Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (10)

На зазоряване

Утринта ми започва с гатанка.

Въпрос: Кое мирише на сирене, има вкус на сирене, но не е сирене?

Отговор: Кракът на Мат.

Значи, Мат е готин пич. Поправка, Мат е най-готиният пич. Много неща сме преживели заедно: от уроците по пиано в ранно детство при бойната секира госпожица Хопкинс през пубертета и първите ни опити в купуването на порносписания и евтин сайдер, до заниманията ни в момента — да се маскираме като зрели и отговорни градивни единици на лондонското общество. Мога да твърдя без никакво съмнение, че са малко жертвите, които не бих направил за него. Ако имам само една цигара, а се намираме на километри от какъвто и да е магазин, с радост ще я споделя с най-добрия си приятел. Ако падне през борда по време на ураган, аз пръв ще скоча да го спасявам. Ако се нуждае от бъбрек, ще му дам един от моите. И, ако наистина бъда притиснат, бих споделил с него последния шоколадов бонбон в кутията. Но дори най-добрите приятелства си имат граница. А да се събудя с неговия потен и миризлив палец на левия крак, притиснат плътно до зъбите ми, е доста отвъд тях.

Избутвам въпросната част от анатомията му от устата си и отривам устни с ръка. Или по-точно с ръкав. Защото съм все още облечен — с дрехите, с които рухнах снощи някъде към три часа и заспах под звуците на „Супертрамп“ — „Закуска в Америка“ (иронията не убягна на замаяното ми от алкохол съзнание тогава, свежа е и сега). Опитвам да се докарам до седнало положение, но моментално рухвам обратно, притварям очи и чакам въртеливото земетресение, установило контрол над къщата на Мат, да спре. След няколко секунди и това става. Изправям се на крака много предпазливо и се хвърлям към кушетката. Издрапвам на борда и незнайно как успявам да се задържа в седнало положение. Едва тогава поемам риска да огледам ситуацията.

Първата и единствена дума, която ми идва наум, е: Апокалипсис.

И Четиримата ездачи на мрака са в наличност сред онова, което някога бе дневната на Мат, но в момента е истински Армагедон — Мат, Хлои, Джак Даниелс и Джим Бийм. Първите двама лежат на пода току под мен, прегърнати като любовници. Другите двама са празни черупки на предишната си същност. Стъкленото гърло на Джим е счупено, след като Хлои го помете от масичката някъде около два след полунощ и накисна със съдържанието му килимчето. Джак е буквално изсушен и сочи мястото, където седях аз, когато играехме на бутилка. Съзерцавайки този пейзаж на декадентска разруха, стигам до заключението, че животът ми е отврат.

Решавам, че нещо трябва да се промени.

Провеждам бърза самодиагностика:

Вкус: алкохол, цигари и чипс

Допир: лепкав

Зрение: замъглено

Слух: хъркането на Мат и туптенето на собственото ми сърце

Мирис: краката на Мат

Това потвърждава най-лошите ми страхове. Животът ми — отврат. Отврат, животът ми! Точно в този момент ми е трудно да направя разликата. Пия твърде много. Пуша твърде много. Не работя достатъчно. Така минава животът ми през последните шест месеца. Това е начинът, по който съм избрал да живея. Но край! Не искам да продължавам по този начин.

Чувам мощна пръдня и осъзнавам, че източникът й е Мат. Изражението му се сгърчва в болезнена гримаса, а клепачите му се отлепят с мъка. Трудно ми е да преценя дали това е естествена реакция на горната част на тялото му на животинското поведение на долната или проста дедукция, базираща се на светлината, която се процежда през щорите, че, да, понеделник сутрин е, но не, не съм в състояние да отида на работа. Той простенва, изломотва нещо нечленоразделно. След това, със здраво склопени очи, побутва Хлои.

Мат: Събди се.

Хлои: Грх. Кваетаямиризма?

Мат: Нзнамзаквоговорш.

Хлои: Грхгрх. Нзнамкдесм.

Мат: Шзакъснеем. Раота. Шзакъснеемзараота.

Хлои: Заебираота. Шумра. Главатамцепи.

