Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (12)

6
Ейми

Никога в живота ми не са ме унижавали така.

Никога!

Чувствам се като незаконородено отроче на Атила Хан и Дарт Вейдър. Толкова съм бясна.

Обръщам се да погледна вратата, през която току-що бях изхвърлена и показвам чувствата си с комбинация от пръсти и на двете ръце. Само така мога да се удържа да не тегля мощен шут на вратата.

Крача по улицата под облаците с цвят на пресни синини и псувам под сурдинка. Преди да успея да стигна до станцията на метрото, небесата се продънват и аз ставам вир-вода.

Ейми Кросби — мократа кокошка.

Никога не съм мислела, че е възможно да те уволнят като временен служител по заместване. Смятах, че като скитник чергар в стройните редици на трудещите се аз съм недосегаема. Но очевидно съм грешала.

Да греша май се превръща в моя втора природа.

А това никак не ми харесва.

Окей, може би не трябваше да разправям на Илейн, че съм спец по всякакви телефонни системи. Трябваше да й кажа истината, но в днешно време не си за никъде, ако не поизлъжеш за уменията си. Това е първото правило при временната работа — във въпросника ограждай само отговорите „Да“. Когато Илейн ми се обади, за да каже, че се отваря двуседмична високо платена работа в централата на голяма юридическа фирма, аз моментално отвърнах, че ще я поема.

Тя очевидно направи справка с досието ми, защото отговори:

— Добре. Работила си с телефонната дигитална система за пренасочване на разговори Елонексик 950, значи ще се справиш.

— Да, да — отвърнах аз, без да чувам и дума от онова, което ми говори, защото пресмятах наум колко ли ще изкарам за две седмици с оглед онези страхотни обувки, които си харесах миналата седмица. В края на краищата колко може да е трудна една работа на рецепция? Такива ги върша със затворени очи.

Затова дори за миг не ми хрумна, че може би не съм достатъчно квалифицирана за тази работа — нито когато прекосявах половин Лондон, за да стигна до Сити, нито когато крачех през огромните площи на лъскавия атриум към новото си работно място, нито даже когато си наместих задника в креслото тип космически кораб и се представих на Анджела от „Личен състав“.

Но доста помислих по въпроса, след като бях оставена сама пред нещо, което приличаше на контролна система на въздушния трафик, с гневно проблясващи червени, оранжеви и зелени индикатори и непрестанен звуков фон от настоятелно бръмчене. Тогава ми дойде наум, че май този път доста съм преувеличила квалифицираността си.

— Спокойно! — промърморих аз, потърквайки ръце, но вече усещах първите трусове под основите на самочувствието ми като временен служител по заместването. След двадесет минути все още не бях успяла да отговоря на нито едно позвъняване и започвах да се паникьосвам. След още час Анджела сигурно загря, че нещо не е наред, защото слезе от един от десетките етажи над мен.

— Някакви проблеми? — попита тя, поглаждайки стегнатия си раиран костюм.

— Не, не — усмихнах се аз, осъзнавайки, че съм си сложила слушалките наопаки. — Всичко е наред.

Тя кимна, но очевидно не бях успяла да я убедя напълно. Проследих я с поглед как влиза в асансьора. Изпълваше ме решимост да не се отказвам. Все пак съм учила физика в училище. Няма начин да не се справя.

Но все пак имаше.

Скоро ситуацията стана мотострелкова. А към единайсет часа таблото се бе нагорещило от разгневени обаждания, така и не стигнали до предназначението си и изглеждаше сякаш всеки момент ще избухне. Започнах панически да натискам бутоните напосоки.

— По дяволите! Разкарайте се, идиоти. Стига сте се обаждали! Звънете на някой друг. Майната ви!

Две минути по-късно вратите на асансьора се разтвориха и от него изхвърча оплешивяващ мъж в безупречен костюм. Първата ми мисъл бе, че някъде е избухнал пожар, защото той размахваше ръце като подивял и ми се звереше насреща, останал без дъх, но съвсем скоро стана ясно, че единственото бедствие в сградата съм самата аз.

— Какво по дяволите си мислиш, че правиш?!? — изкрещя той, когато си възвърна дар слово. — Как смееш да ругаеш по интеркома!?! Осъзнаваш ли, че в заседателната зала присъстват някои много важни клиенти на фирмата? Неприличният ти език беше чут на всеки етаж! Всеки етаж!

Гъстите му свъсени вежди пошавваха от ярост, а очите му заплашваха да изхвърчат от орбита.

Изправих се бързо, но кабелът на слушалките рязко ме върна на стола.

— Откъде си? — попита мъжът, докато се борех да се откопча от апаратурата.

— Западен Лондон — измяуках аз, едва сега забелязвайки бутона за интеркома. Натиснах го и индикаторът му угасна, едновременно със зелената лампичка на микрофона точно над голямата ми уста.

В този миг летящите врати на стълбището се отвориха с гръм и трясък и във фоайето нахлу Анджела. Борейки се за въздух, тя спря пред рецепцията и сложи ръка на развълнуваната си гръд.

— От коя агенция е? — обърна се за помощ към нея мъжът.

— „Топ Темпс“ — изплю Анджела. — Ще се погрижа веднага да ги уведомя.

Преди да успея да обеля и зъб, мъжът ме сграбчи за ръката и ме повлече към вратата.

— Ау! — изписках аз.

— Вън! — кресна той, гледайки ме с такова отвращение, сякаш току-що се бях изпикала на килима. — Повече кракът ти да не е стъпил тук! Осъзнаваш ли…

Но не успя да довърши и за миг ми се стори, че се кани да ми тегли мощен шут по задника, докато ме избутваше през вратата.

Мятам се на метрото, търсейки успокоение във факта, че съм под земята. Скрита. Тук май ми е най-добре. Сменям линиите напосоки, оставяйки неспирният поток човешки лица и прелитащи реклами да ме охлади, докато в ума ми напират думите, които трябваше да им кажа. Накрая подбирам пет експертно формирани отговора, които щяха да поразят и смаят Анджела и плешивеца с остротата на езика ми.

Но всичко това е безсмислено. Знам, че няма да имам шанс да поясня мнението си по въпроса. Трябва да приема тежката истина — в тази игра победителят не съм аз.

Решавам, че ми е необходима промяна на обстановката и слизам на Грийн Парк. Мотая се по чакълестите алеи, усещайки, че съм понесла цялото тегло на земята върху раменете си. Все още е облачно, но поне не вали. Намъквам влажното си сако и се пльосвам на една от празните пейки.

Затварям очи и съзерцавам светещите точки от вътрешната страна на клепачите си. Знам, че ще се наложи да призная всичко на Илейн. Вдигам колене и ги обгръщам с ръка. Защо още никой не е изобретил телепортацията? Това е една от ситуациите, в които ми се иска да бъда разбита на атоми. И материализирана някъде далеч-далеч. Например на някои остров в Южния Пасифик.

Ейч е в командировка, а никак не ми се иска да се обаждам на Джак. Откакто намерих портрета на онова момиче Сали, между нас настана някакво отчуждение. Макар че той прекара повече от час в обяснения и извинения, все още ми е страшно неприятно, че не ми бе казал истината по-рано. Сигурно ме е мислел за твърде лабилна психически и неспособна да се справя с факта, че рисува жена, която намира за много привлекателна. Какво е смятал? Че ще избухна в пристъп на дива ревност? Вероятно точно това и направих, но не е там работата. Затова сега се опитвам да спазвам дистанция и да бъда твърда. Но в момента никак не се чувствам твърда, а по-скоро като нещо желеподобно.

