Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (9)

4
Ейми

Намирам се в една доста заплетена ситуация.

Изобщо не бях планирала да стане така. Преди по-малко от десет минути Джак ме целуна на задната седалка на таксито и не знам какво точно вложи в тази целувка (подозирам, че на върха на езика си може да е имал наркотик), но след нея здравият ми разум тотално се изпари.

В една минута се чувствах като главната героиня, която получава бленуваната целувка в напълно редовен любовен филм, а в следващата вече бях порнозвездата в „Триковете на Ейми“.

Ехо, Ейми!?!

Земя към Въртящата се планета?!?

Лежа по гръб на стълбите в дома на Джак, сутиенът ми виси на перилата, краката ми са на раменете му и макар, че усещането е… ох, ох, ох, да, ДА, ДА, ТОЧНО ТАМ, оххххххххххххх, не спирай… да, да, да… страхотно, изпитвам още и значителна паника. А тя се състои от:

Гласът на майка ми: Държиш се като пълна уличница. За какво момиче ще те помисли той?

Суетата ми: Ще ми види целулита и ще реши, че съм тлъсто чудовище.

Дробовете ми: Не мога да дишам повече и КАКВО ЩЕ СТАНЕ, АКО ПОГЛЕДНЕ НАГОРЕ И СЪЗРЕ ИСТИНАТА ЗА КОРЕМА МИ!

Параноята ми: Ами ако точно в този миг се появи Мат? И по-лошото, много по-лошото… Ами ако аз…

Ако…

Мириша…

Знам, че това е невъзможно, защото, преди да дойда, се къпах, докато не заскърцах от чистота, но все пак се притеснявам.

А на всичкото отгоре се смущавам и се чувствам идиотски за това, че се смущавам. Искам да кажа, не всеки ден се случва някой да си завре езика в… ммммммммммммм, и да започне нежно да те ближе… оххххххххххх, там, нали? Доста интимно е. Лично. Чувстваш се изложен на показ.

И Джак Роситър много се лъже, ако си въобразява, че ще получа оргазъм, докато всичките тези мисли ми минават през главата.

Но от друга страна, не искам да спира. Отдавна не ми се е случвало подобно нещо и смятам максимално да се възползвам от ситуацията. Пък и Джак доста си го бива, което не може да се каже за повечето мъже.

Ласкае ме това, че той се опитва да ми достави удоволствие. Радва ме още фактът, че Ейч ще одобри ситуацията от все сърце. Какво говорите, Ейч ще бъде на седмото небе от възторг.

— Най-накрая! — ще възкликне тя. — Мамка му, най-накрая!

Което напълно отразява собствените ми чувства. Сбогом господин душ с подвижна глава! Това е рядкост. Събитие. Шибано чудо!

Защото всички мъже, с които съм спала досега, са били пълна трагедия в тази част.

Да вземем например Анди. Господин Раз-два-три, готови сме. След тримесечна връзка най-после събрах кураж да подхвана темата „Има и други неща, които можем да правим в леглото“. Мотолевих, заеквах и се изчервявах, а когато Анди ме погледна с объркано изражение и продължи да си чете неделните вестници, почувствах, че ще потъна в земята от срам.

Но на следващия ден, когато се прибрах от работа, като гръм от ясно небе Анди ме грабна и ме просна на дивана. А когато зарови глава между бедрата ми, щях да умра от шок. Не можех да повярвам на късмета си. Гърчих се окуражително, стенах, прославях името господне и тъкмо когато реших, че все пак мога да се омъжа за Анди, той спря. Просто спря. Само след една минута екшън.

— Готово — каза Анди със самодоволно изражение. — Това ти беше подаръкът за добре дошла.

Но Джак е различен. На Джак това му се отдава. Издава разни звуци. Възбуждащи звуци. Аз също, но това не може да продължава още дълго. Горкичкият, ако скоро не спре, челюстта му ще се разкачи. А аз искам да го докосна. Умирам от желание.

Сграбчвам го за косата, която за щастие е доста гъста и здрава на вид. Мирише хубаво, подстригана е добре и най-вече — изглежда издръжлива, няма опасност да опада след година-две. Прокарвам пръсти през нея и простенвам лекичко. Джак схваща намека, поглежда нагоре към мен и ми се усмихва влажно.

— Невероятна си — казва той и сърцето ми прави няколко лупинга.

След което ме целува. (Пфу, само дето се притеснявах. Изобщо не мириша.)

Но това не е просто целувка.

Това е целувката.

И точно в този момент взимам генералното решение да правя секс с него. Ще го чукам, докато падне от изтощение. Защото има фантастично тяло, защото усещам, че се разтапям в очите му и защото си направи труда да ми достави удоволствие по най-невероятния начин и защото в сексуалните ми фантазии той се класира по-напред от Мел Гибсън, Брад Пит и Бен Афлек, или и тримата взети заедно.

Което и правя.

Но сега ми се струва, че Джак умира! Или се кани да свърши, което си е напълно оправдано, защото през последните два часа направихме истински маратон.

— Свършвам — простенва той, челото му се сбръчква, а устата — отваря широко. И тогава той прави нещо чудесно. Произнася името ми. Точно в кулминационния момент.

Страхотно.

Дори ми помни името!

След което колабира върху мен и усещам как думка сърцето му. Нежно прокарвам пръсти по гърба му и зяпам в тавана.

По десетобалната система, Джак получава седем. Не, осем е по-справедливо. Но все още има какво да се желае.

Сексът за първи път винаги е разочароващ. Винаги съм очаквала да бъде като в романите, които четях като тийнейджърка — преживяване, от което ти се разтреперват колената, тунел от мрак със светлина накрая и земетръсни, едновременни оргазми, продължаващи цяла нощ. Затова когато Уейн Картрайт (още не мога да повярвам, че девствеността ми бе отнета от човек на име Уейн) измъкна от кожените си панталони нещо, което подозрително напомняше на пуешки дреболии, изживях страшен шок.

На следващия ден докато се шматках из общата стая, с надеждата да зърна Уейн, дочух как той и приятелите му обсъждат дефиницията на съвършения секс. Моментално замръзнах под отворения прозорец, зяпнала очаровано. Но когато накрая те стигнаха до споразумение, че от значение е единствено едновременният оргазъм, изпаднах в объркване и паника. Шансовете Уейн — джобния-пенис-Картрайт да ме доведе до някакво физическо усещане, различно от леко отвращение, бяха по-скоро отрицателни, но да пукна, ако позволях да ми лепнат етикета „фригидна“. Затова само за една нощ се роди новата Ейми Кросби — Царицата на фалшивите оргазми. Мег Райън ли? Пасти да яде.

Но това е опасна игра. Улових се, че преигравам, само за да проверя дали някой ще ме излови. Но, изненада, изненада. Никой не успя. Копелета.

Така че след дванайсет мъже (господи, Джак ми е дванайсетият) най-после ми дойде акълът. Просто трябва да се примиря с факта, че не съм от онези жени, които получават вагинални оргазми. И какво? И без това всичките лъжат.

Джак мърка тихичко, а аз продължавам да го галя по гърба. В идеалния случай сега той трябва да се мушне под юргана и да довърши онова, което започна на стълбите, но знам, че надеждите ми са напразни, защото в секса има две златни правила:

Правило едно: Мъжете никога не го правят.

Правило две: Винаги, ама винаги, се старайте да свършите първи.

