Том Грейс
Квантова мрежа (56)

54.

30 юли

Полет 0030 от Нортуест

Малко след като самолетът излетя от летище „Детройт Метрополитън“ Килкъни потъна в дълбок и отчаяно необходим сън. Купър, който седеше до него в салона бизнес класа, направи няколко телефонни обаждания и си поръча „Блъди Мери“.

Дрънкането на количката с напитки събуди Килкъни. Той се прозя, погледна часовника си и надзърна през овалния прозорец. Небето беше ясно и тъмно; Атлантическият океан се разливаше спокойно под тях и блестеше под светлината на непълната луна.

— Как се чувстваш? — попита Купър, като замени празната си чаша с пълна.

— Мисля, че мога да поспя още един ден. Ами ти?

— Ще спя по време на обратния подет.

— Ще желаете ли нещо за пиене? — попита стюардесата.

— Портокалов сок — отвърна Килкъни, устните му бяха подпухнали, сякаш бяха натъпкани с мокър памук.

Той получи питието си и взе няколко пакета фъстъци, а стюардесата отмина нататък.

— Барт, искам да те попитам нещо.

— Казвай.

— Спомена, че след като тялото на Волф е било намерено, ти си поискал проверка за него. Защо?

— Професионално любопитство. Волф е работил при немците по време на Втората световна война. След войната е поискал да емигрира в САЩ. Аз съм човекът, който провери Волф и установи, че не е нацист. Когато историята за намирането на тялото му стигна до вестниците, компютрите в Лангли я засякоха, свързаха я с доклад, който бях написал през четиридесет и шеста, и ми изпратиха известие. Убийството на Волф ми заприлича на екзекуция, затова реших да проверя дали не съм пропуснал нещо, като съм го пуснал в страната.

— И откри ли?

Купър се вгледа в леда в чашата си.

— Да, открих, че всичко е било наред.

— Когато Кал разбра, че и двамата сте търсили информация за Волф, защо просто не му даде това, което си знаел? Той провежда активно разследване, а ти — без да се обиждаш — но си минал с няколко години възрастта, до която можеш да работиш като оперативен агент.

— Това е доста смекчен начин да се каже, че съм стар човек, но си напълно прав. Имам статут на работещ пенсионер в Управлението. Останах, защото реших да помогна на Кал. Познавам някои хора с доста добри връзки в Русия, а разследването водеше натам. Сметнах, че може да съм от полза.

Килкъни кимна, като обмисляше казаното от Купър.

— Барт, не искам да си мислиш, че изпитвам подозрение към мотивите ти, защото и инстинктите ми, и Кал Мосли ми казват, че мога да ти вярвам. И понеже си на моя страна, всички причини, които изреди, все още не изясняват защо се заемаш с това. Над седемдесет си, направил си достатъчно за страната си. Просто ми се струва, че някаква дълбока страст те тласка в този случай, нещо по-силно, отколкото бих очаквал, като се има предвид, че за пръв път си чул за всичко преди два дни.

Купър за момент остана неподвижен, безмълвен, просто невиждащо се взираше напред.

— На моята възраст човек има вътрешната необходимост да знае, че е направил нещо добро с живота си. Ако го е сторил, може да е доволен. Ако не, трябва да се опита да поправи грешките си по някакъв начин. След войната трябваше да свършим доста разузнавателна работа. Искахме да разберем всичко, върху което райхът беше работил — ракети, реактивни двигатели, атомна енергия — преди Съветският съюз да е направил същото. Постигнахме съотношение шестдесет към четиридесет, що се отнася до хората, оборудването и записите. Някои от учените, които открихме, бяха без сянка от съмнение нацисти. Няколко трябваше да бъдат съдени като военнопрестъпници за злините, които бяха извършили, но не бяха дадени на съд поради причини, свързани с националната сигурност. Вместо това получиха свободен достъп до Америка, където бяха привлечени да работят върху нашите оръжия.

— Морална целесъобразност.

— По-скоро аморална целесъобразност. Разпитах няколко от тези учени и те бяха горди от това, което бяха сторили. Какво като са умирали хора — това беше допустимо за напредъка на работата им. Да наблюдавам как тези мъже водят охолен живот в САЩ след видяното в лагерите на смъртта направо ме побъркваше. И като човешко същество, и като евреин, не можех да търпя подобно двуличие. Когато бях разпределен в Германия по време на окупацията, се свързах с група европейски евреи, които търсеха възмездие за бившите си потисници. Бяха известни като Нокмим — Отмъстителите — и се бяха зарекли да унищожат всеки военнопрестъпник, когото могат да открият. На няколко пъти съм им давал сведения, които ставаха причина за действията им срещу определени индивиди; някои бяха немски учени и инженери, заловени от Алианса.

