Том Грейс
Квантова мрежа (37)

35.

26 юли

Ан Арбър, Мичиган

Килкъни предпазливо се приближи към кръстовището, като се прилепи за ръба на сграда, в мазето на която се помещаваше копирен център. Бавно надникна иззад ъгъла и видя руснаците да се движат на запад по Либърти, между успоредните редици от сергии, които временно заемаха местата за паркиране.

Той излезе на тротоара, като използваше сергиите за прикритие. В края на улицата подмина двуметрова бомба, изрисувана като „Олд Глори“^[1], поставена до входа на военен магазин. Руснаците подминаха последната сергия и стъпиха на срещуположния на Килкъни тротоар — на около половин пресечка пред него. Лесно ги различи в разредения поток хора.

— Пташник, тук е Килкъни. Край.

— Чувам те, Килкъни. — Пташник изглеждаше ядосан. — Какво става?

— Все още се движат пеша и се отправят на запад по Либърти. Пресякоха Дивижън и приближават Пета.

— О, господи! Той има пистолет! — изкрещя една жена, когато видя Килкъни с пистолет в ръка.

Лесков и двама от хората му се обърнаха при вика и видяха Килкъни. Руснаците мигновено се затичаха към Мейн стрийт.

— Мамка му! Видяха ме! — изруга в микрофона Нолън. — Насочват се към Мейн.

Радиото зажужа от заповеди и отговори, докато полицията изпращаше силите си. Пеши полицаи и патрулни коли се насочиха към района на Мейн стрийт, накъдето се движеха убийците на колегите им.

Руснакът, който беше последен, се обърна и се прицели. Килкъни се гмурна зад паркиран микробус, докато мъжът стреляше. Два куршума разбиха предното стъкло на машината. Звукът от стрелбата опразни тротоара наоколо, хората се разбягаха в търсене на прикритие. Руснаците засилиха темпото си към гъстата тълпа на Мейн стрийт.

— Те са на Мейн, насочват се на север от Либърти — докладва Килкъни.

Той се затича надолу по улицата, като забави крачка в края на централната част на фестивала. Хиляди хора бяха заместили обикновеното задръстване от коли.

Атмосферата все още беше празнична, тъй като паниката от Либърти стрийт не беше успяла да достигне дотук. Уханието на подправено агнешко с лук се смесваше с музиката от бузуки, носеща се откъм временния павилион на гръцкия ресторант, разположен на тротоара. Нагоре по улицата триметров надуваем монголски воин поздравяваше минувачите и ги подканяше да похапнат в „Би Ди Монголско барбекю“.

— Пташник, Мейн стрийт е претъпкана, а целите са в средата й. Къде са другите полицаи?

— Идват — обеща Пташник.

Полицаите веднага докладваха позициите си при приближаване към мястото. Килкъни притисна радиостанцията към ухото си, за да чуе по-добре през глъчката, която го заобикаляше. Ядосан, той си проби път към тротоара и започна да прескача изкараните навън столове от ресторантите.

— Господине — укори го една от уредничките, — не можете…

— Дмитрий, на тротоара е — съобщи Йосиф.

— Виждам го. Това е Килкъни, който уби Павел и другите. Йосиф, ела с мен. Останалите следвайте Евгений до мястото на срещата. Ще ви настигнем.

Лесков и Йосиф се отделиха от другарите си и се насочиха за прехващането. И двамата подготвиха оръжията си за стрелба, докато се приближаваха към жертвата си. Другите четирима руснаци ускориха темпото и поеха по последната от улиците, затворена заради фестивала.

Килкъни си проправи път през дългата опашка от хора, които чакаха за места в ресторанта на монголския воин, и най-накрая достигна кръстовището на Мейн и Вашингтон. Иззад дървена преграда огледа движещата се тълпа, като търсеше следа от руснаците. Забеляза ги, докато завиваха в следващата улица, после осъзна, че двама липсват. Наблизо патрулна кола безшумно се приближи до кръстовището.

— Обърни се и вдигни ръцете си така, че да ги виждам! — извика единият от полицаите, когато вратите на патрулната кола се отвориха.

Килкъни застина, после вдигна и двете си ръце във въздуха.

Докато единият от полицаите се приближаваше, Нолън видя двама от руснаците да си пробиват път през опашката пред ресторанта. Те също забелязаха Килкъни и вдигнаха оръжията си.

— Оръжие! — извика той, докато скачаше към улицата.

Полицаите залегнаха, два куршума прелетяха покрай Килкъни и рикошираха от паважа.

Някаква жена се разпищя и издърпа децата си надалеч от огромната фигура на монголския воин. Най-малкият й син, тригодишно момченце, се спъна и тя не успя да го задържи. Като чу стрелбата, младият мъж в надуваемия костюм блъсна детето на земята. Следващите изстрели разкъсаха дебелия найлон на костюма и запратиха експлозия от въздух под налягане и парчета от плат нагоре.

— Да се махаме — обяви Лесков, когато възможността за отмъщение се стопи.

И двамата мъже се затичаха с тълпата по Мейн стрийт към Хурон. От другата страна на преградата, която отбелязваше северния край на фестивала, Лесков видя останалите от екипа да се качват в тъмнозеления събърбан, който ги беше докарал тук.

Килкъни се изправи и започна да оглежда тълпата. Видя двамата мъже, които току-що бяха стреляли по него, на половин пресечка нагоре.

— Стой на място! — извика полицаят.

— Пташник! — изрева Нолън гневно в микрофона. — Кажи на двамата полицаи на Мейн и Вашингтон да ме оставят на мира. Убийците се измъкват!

Килкъни наблюдаваше как руснаците се отдалечават, докато нетърпеливо чакаше отговор.

— Новобранец, свали оръжието! — каза партньорът на полицая, като тичаше откъм колата. — Това е мъжът, който проследява отрепките. Трябва да му окажем помощ.

— Щом си изяснихме нещата, давайте да се движим — нареди Килкъни, като се затича по тротоара.

Трясък на стрелба с автоматично оръжие закънтя във въздуха.

— О, господи! — извика някой ужасено.

Когато стигна до съборените прегради на Хурон стрийт, Килкъни видя кълбо от бледожълта пара да се издига от радиатора на полицейска патрулна кола. Десетки дупки осейваха тъмносиния седан. Двама полицаи лежаха на паважа и се бореха за глътка въздух. Далече нагоре по Мартин стрийт зелен събърбан със затъмнени стъкла ускоряваше на север към магистралата.