Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (4)

2
Ейми

О, господи!

Това не може да е истина.

Не е възможно едно човешко същество да се чувства толкова зле.

До ушите ми долита странен свистящ звук, което ще рече, че сигурно още дишам (истинско чудо, имайки предвид, че снощи трябва да съм изпушила най-малко четири хиляди цигари). Измъчва ме гадното подозрение, че ако не се надигна веднага, сто процента ще получа мозъчен кръвоизлив.

Но по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. През нощта ставите ми изглежда са се желирали. Само с едно ловко движение успявам да се спъна в обезформените си обувки за купон, да ритна радиатора и докато подскачам в агония, да загубя равновесие. В следващия миг минавам като изтребител през пластмасовата врата и се забивам челно в бюфета в дневната.

Следва минута мълчание. Лежа просната на килимчето и усещам как утринният бриз гали корема ми под разпраната при срутването тениска.

И тогава се случва нещото. Гъргорещ звук като при изливане на бутилка и… неоспоримата причина за сатанинския ми махмурлук се търкулва от бюфета и ме удря по главата.

Простенвам при вида на вече съвършено празната бутилка уиски и бавно и мъчително спомените от снощи започват да изплуват през вълните на болката.

Ще се издрайфам.

Когато успявам да се разгъна от ембрионалната поза, решавам да огледам пораженията в огледалото на шкафчето над мивката. Има какво да се желае.

Ейми Кросби от апартамент Д, Пембертън Вилас, Шепърдс Буш, вече я няма. Окей, признай го. Кой е пуснал тази вещица в банята?

Как съм се трансформирала от готиното парче, което напусна този апартамент снощи в 20:30, в нещо, което сякаш е изпълзяло от кошмарите на Мерилин Менсън? Притискам косата си с длани, за да пригладя последното творение на моя фризьор — възглавницата, и изплезвам език. Зелен е.

Бидейки оптимистка, търся добрите страни на ситуацията. А те са:

• Няма как да стане по-лошо. (Трябва да призная, че това обикновено оглавява списъка ми с добрите страни на повечето ситуации.)

• Джак не остана и така поне ми спести унижението да ме види в този вид.

• ?

Не мога да измисля номер три, защото внезапно номер две оглавява списъка с лошите страни. Издавам отчаян стон.

Джак не остана.

Единственият готин мъж, когото съм срещала от месеци насам, избяга панически. Плю си на петите и духна в страната на необвързаните още на зазоряване, без дори да ме целуне за сбогом. И истината е, че изобщо не го обвинявам. Държах се като пълна идиотка.

Злощастието, което се струпва на главата ми, е твърде много, за да го обработя сама. Ще се обадя на Ейч, най-добрата ми приятелка.

Ейч (сънливо): Хммммм?

Аз (пауза, така че да познае, че съм аз): Буаааааааа. (Инжектирам този поздрав с колкото се може повече постповръщало самосъжаление).

Ейч: Буаа-буаа-буаа? Или просто буааа?

Аз: БУАААААААААААААААААААААААААА!

Ейч: Идвам веднага.

Обичам Ейч. Тя ме разбира.

Двадесет минути по-късно Ейч паркира колелото си на стоянката в миниатюрния вътрешен двор на сградата. Има отвратително здравословен вид, след прекарана СНВ (Спокойна нощ вкъщи) и вероятно доста СУС (Силно удовлетворителен секс) с Гев (последното й гадже). Целува ме и обявява, че смърдя на бъчва, а зъбите ми са оранжеви.

Изсумтявам, но съм доволна от себе си, защото успях да се смъкна по трите площадки до входната врата, което означава, че отново съм допусната за член на човешката раса.

Дотук съм се нагълтала с три Нурофрена, пресуших две чаши кафе, всяка с по три лъжици захар (ужасно, знам, но ситуацията изисква бързи мерки), и се насилих да захраня бедния си организъм с четири разтворими таблетки витамин С. Усещам, че в момента летя на четири хиляди процента от препоръчителната дневна доза и не съм сигурна, но мисля, че вече мога да говоря.