И ако не спазвате правило номер две, няма защо да се сърдите на мъжете за това, че те стриктно следват правило номер едно. Така че Джак се отърва лесно, макар че вътрешните ми части крещят неистово: „Ами ние, ние, ние, ние?!?“.

Той се претъркулва на една страна и ме гали по косата. Усмихваме се един на друг и аз усещам как ме завладяват странни емоции. Толкова странни, че прекъсват връзката между мозъка и езика ми.

— Джак, наистина, наистина те харесвам. Ти си най-добрият — прошепвам аз.

И в следващия миг ми се ще да си отхапя езика. Джак изглежда леко притеснен от декларацията ми и лекичко измъква своя (десет от десет) пенис от мен. За наносекунда сваля презерватива, връзва го на възел и го пуска на пода. (Очевидно не му е за първи път.)

— Разбит съм — казва той, пльосва се по гръб до мен и ме взима в обятията си. Сгушвам се в него и притискам страната си до гърдите му. Умирам от желание да си взема назад тъпата забележка, да разбера какво мисли той, какво чувства и какво значи всичко това. Искам отговори, отговори, отговори.

Съзнавам, че ставам смешна. Току-що прекарах два часа с този мъж, излагайки на показ всеки квадратен сантиметър от плътта си, като преброих не по-малко от девет сексуални пози, което не е никак лошо като за първи път. От това мога спокойно да извадя заключение, че ме харесва. Обратното е нелогично.

Но знам, че бях притежавана. Притежавана във всеки смисъл на думата. Загубих решаващ гейм в играта на сексуални взаимоотношения и не мога да поправя грешката си. Не мога да го „отчукам“, което ще рече, че трябва наново да преговарям за позицията си. Ето защо съм отчаяна да чуя „и аз те харесвам“. Въпреки твърдението на Джак, че това не е секс за една нощ и той ще се радва да ме види и на сутринта.

Кажи ми нещо, за бога!

— Джак? — прошепвам аз и нежно плъзвам ръка по корема му.

Но Джак тъне в блажено неведение относно душевния ми смут, защото Джак вече спи сладко. Сякаш не е спал от седмица. Няма начин да установя контакт с него на смислено ниво, затова прекарвам по-голямата част от нощта, задушаваща се под тежестта на притесненията си.

 

 

Вече е почти девет часа сутринта и денят ще е горещ, доколкото мога да съдя по потоците светлина, които струят през пролуките на щорите. Наистина искам Джак да се събуди вече. Искам да видя очите му, да се прегръщаме под юргана и да се отдадем на сънлив сутрешен секс. Вместо това лежа до него, слушам го как хърка, а мехурът ми се е надул като балон.

Свалям ръката му от врата ми, измъквам се от леглото и нахлузвам тениската му на път към вратата. Хвърлям му нежен поглед, докато той изсумтява, преобръща се настрани и продължава да спи.

Още се усмихвам, от радост заради завоеванието си и от облекчение поради празния ми вече мехур, когато излизам от банята и сблъсквам цици в гърди с Мат. Ха така! Усещам как се изчервявам до върха на ноктите на краката си, докато седя там, в тениската на Джак, която едва покрива задника ми.

Мат изглежда развеселен.

— Джак още спи, а? — усмихва се той.

Аз кимвам и старателно избягвам да го погледна в очите:

— Още е вън от играта.

— Ела да изпиеш един чай тогава.

— Не мога, аз… — започвам аз, но Мат ме гледа много съсредоточено. От близо той изглежда по-висок, отколкото го помнех и е невероятно привлекателен в широките си панталони и риза без ръкави. Тялото му е мускулесто, стегнато и загоряло и въпреки факта, че току-що се измъквам от леглото на Джак, по гърба ми пробягва гузна тръпка на очакване. Не ме съдете твърде строго — та аз съм само човешко същество, от плът и кръв.

— Ела, той няма да се събуди още много време — прошепва с конспираторско смигване Мат и аз се усмихвам. Сините му очи танцуват върху лицето ми.

Дръпвам надолу тениската си, събирам колене и пристъпвам с мънички крачки по коридора след него като някоя японска гейша, възхищавайки се на стегнатата му, самоуверена походка. Мат има много хубави крака. По-хубави от тези на Джак, поне.

След снощната вечеря, кухнята изглежда като ударена от бомба. Мат лекичко измъква чайника изпод купчината немити съдове и го изплаква внимателно.

— Съжалявам за бъркотията — промърморвам аз. — Нямахме време да… хм… почистим.

— Значи нощта е била успешна — засмива се Мат. — Така ли да разбирам?

Той отваря прозореца и кухнята се изпълва със светлина и птичи песни. Сякаш сме в параклис.

— Страхотно беше — въздъхвам аз и се облягам на рамката на вратата.

Ехо, Ейми?!? Да не ти е изпила чавка ума.

— Джак е страхотен готвач — натъртвам.

— Нали? — отвръща Мат, докато пълни чайника. — Откога се опитвам да го накарам да завърши един курс за готвачи.

— Би било добре.

— И аз така мисля. Но той е твърде зает. Нали ги знаеш тия артистични типове.

— Звучи ми доста напрегнато, с всичките тези модели, с които трябва да се занимава.

— Трудно му е, наистина — слага той чайника на котлона. — Доста се изтощава.

— Виждал ли си някоя от творбите му? Какво представляват?

— Страхотни неща — кимва той. — Но не съм видял още последната.

— А, портретът на Сали? — любопитството ми надвива. — Как изглежда тя?

За първи път Мат се смущава.

— Ами, как да ти кажа, не знам как да я опиша…

Колко мило от негова страна, че се опитва да защити Джак.

— Няма нищо — засмивам се аз. — Можеш да бъдеш колкото си искаш груб. Джак вече ми каза, че тя е стара повлекана.

Мат отмята глава назад и избухва в смях, а лицето му е озарено от слънчевите лъчи. Когато спира, ме поглежда и аз усещам как пак се изчервявам.

— Какво?

— Тази тениска много ти отива.

— На Джак е — казвам аз, докато пръстите ми си играят с деколтето.

— Хм. Харесва ми — казва Мат. — Обикновен или „Ърл Грей“?

Той флиртува с мен! Ето, плъзва поглед по краката ми!

— Обикновен, ако обичаш. Ще поизмия малко тук — предлагам си услугите аз и се плъзвам странично като деформиран рак към мивката. Съзнавам много добре, че под тениската нямам никакво бельо, а съм сигурна, че и Мат го съзнава. Не мога да го погледна в очите.

Той се пресяга край мен, за да вземе пакета с чай от шкафа над мивката и забелязвам, че мирише много хубаво, не като сутеньор, обилно полят с афтършейв, а на сапун и чисто. Супер. Ръката му е съвсем близо до лицето ми. Забелязвам, че има белег на лакътя си и без да се замисля, го докосвам. Кожата му е толкова топла.

— Как го получи? — питам аз.

— Заради мен.

И двамата се извръщаме стреснато. На вратата стои Джак.

— Бутнах го от едно дърво, ако наистина искаш да знаеш.

По изражението на лицето му съдя, че в момента му се ще да го бе бутнал малко по-силно. Издърпвам тениската надолу по бедрата си.

Мат небрежно премята кухненската хавлийка през рамо, сякаш нищо не се е случило, но съзнавам, че съм уловена в кръстосан огън от убийствени погледи и Джак го знае. Нещо повече — той знае, че аз знам.

