „Плашув“, вярваше, че един ден съдът може да попита: „Къде се е случило всичко това?“

Тази сутрин Оскар успя да покаже на колегите си целия лагер отвисоко, като ги отведе до Чуйова Гурка, където кървавите колички откарваха труповете до гората, която невъзмутимо се възправяше в началото на австрийския редут. Вече хиляди лежаха заровени в общи гробове вътре или в края на боровата гора. Когато руснаците дойдоха от изток, тази гора и нейните мъртви жители бяха първото нещо, което откриха, преди да стигнат до загиващия „Плашув“.