Том Грейс
Квантова мрежа (14)

12.

26 юни

Саут Бенд, Индиана

— Службата свърши — обяви отец Блейк от мястото си зад позлатения олтар на базиликата. — Вървете с мир.

След тези финални думи базиликата „Светото сърце“, величествената централна сграда в кампуса на „Нотр Дам“, се изпълни с музика. Куполът на тавана и сводестите ниши подемаха и усилваха всяка нота, която се раждаше от тръбите на органа, и превръщаха „Амейзинг Грейс“ в триумфираща феерия от звуци.

Процесия от свещеници и олтарни служители съпроводи полирания дъбов ковчег по главната алея. Тъжната церемония изпращаше Рафаел Парамо. Членовете на семейството на Парамо и неговите приятели, колеги или възпитаници излязоха навън в прекрасния летен ден. Високо в камбанарията огромната седемтонна камбана, кръстена на Свети Антоний от Падуа, прозвъня с мрачен тътен.

— Благодаря ти за прекрасната служба, Джо — каза вдовицата на Парамо, като обхвана ръката на отец Блейк в своите длани.

— За мен беше удоволствие, Дороти — отвърна ректорът на „Нотр Дам“. — Рафаел беше добър човек и истински приятел.

— Да, наистина беше такъв — съгласи се тя, сигурна, че и двете определения са напълно верни. — Извини ме, Джо, но видях хора, с които трябва да говоря.

Дороти Парамо си проправи път през тълпата, като остави децата и внуците си до лимузината, която щеше да ги откара до гробищата.

— Професор Нютън! Господин Килкъни! — провикна се дребничката жена. — Може ли да поговоря с вас?

Келси изтри ъгълчето на окото си с кърпа и окуражително се усмихна на приближаващата се вдовица.

— Разбира се, госпожо Парамо. И моля ви, наричайте ме Келси.

— Аз предпочитам Нолън, госпожо.

— Много добре, но и вие ще трябва да ме наричате Дороти. — Бледа усмивка за миг пробяга по лицето й. После тъгата се върна. — Полицията ми каза какво е станало в деня, в който съпругът ми беше убит. Нолън, научих, че си рискувал живота си, за да спреш мъжете, отговорни за тази трагедия.

— Съжалявам, че не беше достатъчно.

— Можеше да е много по-зле. Единствената ми утеха е, че вие двамата и Тед оцеляхте. Знаеше ли, че аз и Рафаел приемахме Тед като син? Да погребеш съпруг е тъжно нещо, но едно дете трябва да продължи да живее и след като родителите умрат.

— Тед ще се възстанови — отвърна Нолън уверено.

— Молитвите ми са за него. Чудех се дали не можете да наминете вкъщи след погребението?

Келси погледна Нолън, който кимна.

— Да.

— Добре, искам да ви помоля за услуга.

Нолън последва сребърния буик, каран от осемнайсетгодишния внук на Дороти, до фермата в покрайнините на Саут Бенд. Спряха пред тухлена викторианска постройка с обрулена от времето алуминиева пощенска кутия с надпис ПАРАМО.

Нолън паркира колата си зад буика и последва Дороти Парамо и внука й в къщата. Младежът се стрелна нагоре по стълбите с намерението да смени сакото и вратовръзката си с дънки и памучна риза.

— Оттук — каза Дороти Парамо и поведе гостите си през дневната към задната част на къщата.

Завъртя кристална дръжка и отвори врата към малка стая, претъпкана с книги. Единствената мебелировка в помещението бяха канапе, малко бюро и стол.

— Тук съпругът ми идваше да размишлява. Моля, седнете.

Келси седна с Нолън на канапето, докато вдовицата на Парамо използва стола на Рафаел. Одъвкана лула, от която не беше пушено почти двадесет години, все още лежеше близо до ъгъла на бюрото.

— Рафаел винаги казваше, че физиците се делят на два вида: такива, които мислят, и такива, които действат. Айнщайн е бил мислител, а Ферми е бил от действащите. В сътрудничеството си с Тед Рафаел беше мислителят, а Тед действащият. Съпругът ми беше и талантлив инструктор; да преподава физика беше негово призвание. Беше наясно с ограниченията си — физически и умствени. И си даваше сметка, че не е способен да обясни откритието на Тед.

Дороти Парамо завъртя стола и се приведе напред, за да отвори едно от чекмеджетата на бюрото. Тя измъкна дебел запечатан плик и го сложи в скута си.

— От всички документи на мъжа ми тези му бяха най-скъпи. Когато някой проблем го измъчваше, неотклонно се връщаше към тях. Те бяха неговото вдъхновение. Това са писма — отдавнашна негова кореспонденция с най-великия ум, който е познавал. Рафаел никога не говореше за този човек; тяхната кореспонденция е приключила година преди ние двамата да се срещнем. Някога, скоро след като се бяхме оженили, аз си позволих да надникна… смятах, че това са любовни писма от стара приятелка. Освен няколкото лични бележки, не успях да разбера нито дума. Рафаел доста се забавлява, когато му казах какво съм направила, после обясни колко са важни тези писма за него. Каза, че те са „надзъртане в ума на един гений“. Не знам какво се е случило, но тяхната кореспонденция е приключила внезапно и това дълбоко нарани Рафаел.

Дороти се замисли за момент, докато събере мислите си. Затвори очи, явно се опитваше да потисне надигащата се емоция.

— Нещо ужасно се случи. Съпругът ми е мъртъв, а Тед е имал късмет да остане жив. Ще му е много трудно да се възстанови от всичко това, но не искам да се отказва. Вземете. — Тя подаде плика на Келси. — Моля ви да ги занесете на Тед. Рафаел искаше той да ги получи.

— Не трябва ли вие да му ги дадете? — попита Келси.

— Не, Рафаел трябваше да му ги даде. Щеше да го направи след преместването на лабораторията. Каза, че тези писма съдържат идеи, които могат да помогнат на по-млад ум да разреши загадките, възникнали в хода на съвместната им работа. Тед е в болницата в Ан Арбър в момента и не знам кога ще мога да отида да го видя. Бедният човек е загубил работата на живота си и своя наставник. Ако тези писма са наистина толкова ценни, мисля, че Тед трябва да ги види колкото се може по-скоро.