— Чай, момко? — пита Мат.

Джак изръмжава утвърдително. Дотук със спокойната атмосфера и усещането, че съм в параклис.

Мат ми намига и завърта очи. Чувствам се като в капан. Правя опит да се приближа до Джак, но той надига вежди при вида на облеклото ми и зарейва поглед през прозореца.

Мат потапя торбичките с чай във водата.

— Какво каза, че ще правиш днес — питам го аз в опит да завържа разговор и да създам впечатление, че всичко е нормално, но гласът ми се задавя от вина.

Мат свива рамене:

— Ами сигурно ще се мотая вкъщи. Смятам да се попека малко в градината и да гледам футбол по телевизията. Ти ще гледаш ли мача, Джак?

Джак го поглежда незаинтересовано:

— Не знам. Смятах да поработя днес.

— Както решиш — отвръща Мат и припряно бие отбой, като напуска кухнята, подсвирвайки си. Атмосферата след излизането му е толкова гъста, че с нож да я режеш.

Как да достигна Джак в царството на мрака? Защо, защо по дяволите станах от леглото?!? Защо не останах и не се събудих с него?!? В момента той ме гледа сякаш съм случайна непозната, но не мога да кажа, че го виня. Ако го бях заварила в кухнята да гали Ейч по лакътя на сутринта след първото ни чукане, със сигурност щях да вдигна врява до бога. Помислям за миг дали да не кажа нещо пренебрежително за Мат или да обясня, че нямах друг избор, освен да дойда в кухнята, но още в мига, в който започвам да репетирам речта си наум, знам, че каквото и да кажа, ще прозвучи сякаш съм гузна за нещо.

— Захар? — питам немощно аз.

— Не, благодаря — отвръща той и сяда на масата.

Занасям му чая. Джак гледа мрачно в плота. Ще ми се да можех да натисна бутона за пренавиване и да започна всичко отначало.

— Имаш ли много работа? — питам аз.

— Да.

— А — отвръщам и забивам очи в пода.

Джак отпива от чая си.

— Какво ще правиш днес?

Във въпроса му не е скрита покана, а напротив — безразличие. Свивам рамене. Какво мога да кажа? Ако сега ми тегли шута, ще прекарам деня, облечена в черно и обляна в сълзи. Но не мисля, че той би искал да чуе това.

— Нищо особено.

Поглеждам го крадешком. Не вижда ли, че изгарям от желание да се метна през пропастта, която ни разделя, и да се вкопча в него, сякаш животът ми зависи от това. Не мога да повярвам, че съм провалила всичко.

След кратка пауза Джак продумва:

— Времето е страхотно, а?

Не, не, не! Не подхващай учтивия разговор за времето, моля те. Не бих го понесла. Преглъщам с усилие и проследявам погледа му, който се рее някъде през прозореца.

— Мразя да стоя в Лондон в подобни дни. Единственото място, където мога да ги понеса, е крайбрежието — промърморвам, отпивайки от чая си. След което го поглеждам право в лицето. Няма какво да губя. Трябва да го попитам и да се опитам да не звуча така, сякаш го моля. — Има ли някакъв шанс да ти се ходи до Брайтън днес? С влака ще сме там за два часа.

Тъй рече отчаяната жена.

Джак присвива очи и се втренчва в мен. Изглежда малко объркан, но после вдига рамене и казва:

— Защо не?

Изпърво не съм сигурна, че съм го чула правилно. Зяпвам го с отворена уста, докато думите му си пробият път до съзнанието ми.

— Супер! — изписквам аз, сякаш ме е треснало електричество. Изпитвам такава благодарност, че съм готова да му целувам краката. Как изобщо можах да си помисля, че тези на Мат са по-хубави.

 

 

Връщаме се в моя апартамент, за да се преоблека (къса пола и обувки с високи токчета не са точно идеалният плажен тоалет). Не мога да отлепя очи от Джак. Изпитвам нужда непрекъснато да проверявам, че е истински и че е до мен.

Ето, сега е в кухнята ми. Получих втори шанс. Невероятно! Това заслужава няколко тлъсти заглавия в националните всекидневници. ЕДИНАЙСЕТЧАСОВА СПАСИТЕЛНА ОПЕРАЦИЯ ЗА МОМИЧЕ НА РЪБА.

Оставям го в кухнята да се мъчи да изкърти формичката за лед от полярната ледена шапка на фризера ми, с танцова стъпка влизам в спалнята и лепвам една целувка на плюшеното си мече.

— Теди, в кухнята имам истински мъж! — прошепвам му аз. Теди ме зяпа с обичайния си бляскав поглед. — Стига си стоял така като препариран! Какво ще облека сега?!?

Отварям със замах гардероба и започвам да ровичкам бясно за синята си лятна рокля, но когато я обличам установявам голямо леке от червено вино точно на лявата цица. Типично за мен. Сменям с къси панталонки и потниче. Твърде банално? Твърде като в „Ангелите на Чарли“? Теди, помощ!!!

Джак тръгна без никакъв багаж, само онова, което е на гърба му. Как го правят това мъжете? Не се ли чувстват несигурни без пълен комплект тоалетни принадлежности и чекова книжка навсякъде, където отидат? Това не го разбирам. Преди да се усетя, съм струпала на леглото си цяла купчина багаж, който ще ми стигне за една триседмична ваканция, а това е само най-необходимото — четка за коса, грим, бански (ще посмея ли), слънчеви очила, плажна кърпа, джинси (в случай, че захладнее), жилетка и резервни гащи (аз съм дъщеря на майка си), дезодорант, бейзболна шапка, и продължавам да трупам.

Ровичкам в най-горното чекмедже на скрина си и осъзнавам, че си тананикам „Всички отиваме на лятна ваканция“ все едно съм Клиф Ричард. Явно се налага да побързам, иначе скоро ще премина на „Хълмовете оживяват от музиката“, а това тотално ще ме изложи в очите на Джак. Отварям капачката на парфюма си и се обливам щедро. Поръсвам лекичко и интимните си части, просто за всеки случай.

Тъкмо се каня да затворя чекмеджето, когато забелязвам презервативите. Сграбчвам кутията и си пожелавам: Моля, моля, моля, нека Джак пак поиска да спи с мен… Я, задръж малко! Тези са размер XXL! Мамка му!

Знам, че Джак е добре надарен, но не абнормално, което да оправдае употребата на тези базуки. Хуквам към кутийката с джунджурийки в ъгъла и изравям хартиената торбичка, пълна със свръхзвукови, екстра безопасни кондоми в различни вкусове, получени от печената мадама в клиниката по семейно планиране. Сигурно вече им е изтекъл срокът на годност, но нямам време да го проверя.

— Какво правиш там? — провиква се Джак от кухнята.

— Две секунди! — изчуруликвам аз, просвам се на колене и се опитвам да изровя някаква чанта изпод леглото. Единствената, която намирам, е огромна, но нямам друг избор. Напъхвам багажа си в нея и изсипвам вътре торбата с презервативите (нека се поглезя малко). След което влитам в кухнята.

— Какво си сложила вътре? — пита ме Джак, подавайки ми чаша леден плодов сок. — Кофичка и лопатка ли?

— Разбира се — усмихвам се аз и пресушавам чашата. — Хайде, да тръгваме.