Няма към кого другиго да се обърна за съчувствие. В това отношение много старателно изгорих всички мостове. През последната седмица посветих по-голямата част от времето си в телефонни разговори с всички мои познати, опявайки им колко невероятно страхотен е Джак и колко чудесен е животът ми. Сега, когато официално съм негова приятелка, се погрижих да уведомя за това всички свои приятели и познати, които имат честта да са записани в тефтерчето ми. Любовта ще спаси света, нали?

Глупости, нека признаем, че го направих само за да ги накарам да се изядат от яд.

Направо се олях пред Сузи, най-добрата ми приятелка от колежа, което беше свръхидиотско от моя страна, като се има предвид, че тя е затънала до уши в комплицирана връзка с женен мъж. След монолога ми на тема „Открих смисъла на живота си“ Сузи въздъхна печално и каза:

— Ти си късметлийка.

— Ти също можеш да бъдеш — отвърнах аз и направих пауза за подсилване на ефекта. Тя знаеше какво ще последва. Този разговор го бяхме водили милиони пъти. — Той никога няма да напусне жена си.

— Знам, но го обичам — простена тя с патетичен кокни акцент, като звезда от сапунена опера и, както обикновено, и двете избухнахме в смях.

— Наистина се радвам, че всичко при теб е наред — призна тя накрая на разговора ни. — Въпреки факта, че зеленея от завист. Щях да съм на седмото небе от радост, ако попаднех на толкова романтичен мъж. Дръж го здраво, Ейми, и не го изпускай, каквото и да става.

Самодоволството ми премина в чувство за вина, задето бях поръсила обилно описанието на отношенията между мен и Джак с холивудска романтика и направо можех да кандидатствам за Оскар и същевременно декорирах характера му с повече положителни черти, отколкото е възможно някога дори да придобие. За да добиете представа за глупостта ми, ще ви дам само един пример: казах на Сузи, че Джак се е появил в апартамента ми с огромен букет от червени рози, а на пикника ме е угощавал с хайвер и шампанско.

Пикникът си беше добре и така, със сандвичите. Да не говорим, че драйфам от хайвер.

Но аз знам защо правя всичко това. Толкова ми се искаше Джак да бъде ТОЙ, че измислях и преувеличавах, за да убедя приятелите си, а впоследствие и мен самата, че е точно така.

Вдигам поглед към клоните на дърветата и се вслушвам в далечното дрънчене на количката за сладолед. Поемам си дълбоко дъх.

Истината е, че животът ми не е прекрасен, а Джак не е съвършен.

Обмислям това няколко секунди и свързвам двата факта в причинно-следствена парадигма — животът ми не е прекрасен, защото Джак не е съвършен.

Може би мисля така, защото не знам дали ще прекарам остатъка от живота си с него. Предполагам, че това е нормално за съвсем скорошна връзка като нашата, но въпреки това ме обзема паника. Толкова дълго чаках за подходящия мъж, че съм загубила усещането си за реалност. Смятах, че когато той се появи живота ми, всичко ще си дойде на мястото — любов, брак, бебета. И никакви глупости.

Но мъжът, когото чаках, не е Джак. Мъжът, когото чаках, е съвършен. Той е ТОЙ!

А освен всичко друго е произведение на въображението ми.

Вместо с него, сега съм с Джак. Той е истински, но определено не е съвършен. Някои негови черти наистина ме нервират. Достатъчно на брой, за да ги подредя в списък.

1. Джак е суетен. Не, всъщност, задрасквам това наум. Не е честно. Мисля така само защото има навика да се оглежда във всяка витрина, покрай която минава. Това е смешно, но едва ли е повод да го наричам суетен.

2. Джак е смешен.

3. Държи се детински. Смята, че е много смешно да пърди. Цупи се, когато нещата не станат по неговия начин. Но пък от друга страна и аз не съм образец за възрастен индивид.

4. Нещото с крака. Всеки пък, когато се опитвам да заспя, той конвулсивно помръдва крака си. Това се дължи на изобилието нервна енергия, но ме кара да си мисля, че спя с Алън Шиърър. Още повече се нервирам, когато го прави с крак допрян до моя. Защо мъжете мислят, че педикюра е приоритет на жените?

5. Струва ми се, че изпитва по-голяма привързаност и чувство за отговорност към приятелите си, отколкото към мен.

6. Изкарва си прехраната като рисува красиви голи момичета.

Агрррррррррх.

Значи Джак не е съвършен. Ще трябва да живея с тази мисъл. Не мога да обвинявам него за нещастието си. Това, че животът ми е боклук, изобщо не е по негова вина. Трябва да се оправя с това, преди да съм измръзнала до смърт.

Довличам се до Оксфорд стрийт за неизбежната среща с Илейн. Тя явно не е в добро настроение. Седи строго зад бюрото в шефския кабинет, където провеждаме малкия си „разговор“. Тя казва, че съм я подвела, че е безкрайно разочарована от мен и пита как е възможно да съм толкова безотговорна и т.н. Аз седя пред нея, с наведена глава и длани на коленете, кимам и когато тя свършва, се разтапям в извинения и изобщо правя всичко възможно да изглеждам смирена и нещастна (което никак не е трудно). Накрая всичко свършва. Илейн забожда фаса си в саксията с пластмасовото растение, при още десетина недопушени цигари. Вероятно денят й като цяло е много лош.

— Това е много сериозно, Ейми — всмуква тя обилно намазаните си с руж бузи, сякаш се кани да определи наказанието ми. Плътният фон дьо тен свършва в рязко очертана линия точно под брадичката й. — При това положение вече не мога да ти давам работа.

От известно време насам в главата ми дрънчат погребални камбани, но при тези думи аз вдигам глава, очите ни се срещат и следва мощно изкънтяване, сякаш Биг Бен току-що е паднал от кулата.

Илейн не го съзнава, но последното й изречение изчисти като с метла мъглата в живота ми. Устните й продължават да се мърдат, но аз вече не я чувам.

Всичко придобива кристална яснота.

Нужни са само няколко думи.

Даване на работа. Илейн не можела да ми дава работа.

Че аз нямам нужда Илейн да ми дава работа.

В първия миг бях поразена, че чак сега осъзнавам в какво се е превърнал животът ми. Когато се запознах с Илейн, аз моментално й се лепнах, но въпреки цялото ми послушание, добро поведение и прилежание, знаех, че ще се възползвам от нея. Работата по заместването щеше да е само временна спирка за няколко седмици, докато подредя живота си и след това никога вече нямаше да й видя очите. Но седмиците преминаха в месеци, месеците — в години и днес Илейн присъства неотменимо в живота ми. Възлагах на нея всичките си надежди да ми намери някаква работа, защото бях станала прекалено мързелива, за да мисля с главата си. Кога ли се е случило това? В кой момент бях й предала цялата отговорност и бях започнала да разчитам на нея за всичко?

През цялото това време се преструвах, че съм над тези неща и че напълно контролирам живота си. Презирах всичките работи, които вършех, и останалите жалки души, които разчитаха на Илейн и най-вече самата Илейн. Но всъщност презрението ми е било насочено към самата мен.

На това трябва да се сложи край. Седнала смирено като непослушна ученичка, аз приемам факта, че Ейч е била права от самото начало. Оставям се животът да ме влачи по течението си и използвам Джак да ми осигурява чувство за свързаност и принадлежност. Какво издава поведението ми?

Слабост, ето какво.

Но вече не мога да бъда слаба. Не и аз. Може да не съм способна да управлявам телефонна централа, но има цял куп неща, които мога да върша. И отсега нататък ще стоя на собствените си два крака.

Ейми Кросби, това е твоят живот!