Мат: Хлои. Тряадастааш. Окей? Тряадастааш.

Хлои: Окей. Шстаам. Детминутиистаам.

Мат: Детминути. Оачеследтвастаамезараота. Окей?

Хлои: Окей.

За щастие моите културни и лингвистични умения включват способността да говоря перфектен махмурлийски. В резултат на това съм в състояние да преведа току-що протеклия интелектуален обмен на възгледи и да заключа, че двамата са достигнали до решение да не мърдат още известно време. Това е добре дошло за мен. Защото имам нужда от баня. От дълга и гореща баня.

Пет минути по-късно, след потапяне на многострадалното ми тяло във ваната, продължавам да се чувствам на прага на смъртта. Махмурлукът е едно на ръка, в добавка към него се мразя от дъното на душата си и усещам приливните вълни на депресията. Забравете чудовището на Франкенщайн. Носферату пасти да яде. Аз съм прокълнатото създание, обречено да крачи по земята в агония до края на света. Адът на Данте е лунапарк в сравнение с това.

Физическите доказателства за горните заключения са следните:

• Перкусионистът на Лондонската филхармония изпълнява вдъхновено от амфетамини соло в концертната зала на черепа ми.

• Стомахът ми се гърчи и къркори сякаш съм погълнал жив териер.

• Нивото на водата във ваната се покачва правопропорционално на потоците пот, които се леят от челото ми.

В отчаян опит за изкупление се обръщам към религията. Превръщам се в пилигрим, а ваната става моят Лурд. Отправям благодарност към Бог, Пастир наш, за горещата вода, с която ни дарява. Изричам алилуя за пречистващата сила на сапуна и изобилието от пяна за вана. И чинно благославям банята и всички онези, които я ползват.

Но резултатът е нулев. В този миг на отчаяна нужда Бог, в когото не съм вярвал, откакто навърших дванадесет години, очевидно е решил да ми върне услугата. Не ми остава друг изход, освен да призная суровата истина, а именно, че тялото ми не е храм, а по-скоро кочина. И то доста мръсна кочина. В този момент си спомням спасителния план БАНАНА на Ейми и за момент напускам ваната, провлачвам се по плочките и грабвам шепа Нурофрен и аспирини от шкафчето над мивката. Поглъщам ги с шепа вода от чешмата и се връщам във водния си пашкул.

Докато чакам химическия лек да постигне чудодейното си въздействие, взимам маската и шнорхела иззад крана и ги надявам. Може би ключът към възстановяването ми е смяна на средата. Някои хора медитират, за да избистрят съзнанието си. Други взимат наркотици със същата цел. При мен обаче най-доброто средство са маската, шнорхелът и лежането по лице във ваната. Вървете по дяволите сухоземни тегоби! Здравей, Атлантида!

Потапям се напълно под водата и започвам старата детска игра. Със затворени очи си представям, че се гмуркам в бистро и прозрачно море. Под мен прелитат ярко оцветени коралови рифове, милват ме топли течения. Представям си, че мога да дишам под водата. Кичури водорасли нежно докосват кожата ми, екзотични риби се стрелкат край мен. А над вълните си представям кристалносиньо небе.

Но има моменти, в които бягството просто не действа. А сега е точно такъв момент. Въображението ми поддава, вълшебната сцена се стопява и ми остава единствено мътна вода и пяна. Всичко е въпрос на концентрация. А аз съм разсеян. Пак стария проблем. ГОЛЕМИЯТ проблем. Моят живот. Накъде върви. И защо още не е стигнал там. Вече съм на двадесет и седем години и какво съм постигнал? Отговорът е: нищо. Фактът, че параноята, от която страдам в момента, се дължи главно на убийствения махмурлук, не я прави по-малко реална. Съзнавам ясно, че пропилявам живота си.

Определено нещо трябва да се промени.