 

 

Въпреки факта, че се чувствам под пара, не мога да отрека факта, че Джак се държи на разстояние и двамата стоим неловко на опашката за билети на гара Виктория. Между ръцете ни съществува непрекосимо въздушно пространство от десетина сантиметра и аз го премервам с поглед. Ще ми се да имах куража да се протегна през него. Но не го правя. Ясно осъзнавам, че интимността, която споделихме снощи, не може да бъде възстановена на обществено място.

Значи Джак ще се държи хладно. Окей, и аз мога да съм хладна.

Поне така си мисля.

Само да не изглеждаше толкова привлекателен в тази тениска. Не знам още колко ще издържа, без да се пръсна. Но съм сключила договор със себе си — никакви тъпи коментари, никакви лиготии и най-важното — НИКАКВО УМОЛЯВАНЕ.

Идва нашият ред и аз започвам да си ровя в чантата за портмонето, но Джак не иска и да чуе да давам пари и безгрижно подхвърля на жената зад гишето кредитната си карта.

Купуваме припаси на павилиончето — минерална вода, дъвки и цигари. Стоя зад Джак и го гледам с нямо възхищение. Толкова е самоуверен.

— В колко часа е нашият влак? — пита той.

Съвсем прост въпрос, но аз така съм се вдетинила, че тотално се шашвам. Взирам се в светлинното табло, но виждам само размазани лампички. Дали това е защото съм недоскив и имам нужда от очила, или защото Джак е толкова близо до мен, че не мога да се концентрирам върху нищо, освен изгарящото ме желание да му се хвърля на врата?!?

Трябва да тичаме, за да хванем влака. Той ме издърпва през затварящите се врати и за секунда се озовавам в прегръдките му. Слагам ръка на гърдите му, а той не ме пуска. И в този миг очите ни се срещат. Потъвам в неговите езера от разтопен шоколад, а сърцето ми подскача точно в мига, в който влакът рязко потегля. Мисля, че и Джак е почувствал нещо, защото се изчервява и засмива смутено.

Разделяме се и аз го следвам във вагона, притаила дъх. Сравнително празно е и до прозореца има много свободни места.

— Дай — протяга се Джак към чантата ми, за да я качи в мрежичката за багажа.

Това е един от онези знаменателни мигове в живота на човек, в които времето забавя своя ход и действията се точат като петмез.

Наблюдавам с ужас как той я премята нагоре само за едната дръжка, при което равновесието на съдържанието й се нарушава и всичките ми притежания се изсипват на пода между нас. Включително и презервативите. Най-отгоре на купчината.

Настава гробна тишина. И двамата гледаме презервативите.

— Хм, Ейми, таковата — промълвя накрая той, потривайки челюстта си. — Отиваме само за един ден. Не е ли това малко… как да кажа… прекалено ентусиазирано?

Призлява ми. Приклякам на пода и лазя, за да събера всичко. Даже нацъфтелите краища на косата ми са порозовели от смущение.

— Не съм ги купувала. Дадоха ми ги от центъра за семейно планиране — започвам аз, но осъзнавам, че с подобни обяснения само влошавам нещата.

— Много… напредничаво от твоя страна. Мислиш в перспектива.

Глупости. Това, което иска да каже, е, че съм ненормална. Пълна психарка с чанта, натъпкана с презервативи. Непохватно ги напъхвам обратно. Чувствам се толкова идиотски, че ми се ще да хукна надолу по коридора и да скоча в движение от влака. Съзнавам болезнено, че каквото и да кажа, то само ще ме инкриминира още повече в очите на Джак.

Той се разтриса от смях и се строполява на седалката. Аз оставам в клекнало положение и заравям лице в ръцете си. Нямам сили да го погледна, но Джак изпада в такъв пристъп на смях, че накрая прокрадвам един поглед между пръстите си.

— Ако знаеш само колко си червена!

— Божичко, кой знае какво си мислиш? — простенвам аз.

Той ме дръпва на скута си и ме прегръща силно.

— Мисля си, че нямам търпение да започнем с употребата им — прошепва Джак, слага хладна длан на пламналата ми страна и ме целува с такава настоятелност, че аз се увивам около него в страстна спирала.

Докато стигнем до Брайтън вече ми се струва нереално някога да е царял хлад помежду ни. Бъбрим като стари другарчета, разказваме си за минали ваканции и семейни истории и всичко между нас изглежда съвсем нормално. Сякаш сме приятели. Продължаваме да си приказваме, докато прекосяваме градчето и излизаме на плажа. Слънцето хвърля златни отблясъци върху водата, край нас се разхождат разсъблечени хора, а във въздуха се носи ухание на лято, печени вафли и захарен памук.

Втурваме се на кея, ближем сладолед и се смеем един на друг иззад картонените макети пред фотографските триножници. Може поведението ни да не е суперпечено, може да не споменаваме случилото се миналата нощ, но това няма значение. Просто е страхотно да сме далеч от Лондон, далеч от всички и аз започвам да се чувствам толкова спокойна и отпусната, че забравям, че трябва да бъда „печена“ и да го впечатля. Достатъчно ми е, че сме заедно.

Стигаме до лунапарка и Джак очевидно попада в стихията си, а аз му се смея, че е такова голямо дете. Удивително е колко много можеш да научиш за един човек само като седнеш с него в симулатора на Формула едно. Играта направо дестилира характера на човека и аз установявам, че Джак:

• обича да се състезава

• но не може да губи

— Ей сега ще те размажа, малката — казва Найджъл Менсъл Роситър, пускайки монета в процепа.

— Стой и гледай — отвръщам аз, докато си нагласям седалката.

Потегляме и хвърчим по гладкия асфалт на пистата в Монако, край убийствените завои и пристанището, изпълнено с яхти. Хвърлям поглед към Джак — той е стиснал волана, прехапал е устни и се звери в екрана с такава концентрация, че потискам желанието си да се разтопя в обожаваща го купчина желе. Защото наистина искам да го победя. И с чист късмет, успявам. Три пъти подред.

Благодаря ти, господи. Длъжница съм ти.

Джак не може да го преживее. А когато отказвам реванш, той сериозно се вкисва.

— Всичко опира до това да знаеш кога да спреш. Да се откажеш, докато още си на върха — дразня го аз, изскачайки навън. Джак влачи крака след мен. Очаквам всеки миг да кресне: „Ама ти си момиче, мама му стара!“, но по един перверзен начин знам, че е впечатлен от представянето ми. Хвърлям му поглед през рамо и се ухилвам самодоволно:

— Стига си се цупил, Джак!

Това прелива чашата. Той хуква да ме гони и аз побягвам по пътечката с писъци, лавирам между дечица и баби, чак до края на кея, където той ме улавя и ме притиска към перилата. Джак ръмжи застрашително, но на лицето му е изписана широка усмивка и изведнъж започваме да се натискаме като хормонално небалансирани тийнейджъри, преплитайки боядисани в оранжево от близалките езици. Когато край нас минава едно хлапе и се провиква „Буа-а-а“, а след това побягва с приятелите си, ние избухваме в кикот, а Джак ме освобождава от хватката си. Панталоните му отпред са доста издути и двамата се заливаме от смях.

Той се навежда над перилата и вперва поглед във вълните, които се плискат края кея. Аз се обръщам на другата страна и се облягам на лакти. Лекият бриз довява шумотевицата и тракането на влакчето на ужасите, следвани от писъците на удоволствие и ужас на неговите пътници, обърнати с главата надолу.