Успявам да умиротворя Илейн и двете се разделяме като приятелки. След това си купувам шоколад и списание и се качвам на автобуса за вкъщи. По път решавам психологическия тест „Колко добре познавате приятеля си“ и когато проверявам резултата, се оказва, че попадам в третата група:

„Все още не му се доверявате. Трябва да отделите повече време, за да го опознаете. Връзката ви ще процъфти, ако я поставите върху благотворната почва на искреността и доверието.“

Знам, че подобни тестове са пълна измама, но този успява за миг да наруши доброто ми настроение. Прибирам се, преобличам се и си взимам душ. След което звънвам на Джак.

— Рано си се прибрала — казва той, прозявайки се. — Задръж така.

Явно покрива слушалката с ръка, защото чувам само някакво шумолене. След секунда той отново е на линия.

— Защо не си на работа.

— Нищо не излезе. Но добрата новина е, че никога вече няма да се върна там. Ти какво правиш?

Обаждате му се в неочаквано време на деня. Той не звучи очарован да ви чуе. Вие:

А: приемате, че е зает с нещо и е съвсем естествено да е разсеян.

Б: го предизвиквате и питате какво не е наред.

В: подозирате, че е с друго момиче.

— Работя в ателието. Мога да дойда. Ако искаш, разбира се — добавя Джак.

Дори не ми е хрумнало да оградя В. През цялото време държах на А. Честно!

 

 

Да си имаш приятел е много по-стресиращо, отколкото си спомням. Отнема толкова време. В момента живея в перманентно състояние на „За всеки случай“. Установявам, че всеки ден си бръсна краката и подмишниците, „за всеки случай“, ако се видя с Джак, което води до ускорен растеж на дебели черни косми. Подстригвам окосмяването си по интимните части над тоалетната, което е истински кошмар, защото трябва да пускам по няколко пъти водата, докато космите отплуват в канализацията. Подреждам си спалнята и прибирам дрехите в гардероба, вместо да ги оставям по пода. Пера през ден любимите си чаршафи, вместо да ги сменям с онези на смущаващи шарки на цветя. Пазарувам в супермаркета, така че хладилникът ми да е зареден с ядима храна, вместо да оцелявам на спагети и препечени филийки. И накрая, но не на последно място, нося бельо като за пред хора.

Това е най-мъчителната част. По време на ЖПД (Живота Преди Джак) мислех, че няма нищо лошо в това да се придържам към сивкавите си, прокъсани бабешки гащи и хармониращ с тях сутиен. Но сега съм оборудвана с подбор от отвратителни прашки, които по-скоро ми служат за генитален флосинг, отколкото за нещо друго. За комфорт пък да не говорим.

Веднъж четох някаква статия за момичета без приятели, които носели секси бельо заради самите себе си. Глупости! Такива, ако изобщо ги има, или са отчаяни за секс, или просто са прекалено богати. Но така или иначе аз не съм срещала подобно момиче. Не познавам същество от женски пол, което ще замени старите си гащи за нещо секси, дори светът да се тресеше от международна криза за бельо.

Не знам защо полагам такива усилия точно в тази област. В края на краищата онзи ден успях да зърна прането на Джак да се вее на едно въже в градината. Имаше чифт боксерки, които биха накарали дори Дядо Коледа да се изчерви от срам. Така че и той не е ангел.

Но тъй или иначе съм обзета от решимост да не бъда хваната по бели гащи (в буквалния смисъл) и затова миналата седмица аз и кредитната ми карта отидохме да пазаруваме бельо. През две трети от пътешествието бях под строгия надзор на мустаката жена с метър, която не спря да ми надува главата.

— Какъв размер сутиени носиш, миличка? — настоя да узнае тя.

— 34Б — отвърнах аз, скръствайки ръце на гърдите си, сякаш са ме хванали да върша нещо непозволено.

— Глупости! Залагам си главата, че си 32Д.

— 32Д?!? — възкликнах аз, но тя ме бутна в пробната, разви метъра си и го стегна около циците ми.

— Точно както си и мислех! — заяви жената доволно.

Ама как така 32Д? Че аз винаги съм била 34Б, откакто ми пораснаха гърди. Кога съм се превърнала в момичето от трета страница?!?

Намъквам новия сутиен и се намествам в него. Чувствам се като Ракел Уелч, с преливаща пищна плът. Поглеждам се в огледалото и оттам в мен се взира едно момиче с озадачена физиономия.

Какво да облека сега?

Тоалет за излизане не е никакъв проблем, но как да се издокарам за вкъщи? Обикновено се мотая по анцуг и развлечена тениска, но сега ще идва Джак. Как да се представя възможно най-естествено? Дали:

А: да се облека за секс

Б: да се облека в обичайните си дрехи за вкъщи

В: да се облека за излизане

Спомням си, че дотук отговорите А винаги са били правилни и гласувам доверие на чифт бикини на Калвин Клайн и бял потник и свалям сутиена.

Нужен ми е поне половин час да се гримирам така, че да не личи, че съм гримирана, да подредя стаята и да разчистя кухнята. Обмислям за момент идеята дали да не сготвя нещо, но я изоставям. В ден като днешния, когато всичко върви наопаки, със сигурност всякакви кулинарни опити ще завършат с провал, а аз съм решена, че не искам повече провали. Вече съм нова личност. Независима. И Джак тепърва ще го научава.

Лакирам си ноктите на краката, гледам телевизия и го чакам. Вече съм задрямала, когато звънецът най-сетне известява пристигането му. Свалям бързешком памучетата между пръстите на краката си и тичам да натисна бутона, за да му отворя входната врата. Изпълва ме необяснимо вълнение, докато слушам как се качва по стълбите.

— Здрасти — казвам аз, когато най-после го зървам.

Той ме целува и се усмихва. След това погледът му пада върху неглижето ми.

— Няма ли да си облечеш нещо.

— Ами д-д-да — заеквам аз и посочвам към спалнята си. — Тъкмо…

— Не ми позволявай да ти попреча тогава — усмихва се пак Джак и повдига вежди. Измъквам се бързо, за да скрия поаленялото си лице.

— Мислех да излезем някъде — провиква се той от дневната. Чувам го, че прехвърля телевизионните канали с дистанционното.

— Окей — отвръщам аз, отварям гардероба и започвам да ровя за джинсите си.

Минава през новините, някакъв филм и накрая се спира на футболен мач. За миг си помислям, че сега ще се закове пред екрана, но той се откъсва от телевизора, влиза в спалнята и сяда на леглото.

— Защо не облечеш роклята, с която беше онзи ден? Страхотно ти стои.

— Добре — свалям я от закачалката аз. Обръщам се с гръб към него и свалям потника. Внезапно усещам, присъствието му зад мен. Очевидно е клекнал, защото устните му се долепят до кръста ми и ме целуват по цялото протежение на гръбнака. След това протяга ръце и покрива атрибутите ми с размер 32Д.

— Но като се замисля… — прошепва той във врата ми.

 

 

Любим се чак до мръкнало. Отивам до кухнята да донеса бутилка вино от хладилника и кибрит. Препъвам се из стаята, докато намеря свещите.

— Защо не запалиш лампата — пита Джак, докато отваря виното.

— Защото мразя тази стая. Трябва да направя нещо с нея, но все не ми остава време.

— Какво ще направиш?

— Не знам. Може би да я пренаредя. Сега, като имам повече време, ще помисля.

Просвам се по гръб до него и сплетените ни ръце хвърлят странни сенки по стените.

— Как така изведнъж се сдоби с време?

Разказвам му за случилото се през деня и той така се разсмива, че си разлива виното по корема ми. Навежда се и го изблизва, а после подпира брада на пъпа ми и ме поглежда.

