Том Грейс
Квантова мрежа (15)

13.

27 юни

Ан Арбър, Мичиган

Нолън и Келси последваха синьо-белите насочващи знаци, които ги отведоха до първия етаж на университетската болница. Бяха дошли да посетят Тед Сандстром, който беше докаран с въздушен транспорт до Ан Арбър, след като получи спешна медицинска помощ в Саут Бенд. Макар че повече от половината му тяло беше тежко изгорено, прогнозите бяха оптимистични.

Като откриваха пътя си в лабиринта от коридори, двамата най-накрая стигнаха до отделението за изгаряния, разположено в отдалечено крило на болницата. Когато се приближиха до електронно заключените двойни врати на отделението, главната сестра ги пусна да влязат и ги накара да се запишат в списъка с посетители.

Отделението се помещаваше в извит двуетажен блок в северната част на болницата. Дванадесет единични стаи за пациенти следваха външните извивки. Затворените прозорци във всяка от тях даваха добър изглед към реката Хурон. Стъклена стена изолираше стаята на пациента от коридора и същевременно даваше видимост на медицинския персонал. Монитори висяха от тавана с информация за жизнените показатели на всеки от пациентите.

— Имате посетители — обяви сестрата меко, след като влезе в стаята на Сандстром.

Набързо провери системите, погледна към показателите на малкия монитор в стаята и спокойно излезе навън.

— Здрасти, Тед! — поздрави Нолън, когато пристъпиха вътре.

Стомахът му се сви на топка. Гледката на изгорената плът на Сандстром не го шокира; беше виждал далеч по-лоши неща при мисии по света. Но тя отключи спомени и чувства, които се беше надявал да остави зад себе си след напускането.

— Няма ли да попиташ как съм? — поинтересува се Сандстром. Горчив сарказъм се прокрадваше в дрезгавия му глас.

— Не, защото или ще излъжеш, за да не нараниш чувствата ни, или по-лошо — ще ни кажеш истината.

— Нолън! — сепна се Келси, смутена от неуместния му коментар.

Сандстром безсилно повдигна ръка.

— Прав е, Келси. Чувствам се толкова добре, колкото и изглеждам. Поне се грижат добре за мен, а обезболяващите ми спестяват най-лошото. Как е Дороти?

— Справя се доста добре — каза Келси. — Изпраща ти много обич.

Нолън придърпа стол до леглото за Келси, сетне седна на страничната облегалка.

— Някакви вести за нападателите? — поинтересува се Сандстром.

— Нищо — отговори Нолън. — Полицията е блокирала всички пътища, но не успя да открие и следа от тях. ФБР бавно пресяват каквото е останало от лабораторията ти за някакви физически доказателства, но това ще отнеме време. Помолих и един познат от ЦРУ да хвърли едно око.

— ЦРУ?

— Да, има международен аспект в тази история, а хората в Лангли са по-добре подготвени да се занимаят с това, отколкото полицията на щата Индиана. Мъжете, които нападнаха лабораторията ти, изглеждаха и се държаха като контингент на Спецназ.

— Какво е Спецназ?

— Руските специални военни части. Никой в руското правителство не е достатъчно луд, за да започне мисия като тази на американска земя, така че вероятно тези мъже са наемници и някой с много дълбоки джобове ги е изпратил тук. Но стига с тези разговори. Искаш ли малко добри новини?

— Моля — каза Сандстром с отчаяна отпадналост.

— Управителните съвети на консорциумите на Мичиганския университет и „Нотр Дам“ имаха телеконференция тази сутрин, свързана със съвместните действия по твоя проект.

— Струва ми се, че каза нещо за добри новини.

— Така е — потвърди Нолън. — Въпреки спънките, причинени от този инцидент, бордовете и на двете организации решиха да участват в проекта. Това, разбира се, зависи от способността ти да подновиш работата си, след като излезеш оттук.

— Значи ми казваш, че все още имам работа?

— Да, все още мислят, че си добра инвестиция.

— Колкото и неприятна да е тази ситуация, тя е временна — добави Келси. — Ще се възстановиш, лабораторията ще бъде възстановена и работата ти ще продължи.

— Знам, животът продължава и други такива — каза Сандстром с горчивина, гневът и тъгата му бяха очевидни.

