Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schindler's Ark [=Schindler's List], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Томас Кинийли. Списъкът на Шиндлер

Преводач: Росица Терзиева

Редактор: Иван Мишев

Художник: Трифон Калфов

Коректор: Екатерина Тодорова

Формат: 56/100/16

Печатни коли: 23

ИК „Абагар“ — Велико Търново, 1994 г.

ISBN: 954-427-133-3

История

  1. — Добавяне

Двадесет и първа глава

Полдек Пфеферберг живееше в стая на втория етаж на къща от XIX век в края на улица „Йозефинска“. Прозорците гледаха към стената на гетото отвъд Висла, по която преминаваха полски лодки нагоре-надолу в пълно неведение за последния ден на гетото, а също и патрулни лодки на СС, които пърпореха, като ме ли бяха увеселителни корабчета. На това място Пфеферберг и жена му Мила очакваха пристигането на командосите и заповедта за изнасяне на улицата. Мила бе дребничко, нервно момиче на двадесет и две години, избягало от Лодз. Полдек се ожени за нея през първите дни от съществуването на гетото. Произхождаше от лекарско семейство, баща й бе хирург, умрял съвсем млад през 1937 година. Майка й бе дерматоложка. По време на акция в Тарнов предишната година бе загинала от същата смърт, както Розалия Блау от епидемиологичното отделение — застреляли я, докато стояла сред пациентите си.

Мила бе имала щастливо детство дори в Лодз — град, който открай време мразеше евреите. Година преди началото на войната самата тя бе започнала да следва медицина във Виена. С Полдек се запознаха през 1939 година, когато в Краков започнаха да прииждат интернирани евреи от Лодз. Изпратиха я в същия апартамент, където живееше и жизнерадостният Полдек Пфеферберг.

Сега той, както и Мила, бе последният оцелял от семейството си. Майка му, която някога бе декорирала апартамента на Шиндлер на улица „Страшевски“, бе интернирана с баща му в гетото на Тарнов. По-късно се разбра, че оттам ги откарали в Белзец, където ги убили. Сестра му и зет му, които имаха германски документи, безследно изчезнаха в затвора „Павяк“ във Варшава. Бяха останали само той и Мила. Между двамата имаше планина разлика: Полдек бе общителен човек, лидер и организатор. Мъж, който смело би излязъл напред, ако някой важен господин попита какво, по дяволите, става тук. Мила бе страшно мълчалива и затворена, сякаш още повече поради жестоката съдба, която бе постигнала семейството й. В мирни дни комбинацията между тях би била отлична. Тя бе не само умна, но и мъдра; истински център на равновесието помежду им. Имаше чувство за хумор и Полдек Пфеферберг место се нуждаеше от нея, за да поохлади изблиците на красноречието му. Но днес, при тези ненормални обстоятелства, двамата бяха в конфликт.

Макар че Мила имаше желание, ако пред тях се открие възможност, да напуснат гетото, за да станат партизани в гората. Но тя се страхуваше от каналите. Полдек ги използваше редовно, за да излезе от гетото, въпреки че понякога полицията правеше засади ту на единия, ту на другия изход. Неговият приятел и някогашен преподавател д-р Д., също спомена наскоро канализацията като път за спасение, който командосите може би няма да пазят в деня на Акцията. Трябваше само да се изчака зимният сумрак. Вратата на квартирата на лекаря бе само на няколко метра от капака на канала. Вътре трябваше да се тръгне по левия тунел, който водеше право под улиците на Подгурже към един изход на брега на Висла близо до канала на улица „Заторска“. Вчера Д. му даде съвсем точна информация. Той и жена му ще се опитат да се спасят по канализацията и семейство Пфеферберг можеха да се присъединят към тях. Полдек все още не можеше да каже „да“ със сигурност. Мила се страхуваше, и то с право, че СС могат да пуснат отровен газ по канализацията или пък просто да се явят по-рано от очакваното в дома им на края на улица „Йозефинска“.