— И мен веднъж ме уволниха, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

Не мога да си представя Джак, изхвърлен от работа. Твърде готин е за такова нещо. Когато го притискам за подробностите, той ми разказва, че преди няколко години работил в галерия и след един опит за разбиване сменил ключалката на вратата. Оказало се, че шефът му се появил изневиделица и побеснял, защото не могъл да влезе в собствената си галерия.

— И ти какво направи?

— Взех си шапката и го зарязах да се оправя сам. Оказа се, че това бе най-доброто, което можеше да ми се случи — отвърна той и очерта с пръст окръжност върху стомаха ми. — Накара ме да осъзная много неща. Например, че искам да стана художник и именно в това трябва да вложа цялата си енергия.

Отпивам глътка вино.

— Знаеш ли, че това едно от нещата, които най-много харесвам у теб.

— Кое? — пита той.

— Че си успял като художник.

Джак изръмжава и скрива лице във врата ми. Умирам, когато се прави на срамежлив, и го прегръщам с всичка сила.

— Въпросът е какво ще правя оттук нататък.

— Все нещо ще изникне — казва той. — Сигурен съм. А ако не — ще се наложи да си опаковаш куфарите, защото ще те открадна на околосветско пътешествие.

— В такъв случай май е по-добре изобщо да не почвам да си пиша автобиографията — разсмивам се аз.

 

 

Но въпреки изкусителните фантазии на Джак, аз все пак го правя. Искам да кажа, пиша си автобиографията. Прекарвам цялата следваща седмица в търсене на имена и адреси на компании и изготвяне на боен план. За моя изненада Джак ми оказва пълна подкрепа и дори ми помага да си съставя резюмето на неговия супермодерен компютър, който е дал назаем на Мат. Първоначално се смущавам да споделя подробностите от биографията си с него, но той е толкова ентусиазиран за моята кауза, че дори за миг не се чувствам неудобно.

— Трябва да даваш семинари по позитивно мислене — дразня го аз, когато ми се обажда за трети път в единствената вечер от седмицата, която по взаимно съгласие прекарваме разделени. — Или поне да основеш собствена религия. Звучиш много убедително, хората ще се изтрепят да ти вярват.

— Друга песен ще запееш, като забогатееш благодарение на моите съвети.

— Джакианство — подхвърлям аз, след кратко замисляне. — Да, много ще ти отива.

— Окей, умнице. Коя е първата заповед на Джакианството?

— Просветли ме, велики гуру.

— Всички мои последователи трябва да правят секс с мен.

— Трябваше да се сетя — избухвам в смях аз.

— Да, но засега ти си единственият ми последовател. Затова те искам тук до половин час.

— Друг път. Аз съм атеистка.

— Хайде де. Знам, че и на теб ти се иска.

И е прав, защото, да ви кажа честно, обожавам да прекарвам всяка нощ с Джак. Ако доскоро го смятах за срамежлив и неспособен да се обвързва, той многократно ми доказа, че съм грешала. Само за една седмица се превърна в неотделима част от живота ми, така че сега дори не мога да си спомня какво съм правила без него. Даже не съм сигурна как изобщо съм имала време да ходя на работа.

 

 

Толкова съм щастлива с новия си живот, че телефонното обаждане от Илейн в девет часа във вторник ми идва като пренеприятен шок. За мен тя вече е само сянка от миналото.

— Ще ти дам още един шанс — обявява Илейн. — Само защото съм отчаяна.

Това ме хвърля в музиката. През последната една седмица психологически се откъснах от миналото си на временен заместник. Не мога да понеса мисълта, че отново ще ме засмуче старият водовъртеж. Джак се претъркулва и затиска глава с възглавницата.

— В момента съм ангажирана, Илейн. Съжалявам — отговарям аз.

— Изслушай ме — подхваща тя. Чувам драскане на кибрит и дълбоко вдишване и си я представям как жадно дърпа цигарен дим. Погалвам ръката на Джак, която лежи на стомаха ми и поглеждам отчаяно към тавана. Животът ми бе толкова спокоен без Илейн и стреса, който ми носи общуването с нея. Ще ми се да се сгуша до Джак и да заспя безметежно.

— А, ето го. Става дума за „Фрайърс“. Май са някаква модна къща или нещо подобно. Искам от теб да се отнесеш там колкото се може по-бързо. Момичето, което разпределих, изобщо не се е появило…

— Майтапиш се! „Фрайърс“! — подскачам в леглото аз. Възглавницата се надига и изпод нея се появява съненото лице на Джак.

— Какво става? — простенва той. Поставям пръст на устните си и се измъквам от леглото да намеря химикалка. Надрасквам подробностите на гърба на някакъв плик.

— Илейн, ти си истински ангел — казвам аз накрая и затварям.

Джак се надига и се изтяга.

— Защо си се ухилила така?

— „Фрайърс“ — размахвам аз плика под носа му.

— Кой?

— Кандидатствах при тях за работа преди три години, обаче изобщо не ми отговориха. Сега ме искат. Благодаря ти, Илейн! — лепвам една целувка на плика.

— Мислех, че си приключила със заместването.

— Така е, но това може да се окаже големият ми шанс. Трябва да съм там до един час.

Хуквам да се приготвя и междувременно правя на Джак чаша чай, но той не изглежда изпълнен с ентусиазъм при идеята да става. Изравям резервните си ключове от дъното на прашасалата купичка за плодове на хладилника.

— Заключи като излизаш — казвам аз, подрънквайки с ключовете и го целувам по видимата изпод юргана част от главата. Той се измъква и взима ключовете.

— Сигурна ли си?

— Да — засмивам се аз. — Не те карам да се нанесеш, ако това те притеснява. Водят ме само практични причини. Можеш да ги задържиш, защото непрекъснато се заключвам.

— Страхотно — усмихва се той. — Сега ще мога да поровя из апартамента ти. Къде си криеш дневниците?

— Няма да намериш нищо — съзерцавам го аз в огледалото, докато си слагам червилото. — Пък и да има нещо, по-добре не си пъхай носа, защото сигурно няма да го понесеш.

— Така ли мислиш — преструва се на вбесен Джак.

— Да. Но аз ти се доверявам. Гледай да не се издъниш.

Той се приближава, сграбчва ме и ми лепва такава целувка, че язък за всичките ми усилия по червилото.

— Не знам защо изобщо си правиш труда. На мен ми отива повече това червило — прави претенциозна физиономия Джак.

— Ах ти, голямо момиче! — засмивам се аз и го прегръщам за довиждане.

— Приятна работа, скъпа — мушва се обратно под юргана той. — Не се притеснявай за децата. Ще ги взема от училище и ще напазарувам.

Слагам ръце на кръста и му се ухилвам от вратата.

— Значи така, а? Толкова усилия да ми намериш работа само за да бъдеш съпруг под чехъл, ха!

Джак прегръща плюшеното ми мече.

— По дяволите, Теди! Разконспирираха ни.

 

 

Офисът на „Фрайърс“ се намира на Шарлът стрийт, над едно лъскаво кафене. Пристигам там изпълнена с нервно притеснение и напрежение. Чувството е необичайно. Поемам си дълбоко дъх, за да се успокоя, преди да натисна звънеца. Нямам представа какво ме очаква, но ако има дори съвсем слаба надежда за постоянна работа, ще се вкопча в нея със зъби и нокти. Дава ми се втори шанс и този път нямам намерение да го пропилея.

Офисът е претъпкан с бюра, закачалки и полуоблечени пластмасови манекени. Телефоните звънят неистово на фона на усиленото до дупка радио.

— Мамка му! — провиква се висок, кльощав мъж, издокаран в розово сако и смешни слънчеви очила с оранжеви стъкла и размахва ръце в знак на пълно отчаяние. — Къде е момичето от бюрото за заместнички?

— Тук съм — отвръщам бодро аз.