— Да, Тед, наистина продължава. Ти и Рафаел направихте важно откритие и сега трябва да продължиш, където и да те отведе този път. Рафаел би искал да направиш точно това.

— Откъде, по дяволите, знаеш какво Рафаел би искал да направя? Ние бяхме екип. Щяхме да разрешим този проблем заедно.

— Всъщност след преместването в новата лаборатория Рафаел е възнамерявал да се оттегли. — Келси вдигна ръка, за да спре готовия въпрос на Сандстром. — Имахме дълъг разговор с Дороти вчера, след погребението. Тя ни разкри, че Рафаел е смятал, че е направил всичко по силите си за теб и е дошло времето да се оттегли. Ако нищо не се беше случило, Рафаел щеше да ти го съобщава в този момент и да ти пожелава всичко най-добро. Освен това щеше да ти даде това.

Келси остави дебелия кафяв плик на ръба на леглото на Сандстром. Той се вгледа в него. Най-отгоре видя своето име, написано с почерка на Парамо.

— Какво има в него?

— Писма. Дороти каза, че те са били най-ценното притежание за Рафаел. Навремето, през четиридесетте, той е водил кореспонденция с друг физик. Според Рафаел мъжът е бил един от най-ярките умове, които е познавал някога. Освен това е усещал, че нещо в тези писма може да ти помогне да разгадаеш тайната на своето откритие.

— Кой е бил приятелят на Рафаел?

— Не знаем — отговори Нолън, също толкова любопитен за писмата, колкото беше и Сандстром.

— Изкушавахме се да прочетем писмата по пътя насам от Саут Бенд — призна Келси, — но не би било редно. Те са предназначени за теб.

— Е, искам да знам. Отворете плика и ми прочетете едно от тях.

Келси се усмихна, докато разпечатваше огромния плик. Вътре откри събрани кафяви папки, овързани с връв. Всяка папка носеше датата на писмото, което съдържаше; кореспонденцията беше продължила почти две години.

— Предполагам, че трябва да започнем от началото.

Келси развърза връвта и отвори първата папка. За нейно удивление хартията, която беше по-стара от всички в стаята, беше съвсем леко пожълтяла — Парамо явно бе пазил добре скъпоценните си писма през последните петдесет години. Почеркът на автора беше плавен и прецизен, сякаш дело на калиграф.

— Петнадесети септември 1946 година — започна Келси. — Скъпи Рафаел…

След няколко реда, посветени на лични дела, авторът се насочи към царството на теоретичната физика. Тонът беше разговорен, сякаш Рафаел и авторът бяха седнали в някой бар и обсъждаха идеите си на по бира. Мъжът представяше теза, после оставяше въображението си да се развихри, като атакуваше тезата си от няколко различни гледни точки.

На няколко пъти Сандстром я караше да спре, за да може да осмисли чутото. Красиво написаната проза беше наситена с математически означения и обяснителни бележки. Прочитането на първите четири страници от писмото отне почти цял час.

— … и очаквам да чуя мислите ти по въпроса. Твой приятел, Йохан Волф.

— Удивително! — възкликна Сандстром, физически изтощен от усилието, което беше вложил, за да следва текста на писмото. — Трябва да проуча този въпрос по-внимателно, но бих се заклел, че част от това, което прочете току-що, описва измерване без взаимодействие.

— И аз си помислих същото — съгласи се Келси.

— Съжалявам, че трябва да съм глупакът в стаята — подхвърли Нолън, като скръсти ръце на гърдите си, — но какво в това писмо ви шокира толкова?

— Ако Келси и аз правилно сме разбрали написаното, Волф е работил върху квантова оптика.

— И защо това е важно?

— Важността не е в какво, а кога — изтъкна Келси. — Волф е мислел за измервания без взаимодействие в средата на четиридесетте. Не съм срещала нищо по този въпрос, което да датира толкова отдавна. В началото на шестдесетте мъжът, който е спечелил Нобелова награда за изобретяването на холографията, по същество казва, че подобно нещо е невъзможно. Никой не се е опитвал да се занимава с подобни идеи преди осемдесетте.

— Идеите са невероятно напредничави дори за наши дни — добави Сандстром. — А преди петдесет години… Боже мой! Разбирането на този мъж за фината природа на потенциала и вероятностите е невероятна. Лас Вегас би намразил такъв човек.

