Том Грейс
Квантова мрежа (23)

21.

17 юли

Ан Арбър, Мичиган

— Даръл, готов ли си да се върнеш на работа?

Даръл Джоунс се приближи към Бъд Веспър, който седеше в земекопната машина, и колебливо се вгледа в изкопа.

— Измъкнаха ли всички трупове от дупката?

— След като забавиха програмата ми със седмица, дано да са го направили. Шибано медицинско училище!

— Медицинско училище?

— Да. Към края на 1800 медицинското училище е имало няколко сгради наоколо. Голямата сграда, в която са учили анатомия, е била точно на мястото, където копаем.

— Ръката всъщност изглеждаше доста по-свежа.

— Не е била. Университетът е изпратил патолог, за да събере намереното от нас. Каза ми, че причината да не открием само кости е, че частите са били твърде добре консервирани и са били заровени твърде дълбоко, за да не може някое куче да ги изрови. Човекът каза, че в онези времена се носели слухове, че медицинското училище ограбва пресни гробове, за да се сдобива с трупове. Увери ме, че вече не се прави така.

— Искрено се надявам.

— Както и да е, вече ги няма и са на път към подобаващо погребение.

— Радвам се да го чуя — каза Джоунс, като взе измервателния уред и започна да се спуска в дупката.

До следобед Веспър беше разширил изкопа покрай Западното инженерно, но докато копаеше по-близо до старите сгради, започна да попада на останки от стари строежи.

— Иска ми се да пребия човека, който е оставил тези лайна след себе си — промърмори Веспър, като загреба още веднъж натрошени тухли.

Сетне наклони хидравличната ръка обратно към дупката. Когато достигна дъното, се чу дълбок кънтящ звук. Джоунс бързо сигнализира да се отдръпне назад. Веспър закара машината настрани, изключи двигателя и се приближи към ръба на дупката.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Не знам, Бъд, но определено звучеше странно.

— Може да е разклонение на тунел от котелното или топлопровод.

Джоунс спусна измервателния прът в дупката и проследи с поглед дълбочината.

— Около тридесет не достигат.

— Твърде дълбоко, за да е тунел.

Веспър се замисли, огледа мазилката и се опита да отгатне каква е била сградата по оголената част от нея. Отломката, която бяха разкрили, изглеждаше ограничена в кръгова област с диаметър от три метра.

— Трябва да проверя нещо.

Веспър се измъкна от дупката и се отправи към караваната, която му служеше за походен кабинет. Прегледа серия от чертежи, дадени му за проекта, и взе плана на целия кампус.

Откри района, на който работеха, и до едно пресечено кръгче прочете бележка — комин, премахнат през 1948.

— Това е шибан комин! — изръмжа Веспър.

Като клатеше отвратено глава, той вдигна телефона и набра Мъроу.

— Здрасти, Фред, Бъд е. Как изглежда фондът за извънредни ситуации?

— Какво има този път? — Гласът на Мъроу оставяше впечатлението, че има нужда от няколко аспирина.

— Нищо особено, просто гадни основи на комин, който е бил срутен през четиридесет и осма.

— Колко е зле?

— Архитектът иска да сложи носеща колона точно върху проклетото нещо. Изглежда има отходен тунел от едната страна. Вероятно е кух, така че няма да поеме тежестта и всичко ще се срути.

— Добре, Бъд, но не ме притискай. С тези темпове парите за извънредни ситуации ще се изпарят още преди да положим основите.

— Ще бъда внимателен. До скоро, Фред.

Веспър прибра телефона и се върна към последното разкритие.

— Каква е историята, Бъд? — попита Джоунс.

— Някога е имало проклет шибан комин точно тук. — Веспър посочи пръстена от разбити тухли. После направи десетина крачки на запад. — Коминът е бил свързан с котелното, което е било ей там. Когато са махали комина, са срутили дървото, но са оставили коренището. Говорих с Мъроу и той даде разрешение да го разровим.

— Тогава да копаем.

Веспър се качи в кабината на багера си и внимателно започна да разчиства ръбовете на основата на комина. Отне му почти два часа, за да я оголи напълно. Сетне разшири изкопа, който беше направил от срещуположната страна на предполагаемия сервизен тунел.

Когато блъсна с металната челюст по тухлите, през мазилката пробяга пукнатина, а след още два удара цепнатината се разшири и се спусна до долу. Тогава Веспър впи зъбците в горната част на цилиндъра и дръпна надолу, като разкъса иззиданата обшивка. Счупени тухли се разлетяха от разбитата конструкция сред облак от прах и древна пепел.

Джоунс даде сигнал на Веспър да изчака, докато огледа обстановката — с досегашния им късмет той се тревожеше какво може да открият. Включи фенерчето си и го насочи към тунела. Прахът все още се вихреше, но постепенно се слягаше.

— Няма топлопроводи, няма кабели — промърмори Джоунс. — Нищо, освен натрошени тухли върху…

Джоунс изпусна фенерчето си и изскочи обратно през затъмнения изход с ругатни.

Веспър се наведе от багера:

— Какво видя?

— Пресвета Дево Марийо! Направо не мога да повярвам, мамка му! Работя в шибано гробище. Нямам нужда от тази гадост, наистина нямам нужда.

Джоунс обикаляше в кръг. Веспър можеше да види паниката в очите му. Той скочи от машината и изтича към тунела.

— Даръл, добре ли си, човече?

— Нали каза, че всички трупове са махнати! Каза, че няма да намерим повече! По дяволите, ти ми обеща, Бъд!

— Заклевам се, човече, мислех, че са всички.

— Знаеш как се чувствам от тези гадости. — Джоунс постепенно възвръщаше самообладанието си, макар че сърцето все още се опитваше да изскочи от гърдите му.

Веспър кимна, после се обърна, за да разгледа последното откритие. Наведе се и хвърли поглед в мрачния тунел. Видя фенерчето на Джоунс върху купчина изпотрошени тухли, вдигна го, завъртя регулатора, за да получи широк лъч, и насочи светлината надолу към тъмното пространство.

На около два метра пред себе си видя тяло, проснато върху пода на тунела. Напълно облечен труп на мъж изглеждаше сякаш е бил захвърлен като парцалена кукла, ръцете и краката бяха извити под неестествен ъгъл. До него лежаха покрито с прах куфарче и смачкана шапка.

„Не знам защо — помисли си Веспър, — но ми се струва, че не медицинското училище е сложило този мъж тук.“