В кухнята Ейч се настанява на масата, докато аз слагам чайника на котлона.

— Значи да разбирам, че не си свалила нищо — подхваща тя делово. — Какво стана?

По тона й разбирам, че е разочарована — та нали снощи се изяви като шеф-гардеробиер на младата дама, на която й предстоеше обещаващо появяване в обществото. Именно поради нейната твърда гаранция, че ще сваля нещо, се съгласих да облека ако-бях-малко-по-къса-щях-да-бъда-колан черна пола, сутиен Уондърбра и обувки, които просто казват „Изчукай ме, бейби“ и които купих на шега, без никакво намерение някога да ги обуя. Защото по принцип си падам по джинси и развлечени тениски, но Ейч каза твърдо не. Дори ме накара да отида до тях преди купона, за да оцени потенциала в тоалета ми. Получих сладострастно подсвиркване и голяма чаша водка с тоник от Гев, а Ейч ми присъди девет по десетобалната скала (десет е запазено за сватбения ми ден) и здрава начална скорост да се впусна в нощта и да уловя в мрежите си божествения Мат.

Знам, че всичко това звучи много драматично, но Ейч знае моята ужасна тайна. Тайна, която напоследък се задълбочи в истинска криза. О, божичко, дори нямам сили да го изрека, но… не съм правила секс повече от шест месеца.

Вероятно от техническа гледна точка това ме превръща в девственица; предполагам, че при толкова дълготрайна липса на секс вече съм се запечатала. Но при всяко положение, това не е нормално за едно здраво двадесет и пет годишно момиче. Така естествено стигаме до заключението, че НЕЩО НЕ Е НАРЕД С МЕН.

Ейч не е съгласна. Тя смята, че всичко е въпрос на време. Но напоследък дори тя се е заловила с отчайващо усърдие да ми намери гадже, след като мина задължителният и тъй важен изпитателен период от три месеца с Гев, започна да взима хапчета и да се отнася към него като към „партньор“. Психологически това ни бе разделило на огромно разстояние. В резултат Ейч е подхванала личен кръстоносен поход да уреди нещата така, че първо да изкарам един СУС, а после да се сгуша в уютна връзка тип Ейч-и-Гев.

Което напълно ме устройва.

Именно Ейч, а не аз, полудя от вълнение, когато Хлои ме покани на рождения ден на Мат. Нещо повече, Мат лично бе настоял за присъствието ми, макар че ме бе срещал само веднъж преди това. (Ситуация, при която едва не подмокрих гащите от възторг.) Според мен в поканата Ейч видя оазис на надеждата в нажежената пустиня на моя самотен живот и аз, глупачката, й позволих да ме зарази с ентусиазма си.

Сега оглеждаме трупа и чувствам, че й дължа, а също и на себе си, напълно честен разказ за това как нещата се объркаха тотално.

Започвам, като смекчавам малко удара.

— Всъщност почти свалих — казвам аз, а тя плъзва към мен пакет Марлборо. Знам, че само преди двадесет минути тържествено се заклех никога повече да не пуша, но хубавото на моята съвест е, че не е някоя злобна мърмореща кучка. Въпреки че гласът ми е поне две октави по-нисък и се чувствам отровена до самата си същност, аз си взимам една цигара.

— Кого? Мат ли? — съблича си якето Ейч. Отдолу е по елегантно елече.

— Не, не Мат, макар че той е страхотен. Обаче не изглеждаше да се интересува особено от мен. Май по едно време нещо го нервирах.

— Кого тогава?

Връщам й цигарите и тя си взима една.

— Съквартиранта му. — Запалвам моята цигара, преди да измъкна пакетчетата чай от чайника. — Джак.

Дори само произнасянето на името му ме хвърля в бездните на срама.

— Подробностите, моля — казва Ейч, настанява се удобно и хваща с две ръце чашата си.

Започвам отдалеч, с описание на вечерта — тълпата в Баркинг, пиенето, флиртуването, танците, тръгването заедно, дългата разходка до вкъщи, седенето близо един до друг на пода и, накрая, разговорът. По едно време с Джак вече бяхме покрили кажи-речи всичко, с изключение на сексуалния си живот, накиснахме се с уиски и се излежавахме, преплетени на канапето като стари другарчета. Бутилката вече беше на привършване, когато някой повдигна въпроса, избягван досега, а в този момент аз вече бях абсолютен парцал — и физически, и емоционално.