— Ти си красива, знаеш ли? — обажда се внезапно Джак. — Удивителна. И имаш най-прекрасната усмивка на света.

Притварям очи срещу блясъка на слънцето. Това е първият комплимент по мой адрес, излязъл от устата му, и е оправдано да съм силно ошашавена. Джак изглежда засрамен и бърза да сложи край на лиричното отклонение.

— Сигурно ще е хубаво да поплува човек — казва той и кимва към сините дълбини пред нас, но аз съм неспособна да отроня и дума, защото току-що в нервната ми система бе изсипан цял камион ендорфин и сега крайчетата на нервите ми се къдрят неистово.

Той ме хваща за ръката, но дланите ми са потни и аз се опитвам да се отскубна от хватката му. Джак забелязва това, но само ме стисва по-здраво и ме целува по ръката.

— Хайде, да вървим на плажа — намигва той.

 

 

Най-трудното нещо на света според мен е да бъдеш възрастен. Много по-тежко е от изпити и други такива неща, а най-страшното е, че никой не те подготвя за него. Никой не ти казва, че един ден, след като си минал двайсетте, всички ще очакват да се промениш. Да станеш възрастен. Зрял човек с отговорности, сметки за плащане, ипотеки и решения, които трябва да се взимат без много суетня. Има само едно състояние по-страшно от това да бъдеш възрастен, а то е — да бъдеш самотен, необвързан възрастен.

Знам, че не бива да ви говоря такива неща. Знам, че от мен се очаква всичко да ми е наред. Чета достатъчно женски списания, за да осъзная, че бидейки жена в деветдесетте години на двайсети век, по дефиниция трябва да бъда напълно задоволена от собствената си компания, стопроцентово самостоятелна и самоиздържаща се във всяка област от живота, включително и електротехниката, да имам успешна кариера и финансова независимост, да съм способна да устоявам на всякакви форми на критичност и винаги да съм щастлива, защото подхранвам собственото си душевно израстване.

Но всичко това са пълни глупости. През повечето време аз не съм нито едно от гореспоменатите. Защото през последните шест месеца през повечето време се чувствах като дебелото хлапе, което никой не иска в своя отбор. Или пък ако бидех поканена в нечий отбор, с повечето готини мъже, които срещах напоследък, моментално ме обхващаше желание да тичам колкото се може по-бързо в обратната посока. Това не би трябвало да има значение, но на практика съвсем не е така. Защото всяко дете над двегодишна възраст знае, че никой не може да си играе сам. Прекалено скучно е.

Но когато си дете винаги можеш да изтичаш вкъщи и мама ще те прегърне и ще ти даде бисквитка и всичко ще е наред. Но ето че внезапно си възрастен и вече няма при кого да изтичаш. Трябва да се държиш стоически и да се преструваш, че всичко това няма никакво значение. Тогава започваш да изпитваш вина за това, че имаш нужда от някого, с когото да си играеш. И колкото по-силна нужда изпитваш, толкова по-невъзможно ти се вижда. Мотаеш се из супермаркета с кошница в ръка и оглеждаш изпитателно хората с колички. Хората, които си имат отбори, а ти си нямаш и започваш да си мислиш: „Защо аз? Какво ми има?“.

Така че от време на време се вкисваш тотално и хора като Ейч казват: „Не се връзвай. Ще се случи, без да забележиш“. Който е измислил това успокоение заслужава да бъде поставен срещу стената и разстрелян безмилостно, защото ти забелязваш всичко. Стараеш се да гледаш, за да не го пропуснеш.

И изведнъж, като гръм от ясно небе, то се случва. Просто ей така. Намираш взаимност. Като сега. С Джак, който върви до мен и се старае да влезе в крачката ми, с ръка около раменете ми. И това ми се струва най-естественото нещо на света. Но как стана така? Фантастично е, но също така и несправедливо. След всичките месеци на терзания и мъки, погледни — че то било много лесно. Като фасул. Но ако това усещане да бъдеш част от нещо може да дойде тъй изневиделица, значи може да изчезне също толкова бързо и неусетно.

Затова сега ми се иска да спра времето. Да замразя този миг, за да го видят всички. Искам да подскачам и да крещя: „Хей, всички вие! Вижте — аз съм част от двойка! И аз го мога!“.

Джак спира пред стоянката на сърфовете.

— Хайде да покараме водни ски! — дръпва ме той за ръката.

Нямам време да споря, защото съм буквално завлечена под навеса. Наблюдавам го и се смея наум. Смея се на факта, че Джак си няма и представа какво става в главата ми и няма начин да разбере, дори да му кажа. Просто защото е мъж, а мъжете не мислят за тези неща. И са прави. Направо им завиждам за неусложнения живот. Колко ли чудесно е да използваш цялата тази свободна мозъчна маса, за да се концентриращ върху тук и сега. Щях да постигна много повече, ако не прекарвах толкова време в екзистенциални тегоби. Щях да съм импулсивна като Джак в момента и животът ми щеше да е вечен купон.

Спомням си как се почувствах, когато някой ми показа за първи път как да си връзвам правилно обувките. Беше истинско откровение. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Вече нямаше нужда непрекъснато да се спъвам. Същото чувство изпитах, докато наблюдавах Джак под навеса за водните ски. Сякаш той ми показа как да бъда щастлива и сега ми се ще да се плесна по челото и да извикам: „Ама разбира се. Че то било очевидно“.

Момичето зад тезгяха ме предупреждава, че банският ми е твърде хлабав и ще бъде отнесен за секунда. Вместо него ми дава плътно прилепващ гумен костюм, който не откроява в най-добрата светлина тялото ми, създадено, за да ражда деца. Джак, разбира се, изглежда като Джеймс Бонд в акция и внезапно ме пронизва ревност, защото момичето го опипва с поглед от главата до петите.

Хей, долу ръцете!

На водата Джак изглежда като в стихията си. По лукавия блясък в очите му мога да позная, че търси отмъщение за моя триумф във Формулата. Изстрелва се напред, хвърляйки върху ми мощни струи вода, от които цялата потръпвам.

— Не се бой, просто се пусни! — провиква се той.

Хващам се за въжето, което ме изстрелва към хоризонта. Толкова е вълнуващо, че пищя като полудяла, докато солените пръски се удрят в лицето ми. Той се изравнява с мен и започва да ми показва разни трикове, така че за нула време се изпедепцвам като някоя мадама от „Спасители на плажа“.

Така се забавлявам, че времето отлита съвсем неусетно. Когато се изкатервам на брега, откривам, че съм останала почти без глас. Свалям мокрия костюм и го връщам на момичето.

Излизам от съблекалнята и попадам право в ръцете на Джак.

— Добре ли се забавляваме? — пита ме той.

— Фантастично, но сега умирам от глад — потупвам се аз по корема, удивена, че параноята ми на тема телесно тегло е изчезнала без следа.

— Да вървим тогава да те нахраня — казва Джак щедро.

— Пържени картофки и риба?

— Типична англичанка — дразни ме той. — Не, мисля, че мога да се справя и по-добре.

Мотаем се по алеите и откриваме евтино и приветливо френско ресторантче с маси на открито, на калдъръмената уличка. Джак поръчва по една бира.

