Том Грейс
Квантова мрежа (22)

20.

11 юли

Ан Арбър, Мичиган

Слънцето напичаше кабината на земекопната машина Е120В на Бъд Веспър. Дори при отворени прозорци температурата в кабината беше с поне пет градуса по-висока от оповестените 35 от симпатичната метеороложка в местните новини.

Предишния ден деканът на факултета по физика на Мичиганския университет и още няколко изтъкнати личности бяха застанали на подравнената ливада зад Западното инженерно крило и „Рандал“. Носеха безукорно бели предпазни каски и всеки беше въоръжен с надписана бронзова лопата. Оповестиха началото с голяма церемония и всеки изкопа една лопата пръст, за да отбележат изграждането на модерната пристройка, която щеше да свърже в едно двете стари сгради.

Днес стоманената челюст, закрепена за края на хидравличната ръка на машината „Кат“, при всяко съприкосновение със земята отхапваше тридесет пъти повече пръст, отколкото онези церемониални лопати. След като изрина няколко тона пръст и глина, Веспър повика наблюдаващия Даръл Джоунс да провери дълбочината на изкопа.

Джоунс даде знак, че са достигнали желаната дълбочина, така че Веспър започна да копае следващата секция.

След петнадесет минути копаене Джоунс се появи с измервателен уред — двуметрова метална линия с разделения до милиметър. За пръта беше закачен електронен предавател, който издаваше пронизителен звук, когато се сблъскваше с осцилиращия лазер на теодолита. Джоунс задържа пръта вертикално. Лазерната линия беше само на няколко сантиметра от предавателя.

Той даде знак на Веспър да изкопае още малко. Когато челюстта отхапа още няколко сантиметра пръст, Джоунс вдигна ръка, тъй като нещо странно бе приковало вниманието му.

Веспър беше оголил някакъв дълъг предмет. Джоунс разкопа около ръбовете на обекта, който изглеждаше мек и подобен на гума.

— Надявам се това да не са някакви електрически кабели — процеди той.

Обхвана предмета с две ръце и дръпна. Той бързо се откъсна и Джоунс осъзна, че това е човешка ръка.

— Исусе Христе! — извика той.

— Хей, Даръл! — провикна се Веспър от багера.

— Бъд! — изкрещя Джоунс с ококорени очи и изпаднал в паника. — Бъд, има шибана ръка в проклетия изкоп.

— Спокойно, Джоунс, спокойно. Какво каза?

— Има шибана ръка, човече — отговори Джоунс, като подчертаваше всяка сричка, — в проклетия изкоп.

Веспър се вгледа в трапа и видя ръката да лежи там, където Джоунс я беше оставил.

— Не съм гробар! — оплака се Джоунс.

Веспър поклати глава отвратено, като съзнаваше, че това може да забави проекта му повече, отколкото седмица непрестанни валежи. Той измъкна телефон от джоба на бедрото си и се обади на Фред Мъроу, координатора на проекта от страна на университета.

— Здрасти, Фред — поде той саркастично, — познай какво ударихме току-що?

— Не ми казвай, че е топлопровод!

— Не, далеч сме от тях. Опитай отново.

— Бъд, нямам време за това. Какво, по дяволите, ударихте?

— Не сме ударили нищо, Фред. Изкопах нечия шибана ръка. Прегледах всички строителни планове за тази част и не си спомням някъде да съм срещал думата „гробище“.

— Добре, Бъд. Просто се успокой. Ще се обадя тук-там и ще дойда да видя на място.