— Бил ли е Йохан Волф един от тези немски учени? — попита Килкъни, като се досети накъде води тази история.

— Да. През четиридесет и седма година бяха открити документи, които уличаваха Йохан Волф във военни престъпления. Уликите бяха малко, но достатъчно за Нокмим да му издадат смъртна присъда. По това време той вече беше в САЩ.

— Значи са изпратили убиец, за да го елиминира.

— Не убиец, екзекутор. Съдът на Нокмим е обявил Волф за виновен за престъпления срещу човечеството. Справедливостта трябваше да възтържествува. Аз бях човекът, изпратен да изпълни присъдата на Волф.

— Ти си убил Йохан Волф? — Нолън се приведе на сантиметри от лицето на Купър.

Купър кимна, а в гърлото му се сви буца. Той затвори очи и се опита да потисне емоциите си.

— Убил съм няколко души през живота си, Нолън, но никой не ме е преследвал като Йохан Волф. Както казах, уликите срещу него бяха малко и аз не смятах, че са достатъчни. И все пак смъртната присъда беше издадена. Когато дойде време да се завърна в САЩ, ми беше възложена задачата да въздам правосъдие над Волф. На новата си работа в новосъздаденото ЦРУ успях да открия Волф в Ан Арбър. Докато го наблюдавах, не можех да си представя как този човек би могъл да бъде чудовището, описано в документите, довели до неговото осъждане. Водеше спокоен живот. Беше влюбен. Борех се с тези противоречия, но накрая чувството ми за дълг надделя над желанието ми за истината. На десети декември хиляда деветстотин четиридесет и осма нападнах Волф точно пред кабинета му, убих го и скрих тялото.

Купър махна на стюардесата да му донесе още едно питие. Изчака тя да отмине и продължи разказа.

— След това имах жена, деца — всички онези неща, от които бях лишил Йохан Волф. Бях преследван от мисълта за него, защото не бях сигурен дали съм постъпил правилно. Тази неясна вина щях да отнеса със себе си в гроба. Когато тялото на Волф беше открито, реших, че за благото на душата ми трябва да узная истината за него.

— И какво откри?

— Открих, че Волф не е бил такъв, за какъвто са го смятали Нокмим. Научих, че е бил почтен човек, блестящ учен, който е можел да предложи много нови неща. Нещо повече, изложил се е на голяма опасност, за да попречи на немците да разработят атомна бомба. Волф може би е бил най-големият герой на тази война. И… И открих, че съм убил невинен човек съвсем хладнокръвно. Волф не е бил виновен за престъпления срещу човечеството, но като лиших света от този гений, всъщност аз съм извършил такова престъпление.

Купър заплака безмълвно. Килкъни беше благодарен, че притъмнената кабина предлага поне малко уединение. Като изслуша тази история, той се почувства като свещеник в изповедалня, но не можеше да даде опрощение на Купър, за да облекчи вината му.

— Вината ми към Волф никога не може да бъде изкупена.

— Тогава защо се замесваш? — попита Килкъни.

— Защото след повече от петдесет години ми беше дадена възможността да поправя малка част от стореното. Волф е бил учен, а не нацист. Работел е за немците, защото не е имал избор. Лара Авакум е в абсолютно същата ситуация; тя работи за Орлов, защото до главата й е опряно оръжие. Съюзниците са освободили Волф, но кой ще освободи Авакум, ако не го направим ние? Хора като нея и Сандстром са наследниците на Волф; те търсят истините, които могат да променят света.

Килкъни кимна, докато връзката между миналото и настоящето на Купър му се изясни.

— Освен това го правя и защото искам да върна тетрадките на Волф. Те са запис на живота на този човек, неговото наследство. Ако е бил толкова блестящ, колкото казваш, тогава тези тетрадки са доказателство за неговия гений и трябва да бъдат изнесени публично. Да останат в ръцете на Орлов ще бъде все едно да бъдат заровени в земята. Затова трябва да ги върнем. Не мога да поправя стореното, но може би мога да направя нещо в негова памет.