Минутите се нижеха бавно и тягостно в таванската стаичка, докато чакаха и обсъждаха какво да предприемат. Сигурно и съседите чакаха. Навярно някои от тях, които не искаха да протакат, вече бяха поели по пътя с бохчи и куфари, пълни с надежда. Защото по някакъв странен начин смесицата от звукове отвън караше хората да слизат по стълбите — силен шум, който едва се долавяше на няколко преки оттук, а в къщата царуваше тишина, в която човек можеше да чуе пукането на старите безразлични греди, сякаш отмерващи последните и най-ужасни мигове от живота в тази квартира. По време на сумрачния обед Полдек и Мила едва дъвчеха черния хляб — триста грама, които се падаха на всеки и които бяха скътали за подобни случаи. Честите изстрели на Акцията стигнаха до ъгъла на „Вегерска“, на една пресечка от тях, а към три следобед престанаха отново. Настана тишина. Някой напразно се опитваше да дръпне връвта на тоалетното казанче, което отдавна се бе калцирало и не се ползваше на площадката на първия етаж. В тези минути бе почти невъзможно да се помисли, че са преследвани.

Последният сивкав следобед от живота им на „Йозефинска“ №2 сякаш нямаше край. Всъщност Полдек си мислеше, че вече е достатъчно сумрачно, за да се вмъкнат в канализацията, преди да е станало привечер. Сега, когато бе тихо, му се искаше да отиде и да поговори с д-р Д.

— Моля те — каза Мила.

Но той я успокои. Ще се пази от улицата, като се провира през дупките между сградите. С многото приказки сякаш сам себе си успокояваше. От тяхната гледна точка съседните улици изглеждаха все още спокойни. Ще избягва случайно преминаващите полицаи от ЕП или СС на кръстовищата и ще се прибере след пет минути.

— Скъпа, скъпа — каза й той, — трябва да поговоря с Д.

Спусна се по задното стълбище и се измъкна на двора през дупка на стената на конюшнята, без да излиза на улицата. Така стигна до Бюрото по труда. Тук рискува и пресече пътя, като се вмъкна в зайчарника на триъгълника от къщи отсреща. Срещаше малки групи объркани хора, които шушукаха и обсъждаха положението из кухни, под навеси, по дворчета и по коридори. Полдек излезе на улица „Кракуза“, точно където живееше докторът. Пресече незабелязан от патрула, който обхождаше района близо до южната стена на гетото, на три преки оттук, където Шиндлер бе видял първите проявления на геноцид в расовата политика на Райха.

Сградата, където живееше Д., бе празна, но на двора Полдек срещна уплашен мъж на средна възраст, който му каза, че командосите вече са претърсили къщата. Д. и жена му първо се скрили, а после тръгнали към канализационната шахта.

— Може би това е единственият изход — рече мъжът.

— Онези от СС ще се върнат.

Полдек кимна. Вече познаваше тактиката по време на Акциите, след като бе преживял толкова много.

Върна се по същия път, но намери дома на №2 празен; Мила бе изчезнала с багажа им, всички врати бяха широко отворени, а стаите зееха празни. Чудеше се да не би пък всички да са се скрили в болницата — д-р Д., госпожа Д., Мила. Може би семейство Д. са я потърсили, защото знаеха, че се страхува и защото бе от лекарско семейство.

Полдек отново се върна през конюшнята към двора и по заобиколни пътища стигна до болницата. Като пренебрегнати знамена за капитулация от балконите на втория етаж се ветрееха кървави чаршафи. На улицата имаше купчина трупове. На някои главите бяха разцепени, крайниците им — счупени. Това, разбира се, не бяха безнадеждните пациенти на д-р Б. и д-р Д. Това бяха хора, задържани през деня, а после екзекутирани. Някои от тях може би са били затворени на горните етажи, застреляли са ги, а сетне са ги изхвърлили през балконите на улицата.

След това винаги когато го питаха за труповете в двора на болницата, Полдек казваше, че са били шестдесет или седемдесет, въпреки че не бе имал време да ги преброи на обърканата пирамида. Краков бе провинциален град, а Полдек бе добре възпитано и общително дете от Подгурже, а след това и в Стария град и често бе посещавал с майка си известните и влиятелни хора на града. Сега виждаше познати лица в купчината — стари клиенти на майка му, хора, които го бяха питали за работата му в гимназията „Косцюшко“ и за оценките му и когато получаваха хитровати отговори, го черпеха с торта и бонбони заради чара му. Сега тези хора лежаха захвърлени на оплискания с кръв двор.

