Том Грейс
Квантова мрежа (63)

61.

Пайн, Мичиган

„Преди няколко дни бях в прегръдките на хубава жена в Москва — помисли си Дима, като се изплю на земята близо до хижата. — А сега съм в забравено от бога блато.“

Късно през съботната вечер той и още един бивш войник на име Иля прелетяха над половината земно кълбо до Канада, а после бяха закарани до Блу Уотър Бридж в Мичиган. А сега патрулираше в блатото и се възстановяваше от комбинирания ефект на умората от полета и махмурлука.

Дима прогони още един рояк от непрекъснато изникващите комари, които го тормозеха. Докато разтъркваше мястото на врата си, където свирепите насекоми го бяха нахапали, той забеляза проблясък на отразена слънчева светлина сред откритата част на мочурищата. Огледа малкото хълмче, където беше видял отблясъка, после забеляза още един.

Дима залегна покрай възвишението. Беше виждал подобни отблясъци в Афганистан и Чечня и зад тях винаги се оказваха хора.

— Йосиф — обади се той по микрофона си.

— Да — отговори грузинецът.

— Дима е. Видях отблясък върху близкия хълм, на северозапад от лагера. Искам разрешение да разследвам.

— Имаш го. Изчакай на позиция, докато изпратя някой друг да те замести на поста.

Йосиф знаеше, че отблясъкът, видян от Дима, най-вероятно не беше нищо важно, но пренебрегването дори на най-обикновено явление по време на мисия като тази можеше да се окаже фатално.

— Иля, поеми поста на Дима.

Иля се надигна от старинната кушетка, преметна автомат през рамо и излезе през входната врата на хижата. Когато наближи северозападния ъгъл, Дима му махна и запълзя нагоре по възвишението.

 

 

— Горски — тихо каза Ахсан, — струва ми се, че някой е забелязал окуляра ти.

Горски помръдна изпод леката камуфлажна брезентова наметка, която покриваше легналото му тяло, и залепи око в телескопичния мерник на пушката, за да огледа зоната пред себе си. Двамата с Ахсан бяха известни заедно като отряд „Бог“, защото можеха да поразяват като мълния, спуснала се изневиделица от небето.

— Виждам го на десет часа — съобщи Горски. Дългото дуло на специално направената му петдесеткалиброва пушка определяше дванадесетия час спрямо позицията им на хълмчето.

— Да, повика заместник, после тръгна към онези дървета. Ще го държа под око, просто исках да знаеш, че всичко е под контрол.

— Благодаря ти — каза Горски на партньора си.

Той се прицели към прозорчето на стаята, в която държаха двете заложнички. Провери настройките на мерника си и се увери, че разстоянието и посоката на вятъра са в негова полза.

Слушалката в ухото му припука.

— „Ангел“ до „Бог“, тръгваме.

— Чувам те, „Ангел“ — отговори Горски.

Снайперистът издърпа назад спусъка, докато той не изщрака на място. Тази стъпка спестяваше по-голямата част от енергията, необходима за стрелба с оръжието, и премахваше и най-слабия откат, предизвикан от внезапното дърпане на спусъка. От това разстояние и най-малкото потрепване на пушката на Горски лесно можеше да произведе изстрел далече от целта. Ако се стигнеше до стрелба, смъртта вече висеше съвсем леко върху натегнатия спусък.

Като правеше знаци с ръце, Едуардс поведе „Ангел“ в действие. Отрядът се разпадна на две огневи подразделения — първото, съставено от Едуардс, Родригес, Хепбърн и Гилгалън, а второто — от Гейтс, Детмър и Дарвас.

Докато бойната единица на Едуардс се изкачваше по глинестите възвишения и се насочваше към хижата, Гейтс се отправи към „Танго“, който патрулираше в близост до позицията на неговото звено. Два изстрела излетяха в бърза последователност от стария, поръчан от правителството през 1911 година колт четиридесет и пети калибър; двете метални кълба пробиха дупка с размера на половиндоларова монета в челото на мъжа. Главата му отскочи назад от силата на удара, а тялото я последва в полета й към земята.

Откос от полуавтоматично оръжие разби стъклата на прозореца на една от задните стаи на хижата. Детмър отговори със залп от петдесеткалибровия си автомат, който разби на парчета дограмата и част от окачените щори.

Като се възползва от прикритието, осигурено от неговата стрелба, отрядът на Едуардс стигна до задната врата на хижата. Родригес я изрита с такава сила, че бравата се изтръгна от дървената рамка.