В края на миналата година взех важно решение — да напусна работата си и да стана художник. Щях да скоча от борда на добрия стар кораб Сигурност, зарязвайки спокойствието на минималната, но достатъчна заплата, пенсионна схема и ниско ниво на стрес с работно време от девет до пет. Като човек зад борда, щях да изпитам силите си срещу акулите и да преплувам опасните води до митичния остров Удовлетворение. И така, на първи декември 1997 г. напуснах работното си място в художествения отдел на ПроПиксел ООД, Уембли. На екрана на моя Макинтош сияеше полузавършеният дизайнерски пакет за Чик-О-Ликс (Вкусните парченца пилешко, които децата умират да похапнат). В знак на солидарност с пернатите същества по целия свят изтрих творението, преди да си плюя на петите. В оставката, която написах на домашния компютър на Мат същата вечер, обяснявах, че причината да напусна е желанието ми „да направя нещо смислено с живота си“.

Дадох си една година, за да постигна тази цел. За да изплувам или потъна. И ако потънех, така да бъде. Имах достатъчно опит и връзки, за да си намеря друга скапана работа в някоя друга скапана фирма. И нямаше да се оплаквам. Защото поне щях да съм опитал. Поне нямаше да съм се примирил с посредствеността. И дори сега, когато половината от годината свобода, която съм си дал, вече е минала, а бленуваният остров все още не е на хоризонта, не съжалявам за нищо. Ядосвам се само, че съм пропилял толкова ценно време. Ако амбициозността е от критично значение за успеха, тогава боя се, че моята е в много тежко състояние. Именно това ме изнервя. Разрешение на проблема: трябва да се захващам за работа. Още днес. Днес ще е денят, в който наистина ще се заема да постигна нещо в живота си. Нова картина. Обзема ме прилив на вдъхновение и си казвам, че това може да е началото на нещо велико.

Усмихвам се. Едно добро хрумване е достатъчно, за да прогони параноята. Също като Питър Пан — една добра мисъл и ще полетя. А добрата мисъл не е само една. Две са. От една страна, имам прилива на енергия да се заловя за работа и от друга — имам Ейми. Превъртам наум уикенда в Брайтън и натискам бутона за пауза на най-хубавите моменти — прегръдките на кея, френския ресторант, душ-кабината и така нататък. Ейми е хубава. Чиста. Изобщо Ейми е всичко онова, което в момента аз не съм. Тя определено е човек, с когото трябва да се виждам по-често. Като приятел. Като приятелка, с която спя.

Гадже.

Тази мисъл изскача в съзнанието ми като човече на пружина. Също като снощи, когато играхме на бутилка. Спомням си онзи миг, в който Хлои завъртя бутилката Джак Даниелс и гърлото й застана точно срещу мен. Мат бе уловен в няколко лъжи и бе заплатил за това с наказание — да погълне три лъжици олио, а също да свали и всичките си дрехи. Сега седеше на кушетката, дискретно подпъхнал атрибутите си между краката и приличаше досущ на жена. Хлои, като по-изпечен лъжец, се бе простила само с джинсите си. А аз, горд от факта, че нямам тайни, които да не мога да споделя с приятелите си, бях все още невредим. Докато бутилката не ме посочи. И Хлои не започна да ме разпитва за Ейми.

— Ще сбъркаме ли — подхвана тя с лукава усмивка, — ако опишем Ейми като твое гадже?

— Да. Ще сбъркате.

— Лъжец! — обяви тя и погледна Мат за подкрепа.

— Лъжец! — потвърди и той.

— Сваляй панталоните! — изкомандва Хлои.

— Няма начин. Истината ви говоря. Та ние едва се познаваме. И сме само приятели. Нищо повече. И със сигурност не сме гаджета.

Хлои издаде тиктакащ звук и пак хвърли поглед към Мат.

— Мисля, че Джак протестира твърде много.

— Съгласен съм. Да предприема ли съдебни мерки? — попита той.

Хлои се отпусна назад и махна с ръка:

— Давай смело, мой учени приятелю. Нали все пак си адвокат.

Мат понечи да стане, но спомняйки си своето разголено състояние, побърза да седне и постави скромно ръка върху интимните си части.

— Твърдя, че вие, господин Роситър, сте прекарали един цял уикенд в компанията на жена на име Ейми Кросби. Твърдя още, че въпросният уикенд не е преминал според правилата на необвързаните мъже, а именно, ако ми позволите да използвам цветистия израз — и гласът му потрепери от отвращение — „в свалки и чукане“. Съвсем не, господа — продължи гладко той и се покашля мелодраматично. — Вярно ли е, че сте поканили въпросната Ейми Кросби в този дом на вечеря.