— Да прочета ли друго? — попита Келси, докато внимателно прибираше първото писмо в папката му.

— Абсолютно — отговори Сандстром нетърпеливо.

 

 

Четири часа и пет писма по-късно Сандстром беше готов да стане от леглото и да се върне на работа. Докато Нолън беше впечатлен от умението на автора простичко да описва изключително сложни феномени, за Келси и Сандстром преживяването беше нещо подобно на озарение.

— Рафаел е бил прав — обяви Сандстром. — Мисленето на този мъж е изпреварило с десетилетия неговото време.

Келси поклати глава в съгласие.

— Изненадана съм, че не сме чували за него.

— Аз също — каза Нолън, като поставяше последните няколко папки обратно в плика. — Особено след като е бил тук, в Мичиган, когато е написал тези писма.

— Неговите коментари за някои от професорите във физическия факултет звучат съвсем актуално. Просто трябва да се сменят имената — пошегува се Келси.

— Бюрокрацията е вечна — вметна Нолън.

Все още прикован към болничното легло, Сандстром се взираше в подаръка на своя ментор.

— Сякаш Волф е правил експериментите в главата си, а започваме да ги разбираме едва сега, и то с помощта на суперкомпютри. Ако съдя по писмата му до Рафаел, мисля, че Волф е работил върху теорията за всичко.

— Теория за всичко? — недоверчиво попита Нолън. — Звучи като филм на „Монти Пайтън“.

— За физиците — отговори Сандстром — работещата теория за всичко е Свещеният Граал.

— Е, в такъв случай… Какво точно представлява?

— Искаш ли да отговориш на този въпрос, Келси? — попита Сандстром.

— Разбира се. Краткият отговор е нещо такова. Във вселената са познати четири основни сили, които определят поведението на всичко, от най-малката субатомна частица до самата вселена. Според съвременната теория, ако върнем часовниците назад във времето до по-малко от една стотна от секундата след Големия взрив, ще открием тези четири отделни сили да се свързват в една обща.

Нолън кимна.

— Дотук е ясно. Гравитацията, която ни пречи да изхвръкнем от Земята и влияе на всички големи неща във вселената, теоретично е свързана със силите, които държат атомите и всички субатомни частици заедно.

— Именно. Теорията за всичко описва връзката между тези сили. Ако можем да развием такава, която да издържи на експерименталните изпитания, ще получим много по-ясна представа как е възникнала вселената, как действа и накъде отива. Сега, като се опитваме да свържем всички тези сили в една-единствена, е изключително трудно. Айнщайн е прекарал последните години от живота си в работа върху единна теория на полето и не е постигнал нищо. Стъпка по стъпка ние успяхме да свържем две от силите — електромагнетизма и слабите ядрени сили. За момента физиците се опитват да свържат тези две сили със силните ядрени сили — тези, които държат протона и неутрона заедно, за да формират атомното ядро. Теория, описваща обединението на трите негравитационни сили, е известна като великата единна теория. Следващата стъпка, след като тази теория бъде развита, е да се получи работеща теория за всичко.

— И от писмата на Волф съдим, че той се е опитвал да създаде теория за всичко?

— Абсолютно — увери го Сандстром, — и е бил поне толкова близо преди петдесет години, колкото сме ние сега. Виждам зачатъци на М-бранната теория в тези писма и загатвания за стратегии за разрешаване на някои от по-упоритите проблеми, с които съвременните теории се сблъскват.

Нолън кимна.

— Могат ли тези писма да ти помогнат при изследванията?

— Кой знае? Всичко зависи от това колко далеч е стигнал в теоретичните си разработки. Тези писма са просто скици, откъслеци. Волф е мислил и работил някъде другаде. Толкова блестящ мъж трябва да е публикувал нещо някъде — да е оставил някаква следа от запис за изследванията си.

В очите на Сандстром заблестя светлина и той погледна към Нолън и Келси.

— Трябва да намерим Йохан Волф.

— Тед — гласът на Келси беше изпълнен със загриженост, — дори да е жив, той ще е поне толкова стар, колкото беше и Рафаел.

Сандстром се усмихна.

— Няма значение. Ум като този трябва да е оставил някаква следа зад себе си — някакво свидетелство, че е бил тук. Трябва да намерим Йохан Волф — жив или мъртъв.