Някак си не му мина през ума да потърси тялото на жена си или на приятелите си семейство Д. в тази срамна и ужасна купчина. Знаеше защо стои пред тази купчина. Той непоклатимо вярваше в идването на по-добри дни, дните на военните трибунали. Изпитваше същото чувство като Шиндлер на хълма над „Рекавка“ — че е свидетел на нещо голямо.

За момент вниманието му бе отвлечено от поток хора на улица „Вегерска“ откъм противоположния край на двора. Те отиваха към портата на „Рекавка“ с досада, но не и с безнадеждността на работници в понеделник сутрин или на привърженици на победен отбор. Сред тази вълна от хора той забеляза свои съседи от улица „Йозефинска“. Полдек излезе от двора на болницата, носейки като оръжие спомена за гледката там. Какво бе станало с Мила? Казаха му, че вече е заминала. Командосите минали оттам. Тя вече била преминала портата и отивала там. В „Плашув“.

Разбира се, той и Мила имаха резервен план за обрат като този. Ако единият замине за „Плашув“, по-добре щеше да е другият да се опита да не попада там. Знаеше, че Мила има талант да не се набива на очи — полезна дарба за затворничка — но същевременно може да започне да я тормози гладът. Полдек ще бъде неин защитник извън лагера. Сигурен беше, че тези неща могат да се уредят. Въпреки всичко решението не беше лесно — успокоената тълпа, едва охранявана от СС, отиваше към южната порта и оградения с бодлива тел „Плашув“ и, изглежда, бе индикатор за всеобщото мнение, че може би там наистина се крие спасението и сигурността в по-дългосрочен план.

Макар че вече бе късно, светлината бе силна, като че ли идеше сняг. Полдек можеше да прекоси улицата и да влезе в празните апартаменти от другата страна. Чудеше се дали те са наистина празни, или из тях се крият хора — хора, които наивно или прозорливо си мислеха, че ако СС те отведе, неизбежно отиваш в газовата камера.

Полдек търсеше сигурно скривалище. Отново по заобиколни пътища той стигна до двора за дърва на „Йозефинска“. Дървата бяха истински лукс. Нямаше големи купчини дъски, зад които да се скрие. Най-подходящо изглеждаше мястото зад желязната порта на входа. Размерът и черният й цвят сякаш обещаваха бързото приближаване на нощта. По-късно сам не можеше да повярва, че ги е избрал за скривалище с такъв ентусиазъм.

Сви се зад половинката, която бе отворена широко до стената на опразнено помещение. През малка цепнатина до пантата можеше да наблюдава „Йозефинска“ в посоката, от която бе дошъл. Изпод това леденостудено желязно прикритие виждаше как бавно идва мразовитата нощ, една блестящосива зимна нощ. Придърпа палтото си върху гърдите. Мъж и жена минаха бързо към портата на гетото, като се препъваха в изоставени бохчи, вързопи и куфари с безсмислено големи надписи. Клайнфелд пишеше на тях. А също и Лерер, Бауме, Вайпберг, Смолар, Щрус, Розентал, Бирман, Цайтлин. Имена, които говореха неща, за които нямаше рецепта. „Купчини вещи, обременени със спомени. Къде са моите съкровища?“ — бе писал за подобни гледки младият художник Бау.

Отвъд това бойно поле с разхвърлян багаж се носеше злобен кучешки лай. После на отсрещния тротоар на „Йозефинска“ се появиха трима есесовци. Две огромни рунтави кучета, вълча порода, задърпаха водача си към дом №41, а другите двама останаха да чакат отвън. Полдек обърна повече внимание на кучетата. Изглеждаха като странна кръстоска на далматинци и немска овчарка. Пфеферберг все още считаше Краков за обикновен град и кучета като тези му се струваха някак чужди, сякаш бяха внесени от някое друго гето. Защото дори и в този миг, сред разхвърляните куфари, зад желязната порта, той обичаше града си и считаше, че най-ужасното винаги се извършва на друго място. В следващата половин минута обаче това мнение бе абсолютно заличено: най-ужасното се случи в Краков. През цепнатината на портата той видя нещо, което доказа, че ако има степени на злото, най-лошото не бе в Тарнов, Ченстохова, Лвов или Варшава, както си мислеха хората. Най-лошото се случи откъм северната страна на „Йозефинска“, само на сто и двадесет метра от Полдек. От №41 излязоха крещяща жена и дете. Едното куче захапа месото на крака през роклята й. Водачът на кучетата сграбчи детето и го запрати срещу стената. Звукът, който се чу, накара Пфеферберг да затвори очи. После чу и изстрел, който сложи край на женските писъци.