— Е? Кой е настоящият щастливец в живота ти?

Играех си със свещта и в същия момент, докато се взирах в потрепващото пламъче, уискито ме удари челно. В следващия миг ме погълна вълната на самосъжалението.

— Никой — прошепнах жално аз.

Джак ме докосна по ръката и ме погледна в очите.

— О, не, извинявай. Май докоснахме оголен нерв тук.

— Не. Няма нищо. Всъщност да. Просто…

— Какво?

— Нищо.

Самосъжалението пое контрол над съзнанието ми. Усетих как една едра сълза се отърколи по лицето ми и пльокна в скута ми. Джак отметна кичурите коса, закриващи лицето ми.

— Хей, хей, недей така. Стига. Не може да е толкова зле, нали? — подхвана успокоително той.

— О, Джак — преглътнах аз, докато по лицето ми сълзите се смесиха със спиралата и грима и започнаха бавно да се стичат надолу. — Нещо не е наред с мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм правила секс от сто години. Направо съм трагедия, като се опре до мъже. Мисля, че те не ме намират привлекателна.

Джак се засмя нежно и ме погали по врата.

— Не ставай смешна. Ти си много привлекателна.

— Мат не мисли така.

— Мат?!? — Пръстите му замръзнаха в косата ми.

— Типичен случай. Покани ме на купона, а когато отидох, тотално го отблъснах.

Джак се поизправи и ме погледна смаяно.

— Падаш си по Мат?

Кимнах нещастно.

— Но няма никакъв смисъл, нали? — подсмръкнах безрезултатно аз и отрих носа си с ръкав. — Той никога няма да спи с мен. Трябва да се примиря с това. Никой не иска да ме чука. Дори и ти.

Не мога да се насиля да продължа. С Ейч вече сме в дневната и седим в двата края на канапето. Заравям лице в ръцете си. Иде ми да потъна вдън земя от срам. Тя ме потупва насърчително по коляното.

— Мисля, че приемаш нещата твърде насериозно — дава тя присъдата си. — Окей, сигурно си го изплашила, но това не е краят на света. Възможно е дори да се е почувствал поласкан.

Ама тя не ме ли слушаше? Не разбира ли, че се гмуркам без акваланг в неподозирани бездни от срам и унижение? Това е по-лошо даже от злощастния ми опит да прелъстя Борис, сексапилния германски фотограф от колежа. Убедена, че между нас съществува химия и умираща от страст, късно една нощ се появих на прага му в черно дантелено бельо и потърках бедро в рамката на вратата. Вече бях на половината път до леглото му, натаманила най-секси начупените у стаички в репертоара ми и с полусвален сутиен, когато той ми каза, че е гей.

Ситуацията „Джак“ определено е по-лоша.

— Ейч! — изскимтявам аз. — Той изобщо не беше поласкан.

— Сигурно се е притеснявал… нали знаеш, че няма да може да го направи.

— Изобщо не се притесняваше, даже напротив, даваше ясни сигнали, че е готов. До момента, в който споменах Мат.

— Защо ти трябваше да го правиш тогава?

Добър въпрос. Ставам от канапето и започвам да крача напред-назад по килимчето под прозореца.

— Не знам. Бях пияна и изпаднах в лигава сантименталност. Работата е там, че наистина го харесвам — намръщвам се аз. — Той е първият мъж, който срещам от години насам, с когото мога да разговарям. Танцува добре. И е сладур. Толкова ни беше готино, докато… — Иде ми да си заскубя косите от отчаяние. — Божичко, как може да съм такава идиотка.

Ейч игнорира самобичуването ми.

— Залагам, че ще ти се обади.

— Няма. Дори не ме попита за номера ми.

— Но знае къде живееш. Ще те издири по указателя.

— Нищо не разбираш.