— Най-после! Надявам се, че на теб може да се разчита, миличка — оглежда ме от глава до пети той.

— Ще се старая максимално.

— Джени, Джени! — провиква се странният екземпляр. — Подкреплението пристигна. Оползотвори го максимално.

След което пъргаво офейква в някакъв малък кабинет и затръшва вратата.

— Не му обръщай внимание — казва жената, която се приближава към мен. — Това е Фабиан. Обича да раздава заповеди и да се изхвърля, но не бива да се боиш от него. Аз съм Джени.

Тя ми се усмихва и аз моментално решавам, че я харесвам.

— Добре дошла в лудницата.

Развежда ме навсякъде и ме представя на всички. В офиса работят около десет човека и до един ми изглеждат приятелски настроени и добронамерени. Джени е на близо тридесет и пет години и по първоначални данни явно е посветила повечето от тези години на толкова як купон, че ако аз бях на нейно място, досега да съм в коматозно състояние.

Тя ми прави чай в кухнята и след това ми показва бюрото, което ще бъде мое работно място през следващите няколко дни. Инструктира ме как да отговарям на телефона и ми дава да набера на компютъра няколко писма.

— Боя се, че ще те затрупваме с досадна секретарска работа — извинява се тя. — Но по-нататък ще ти намерим нещо по-интересно.

— Няма проблем — отвръщам аз. — Трупай всичко на бюрото ми.

Джени работи със Сам в съседната стая. Както би казала Ейч, те двете са ХНЧ (Хора от Нашата Черга) за мое огромно облекчение. В единайсет часа широко ухилена Сам изхвърча през вратата. Издокарана е в черен минижуп и твърде голям пуловер, който прави гърдите й да изглеждат огромни. След изживяния срам с размер 32Д, изглежда ме е обхванала някаква мания да се заглеждам по чуждите цици.

— Как се справяш? — пита ме Сам.

— Чудесно. Каква е следващата ми задача? Приключих с писмата, ето — подавам й ги аз.

Тя ги преглежда одобрително.

— Идеално. Най-после човек, който не се панира пред компютъра.

Да се панирам ли? Тя май още не осъзнава, че аз съм човекът, без когото не могат.

Под мишница Сам е нарамила цял наръч списания.

— Тези са за теб. Можеш ли да ги прегледаш и да отбележиш всички снимки на тези модели? — и тя ми подава гъсто напечатан лист.

— Готово.

— Знам, че е доста досадно, но страшно ще ни помогнеш.

— Няма проблем.

— Но по-добре първо ела за една пушпауза.

И тя ме отвежда до металната площадка на аварийното стълбище, където вече чака Джени. Осъзнавам, че с този жест вече съм приета в колектива. Супер.

В предишните ми назначения винаги съм се старала да се държа настрана от „колегите“, но този път е различно. Наистина искам да ги опозная. Тук съм само от няколко часа, но знам, че може би именно това е мястото, където бих искала да работя. Бъбрим си известно време. Споменава се името на Фабиан.

Слънчевите очила на Сам са се заплели в къдриците й и тя се мъчи да ги разплете. Джени й се притича на помощ.

— Не знам какво точно става, но все ми се струва, че той няма да се задържи тук още дълго — казва Джени.

— Защо? — питам аз.

Тя слага пръст на устните си и трите скупчваме глави, за да чуем тайната.

— Очаква се смяна на ръководството. Предстои да ни купят и помнете ми думите, че ако това стане, Фабиан ще изхвърчи моментално.

Сам писка възбудено от изненада. Каня се да поразпитам още малко, но в същия миг иззвънява телефонът.

— Ще го вдигна — казвам аз и изхвърлям фаса през стоманената решетка.

През остатъка от работния ден се справям с една криза с пощата, помагам на Анди, когато компютърът му внезапно сдава багажа, ходя да взема няколко образци от Бъркли стрийт и изобщо се старая да съм максимално полезна на фирмата. Сигурно в мен живее нов човек, защото през целия ден изобщо не ми дойде наум да звъня на Ейч. Или на Джак. Краят на работния ден ме хваща съвсем неподготвена.

— Обещай, че ще дойдеш и утре — примолва се Джени.

— Че как иначе — отвръщам аз.

— Днес нямаше да се справим без теб.

 

 

Вървя по улицата и се усмихвам сама на себе си. Чувствам се скапана, но още не ми се прибира. През целия ден се старах да вникна в това, с което се занимава „Фрайърс“. С малко оттук, малко оттам скърпих някаква представа за модната им линия този сезон. Основната им линия е ежедневно мъжко облекло за големите вериги магазини, но произвеждат и своя собствена модна линия за един бутик в Ковънт Гардън.

Решавам да му хвърля един поглед и прекосявам цяло Сохо и Сейнт Мартин Лейн. Разглеждам всички витрини и си отбелязвам наум каква е общата картина на модата в момента.

Влизам в бутика на „Фрайърс“ и си завирам носа навсякъде. Дрехите ми харесват, но на витрината са изложени само най-предизвикателните модели. Изненадана съм колко класическа е линията на облеклата вътре. Подслушвам разговорите на купувачите и продавачите, преди да осъзная, че чакат само мен, за да затворят.

Прибирам се вкъщи доста късно, а главата ми бръмчи като кошер от различни идеи. Джак е оправил леглото и е измил чиниите. Не ми е оставил нито бележка, нито съобщение на телефонния секретар, но ми харесва мисълта, че е бил сам в апартамента ми. Лягам си с цяла купчина списания за мъже и проучвам внимателно страниците за мода. За първи път от много време насам се чувствам изпълнена с решимост и целеустременост. Когато загасям лампата и си слагам глава на възглавницата, миризмата на Джак ме обгръща отвсякъде и аз заспивам усмихната.

 

 

Следващите няколко дни ми минават като в мъгла и ми доставят невероятно удоволствие. Започвам да си мисля, че мястото ми е именно във „Фрайърс“.

— Жалко, че Карън се връща другата седмица — казва Сам, когато отиваме на обяд в четвъртък. — Щеше да е страхотно да останеш за постоянно.

— Изобщо не искам да напускам — казвам аз искрено. — Няма ли да се намери някоя постоянна работа за мен?

— Ако изникне нещо, ти първа ще научиш, обещавам. Имаш ли да ни оставиш някое сиви?

— Естествено. Ще ви го оставя днес следобед.

— Ще видя какво може да се направи по въпроса.

Надявам се да не го казва просто така. Толкова бях заета да им върша секретарската работа, че нямах никаква възможност да им покажа колко силно ме интересува модния бизнес.

В петък сутринта всички се събират на извънредна оперативка и аз оставам сама в офиса. Оглеждам се и вече усещам как ме изпълва носталгия. Това място наистина ще ми липсва.

Илейн се обажда.

— Харесали са те — казва тя, сякаш това е най-странното нещо, което може да се случи.

— И аз ги харесах. Сигурно нямаш още няколко страхотни назначения, нали?

— Нищичко. Пълно затишие на трудовия фронт.

Обратно в изходна позиция, мисля си аз. В същия миг на вратата се звъни.

— Всички са на оперативка — съобщавам аз на мъжа, който стои на площадката. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Тук съм, за да се срещна с Фабиан — казва той, озъртайки се в празния офис. — Имате ли нещо против да го почакам?

— Заповядайте — усмихвам се аз и го настанявам на дивана до прозореца.

Може да чака тук колкото си иска. Изглежда страшно привлекателен, с къса руса коса, сексапилно набола брада и златист тен. Бръчиците от смях край очите му ме навеждат на мисълта, че наближава четиридесетте.

— Да ви направя ли едно кафе?

— Да, ако обичате — отпуска се той на дивана, а аз отивам в кухнята.

