Том Грейс
Квантова мрежа (43)

41.

28 юли

Декстър, Мичиган

Мартин и Одри Килкъни седяха на верандата на фермата си, когато мерцедесът на Нолън мина по дългата чакълеста алея. Нолън паркира близо до стария пикап „Форд“ на Мартин, после заобиколи до дясната врата и я отвори. В очите на Одри се появиха сълзи, когато възрастна жена подаде на Нолън бастуна си, после пое протегнатата му ръка и внимателно слезе от машината.

Младият мъж се извисяваше над дребната женица, застанала до него. Ореол от снежнобяла коса обрамчваше овалното й лице. Когато видя Одри и Мартин Килкъни, тъмните й очи се премрежиха от вълнение.

— Ели, радвам се да те видя отново — възкликна Одри, докато внимателно слизаше от верандата.

Ели Витал кимна, неспособна да изрази чувствата си. Спомените за това място, за дългите уикенди, които бяха прекарали тук с нейния Йохан, внезапно се завърнаха.

Последния път, когато беше минавала по тази алея, бащата на младия мъж, на чиято ръка се облягаше днес, беше все още момче. Беше декември 1948 и Йохан не беше дошъл да я посрещне на гарата. Вместо да прекарат уикенда в празнуване на годежа, Ели и Мартин напразно търсеха нейния липсващ годеник. Тя се върна в Чикаго съкрушена и уплашена, че Йохан е изчезнал като всичките й близки, като семейството й — завинаги.

А когато Мартин Килкъни й се обади, денят, от който Ели дълго се беше страхувала, настъпи. Сега тя беше тук, при старите си приятели, за да почете паметта на любимия Йохан.

Ели пусна ръката на Нолън и извървя последните няколко крачки към Мартин и Одри сама. Тя потрепери, докато емоциите отпреди повече петдесет години отекваха дълбоко в душата й.

— Винаги казваше, че някой ден ще узнаем истината.

Мартин прегърна гостенката в знак на обич и подкрепа, както беше направил в края на онзи ужасен уикенд, когато мъжът, когото обичаше, й беше отнет.

— Имах вяра в Йохан. Знаех, че само едно нещо може да го задържи далеч от теб.

Ели се отдръпна и се обърна, за да прегърне Одри. Бяха поддържали връзка през годините, като разменяха писма и картички по празниците, но неизвестността винаги висеше като неканен гост. Странното изчезване на Йохан се превърна в разлом, който така и не можа да се затвори напълно.

— Толкова ми липсваше! — промълви Одри през сълзи.

— И ти ми липсваше.

— Ястието беше превъзходно, Одри — похвали Ели домакинята.

Мартин отдръпна стола си от масата.

— Така си е. А сега, след като се нахранихме, трябва да обсъдим някои неща. Келси, ще те помоля за една малка услуга. Както може би си забелязала, Ели се придвижва с бастун през последните дни. Наскоро претърпя операция на тазобедрената става и все още се възстановява.

— Мартин, няма нужда да им разказваш целия ми живот — прекъсна го Ели с лек немски акцент. — Според мен старият ми приятел искаше да каже, че се нуждая от място, където да отседна. Заради операцията не мога да се изкачвам по стълби, така че не мога да остана тук. Одри спомена, че имаш прекрасен едноетажен апартамент със стая за гости. Надявам се, че не ти се натрапвам с тази молба.

— Съвсем не — отвърна Келси.

— Казах ти, че е добро момиче — заяви Одри с гордост. — Имаме големи надежди за нея и Нолън.

Келси засия, а лицето на Нолън почервеня от нахлулата кръв.

— Единственият съвет, който мога да ви дам по този въпрос — каза Ели уверено с глас, в който се долавяше странна смесица от съжаление и надежда, — е, че трябва да оползотворите времето, защото никога не се знае какво ще ви донесе утрото.

Мартин се оживи:

— След като решихме проблема, Нолън, имаш ли копие от писмото, което беше намерено с Йохан?

— Не е у мен, но ако ми позволиш да използвам компютъра ти, мога да извадя разпечатка.

— Знаеш къде е.

Нолън отиде в малката съседна стаичка. Включи компютъра, влезе в мрежата на Мичиганския консорциум и установи, че е получил писмо в електронната си поща: съобщението съдържаше прикачен файл от [email protected]. В полето за тема на съобщението пишеше САНДСТРОМ.

Нолън отвори писмото. То задаваше единствен въпрос: „Този файл работа на Тед Сандстром ли е?“.

Отвори прикачения файл.

— Какво, по дяволите…

Файлът съдържаше няколко страници с техническа информация, свързана с енергийно устройство, което подозрително напомняше на направеното от Сандстром.

— Ако това е истина, може да дойде само от хората, които са го откраднали. Но защо биха ми изпратили част от него?

Нолън бързо реши, че трябва да провери автентичността на кореспонденцията, така че препрати копия от съобщението и прикачения файл на Сандстром и на Грин, като се надяваше, че компютърният гуру на Мичиганския консорциум ще успее да разбере кой го е изпратил. После го препрати и на Мосли за всеки случай, а накрая разпечата копие за себе си.

— Нолън, намери ли писмото? — извика Мартин откъм кухнята.

— Само секунда — отговори машинално, докато все още мислеше за странното съобщение.

Разпечата и писмото и се върна в кухнята.

— Би ли прочел първата страница на Ели. — Гласът на Мартин се задави от вълнение.

Нолън седна и започна да чете.

10 декември 1948

„Скъпи Рафаел,

Вчера събрах куража да се отдам на мечтите си. Излязох извън удобството на досегашното си съществуване и направих скок във вярата. Действията ми не бяха основани на рационален, когнитивен процес, а на тези елементи на надеждата, чудесата и откритията, които правят самия живот смислен.

Открих красота и истина, а по безсмъртните думи на Кийтс — това е всичко, което ми трябва да знам. В действителност това е всичко, което искам да знам.

Отдадох се напълно на жената, която обичам, и сега тя държи ключа към сърцето, ума и душата ми. Ели ме прие и ми се отдаде напълно. Сега празнината е запълнена.“