Точно както Пфеферберг винаги казваше, че труповете в двора на болницата бяха между шейсет и седемдесет, по-късно щеше да казва, че детето е било на две или три години.

Може би преди още жената да бе издъхнала и със сигурност преди още да осъзнае, че е мръднал, Пфеферберг забрави за ледената желязна врата, която и без това не можеше да го спаси от кучетата, и се озова на открито. Сякаш решението се породи в някакъв пулсиращ център зад челото му. Веднага демонстрира военната стойка, която бе научил в полската армия. Появи се откъм двора за дърва с походка на човек с официална мисия. Наведе се и започна да премества багажите към стените на сградите, разчиствайки по този начин пътя за движение. Чу как тримата есесовци го наближават, заплашителното ръмжене на кучетата бе направо осезаемо и сякаш цялата вечер беше обтегната до скъсване върху изпънатите им каишки. Когато прецени, че войниците са на не повече от десет метра, той се изпъна. И като че ли играейки ролята на послушния евреин от някоя еврейска пиеса, си позволи да забележи присъствието им. Видя, че ботушите и бричовете им са опръскани с кръв, но те не се притесняват да се покажат така пред други хора. Офицерът в средата бе най-висок. Не приличаше на убиец с едрото си чувствително лице, а устата му беше изразително очертана.

Пфеферберг, облечен с окъсан костюм, тракна токовете на обувките си от пресован картон по полски маниер и отдаде чест на високия в средата. Не познаваше чиновете в СС и затова не знаеше как да се обърне към него.

— Хер — започна Полдек, — хер комендант!

Мозъкът му, осъзнал заплахата от унищожение, бе изстрелял светкавично това обръщение. Оказа се най-точната дума, защото пред него бе самият Амон Гьот, енергичен в този следобед, вдъхновен от стореното през деня и способен да упражни мигновено и инстинктивно силата си, както мигновено и инстинктивно се бе измъкнал от положението Полдек Пфеферберг.

— Хер комендант, най-покорно ви докладвам, че получих заповед да разчистя пътя за движение и да събера нещата на една страна.

Кучетата се протягаха към него и опъваха нашийниците си. Възбудени от зловещите си тренировки и от ритъма на днешната Акция, те като че ли се надяваха да ги пуснат, за да захапят китките и слабините на Пфеферберг. Лаят им не бе просто животински, а пълен с ужасяваща увереност в развръзката на нещата. Въпросът беше дали есесовецът отляво на хер коменданта ще има достатъчно сили да ги удържи. Пфеферберг не се надяваше кой знае колко. Нямаше да се учуди, ако го нападнеха кучетата, а после някой куршум го спаси от зъбите им. Ако жената не бе успяла да се спаси с приказки за това, че е майка, той едва ли можеше да разчита на приказките за багаж и за движение по улицата, което във всеки случай бе забранено и спряно.

Но комендантът бе развеселен повече от Пфеферберг, отколкото от жената. Ето ти тебе едно дребосъче от гетото, което си играе на войници пред трима офицери от СС и рапортува — сервилно, ако казва истината, и почти умиляващо, ако лъже! Държанието му бе по-различно от това на една жертва. От всички обречени този ден никой не чукна токове. Следователно хер комендантът можеше да упражни царското си право да прояви ирационално и неочаквано развеселяване. Отметна глава и горната му дълга устна се обтегна. Последва истински сърдечен смях, а колегите му се усмихнаха и поклатиха глави при дълбочината на този смях.

Унтерщурмфюрер Гьот каза с чудесния си баритон:

— Претърсваме всичко. Последната група напусна гетото. Изчезвай!

Тоест, махай се, малко полско потрепващо войниче!

Пфеферберг започна да тича, без да се озърта назад, и нямаше да се изненада ако го застреляха в гръб. Бягайки, стигна до ъгъла на „Вегерска“, заобиколи го и премина покрай двора на болницата, където бе ходил само преди няколко часа. Мракът се спусна, когато наближи портата и познатите алеи на гетото свършиха дотук. Последните затворници се изнизваха сред доста свободна охрана от полицаи от СС и от Украйна.