— За нас — вдига той наздравица и аз чуквам халбата си о неговата. Бирата е студена, а пяната ми влиза в носа. Толкова време прекарах да се чудя какво ли мисли за случилото се между нас миналата нощ, а накрая, когато подходящият момент да го попитам настъпи, аз го оставих да отлети. Осъзнавам, че ми е много по-интересно да разбера какво мисли за всичко останало.

— Харесва ли ти да бъдеш художник? — питам аз, когато пристигат ордьоврите.

— Мисля, че да. Това е единственото нещо, което умея. Пък и ме отървава от задължението да работя от девет до пет.

— Завиждам ти. Ще ми се и аз да намеря нещо, което умея наистина.

— Сещам се за някои неща — ухилва се той.

— Освен тях — изчервявам се аз.

— Значи искаш да постигнеш успех, така ли?

— Предполагам. Не искат ли всички това?

— Каква си искала да станеш като дете? — пита Джак, отчупвайки парче от франзелата и потапяйки го в апетитния сос.

— Ами нещо свързано с дрехите, доколкото си спомням. С мъжките дрехи. Винаги съм предпочитала Кен пред Барби.

— Хм, просто си искала да му свалиш панталоните.

— Така е — засмивам се аз. — Макар че под тях няма кой знае какво за гледане. Не, харесвам мъжките дрехи. Първия път, когато те видях, веднага забелязах дрехите ти.

— Защо тогава не се занимаваш с мода или нещо подобно?

Впервам поглед в стръка аспержа в чинията си.

— Щеше ми се в продължение на страшно много време, но не стигнах до никъде. Конкуренцията е твърде жестока.

— Никога няма да разбереш дали те бива, докато не опиташ. Наистина има стотици талантливи хора, които се занимават с мода, но няма причина ти да не си една от тях. Ако мислех само за конкуренцията, щях да съм се отказал от рисуването преди години.

— Предполагам, че си прав.

— Няма какво да губиш. Точно обратното, всичко ще работи за теб.

Той ме поглежда и се усмихва. Усещам, че ме залива мощна вълна от облекчение и внезапно разбирам, че мога да му се доверя. Напълно. Не съм споделяла амбициите си за кариера в модната индустрия с никого, освен с Ейч и сега се чувствам сякаш съм свалила огромна тежест от плещите си само като съм ги разкрила пред Джак. Сякаш съм си старата аз — със същност и форма на бъдещето. Може би все пак ще се пробвам.

Седим в ресторантчето, пийваме си, зяпаме минувачите и постепенно следобедът се изнизва, обагрен във весел смях. По-късно се връщаме обратно до плажа. Вече не е толкова претъпкано. Намираме си уединено кътче. Джак хвърля камъчета, които се плъзгат по повърхността към залязващото слънце, а аз наблюдавам движенията на тялото му и постепенно ме завладява плътска страст.

Той се обръща към мен.

— Какво ще правим сега? — питам аз.

— Искаш ли да се прибираш?

— Не. А ти?

Той поклаща отрицателно глава. Двамата се споглеждаме нервно и се изсмиваме.

— Знам едно място, където може да отседнем. Ако искаш, разбира се — казва Джак.

Искам, искам, как да не искам. Цялата съм изтъкана от желание.

Човекът в малкото хотелче „Казанова“ се обръща към Джак като към стар приятел. Хвърля му ключа с многозначително намигане и ни предупреждава, че закуската се сервира само до десет и половина.

Стаята ни е като излязла от някое предаване на „Хоум Шопинг“ — покривало за легло с пищни цветни мотиви и розов пухкав килим, но иначе е чиста, а на малката масичка има богат асортимент бисквити и пакетчета чай. Оставям си чантата на стол до телевизора и надзъртам през дантелената завеса към малката градинка в задния двор.

Вижда ми се много странно да съм в една стая с Джак. След деня, който прекарахме заедно, имам чувството, че се каним да направим нещо непозволено. Държим се като възрастни. Не се докосваме.

Джак влиза в тоалетната и вдига седалката на чинията. Виждам гърба му, докато пуска една вода, и по незнайни причини, изпитвам лек шок. Сега, когато е сигурно, че ще спим заедно, се чувствам доста нервна. Това ще значи повече от миналата нощ в дома му и интимността, която предстои да споделим, ме плаши.

Джак пуска водата и застава на вратата. Забелязвам, че е свалил седалката. Някой добре го е тренирал. Чудя се кой ли.

— Чувствам се мръсен — казва той.

Сбръчквам нос и прокарвам пръсти през косата си, която се е накъдрила от солената вода.

— И аз.

— Душ? — пита той.

Кимвам безмълвно.

Джак влиза преди мен и докато се събличам, виждам през прозрачната врата как наглася температурата на водата. Накрая отваря вратата и аз се вмъквам при него. Чувствам се страшно притеснена. В банята е много светло и, застанала гола-голеничка срещу Джак, знам, че съм тотално изложена на показ. Сякаш за първи път наистина се виждаме. Май наистина е точно така. Искам да се скрия, да се свия на топка.

Джак ме поглежда. Поглежда ме истински. Цялата, сякаш иска да проучи всяка пора от кожата ми и аз усещам, че се изчервявам.

Опитвам се да го сграбча и да го целуна, за да скрия неловкостта си от тази интимност, но той се отдръпва и ме бутва назад. Без да каже нищо и без да свали очи от моите, взима малкото калъпче сапун от поставката и го стрива на пяна в ръцете си.

Не би ви хрумнало да наречете една розова пластмасова душ-кабина особено еротична локация, но точно в момента тя се катери неудържимо към първото място в списъка ми на фантастични сексуални изживявания. Защото Джак започва да ме мие, превръщайки тялото ми в тресяща се маса от пяна. Докато ръцете му се плъзгат по мен, той обръща толкова голямо внимание на всеки детайл и извивка, сякаш че ме рисува. Усещам как се плъзгам към него, но не виждам нищо, защото и двамата сме обгърнати в облак от ароматна пара. Чувствам се… ЖЕНА!

Мокра жена!

Порочна жена!

Цялата треперя още преди Джак да клекне и да преметне единия ми крак през рамото си. Заравя глава между краката ми и с мен е свършено. Свършвам. Всичко се плъзга — ръцете му по тялото ми, гърбът ми по пластмасовата стена и аз — в най-страхотния оргазъм, който някога съм имала.

След това са ми нужни няколко минути, за да успокоя дишането си. Усещам крайниците си като преварени спагети. Все още не сме продумали. Поглеждам го през парата.

Сега е мой ред.

Смъквам се долу и той ме сграбчва за косата, докато езикът ми говори вместо мен.

— Ейми — простенва той след известно време.

— Ммммммммммм? — отвръщам аз. Не мога да кажа нищо повече с пълна уста.

— Затиснала си канала с коляно.

Попиваме наводнението с всички хавлии и после се просваме на леглото, за да изсъхнем. Джак проследява с пръст линията, където е било горнището на банския ми.

— Слънцето те е хванало — усмихва се той.

Така е. Чувствам се толкова гореща, че чак костите ми се стопяват. Поглеждаме се в очите и аз знам, че сега ще правим любов. А това, което ме поразява най-силно е, че Джак чете мислите ми, защото казва:

— Цяла нощ, цяла нощ и утре цялата сутрин, докато накрая няма да можеш да ходиш.

И удържа на думата си.

