Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (14)

Единадесета глава

В една пряка на улица „Липова“, чийто изход водеше до цех на фабриката на Шиндлер, се намираше Германска фабрика за кутии. Оскар Шиндлер, винаги жаден за компания, се отбиваше често тук, за да побъбри с надзирателя Ернст Кунпаст или пък с бившия собственик и неофициален управител господин Шимон Йерет. Фабриката за кутии „Йерет“ се бе превърнала в германска точно преди две години по обичайната процедура — не се платиха такси, не му дадоха никакъв документ. Несправедливостта отдавна вече не занимаваше Йерет. Подобни неща се бяха случили на повечето хора, които познаваше. Това, което го притесняваше, бе гетото. Кавгите в кухнята, жестоката липса на индивидуално пространство, миризмата на потни тела, въшките, които скачат върху костюма ти от мръсното сако на човек, в който си се опрял на стълбите. Той сподели, че госпожа Йерет е напълно отчаяна. Тя бе свикнала с охолен живот, семейството й бе от Клепарж, северно от Краков. „И като си помисли човек какъв дом можеше да се построи там с толкова много боров материал…“ Той посочи празното пространство зад фабриката. По-голямата част принадлежеше на Оскар, а останалата на полската фамилия Белски. Но Оскар не каза това на Йерет, нито пък как планира да оползотвори мястото. Шиндлер бе по-скоро заинтригуван от завоалираното предложение за иглолистен материал. Значи можеше да се „изолира“ такова голямо количество борова дървесина? „Всичко зависи от документацията“, поясни Йерет.

Стояха до прозореца в кабинета на Йерет и говореха за празното пространство отвън. От цеховете се носеше шум от чукане и неспирно пилене. Йерет каза на Оскар, че не би искал да напусне фабриката. Не му се искаше да изчезне ей така в някой трудов лагер и да се чуди там какво ли правят мизерниците във фабриката. Нали разбирате, хер Шиндлер?

Човек като Йерет не можеше да види някакъв изход или спасение. Германската армия, изглежда, жънеше успехи в Русия и дори за ББС бе трудно да повярва, че отива всъщност в капан. Поръчките на Оръжейния инспекторат за войнишки съдове се трупаха върху бюрото на Оскар. На края поръчките завършваха с поздрав и подпис на генерал Юлиус Шиндлер върху препоръчителните писма, а имаше и най-различни телефонни обаждания с благопожелания от младши офицери. Оскар оценяваше поръчките и телефонните разговори по достойнство, но изпитваше противоречиви чувства от написаните набързо писъмца от баща му, който се радваше на помиряването им. Шиндлер старши казваше, че нещата няма да продължат така. Онзи — Хитлер — няма да издържи дълго. Америка ще го пречупи най-накрая. Ами руснаците? Боже господи, та някой въобще намеквал ли е на този диктатор колко отчаяни главорези живеят там? Оскар се усмихваше на писмата и не се притесняваше от контрастиращите емоции — въодушевлението от контрактите с Оръжейния инспекторат и по-интимното естество на писмата на баща му, които бяха изпълнени с духа на промяната. Оскар изпращаше на Ханс месечни чекове от по хиляда райхсмарки като знак за синовна обич и помирение, а още и като разточителен каприз.

Годината мина неусетно и почти безболезнено. По-дълъг работен ден, какъвто хер Оскар Шиндлер никога не бе имал, купони в „Краковна“, запои в джазклуба, посещения в апартамента на великолепната Клоновска. Когато листата на дърветата започнаха да капят, той направо се зачуди кога е минала цяла година. Чувството, че времето просто се е стопило, се усилваше от закъснялото лято и подранилите есенни дъждове, заваляли по-рано от обикновено. Нетрадиционните промени в годишните времена щяха да са благоприятни за Русия и така щяха да засегнат всички европейци. Но за хер Оскар Шиндлер в кабинета на улица „Липова“ времето си беше все още време.

Внезапно в самия край на 1941 година Оскар бе арестуван. Някой — може би чиновник поляк или някой от техниците германци — го бе предал на СС. Двама цивилни гестаповци дойдоха една сутрин на улица „Липова“ и блокираха с мерцедесите си входа на „Емалия“, сякаш по този начин искаха да спрат цялото производство. Качиха се горе и показаха на Оскар заповеди за изземането на всички счетоводни книги.