Фотомодел. Сигурно е фотомодел. Няма какво друго да е. Сега разбирам защо Фабиан иска да се срещне с него. Той ще е идеален за новата колекция на Джени.

Няма смисъл да се преструвам, че работя при положение, че всички са на оперативка, затова след като му сервирам кафето се подпирам на ръба на бюрото и му се усмихвам дружелюбно.

— Е, кажете ми нещо за „Фрайърс“.

— Това е една блестяща модна къща. Облеклата са страхотни, е, поне класическата линия, а хората, които работят тук, са невероятни. Аз съм с тях само от няколко дни, но изобщо не ми се иска да напускам.

— Да напускате ли?

— Тук само временно, замествам — повдигам безпомощно рамене аз.

Той надига въпросително вежди. Знам, че не бива да говоря за това с него, тъй като е напълно непознат, но се чувствам толкова депресирана след разговора си с Илейн, че неусетно му разказвам цялата история. Как преди три години съм изпратила резюмето си и колко съм се надявала временното ми назначение тук да премине в нещо постоянно.

— Защо тук, а не в някоя друга модна къща? — пита той след известно замисляне.

— Заради потенциала. Толкова много неща бих искала да направя тук.

— Какво например?

Тогава му разказвам за идеите си и експедицията по бутиците за мъжка мода. Той ми задава въпроси и аз споделям теорията си за рекламата на витрините и как „Фрайърс“ трябва да увеличи присъствието си на пазара. Предавам му подслушаните от мен разговори на клиентите в бутика на „Фрайърс“ и проучването ми на списанията за мъжка мода. Хващам се, че дори му описвам начина, по който се облича Джак.

Докато приказвам, той кима внимателно и това ми носи огромно удоволствие. Чувствам се поласкана, че някой най-после ме изслушва. Жалко, че е само модел.

— Просто няколко идеи — завършвам аз монолога си.

— Споделяли ли сте ги с Фабиан?

— Боже мой, не. Та той не приказва с мен. Нали съм само временно тук.

— Голяма загуба — отбелязва той и звучи искрено.

Кимвам, но вниманието ми е привлечено от хората, които се връщат по работните си места. Скачам от ръба на бюрото.

— Извинете, че ви досадих така — казвам аз, приглаждайки полата си.

— За мен беше удоволствие — накланя кавалерски глава той. Харесва ми американският му акцент. — Как се казвате.

— Ейми. Ще кажа на Фабиан, че сте тук.

Тръгвам към кабинета на Фабиан, но внезапно спирам и се обръщам.

— Трябва обаче да знам името ви.

— Джулс. Джулс Гелър.

Очевидно нещо в атмосферата на офиса се е променило. Когато ми се отваря една свободна минута, отивам в стаята на Сам.

Тя, Джени, Анди и Луис са се усамотили на площадката на аварийното стълбище.

— Какво става? — питам аз от прага.

— Точно както си мислехме — отвръща Джени. — Ей енд Ем са купили „Фрайърс“.

— Какво е Ей енд Ем?

— Друга модна къща. Централата им е в Америка, но техните колекции имат добър пазар и тук. Ще ни доведат и нов шеф.

— Не мога да повярвам, че ще ни пратят именно него — възкликва ентусиазирано Джени. — Той е фантастичен.

— Сигурен съм, че първата му работа ще е да се отърве от Фабиан, ако има намерение да ръководи бизнеса ни оттук — добавя Анди.

— Видяхте ли колекцията, която представи в Париж? — пита Луиз.

— Аха. Наистина е добър. Божичко, надявам се да ни задържи.

— Кой? — питам аз, усетила, че губя нишката на разговора.

— Джулс Гелър — отвръща Джени, чак сега забелязала объркването ми. — Джулс Гелър е новият ни шеф. Нали е страхотно?

Връщам се на бюрото си с леко залитане. Джулс Гелър е новият шеф.

Същият Джулс Гелър, пред който преди малко си излях душата.

Браво, Ейми! Пак се прояви! Вече направи страхотно впечатление тук. Напориста временно назначена служителка пробутва идеите си на човека, който, според думите на Джени, на практика притежава компанията.

Мамка му!

През остатъка от следобеда се старая да съм по-ниска от тревата и по-тиха от водата. Срещата в кабинета на Фабиан продължава с часове. По едно време привикват Джени и Сам. Избягвам да разговарям с останалите и се опитвам да не забелязвам напрегнатата атмосфера в офиса. Налага се да отида до пощата и когато се връщам, няма никаква индикация дали Джулс е още в офиса, но аз взимам твърдото решение по-скоро да се скрия под бюрото, отколкото да се мерна пред погледа му.

В пет и половина Джени влиза и аз й предавам последната купчина свършена работа плюс отчета ми, който трябва да бъде подписан.

— За последен път правя това — въздъхва тя.

— Да ти кажа честно, май е по-добре, че ви напускам — изтърсвам аз и й обяснявам каква съм я свършила. Тя избухва в смях.

— Нещата често изглеждат по-лоши отколкото са.

— В случая не е така — прибирам аз подписания отчет в чантата си.

— По-добре иди да кажеш довиждане на Фабиан, преди да си тръгнеш.

Тя ме прегръща за сбогом и всички в офиса се изреждат да ми благодарят. Усещам нещо странно в отношението и погледите им, насочени към мен. Или съм се изцапала с мастило от принтера, който поправях, или ме гони параноя. Поглеждам се в огледалцето. Явно е параноя.

— Ще поддържаме връзка — обещава Сам със стиснати палци. Двете с Джени ми се усмихват, докато потропвам колебливо на вратата на Фабиан.

— Дали е вътре? — питам ги аз, а те изглеждат така, сякаш всеки миг ще избухнат в смях.

— Давай! — побутва ме Джени.

Отварям вратата.

— А, точно човекът, когото исках да видя. Влизай.

Зад бюрото на Фабиан стои Джулс и ми се усмихва.

— Дойдох да видя Фабиан — заеквам аз.

— Боя се, че Фабиан вече не работи тук. Ще се наложи да разговаряш с мен.

Разполагам се в стола пред бюрото. Знам, че се изчервявам прогресивно и той ми се усмихва. Изглежда ситуацията наистина го забавлява.

— Не трябваше да ти казвам нищо одеве. Не знаех, че си новият шеф. Обикновено не…

Джулс вдига ръка, за да ме спре.

— Всичко е наред, Ейми. Не е нужно да се извиняваш.

— Но…

— Никакво „но“. По една случайност смятам, че идеите ти са страхотни. Освен това ми се струва, че си отговорът на един мой голям проблем в момента. Имам нужда от личен сътрудник, който да ми помогне да организирам всичко тук и според мен ти си идеалният човек за поста. Как си на компютъра?

Това ме хваща напълно неподготвена. Каня се да продължа на автопилот с извиненията, но от последните му думи ченето ми увисва до гърдите. След което побързвам да го затворя. Този път май е наистина. И няма да оплескам нещата.

— Не много добре, но бързо се уча.

— Поговорих с Джени и Сам. И двете смятат, че ти си най-добрият сътрудник, който се е свъртал тук от доста време насам. Освен това прегледах сивито ти. Впечатлен съм.

Благодаря ти, Сам.

— Е, какво ще кажеш? Ще ми спестиш ли мъките да интервюирам една камара отчайващо глупави секретарки, или ще ми дадеш шанс?

Да му дам шанс ли?

 

 

След като отпразнуваме събитието със Сам и Джени в близкия бар, се отнасям у Джак и Мат с бутилка шампанско в ръка.

— Никога няма да познаеш какво ми се случи! — обявявам аз, когато Джак ми отваря.

— Какво?

Измъквам шампанското иззад гърба си.

— Вече спокойно може да бъдеш съпруг под чехъл!