— Вярно е.

Мат се намръщи сурово.

— Именно от това се боях, дами и господа, съдебни заседатели. А вярно ли е, че задълбочихте грешката си, като заведохте своята гостенка в хотел със съмнителна репутация в Брайтън, на име „Казанова“.

— Да, какво толкова? И двамата знаете, че не ми е за първи път да отида там с момиче. И сега не бе по-различно. Това не я прави мое гадже, нали така?

— В такъв случай бихте ли били така добър да обясните на съда — реагира моментално той — защо, по-рано днес, на влизане в същата тази стая, носехте на ръце гореспоменатата Ейми Кросби, и нещо повече — гъделичкахте я и се кикотехте.

— Просто се забавлявахме.

За миг Мат изглеждаше сякаш се кани да избухне в презрителен смях, но после се стегна и продължи със сподавено-заплашителен глас:

— О, не, това беше нещо повече. Според свидетелите поведението ви е било присъщо за мъж, който изпитва емоции, не, по-скоро чувства, към жената, която притиска толкова силно.

— Не е вярно.

— Ха-ха — избухна в смях Хлои. — Отвратителен лъжец си. Очевидно си падаш по нея, защо просто не го признаеш?

— Защото не е вярно — отвърнах аз, избягвайки да я погледна в очите.

— Значи — продължи Мат — дори в светлината на доказателствата, представени пред многоуважаемия съд, все още отказвате да се разделите с панталоните си?

— Да!

— Осъждаме ви за обида на съда тогава! — обяви Хлои. — Край на играта.

— На кой му пука — промърморих аз. — И без това е страшно тъпа игра.

Гадже.

Думата все още виси в съзнанието ми, въпреки всички протести от снощи. Странно е, но тогава наистина мислех всичко онова, което казах за Ейми — че сме просто приятели. Само дето сега мисля различно. А още по-странното е, че се чувствам виновен задето я описах по този начин пред Мат и Хлои. Сякаш по някакъв начин съм я предал, което май си е точно така. Фактът, че бях пиян, не ме извинява, нали? И тогава, както и сега, знам, че уикенда с нея беше много хубав. Глупости, беше направо страхотен. Тогава защо наприказвах всички онези глупости по неин адрес? И защо, след като се прибрахме от Брайтън, се престорих, че ми е безразлична? Какво спечелих с това? Може би за всичко бе виновен фактът, че тя си тръгна толкова бързо, за да види приятелката си, а аз останах с Мат и Хлои. Триумвиратът. Нищо не се променя, пак сме заедно, пием, напиваме се, говорим си простотии и знаем, че никой не ни е нужен.

Гадже.

Думата просто отказва да напусне мислите ми. Защото знам, че отново ще се видя с Ейми. Защото това е нещо, което искам. И то скоро.

Хрумва ми мисълта, че може би все пак трябваше да си дам панталоните на Хлои.

Поемам дъх, но нищо не влиза. Паникьосан се завъртам по гръб и изплувам с пръски на повърхността. На ръба на ваната седи Хлои и се смее, вдигнала виновната ръка, с която бе запушила шнорхела ми.

— Намери ли някакви русалки, моряче? — пита тя.

Увит в хавлия, Мат влиза с препъване в банята и ме поглежда подозрително.

— Защо правиш това — сгърчва се в отвратена гримаса лицето му.

— Правя кое? — измъквам шнорхела от устата си аз.

— Ставането? Събуждането и привеждането в бодро състояние? Защо го правиш, като дори не трябва да ходиш на работа?

— Защото, приятелю мой и братко — казвам аз, преминавайки метаморфозата от човек амфибия в симпатичен младеж на около двадесет и няколко, — всъщност трябва да работя.

Измъквам запушалката на моя въображаем океан, изправям се, профучавам край Хлои, която дискретно гледа на другата страна и грабвам една хавлия.

И точно това ще направя сега — ще се заема за работа.