— Чуй ме! Изпили сте заедно бутилка уиски. Казала си някои неща. Какво толкова? Няма нищо лошо в това да демонстрираш малко уязвимост.

Уязвимостта е едно нещо. Няма нищо лошо в това да се придържаш към безвредни разкрития от рода на това, че още спиш с плюшеното си мече или че „Топ Гън“ продължава да е един от любимите ти филми. Но да кажеш на мъж, с който току-що си се запознала (и по който наистина си падаш), че си най-отчаяната и загоряла за секс жена на планетата е съвсем друго нещо.

— Ти си абсолютно откачена, ако мислиш, че ще се обади. Няма да го направи. Знам си — цупя се аз.

В същия миг телефонът иззвънява.

И двете се втренчваме в апарата и Ейч повдига вежди в изражение, което казва: „Аз на кого говорех?“.

— Какво да кажа? — паникьосвам се аз.

— Не знам, просто вдигни.

Готова съм да призная, че Ейч е права и бог все пак съществува, когато в мига, в който вдигам слушалката, се включва телефонният секретар. Следва механичен вой и скърцане по линията, след което всичко замира. Поглеждам слушалката с неверие и се удрям с нея по челото.

— Набери 1471 — изчуруликва ентусиазирано Ейч.

— Набирам.

— Съжалявам, но нямаме номера, от който ви е позвънено. Съжалявам, но нямаме…

Прасвам слушалката на мястото й.

— Мамка му!

Анализираме ситуацията в мълчание.

— Басирам се, че е той — прегръща Ейч възглавката.

Сигурна съм, че греши, но трябва да покрия нещата от всеки ъгъл.

— Окей, да предположим за момент, но само за момент, че хипотетично това беше той. Как да му обясня, че съм сгрешила и всъщност не си падам по Мат, а по него?

— Когато се обади пак, в което съм абсолютно сигурна, не споменавай нищо за снощи. Бъди весела и бодра. Кажи, че си се отрязала яко, страдаш от загуба на паметта и дори не помниш как си е тръгнал.

— Да бе, да.

— Не ми пука какво си мислиш. Обади ли се, значи ти е навит. Това доказва, че едно петминутно идиотско изпълнение не може да разруши осемчасово суперяко поведение.

Ейч ме кара да се чувствам по-добре. Именно затова съм я наела за най-добра приятелка.

Готова съм да призная предпазливо, че още има надежда. Че Джак е достатъчно заинтригуван, за да се обади, че заслужавам обаждането му и нещо повече — че когато (а не ако) се обади пак, ще се държа като готино парче, каквото съм всъщност.

Пет минути по-късно телефонът иззвънява пак. Ейч демонстративно стиска палци, а аз й подбелвам очи. След което, подготвила възможно най-сексапилния си глас, вдигам слушалката и измърквам:

— Ало-о-о.

— Миличка, ти ли си? Слава богу, че си изключила тоя ужасен телефонен секретар.

Мама. Надеждата ми се спуква като крехък балон с горещ въздух.

Ейч се протяга и стисва съчувствено ръката ми, докато аз клатя отчаяно глава. Отдалечавам слушалката от ухото си, така че и тя да чуе познатото майчино бръщолевене. Шокът е толкова силен, че едва след като затварям, осъзнавам, че съм се съгласила да изляза да пазарувам с нея. Разтърквам слепоочия.

— Какво ще правиш днес? — питам аз Ейч, но тя ме поглежда изразително.

— Няма да ходя на пазар с майка ти, ако това имаш предвид.

Сключвам ръце в унизителна молитвена поза:

— Моля те! Страшно много те моля! Не мога да го направя сама.

— Е, ще ти се наложи. Пък и без това така ще се поразсееш.

 

 

Не успявам да се поразсея. Целият околен свят ми напомня за Джак. Между Шепърдс Буш и Ланкастър Гейт стигам до заключението, че може би имам някакъв шанс с него. Между Ланкастър Гейт и Марбъл Арч се самонавивам, че Джак има сърце и то просто няма да му позволи да забрави колко добре си прекарвахме заедно, преди да спомена Мат. Между Марбъл Арч и Бонд стрийт разбирам с кристална яснота, че съдбата ни е предопределила да се съберем. Между Бонд стрийт и Оксфорд стрийт вече съм убедена, че причината за това е, че Джак е идеалният мъж за мен.

