Том Грейс
Квантова мрежа (5)

3.

23 юни

Саут Бенд, Индиана

— Какво, по дяволите… — изръмжа шофьорът на камиона, когато забеляза примигващите сини лампи в страничното огледало.

— Някакъв проблем ли, Джимбо? — попита слабият мъж до него.

— Да, ченге.

— Мамка му, да не си превишил скоростта? — попита третият мъж от задната седалка.

— Не мисля. Дупките са толкова нагъсто по тези места, че ще си избия зъбите, ако карам с повече от пет над ограничението. Сигурно не е глобил достатъчно хора, а аз съм единственият на пътя точно сега.

Шофьорът внимателно отби камиона встрани от двулентовия път, изключи от скорост и пусна аварийните светлини. Бял необозначен шевролет „Блейзър“ спря зад него. Малко по-късно униформен полицай на щата Индиана слезе от лявата врата. В огледалото шофьорът го наблюдаваше как се приближава бавно.

— Изглежда от гадните типове, Джимбо — каза кльощавият, като изви врат, за да хване образа в огледалото.

— Да, от гадните е — потвърди шофьорът притеснено, а сърцето му биеше учестено.

— Партньорът му идва от моята страна — обяви третият мъж. — Изглежда точно като него. Предполагам, че сега клонират ченгета.

— Документите, ако обичате — нареди полицаят с тон на отегчено превъзходство, като се пресягаше към вратата на шофьора.

— Какъв е проблемът, полицай?

— Просто рутинна проверка. Имате ли нещо против и тримата да излезете от кабината?

Ченгетата се отдръпнаха от вратите, като предпазливо държаха ръка върху пистолетите в кобурите. Шофьорът изключи двигателя и слезе, другите двама слязоха от срещуположната врата.

— Да минем от другата страна — каза полицаят, като даде знак на шофьора да върви пред него.

— Отворете багажното отделение, моля — заповяда другият полицай.

— Разбира се — съгласи се шофьорът и отключи страничната врата на каросерията. — Вътре няма нищо, освен нашите товарителни колички и малко уплътнение. Тъкмо отиваме да вземем пратка.

Той разтвори вратата широко и посочи с ръка:

— Виждате ли? Точно както ви казах.

— Аз ще преценя това — каза полицаят строго. — Влезте вътре, моля. Всички.

Тримата мъже се подчиниха и се качиха в багажното. Започнаха да се потят, както от нервност, така и от покачващата се температура.

— Огледай — обърна се старшият полицай към партньора си.

По-младият мъж се отправи към предната част на каросерията и започна да претърсва купчините от подплатени одеяла.

— Какво търсите? — попита шофьорът.

— Наркотици — отговори полицаят. — Получихме сигнал, че местен дилър използва камиони, за да превозва стоката си. Откъде трябва да вземете пратката?

— От „Нотр Дам“. Ще местим лабораторията на някакъв учен в изследователски парк извън кампуса.

— Как ти се струва? — попита полицаят партньора си.

— Чисто.

Полицаят кимна.

— Това ли е всичко? — погледна го шофьорът с надежда.

— Само още нещо.

И с мълниеносно движение измъкна пистолета си.

— Господи, не! — изкрещя шофьорът.

Полицаят изпрати два деветмилиметрови куршума от снабдения със заглушител глок в челото на кльощавия. Задната част на черепа на жертвата се раздроби и към металната стена на багажното отделение полетяха кръв, кости и мозък в ужасяващо подобие на теста на Роршах. Полицаят вече беше изместил прицела си надясно към следващата си жертва и изстреля още два куршума между очите на шофьора. По-младият полицай застреля третия от превозвачите със същата ефективност.

Тримата мъже лежаха абсолютно неподвижни, докато последните секунди от живота им се оттичаха от тях.

— Чисто — обяви Дмитрий Лесков. — Павел, иди да доведеш останалите.

Павел беше изминал едва половината път до необозначения шевролет — сините светлини все още примигваха — когато трима мъже, облечени в същите кафеникави комбинезони като на превозвачите, изскочиха от задната страна на автомобила и разтовариха комплект от три оранжеви пластмасови варела, три захранвани от батерии предупредителни светлини, купчина големи сиви рогозки и около триметрово подобно на огромна наденица устройство, осеяно с думата „прасе“^[1] на равни интервали по сивата фабрична обшивка. Павел грабна наденицата, извади голям спортен сак и последва другите към каросерията.

— Подай ми сака — извика Дмитрий през отворената врата. — После бутни „прасето“ към Ваня.

Павел подхвърли сака към по-големия си брат, сетне вдигна единия край на наденицата. Грубата обшивка на „прасето“ одраска врата и раменете му, докато Ваня го изтегляше в каросерията.

— Побързай, Юрий — подкани Ваня, като издърпа цялата дължина на „прасето“ в каросерията, — задръж кръвта, преди да покрие целия под.

Юрий кимна и положи „прасето“ на пода, за да действа като преградна стена около бавно разширяващата се локва кръв. Ваня отвори пакета с рогозките и метна покривало от тънки сиви подплатени правоъгълници над червено-черната течност. Също като „прасето“ баклавичките на покривалото веднага започнаха да абсорбират кръвта.

Петият мъж, Йосиф, беше обърнал трите оранжеви варела с отворите нагоре.

— Ключовете? — попита Дмитрий.

— У мен са — отвърна Йосиф, като потупа ключодържателя в джоба си.

Дмитрий и Павел вдигнаха трупа на кльощавия за ръцете и краката и го отнесоха до първия контейнер.

— Задръж варела стабилен, Йосиф — кресна Дмитрий, докато двамата с Павел вдигаха тялото над отвора.

Внимателно вдигнаха ръцете и краката и свиха тялото в кръста, докато го спускаха във варела. Когато трупът стигна дъното, сгънаха ръцете и краката и мъжът изчезна.

Повториха процедурата с другите двама, докато Юрий и Ваня почистваха тавана и стените на каросерията с абсорбиращите рогозки. Около тях започна да се разнася изнервящото бръмчене на мухи, привлечени от кръвта.

Дмитрий погледна часовника си.

— Да приключваме — нареди той.

Другите кимнаха и се заеха да довършват задачите си. Дмитрий и Павел съблякоха полицейските униформи и ги набутаха в единия варел.

— Облечи това — каза Дмитрий, като подхвърли на брат си дреха от сака.

Павел навлече удобната работническа риза на широките си рамене и погледна към избродираното фирмено лого от лявата страна на гърдите.

— Чувствам се понижен — заяви през смях.

След като багажното беше почистено от кръвта и пръските, напоените рогозки и „наденицата“ бяха натъпкани във варелите, а Йосиф сложи дебелите пластмасови капаци. Обърнаха варелите обратно и телата на превозвачите се удариха в дъното, но капаците издържаха тежестта.

Юрий и Ваня скочиха от каросерията и поеха варелите. След като Павел и Йосиф слязоха от камиона, Дмитрий им подаде трите светещи предупредителни светлини и сака с двата глока със заглушители. После самият той скочи долу и затвори страничната врата на багажното отделение.

Между каросерията и блейзъра хората на Дмитрий наредиха варелите около широка и дълбока дупка близо до ръба на настилката. Като ги закрепиха по местата им, оранжевите предупредителни светлини започнаха да примигват.

— Да вървим — подкани останалите Дмитрий и се усмихна при мисълта, че варелите щяха да послужат за нещо добро.