— Кои точно книги искате? — попита ги Оскар.

— Приходно-разходните — каза единият.

— Главната счетоводна книга — допълни другият.

Полицаите не бяха особено строги. Докато Оскар отиде да донесе счетоводните книги, те си бъбреха с Клоновска. Разрешиха му да драсне на един лист имената на предполагаеми бизнесмени, с които имаше уговорки в този ден, за да отпаднат ангажиментите. Клоновска веднага разбра задачата си, защото всъщност това бяха имената на Оскаровите приятели, с които трябваше да се свърже, за да го измъкнат под гаранция от затвора.

Първи в списъка бе оберфюрер Юлиан Шернер, втори — Мартин Платхе от Абвера в Бреслау. Този разговор, вторият, трябваше да се направи с поръчка за междуградско обаждане. Трети в списъка бе надзирателят на заводите „Остфазер“, пропилият се военен Франц Бош, на когото Шиндлер бе изпращал нелегално известни количества съдове. Навеждайки се над рамото на Клоновска, над фризираната й руса глава, Оскар посочи с пръст името на Бош — беше влиятелен човек, съветваше всички висши чиновници, които играеха на черния пазар в Краков. А Оскар знаеше, че причината за арестуването му е свързана с черния пазар. Опасността при спекулациите се криеше в това, че човек винаги можеше да намери чиновници, подходящи за подкуп, но никога не можеше да предвиди завистта на собствените си подчинени.

Четвъртото име в списъка бе на германец, председател на борда на директорите на завода „Ферум АГ“ в Сосновец, откъдето хер Шиндлер доставяше стомана за своята фабрика. Тези имена го успокоиха, докато мерцедесът на Гестапо го караше към улица „Поморска“ на около километър западно от Стария град. Имената гарантираха, че той няма да изчезне безследно. Следователно той не беше безпомощен като хилядите обитатели на гетото, които бяха подбирани според списъците на Симхе Шпира и водени към вагоните за добитък на гара Прокоцим. Единствените неми свидетели бяха бледите звезди в студеното коледно небе. Оскар познаваше обаче някои важни клечки.

Краковското управление на СС бе модерна сграда, строга на вид, но не зловеща като затвора „Монтелупих“. Все пак дори човек да не даваше ухо на слуховете за изчезванията тук, се объркваше още при влизането. Арестуваният се вкаменяваше от внушителните размери, от заплетените като в роман на Кафка коридори, от безмълвната заплаха, притаена в имената на отделите, изписани по вратите. Имаше „Главна канцелария СС“, „Управление на службите по обществения ред“, „Крипо“, „Сипо“, „Гестапо“, „Счетоводен отдел СС“, „Личен състав“, „Отдел еврейски въпроси, етнически групи и изселване“, „Съдебен отдел“, „Оперативен“, „Обслужване“, „Райхскомисариат по въпросите на засилване германското присъствие“, „Отдел етнически германци“.

Някъде в този огромен кошер се намери един гестаповец на средна възраст, който, изглежда, разбираше повече от счетоводен баланс, отколкото двамата полицаи, които арестуваха Шиндлер. Той проведе разпита. Човекът изглеждаше развеселен като митнически чиновник, който е открил, че предполагаемият контрабандист на валута всъщност внася нелегално цветя за леля си. Каза на Оскар, че цялото оръжейно производство е под внимателно наблюдение. Оскар не му повярва, но си замълча. Хер Шиндлер, продължи гестаповецът, сигурно разбира, че всички военни предприятия трябва да насочват цялата си продукция в името на Великата кауза. Това е въпрос на чест. А също и да не се уронва авторитетът на губернската икономика чрез нечестни сделки.

Оскар измърмори нещо в отговор по оня свой особен начин, който можеше да означава и заплаха, и благоразположение. Попита гестаповеца да не би да има оплакване, че „Емалия“ не изпълнява поръчаните квоти?