 

 

Когато в неделя се прибираме у Джак, аз се чувствам толкова добре, колкото е възможно след уикенд посветен на секс, слънце, море и алкохол.

— Доволна ли си? — пита Джак, докато отваря вратата. Цял ден се забавлявахме на плажа и слънцето извади наяве луничките му. Изглежда невероятно. Протягам се и го погалвам по страната.

— Може би.

— Само може би? Какво трябва да направи човек, за да те задоволи?!? — прави се на ядосан той, грабва ме, премята ме на рамото си и ме внася в кухнята. Така се заливам от кикот, че не забелязвам Мат и Хлои, изтегнали се на възглавници на пода в дневната.

— Виж ти, виж ти, младите влюбени! — изсмива се Хлои.

Джак моментално ме пуска на земята и леко се отдръпва.

Прибирам разпиляната си коса зад ушите, а смехът ми секва като отрязан с нож при гледката на Хлои. Тя се е изтегнала на пода с бутилка бира в ръка и явно се чувства като у дома си. Изглежда отвратително стройна, а съвършените й крака се подават безсрамно под късата лятна рокличка.

— Здрасти! — забърсва ме като пътен знак Джак, прикляка и целува Хлои по бузата.

— Разполагайте се — казва Мат и махва към няколко бутилки бира на масата. — Къде сте били?

— Брайтън — отвръщам едносрично аз.

— Погледни си носа! — залива се от смях Хлои. — Бедничката.

Джак се изсмива и ми подава бира. Никак не е смешно. Да не съм аз виновна, че приличам на клоун с този изгорял нос. Правя му убийствена физиономия, но той ме поглежда разсеяно и дори не прави опит да ме защити.

— Е? — казва Хлои. — Разказвайте.

— Прекарахме си страхотно, карахме водни ски, ходихме на плаж — присяда на кушетката Джак и отваря бирата си.

— И сте пренощували там? Как се казваше онова твое любовно гнезденце, Джак? — дразни го Хлои, щраква с пръсти и ме поглежда. — Не ми казвай, не ми казвай! Ще се сетя. „Казанова“, нали? Сигурно вече ти правят намаление, а?

— Млъквай, Хлои! — уж й я скастря Джак, но всъщност се смее. Явно се наслаждава на имиджа си на Джак Казанова и изведнъж всичко си идва на мястото. Аз съм просто поредното му завоевание. Една от многото в списъка, с които любовникът Джак е отсядал в „Казанова“. Колко ли други са почувствали земетресението в розовата душ-кабина? Подът сякаш потъва под нозете ми.

— Сядай, сядай — махва ми Мат към възглавниците, но аз не искам да се приближавам до Хлои, да не би случайно да я намушкам с нещо.

— А, да, Хелън ми се обади снощи — казва вещицата и небрежно отпива от бирата си.

Предупредителен вой на сирени. Защо й е на Ейч да се обажда на Хлои.

— Търсеше те.

— Мамка му!

— Не се притеснявай, казах й, че сигурно сте зачезнали някъде с Джак.

— Добре ли беше? Какво каза?

— Почти нищо. Стори ми се малко притеснена.

— Може ли да използвам телефона ви? — обръщам се аз към Джак.

— Естествено, обади се от моята стая.

Завива ми се свят от притеснение. Оставям ги да се заливат от смях в кухнята.

— Ейч, аз съм. Хайде, вдигни де! — моля се аз на секретаря й. Следва изщракване.

— Значи се прибра най-после — казва тя студено. Май наистина е бясна.

— Бяхме в Брайтън.

— Я се гръмни!

Това е ужасно. Ейч никога не е говорила така с мен. Сграбчвам слушалката с побелели пръсти.

— Какво е станало?

— Сигурна съм, че няма да те заинтригува особено — изплюва тя, но гласът й трепери, което ме плаши още повече.

— Кажи!

— Остави ме на мира! — изплаква Ейч и линията умира. Слушам накъсания сигнал и не мога да повярвам на ушите си. За първи път се случва да ми затвори така, но как бих могла да я обвинявам. Нищо чудно, че ми е бясна. Ако бях на нейно място, със сигурност щях да се мразя. Имахме планове за събота вечер, които провалих, не й се обадих цял уикенд и сега се чувствам страшно виновна. Виновна съм, че се държах като тъпа гъска, виновна съм, че сторих онова, което бях обещала никога да не правя — да поставя един мъж преди нея. Изоставих я точно когато е имала най-голяма нужда от мен. При мисълта, че може да я загубя, кръвта ми се вледенява.

— Всичко наред ли е? — пита Джак от прага. Шокираното ми изражение го кара да влезе в стаята и да сложи ръка на рамото ми.

— Нещо не е наред. Трябва да отида да я видя. Нали нямаш нищо против?

— Няма проблеми, върви.

Мразя го за това, че звучи толкова безгрижен. Ще ми се да има нещо против, да се ядоса, че прекрасният ни уикенд ще завърши тъй припряно. Но само един поглед върху Джак ми показва, че той няма да го направи. Сега е с приятелите си и аз просто не съм му нужна.

Сбогуваме се пред Мат и Хлои. Джак се държи сякаш изпраща старата си неомъжена леля. Плъзвам очи по лицето му, но онзи Джак, с когото прекарах уикенда, се е оттеглил в крепостта си. Колкото по-дълго го гледам, толкова повече се изнервя той и накрая едва ме целува.

— Ще се видим тогава.

Ще се видим кога? Утре? След една седмица? След месец? Година? Някога изобщо!

— Беше страхотно — скланя да каже, но миналото време е симптоматично.

— Надявам се, че Хелън е добре — присъединява се към него Хлои. Гласът й е изпълнен със съчувствие, но аз не се хващам. Особено след като обвива с ръка кръста на Джак и се притиска към него. Всеки би видял в жеста й една приятелска прегръдка, но когато тя сваля ръце от Джак, съм готова да се закълна, че виждам клеймото, което е оставила: „Частна собственост! Не пипай!“. Препъвам се по стълбите, излизам на тротоара и още преди да се скрия от погледа им, тя избухва в смях и побутва Джак да се прибират. Поглеждам плътно затворената врата и не мога да повярвам на очите си.

 

 

Сърцето ми думка глухо, докато се катеря по стълбите към апартамента на Ейч, а нервността ми се увеличава, когато тя отваря и безмълвно се обръща, за да я последвам в мрачните му дълбини. Ако имаше олимпиада по пушене, Ейч щеше да спечели сама и златния, и сребърния, и бронзовия медал. Навсякъде пепелниците преливат от угарки, а от уредбата дъни Ленард Коен. Лош знак.

Отначало тя продължава да се преструва на сърдита, но в един момент силите й изневеряват и се строполява в Ейч-оформената вдлъбнатина на кушетката. Както и подозирах, за всичко е виновен Гев.

— Този път наистина прецаках нещата — проплаква тя.

— Ш-ш-ш-шт — утешавам я аз, коленичейки до нея. — Не си.

Когато най-накрая успявам да я успокоя, тя ми обяснява най-новата травма през сълзи.

— Лежахме в леглото и аз го попитах дали иска да се оженим. Беше просто хипотетичен въпрос. Не съм му правила предложение или нещо подобно, но изведнъж той започна да се държи много странно. Каза, че никога няма да се ожени, освен ако не е, за да има деца. Тогава го попитах кога би искал да има деца, а той каза, че няма подобни намерения поне през следващите десет години и че иска първо да направи нещо смислено с живота си.