Едуардс хвърли звукова и заслепяваща граната през вратата на хижата. Тюлените прикриха очите си, когато бомбата избухна с комбинация от ослепителен блясък и зашеметяваща ударна вълна, която повали повечето хора в безсъзнание. Тюлените хлътнаха през изпълнената с дим врата, всеки съсредоточил вниманието си и насочил дулото към различна част от пространството пред тях. Всеки беше отговорен за ставащото в неговата зона на смъртта.

Голямата стая беше чиста. Едуардс махна на Гилгалън и Хепбърн да проверят стаите от едната страна, докато той и Родригес прочистваха помещенията от другата.

 

 

Йосиф тъкмо закопчаваше ципа на панталона си, след като се беше облекчил, когато чу как Миша стреля от спалнята в дъното, а задната врата се отвори с трясък.

— Мамка му! — изруга той, като осъзна, че ги нападат.

Мигновено извади деветмилиметровия си пистолет от кобура на рамото и започна да брои бавно, като изчакваше неизбежната експлозия на зашеметяващата граната — устройство, което често беше използвал в миналото, за да обездвижи хората, които беше изпратен да плени, вместо да убива. Три безкрайни секунди минаха, после дървената хижа беше разтърсена от звуковата вълна на гранатата.

Шумът все още се отразяваше от измазаните стени, когато Йосиф изскочи от тоалетната през малкия коридор към далечната спалня, където държаха заложниците. И двете жени бяха все още вързани за столовете си, уплашени, но видимо незасегнати от оглушителния взрив. Йосиф се огледа из стаята за въоръжени нападатели. Беше чисто. После без колебание вдигна пистолета и се прицели в Ели.

 

 

Горски видя вратата да се отваря със замах и мургав чернокос „Танго“ да влиза в стаята, където държаха „Ореолите“. С вдигнат на нивото на гърдите си пистолет мъжът прегледа помещението от ляво надясно. След това насочи оръжието към „Ореолите“. Горски нежно натисна спусъка. С приятно изщракване петдесеткалибровият куршум изскочи от дулото, изстрелян от разширяващия се свръхнагрят газ.

 

 

По-голямата част от това, което до този момент беше глава на Йосиф, се разлетя към дългата стена във вид на хиляди пръски мозък и кръв. Пистолетът, който беше насочил право към лицето на Ели от упор, се изви нагоре. Куршумът, който трябваше да отнеме живота на Ели, леко одраска горната част на главата й и издълба плитка резка в тънкия слой кожа върху черепа й. Възрастната жена падна назад, когато пистолетът на Йосиф изгърмя; столът, за който беше завързана, се прекатури до двойното легло.

Почти обезглавеното тяло на Йосиф се свлече настрани, сякаш запратено към вратата от нечия невидима ръка.

— Ели! — изкрещя Келси, докато възрастната жена падаше с наклонения стол. От раната й се стичаше кръв и обливаше сиво-бялата й коса с яркочервени отблясъци.

 

 

Родригес видя неясно движение в коридора; някой беше притичал от стая от едната страна към срещуположната, където се намираха заложниците. Той вдигна ръка, за да извести Едуардс, че е видял поне един „Танго“. С осигурено от Родригес прикритие Едуардс се спусна по коридора и зае позиция, за да прикрива на свой ред тюлена, който го прескочи и се устреми към вратата на спалнята.

Чу се гръмотевичен пукот в стаята, после кървави пръски излетяха през отворената врата.

— „Бог“, ти ли беше това? — попита Едуардс в микрофона си.

— Тъй вярно, „Ангел“. „Тангото“ при „Ореолите“ е обезвреден — отговори Горски, докато вкарваше нов патрон в цевта.

„Танго“, който беше поел патрулирането на периметъра от другаря си, сега тичаше към хижата. Горски насочи мерника към тила на мъжа и стреля. За миг картината от окуляра се замъгли, когато облак нагорещен газ от дулото премина пред погледа на стрелеца. В далечината тичащият „Танго“ се строполи мъртъв на земята.

— „Танго“ пред хижата е обезвреден — отбеляза Горски с хладната отчужденост на хирург, изрязващ тумор.

Родригес и Едуардс спряха на вратата на спалнята и за миг огледаха стаята. Лейтенантът отстъпи встрани, опря гръб в стената и тръгна към ъгъла на стаята, откъдето по-добре можеше да види скритата част на леглото.

— Чисто — извика след секунда.

Родригес прибра оръжието си, прескочи мъртвия „Танго“ и се приближи до Ели. Опря два пръста отстрани на врата й.

— Жива е.

— Един „Танго“ е обезвреден. Един от „Ореолите“ е ранен — обяви Едуардс.