— Живеете доста добре — отговори мъжът, но с многозначителна усмивка, която означаваше, че в това няма нищо лошо, че е в реда на нещата важните бизнесмени да живеят добре. — Е, ние трябва да сме сигурни, че всеки, който живее добре, е постигнал това само от законни сделки.

Оскар се усмихна широко на гестаповеца.

— Оня, който е доносничил срещу мен, е глупак и ви губи времето.

— Кой е управител на ГЕФ? — попита полицаят, като не обърна внимание на тези забележки.

— Абрахам Банкиер.

— Евреин.

— Да. Някога фабриката е била собственост на негови роднини.

— Книгите може и да са редовни. Но ако се нуждаем и от други, надявам се хер Банкиер ще ни ги предостави.

— Искате да кажете, че ще ме задържите? — попита Оскар, а после започна да се смее. — Трябва да ви кажа, че когато с оберфюрер Шернер се посмеем на чашка на това недоразумение, аз няма да пропусна да му кажа, че сте се държали безкрайно любезно с мен.

Двамата полицаи, които го арестуваха, го съпроводиха до втория етаж, където го обискираха и му разрешиха да задържи цигарите си и сто злоти, за да си купи дреболии. После го заключиха в една спалня, навярно най-доброто помещение, с което разполагаха, както прецени Оскар. Имаше чешма, тоалетна, а също и прашни пердета на прозорците с решетки. В стаята сигурно затваряха по-важните затворници, докато ги разпитваха. Ако после освободяха човека, той не можеше да се оплаче от условията, ала не можеше и да е прекалено ентусиазиран от тях. Ако пък се окажеше предател, шпионин или спекулант, то като че ли подът се отваряше и попадаше в килия в приземието, където, кървящ и неподвижен в малко отделение от цяла редица подобни ограждения, наричани тук „трамвайна линия“, го очакваше единствено „Монтелупих“. Там пък бесеха затворниците в техните килии. Оскар огледа вратата. После си каза: „Само някой да ме пипне и ще го изпратя в Русия!“

Мразеше да чака. Само след час само почука на вратата и даде на часовия петдесет злоти, за да му купи бутилка водка. Парите бяха, разбира се, три пъти повече от цената на алкохола, но такива бяха методите „Оскар Шиндлер“. По-късно пристигна чанта с пижама, тоалетни принадлежности и книги, приготвена сигурно от Клоновска и Ингрид. С яденето му донесоха и половин бутилка първокачествено унгарско вино и никой не дойде да го обезпокои или да задава въпроси. Той предположи, че полицаят-икономист все още се труди над счетоводните книги на „Емалия“. Нямаше да е зле, ако имаше и радио, по което да чуе новините на ББС за Русия, Близкия изток и току-що влезлите във войната САЩ. Имаше чувството, че ако помоли надзирателя, той няма да му откаже.

Искрено се надяваше, че Гестапо не е ходило до апартамента му на улица „Страшевски“, за да огледа мебелите и бижутата на Ингрид. Но когато вече почти заспиваше, очакваше по-скоро да се срещне лице в лице с тези, които го арестуваха.

На заранта му донесоха хубава закуска — херинга, сирене, яйца, кифлички, кафе — и отново никой не го обезпокои повече. После полицаят-икономист пристигна със счетоводните книги.

Поздрави го. Изрази надежда, че Оскар се е чувствувал удобно предишната нощ. Каза, че не е имало време за нещо повече от бегъл поглед върху книгите на хер Шиндлер, но са решили, че човек с такова обществено положение и с толкова влиятелни приятели, работещи за Великата кауза, не бива да бъде проучван толкова щателно… поне за момента. Полицаят му каза, че някой се е обаждал по телефона. Докато благодареше за любезността на гестаповеца, Оскар бе сигурен, че го оставят на мира само временно. Взе счетоводните книги и получи всички пари от обиска.

Долу сияеща го очакваше Клоновска. Господа „Дебели връзки“ бяха постигнали целта — Шиндлер излизаше от тази мелница на смъртта в двуредния си костюм и без нито една драскотина. Тя го поведе към адлера, който й бяха разрешили да паркира в двора. На задната седалка в колата се бе разположила глуповатата на вид болонка.