— Сигурно съм последният жив, който излиза от тук — каза той на хората от заминаващата тълпа.

 

 

Ако не той, последните живи бяха бижутерът Вулкан, жена му и синът им. През трите месеца преди Акцията Вулкан бе работил във фабрика „Прогрес“ и знаейки накъде вървят нещата, бе заговорил на надзирател Ункелбах с голям диамант в ръка, крит две години в подгъва на палтото.

— Хер Ункелбах — каза той, — аз ще замина, където ме пращат, но жена ми не може да понесе цялата тази шумотевица и насилие.

Вулкан, жена му и синът им щяха да чакат на гарата под охраната на полицай от ЕП, когото познаваха, а по-късно хер Ункелбах щеше да ги отведе до „Плашув“.

Цяла сутрин те прекараха в полицейското управление, но чакането бе също толкова страшно, както и ако бяха в кухнята на тяхната квартира. Момчето ту бе отегчено, ту изплашено, съпругата му продължаваше да съска упреците си. Къде е? Ще се появи ли въобще? Тези хора, тези хора. Рано следобед Ункелбах наистина се появи. Влезе вътре, за да ползва тоалетната и да пийне кафе. Вулкан, който го очакваше, видя надзирателя в непозната светлина. Бе облякъл полицейска униформа, пушеше и подхвърляше груби реплики на друг полицай. С едната си ръка стискаше чашата с кафе и цигара, мачкаше залък чер хляб, а пистолетът му в другата ръка лежеше като уморено животно върху бюрото. Тъмни пръски кръв зацапваха гърдите му под униформата. Очите, които се спряха на Вулкан, не виждаха нищо. Вулкан веднага разбра, че Ункелбах не се е отказал от сделката. Той просто не си спомняше за нея. Този човек бе пиян, но не от алкохол. Ако го заговореше, отговорът щеше да бъде вторачване, изпълнено с екстаз и неразбиране. Последван може би от нещо по-ужасно.

Вулкан се отказа и се върна при жена си. Тя продължаваше да натяква:

— Защо не му каза? Аз ще говоря с него, ако е все още тук.

Но срещна сянката в погледа на Вулкан и крадешком надникна от вратата. Ункелбах тъкмо се канеше да тръгва. Тя видя непривичната униформа, кръвта на дребните търговци и на съпругите им по нея. Тихо проплака и седна бързо на мястото си.

Също както и съпруга си тя се отдаде на оправданото отчаяние. Сега чакането стана някак си по-лесно. Полицаят от ЕП, когото познаваха, отново им върна надеждата и притесненията. Каза им, че всички от ЕП, с изключение на гвардията на Шпира, трябва да напуснат гетото до шест часа вечерта и да поемат по „Величка“ към „Плашув“. Щеше да опита да уреди да вземат семейство Вулкан в някой от камионите.

След падането на мрака и преминаването на Пфеферберг по „Вегерска“, след последната група затворници на портата на Подгурже, докато д-р Д. и съпругата му се измъкваха на изток в компанията на шумни полски пияници, и докато командосите си почиваха и пушеха, преди да претърсят квартирите за последен път, две каруци спряха пред вратите на полицейското управление. Полицаите от ЕП скриха семейство Вулкан под кашони с книжа и вързопи дрехи. Симхе Шпира и приятелчетата му не се виждаха наоколо. Сигурно нейде си вършеха работата или пиеха кафе с останалите полицаи и празнуваха налагането си в системата.

Но преди каруците да минат през портата, семейство Вулкан, легнали на дъските, чуха един по-продължителен откос от автомат, после пистолетни изстрели по улиците зад тях. Това означаваше, че Амон Гьот, Вили Хаазе, Алберт Худжар, Хорст Пиларжик и още стотина като тях нахълтват в таванските помещения, във фалшивите тавани, в скривалищата по мазетата, откривайки онези, които цял ден се бяха спотайвали, обзети от надежда.

Повече от четири хиляди такива скрити бяха измъкнати за една нощ. Екзекутираха ги на улицата. През следващите два дни телата на мъртвите бяха натоварени на открити платформи на камиони; откараха ги в „Плашув“, където бяха заровени в два огромни общи гроба в гората до лагера.