— Един „Танго“ е обезвреден тук долу. Всичко е чисто — обади се Хепбърн. — Парамедикът е на път.

Родригес махаше въжетата на Ели, когато Гилгалън влезе в стаята. Двамата мъже внимателно повдигнаха възрастната жена от стола и положиха неподвижното тяло на двойното легло. Като използва кейбар ножа си, Едуардс освободи Келси.

Гилгалън провери зениците на Ели; и двете реагираха на светлина. После огледа кървавата рана на челото й.

— Ще се оправи ли? — попита Келси.

— Самата рана е повърхностна, ще заздравее и ще остави едва доловим белег. Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

Парамедикът отвори малък плик с ароматни соли и ги приближи към носа на Ели — очите й незабавно се отвориха.

— Was? Аз… — избъбри Ели стреснато, докато се опитваше да си намери думите.

— Спокойно, госпожо — каза Гилгалън меко. — Получихте неприятна рана, но ще се оправите. Просто се успокойте и ме оставете да ви превържа.

— Четирима „Танго“ обезвредени — докладва Едуардс. — Някой да е виждал номер пет?

 

 

Дима се движеше бавно през дълбоката до глезените кал в заблатения участък, когато чу изстрелите откъм хижата и хълмчето. Експлозия разби няколко прозореца в централната стая на хижата и беше последвана от гъст бял пушек. После видя как тичането на Иля към къщата беше прекъснато, когато куршум, изстрелян от отличен снайперист, разби черепа му.

— Е сега си еба майката — измърмори Дима руската ругатня, която отговаряше и на настроението му, и на ситуацията.

Докато оглеждаше хижата, трима мъже, облечени от главата до петите в черно, се изкачиха по възвишението и бързо прочистиха предната част на хижата. Групата на Дима не съумя да даде сериозен отпор на щурмовия отряд.

Той се приведе над заблатената вода.

„Ако мога просто да остана скрит, може би ще се измъкна жив оттук.“

С периферното си зрение забеляза движение отдясно. Обърна се навреме, за да види как слабоват мъж се надига от водата и насочва към него пушката си.

Обърна се, но преди да успее да насочи своето оръжие, Ахсан проби няколко дупки в гръдния му кош с два кратки откоса. Завъртането на Дима продължи, но надолу към мътната вода.

— „Танго“ пет е обезвреден — докладва Ахсан, докато наблюдаваше как мъжът пада по лице в плитката тиня.

 

 

Вътре в хижата Гейтс прибра оръжието си и отиде в стаята, където Келси и Ели бяха прекарали последните няколко дни.

— Макс?! — извика Келси, когато го видя на вратата. — Какво правиш тук?

— Тюлените на САЩ са на вашите услуги, госпожо — отговори Гейтс. — Поздрави от контраадмирал Джак Доусън.

— Нолън с вас ли е?

— Не, но не защото не искаше да дойде. Всички тук, с изключение на лейтенант Едуардс, сме служили с Нолън. Обещахме му, че ще измъкнем теб и госпожица Витал невредими. Добре ли сте?

— Като се изключат охлузванията по китките и глезените, добре съм.

— А приятелката ти?

— Парамедикът каза, че ще се оправи — само повърхностна рана на главата.

— Юхуу! — обади се Едуардс, — намерихме и петия.

— Юхуу! — възкликна Гейтс.

— Хепбърн, докладвай ситуацията на „Небе“ — нареди Едуардс.

 

 

На мостика на „Шарън Ес“ Доусън прие новините със смесица от гордост и облекчение.

— Браво Зулу, „Ангел“. „Небе“ край — отговори той, като изслуша доклада.

— Какви са вестите, адмирале? — нетърпеливо попита Мартин.

— Като цяло са добри. Келси е добре, Ели е пострадала съвсем леко. Парамедикът я превързва в момента, но ще докараме доктор да я прегледа колкото се може по-скоро. Бойците са избили всички похитители и не са понесли никакви поражения.

— Искате ли да се приближим към брега? — попита Харсен Смит.

— Ще бъде чудесно, сър — отговори Доусън.

После адмиралът вдигна сателитния телефон и набра директната линия на Грин в Мичиганския консорциум. Грин вдигна още преди да е отзвучало първото позвъняване.

— Грин, Доусън е. Освободихме заложниците. Предай новината.

— С най-голямо удоволствие, адмирале.

 

 

— Мосли, освободили са заложниците! — изкрещя Грин, докато затваряше слушалката. — Келси и Ели са добре.

— Чудесно! Ще се обадя на руснаците — каза Мосли. — Уведоми Нолън.

— Вече му пиша.