Джак и Мат изпадат във възторг, когато им съобщавам голямата новина. Сядаме в кухнята и се наливаме с шампанско, докато им разказвам подробностите и сипя хвалебствия по адрес на „Фрайърс“.

— Кога започваш?

— Това е най-хубавата част. Чак след три седмици. Което значи, че можем да отидем някъде на почивка.

— Почивка ли?

— Да. Нали се сещаш, ваканция? Защото като започна работа, няма да имам много време за пътуване и почивка. Обмислих го по пътя насам. Нека да отидем някъде на юг за една седмица.

— Не е ли малко внезапно?

— Е, имаш цяла седмица, за да решиш. Хайде де, Джак! Можеш да си го позволиш. Ще си прекараме супер.

Джак не изглежда особено убеден.

— Не може да отидеш другата седмица — намесва се Мат. — Нали тогава е ергенското парти на Алек.

— Знам.

Вълнението, радостната възбуда и алкохолът така ме бяха замаяли, че едва след няколко секунди регистрирам погледите, които си разменят с превишена скорост. Имам чувството, че пропускам нещо тук.

— Ще го измислим — казва неадресирано Джак, става и се запътва към хладилника.

— Трябва да изчезвам — заявява неочаквано Мат.

— Не си отивай — примолвам му се аз.

— Съжалявам, но наистина се налага да отида. Забавлявайте се, деца — сбогува се с нас той, излиза и затваря вратата зад себе си.

— Сбърках ли нещо? — питам аз.

— Не, не се притеснявай.

— Не е нужно да ходиш на почивка с мен, ако не искаш.

— Разбира се, че искам. Пък и Алекс е приятел по-скоро на Мат, отколкото мой. Ще оправя нещата.

— Супер! — смъквам се аз от стола и прегръщам Джак с все сила. — Толкова съм развълнувана.

— Аз също — отговаря той, но не звучи толкова убедително, колкото ми се иска.

Защо социалният ми живот заема само седем от триста шейсет и петте дни в годината и през всеки един от тези седем дни около четири милиарда неща се конкурират за вниманието ми? Тази събота е идеален пример.

Стресирана съм още преди да се събудя. Махмурлукът никак не помага в случая.

Днес е партито по случай петдесетия рожден ден на леля Ви — мероприятие, на което съм поканена заедно с Джак (резултат от ловките кроежи на майка ми, както подозирам), но по-скоро бих умряла, отколкото да го представя на братовчедите ми. Не искам да си вади преждевременни заключения за генетичните особености на рода ми. Иначе леля Ви е голям образ и при нормални обстоятелства страшно бих се радвала да я видя. Има си надуваем замък за скачане в задната градина.

Казах на мама, че ще отида, но прибирайки се вкъщи рано в събота сутрин, знам, че ще се наложи да й се обадя и да бия отбой. Това ще я вбеси.

Защото рожденият ден на леля Ви съвпада с вечерята, която Ейч ще дава тази вечер по случай рождения ден на Гев. Тя се е побъркала на тема менюта и списъци с гости и ще откачи, ако й кажа, че няма да отида. Освен това й обещах да ида по-рано и да й помогна с готвенето.

Но истинският проблем в случая е, че същата вечер Хлои ще прави барбекю и Джак се нацупи тази сутрин, когато му казах, че ще ходя на вечеря у Ейч.

— Но всички ще са там — каза той. — Трябва да дойдеш. Мат и аз ще сме главни готвачи.

— Ама вече съм обещала на Ейч.

— Нали не е нейният рожден ден. Само някаква вечеря. Тя няма да се възпротиви да има едно гърло по-малко за хранене.

— Напротив.

— Отивай тогава — фръцна се Джак. — Но мисля, че поведението ти е малко егоистично. Отказвам се от цяло ергенско парти, за да отидем заедно във ваканция. Най-малкото, което можеш да направиш, е да дойдеш с мен тази вечер. Искам да те покажа на всички.

Добирам се до вкъщи и установявам, че на телефонния секретар ме чакат три съобщения от Ейч. Знам, че ще отида на барбекюто у Хлои, но няма начин да кажа истината на най-добрата си приятелка. Това ме кара да се чувствам като пълен боклук. Ще се наложи да я лъжа.

Когато тя се обажда пак, аз изваждам най-жалкия си глас.

— Къде ходиш? — пита Ейч. — Цяла сутрин се опитвам да се свържа с теб. Нали не си забравила, че ще ходим на пазар.

— Не се чувствам добре.

— Джак там ли е? — пита тя скептично.

— Не. Скъсах се да драйфам.

— Махмурлук?

Умирам да й разкажа за новата ми работа, но вече съм отворила торбата с лъжите.

— Май няма да дойда с теб на пазар.

— Но ти обеща!

— Знам, но се чувствам отвратително. Честно!

Тя въздъхва. Мога да позная, че е вбесена.

— Окей. Гледай да се оправиш за довечера. Джак ще дойде, нали?

— Не може. Леля му има рожден ден или нещо подобно.

— Ама аз го бях планирала и него. Можеше да ми кажеш по-рано.

— Извинявай. Трябва да затварям. Май пак ще ходя да викам боата.

Влизам в банята и се изплезвам на отражението си в огледалото. Знам, че сторих голяма глупост и подозирам, че ще стане и по-лошо. Никога не лъжа Ейч. Пък и вече съм купила подарък на Гев. Ще се наложи „да се оправя“ за довечера. Джак ще го преживее някак си.

Мотая се цял ден и целият свят ми е крив. Джак се обажда в шест часа от мобилния телефон на Мат.

— Къде си? — настоява той.

— Тъкмо се приготвях за излизане…

— Идвай по-бързо. Храната изглежда страхотно. Казах на Хлои, че и ти ще идваш.

— Джак…

Но той вече е затворил.

Известно време обмислям идеята да отида първо у Ейч и после да си тръгна, за да смогна за барбекюто у Хлои, но знам, че така само ще влоша нещата.

Ще се наложи да отрежа Ейч. Не мога да разочаровам Джак. Не и след всичко, което направи за мен през последните седмици. Отрепетирам репликите си, преди да позвъня на Ейч.

— Как се чувстваш? — пита тя.

— По-зле.

— Яла ли си нещо?

— Не. Не мога да задържа нищо. Сигурно е някакъв вирус. Няколко човека в работата са го пипнали.

— Искаш ли да дойда да те взема? Ще останеш тук. Нищо, че няма да ядеш.

— Не мога, Ейч.

— Но това е рожденият ден на Гев!

— Знам, но се чувствам ужасно. Изобщо не ставам за компания. По-добре ще сте без мен.

— Значи няма да дойдеш.

— Не. Мисля да си легна.

— Ще ти се обадя по-късно, да проверя как си, става ли?

— Не се притеснявай. Сигурно ще съм заспала и няма да чуя телефона. Забавлявайте се. И целуни Гев от мен.

Това е. Поела съм магистралата към ада.

 

 

Пристигам у Хлои след час и нещо и изобщо не съм в настроение за купон. Апартаментът й е на приземния етаж на просторна викторианска къща. Когато тя ме посреща на вратата и ме превежда до градината, забелязвам, че дневната й е обзаведена семпло и елегантно. Дори градината е съвършена.

Джак и Мат се правят на главни готвачи край скарата, а около тях се мотаят около четиридесет човека. От тонколоните се лее Арита Франклин и всички изглеждат в лошо настроение.

— Радвам се, че успя — целува ме Джак.

— Хубаво — отвръщам разсеяно аз, защото забелязвам Мартин, брата на Ейч. Той разговаря с групичка хора в другия край на градината, но когато ме забелязва ми махва с чашата си. Махвам му в отговор, макар че коленете ми се подкосяват. Тоя път няма да ми се размине. Ейч със сигурност ще научи къде съм била.