Типична за Гев реакция.

— И тогава нещата излязоха от контрол. Казах му, че десет години ми се виждат доста дълъг период и какво ще стане с нас тогава. Той се изнерви, каза, че го притискам и не може ли просто да се забавляваме, а аз го попитах какъв е смисълът.

Хелън си поема дълбоко дъх, а брадичката й започва да трепери.

— Какъв смисъл има, наистина? Какъв е смисълът да обичаш някого, ако през цялото време знаеш, че един ден ще духне с някоя друга и няма да иска бебета, докато яйчниците ти не се спаружат като сушен грах?

Засмивам се и опитвам да изсуша сълзите й с жалките остатъци от тоалетна хартия.

— Няма начин да предскажеш бъдещето, пиле. Не знаеш какво ще се случи с вас двамата след десет години.

— Напротив, знам — изхълцва тя. — Нищо няма да се случи.

— Това не е вярно. Всичко между вас вървеше добре, до този глупав спор. Прекарвахте си чудесно заедно. Защо просто не оставиш нещата да следват естествения си ход?

— Нищо не разбираш. Не ми пробутвай тия глупости от рода на „да живеем за мига“. Не съм ти някой дзенбудист — отрязва ме тя.

Явно е решила да не слуша гласа на разума. Козирогът в нея си показва рогата. Единственият начин да я измъкна от това настроение е с дразнене. Слава богу, че имам докторска степен по Техники и методи за управление на Ейч. Въздъхвам и се изправям от пода.

— Добре тогава. Бъди си твърдоглава стара чанта, щом толкова искаш. Не се забърквай с никого, защото той може да не се окаже Мъжът на живота ти. Знам, знам, всичко разбрах. Защо не съставиш въпросник и не накараш всеки тип, по когото си падаш, да го попълни и да гарантира лично, че ще остави живота си на изчакване, докато ти се чудиш какво точно искаш. Защото това е единственият начин да ти се уйдиса на капризите.

Въпреки усилията да я потисне, на устните на Ейч потрепва колеблива усмивка.

— Другият вариант е да сложиш Гев под домашен арест. Прикови го към масата в кухнята и го бий с камшик, докато не ти направи предложение. Това ли искаш? Сто процента ли си уверена, че той е Мъжът на твоя живот, в болест или здраве, докато смъртта ви раздели?

— Не — признава Ейч.

— Ами тогава?

— Ами обичам го и искам да излезе нещо от връзката ни.

— И кога точно Гев е казал, че не иска същото? Ейч, държиш се като гъска.

— Вече е късно. Той си замина.

— Да, вероятно в момента си е вкъщи — завъртам очи аз. — Не е изпратен на края на света. А утре и двамата ще се смеете на всичко това.

Думите ми изглежда я убеждават, защото тя се поусмихва, надига се от кушетката и ме прегръща силно.

— Но най-страшното бе, че не можех да те открия — казва Ейч.

— Наистина се притесних.

— Знам, знам, малко се поувлякох. Извинявай.

Тя ме разпитва за уикенда в Брайтън и аз й разказвам всичко.

— И какво не е наред? Защо е тази нещастна физиономия?

— Не знам. Прекарах си чудесно, но тая пуйка Хлои развали всичко.

— Може би е права да те предупреди.

Моментално ставам подозрителна.

— Защо? Какво ти е казала?

Ейч въздъхва и на лицето й се изписва „по-добре да не знаеш“.

— Нищо особено. Не искам да пострадаш, това е всичко. Хлои познава Джак доста добре. Казва, че е голям женкар и всяка перспектива за по-продължителна връзка би го накарала да офейка яко дим.

— Значи вярваш на Хлои, така ли?

— Не — поправя ме Ейч. — Казвам само, че не бива да храниш твърде големи надежди.

— Значи така, а? Всички са убедени, че няма да излезе нищо. Радвам се, че сте толкова загрижени и ми спестявате труда да опитам сама.

Ейч ме натиска за раменете да седна.

— Кой знае? Само ти можеш да кажеш какви са чувствата ти и как е най-добре за теб. Просто трябва да изчакаш и да видиш как ще се развият нещата.

Права е, разбира се, но мразя, когато Ейч ми връща моите собствени съвети. Толкова е трудно да ги приема.

 

 

Прибирам се вкъщи, лягам по корем на кушетката и се взирам в килима. В главата ми цари пълна каша. Преди срещата с Джак в петък бях толкова организирана и наясно със себе си. Смятах, че имам добре разработена стратегия. Щях да бъда очарователна, привлекателна, интелигентна, щях да го завладея, но нямаше да спя с него. Окей, признавам, че си купих ново бельо, че и жартиери (мамка му, колко са неудобни за носене), използвах щедро чисто новия си грим и парфюм, но въпреки това нямах намерение да проиграя всичко по такъв идиотски начин. Просто исках да ме пожелае до такава степен, че да разбере, че съм човек, с когото би могъл да има по-продължителна връзка.

А сега бях провалила всичко. Още дори преди да е започнало.

Но тогава си спомням уикенда в Брайтън и споменът е толкова жив, че започва да пари на клепачите ми. Нима беше тази сутрин, когато се събудих в прегръдките му? Възможно ли е всичко това да не значи нищо за него? Способен ли е просто да махне с ръка и да го забрави? Как може да се отнесе към мен като към момиче за една нощ, което не заслужава по-продължително внимание?

Взимам си вана, но и тя не ме успокоява. Студено ми е, изгоряла съм, чувствам се изоставена и дори меките, чисти хавлии не прогонват усещането ми за самота. Няма смисъл да се взирам в телефона; знам, че няма да се обади. Че защо му е? Нали в момента се забавлява с Хлои?

Обилно мажа изгорялата си кожа с хладен лосион. Макар че съм толкова изморена, сънят бяга от очите ми. Прегръщам Теди, втренчвам се в тавана, а пред погледа ми преминава като на кино целият уикенд.

Толкова по въпроса за моите големи надежди. Само за един ден спечелих и после загубих всичко. През следващите няколко десетки години ще седя в апартамента си, покрита с паяжини, а хората ще казват:

— А, бедничката! Изпита щастието в един юнски ден, но явно така й било писано.

Макар че Джак не е умрял, но със същия успех би могъл да бъде и на луната. Самоизмъчвам се, като си представям какво казва в момента:

— Ейми, да, много е добра в леглото. Позабавлявахме се, но тя не е единствената. Морето е пълно с риби.

Или:

— Защо ми е да се срещам с нея отново? Приятелите са по-важни за мен, а аз искам да бъда млад, волен и необвързан. Какъв е смисълът да се връзвам с една жена?

Не, това е непоносимо. Не мога да остана в леглото, когато този глас кънти в главата ми и затова се завличам като пребито псе в кухнята, за да си направя горещ шоколад. Подушвам млякото. Още не се е вкиснало. Става. Едва когато затварям вратата на хладилника, забелязвам, че шарените магнитни буквички са разместени. Сега, в розово, зелено и оранжево, на вратата пише: „ЕЙМИ Е СУПЕР“.

Долепям лице до хладната бяла врата и се усмихвам, защото съобщението може да бъде единствено от Джак. И докато стоя там и чакам млякото да се свари, вече не се чувствам чак толкова зле.