Обръщам се към Джак.

— Искаш ли нещо за ядене? — пита той, захапал апетитно препечена наденичка.

— Не, благодаря.

— Хайде, развесели се малко. Нали си на купон.

Да се развеселя ли? Сега, когато социалният ми живот е поел към дъното? Усмихвам му се немощно.

— Кои са всички? — принуждавам се да звуча дружелюбно настроена.

Джак започва да ми сочи хората в градината.

— Това е Стрингър, той работи в салон за фитнес. Деймиън, стар приятел от училище…

И така нататък, и така нататък — цял списък от имена, които няма да запомня.

— А, ето го и Джонс — завършва той, посочвайки мъж в кожени панталони. Джонс е много привлекателен на вид, но очевидно го знае и сам, съдейки по начина, по който е застанал и привлича всеобщото внимание.

— Внимавай с него. Надрусал се е до козирката. О, божичко, идват насам.

Момичето, което се приближава заедно с Джонс, ми изглежда познато отнякъде. Може би е фотомодел или нещо подобно, защото е много слаба, висока, с дълга руса коса и изобщо цялостно излъчване, което може да накара всяка жена да се откаже и да си направи операция за смяна на пола.

— Джак, справяш се страхотно — мята му сияйна усмивка тя.

Басирам се, че червило никога не е попадало върху тези снежнобели зъби.

— Няма ли да ни запознаеш — пита момичето, оглеждайки ме любопитно.

Джак изглежда внезапно смутен и припряно обръща пържолите на скарата.

— Разбира се. Ейми, това е Джонс — махва с вилицата той в посока на кожените панталони.

— Здравей, Джонс.

Джак е прав. От пръв поглед му личи, че е друсан много яко.

— И Сали — избъбря набързо Джак, сякаш ако зависеше от него, изобщо не би се впускал в тази тема.

Нужни са ми няколко секунди, докато загрея, но когато и това става, ледена ръка сграбчва сърцето ми. Джак е рисувал нея? Абсолютно гола?

— О — разтапям се във фалшива любезност аз. — Вие сте Сали, момичето на картината. Сторихте ми се доста позната.

Сега остава само да се плесна по бедрото, като акомпанимент на фалшивия смях, който излиза от устата ми. Сали свежда поглед, скромно както ми се струва, но да пукна, ако й дам повод да мисли, че това ме притеснява.

— Каква картина? — пита Джонс.

— О, нали се сещате! — усмихвам се аз толкова широко, че имам чувството, че лицето ми ще се напука. — Актовата сцена, която Джак рисува. Наистина е много добра и…

— Я задръж! — прекъсва ме Джонс, вдигайки ръка. На показалеца си носи солиден сребърен пръстен с формата на череп. — Я задръж — повтаря той, отмятайки коси.

— О, боже — захлупвам уста с ръка аз и се обръщам към Сали. — Нима развалих изненадата? Сигурно сте щели да му я подарите. Нали е толкова… как да кажа… интимна?

Но явно правя огромна грешка.

Грамадна грешка.

Сали се взира в Джак, а очите й мятат светкавици. За секунда настава зловеща тишина, а в следващия миг Джонс избухва и сграбчва Джак за тениската.

— ШИБАНО КОПЕЛЕ ТАКОВА! — изкрещява той и замахва да го удари, но пропуска и се строполява върху скарата. Хората наоколо надават ужасени възгласи. В същия миг скарата не издържа тежестта му и рухва с трясък, последван от съскането на кожените панталони, залепени за реотаните. Джонс изпищява от болка.

— Видя ли каква я свърши! — изкрещява ми Сали и ме блъсва с такава сила, че отлитам назад и се строполявам в един розов храст. После се втурва към Джонс, който се надига залитайки, покрит със сос за барбекю и вонящ на изгоряла кожа.

— Успокой се! — виква Джак, но Джонс само избутва Сали настрани.

— Шибана курва! — изкрещява той, сграбчва голямата вилица за барбекю и се втурва към Джак. Гостите се втурват да търсят прикритие. Джак вдига един пластмасов градински стол пред себе си и двамата се боричкат известно време, докато накрая той успява да избие вилицата от ръката му.

— Просто се успокой! — изкрещява той. За секунда Джонс се извръща настрани и отпуска ръце.

— Хайде да поговорим за това като възрастни хора — прави крачка към него Джак. Но той не вижда лицето на Джонс. Инстинктивно разбирам какво ще се случи и се опитвам да го предотвратя, но роклята ми се е заплела в тръните.

— Внимавай! — изпищявам аз, което за миг отвлича вниманието на Джак. И, разбира се, именно това е мигът, в който Джонс решава да го удари. Гледам като на забавен кадър как юмрукът му описва дъга и се забива в бузата на Джак. Сребърният пръстен разцепва кожата му, той залита назад и рухва върху масата. Чувам, че някой пищи и като в мъгла осъзнавам, че това съм аз.

Мат, Деймиън и Стрингър се втурват напред и сграбчват Джонс за раменете. Успявам най-после да се откопча от трънливата прегръдка на храста и хуквам към мястото, където лежи Джак. От устата на Джонс продължават да се леят псувни и обиди, докато Деймиън и Стрингър го влачат към вратата, следвани от Сали. Постепенно шумът утихва.

Прикляквам до Джак, който се е изправил до седнало положение.

— Добре ли си?

Не, съвсем не изглежда добре. Той долепя ръка до лицето си и предпазливо раздвижва челюстта си. Изражението му се сгърчва в болезнена гримаса. Посягам да го докосна, но той ме бутва грубо.

— Остави ме на мира! — изсъсква той с такава злоба, че дъхът ми секва и сядам на тревата. Джак се изправя и се отправя към къщата.

Покривам лицето си с длани. Мат сяда до мен.

— Не се притеснявай — казва той. — Дай му няколко минути, за да се успокои. Току-що го удариха лошо. Съвсем не искаше да каже това.

Всички наоколо изглеждат поразени. Мат ми помага да се изправя и обгръща раменете ми с ръка, когато връхлита и Хлои. Тя изглежда побесняла. Сякаш през градината е преминал ураган и е оставил купища развалини.

— Браво! — подхваща ме тя, но Мат й прави знак да млъкне.

— Хлои, остави я на мира.

— Тя ми съсипа барбекюто.

— Хлои, затвори си устата!

Мат ме отвежда вътре и ме слага да седна на една кушетка. От банята се чуват звуци на шуртяща вода. След минута Хлои профучава през дневната, понесла памук и дезинфектанти, мята ми изпепеляващ поглед и хлътва в банята. През плътно затворената врата долитат приглушени гласове. Изправям се от кушетката. Коленете ми още треперят. Почуквам колебливо на вратата на банята. Отваря ми Хлои.

— Кой е? — чувам гласа на Джак.

— Ейми — отвръща Хлои.

Стоим така няколко секунди, докато накрая той казва:

— Пусни я да влезе.

Влизам, а Хлои се изнизва край мен, без да ме поглежда. Затварям вратата и се облягам на нея. Джак е с гръб към мен, но виждам отражението на лицето му в огледалото. Бузата му е разцепена и по челюстта му се стичат струйки кръв.

— Джак, съжалявам — проплаквам аз, но не получавам отговор. — Не го направих нарочно. Просто не знаех…

Тогава той оставя хавлията, с която попива кръвта, обръща се към мен и протяга ръце. Залива ме огромно облекчение, втурвам се напред и се приютявам в прегръдката му. Усещам, че от очите ми се стичат сълзи и мокрят тениската му. Притискам глава към гърдите му и прошепвам:

— Джак, обичам те.