Та погледнете основните статистически данни. Точен ръст (някъде около метър и осемдесет), големи очи като езера разтопен шоколад, страхотно чувство за хумор, секси белег през веждата, където Мат го е прострелял (горката душичка). Готини дрехи, маркови при това — значи очевидно е богат. Живее в преустроен бар — та има ли нещо по-яко от това? (С голяма градина, подходяща за мързеливи летни барбекюта.) И най-добрата част — художник е. Истинска, неподправена житейска история на успеха.

Супер!

Осъзнавам през мъглата на копнежите си, че се мотая по перона като някоя тъжна крава, но иначе мозъкът ми работи на пълни обороти и май даже си говоря сама. Имаме толкова общи неща помежду си. Окей, вярно, излъгах го за работата си (защото да бъдеш временно назначен служител съвсем не е толкова впечатляващо), но съм учила история на изкуствата в колежа, така че теоретично бих могла да работя в Сотбис. Като се абстрахираме от това, и двамата обичаме индийска храна за вкъщи, и двамата сме преминали през връзки, продължили повече от две години. Нали ви казвам — създадени сме един за друг.

Той ми разказа за Зои, бившата му приятелка, но аз не бях напълно откровена за Анди, предишното ми гадже. Споделих само хубавите късчета информация — че Анди бе по-възрастен от мен (на тридесет), много богат брокер и че живяхме заедно известно време в тежкарски апартамент в Айлингтън. Разбира се, пропуснах да спомена, че Анди бе най-голямата откачалка на тема контрол и най-агресивното копеле сред всичките мъже, които познавам, и че връзката ни беше пълен провал. Основната причина бе, че аз и Анди имахме само едно общо нещо помежду си — и двамата бяхме влюбени в него.

Заклех се пред Ейч, че вече никога няма да повторя тази грешка. И това няма да се случи с Джак, защото той е различен. Докато взимам стъпалата по две наведнъж, за да се измъкна на повърхността в Оксфорд стрийт, сърцето ми тупти щастливо. Нима това е първата тръпка на любовта?

Мама ме чака в кафенето на Дикенс и Джонс (това е традиция). Вече ми е поръчала кифла и чай и аз не успявам да потисна разочарованието си, защото хранех неудържими махмурлийски фантазии за цял литър кока-кола и няколко соленки. Е, ще трябва да се задоволя с това.

— Нареди ли вече апартамента? — пита ме тя, докато се размазвам по пластмасовия стол.

— Хмм, ами, почти.

Това, разбира се, е лъжа. Преместих се там преди близо четири седмици и всичко още ми е по кашоните.

Мама рови известно време в чантичката си и измъква тефтерче на спирала.

— Направих списък на нещата, които ще ти трябват. Сметнах, че ще е по-добре да ги купим наведнъж.

Много мило предложение, но не. Изобщо не съм в настроение за подобни домошарски изпълнения. Списъкът на мама с необходими за апартамента ми вещи и подобрения ще включва неща като розово хавлиено килимче за тоалетна и завеса за баня в същата тоналност.

— Имам си всичко, честно — казвам аз бодро. — Вече си го подредих страшно уютно.

Тя изглежда разочарована и оставя тефтера на пластмасовия плот на масата.

— Добре тогава, нека ти купим някоя хубава дрешка. Няма да привлечеш никой свестен мъж, ако продължаваш да се мъкнеш в тия парцали.

Ха, е това вече уби вожда. Човек ще каже, че тя самата е модна икона. Да не би да не се е издокарала в една от ония мултифункционални тениски, които могат да служат за торба, ако им вържеш ръкавите, и за тюрбан, ако ги омотаеш около главата си. Миналата година ми подари една такава за Коледа и се ужаси, когато й казах, че съм я загубила при преместването. Но явно не мога да я удържам повече. Тръгваме по магазините.

Три часа по-късно сме още в Маркс и Спаркс и ентусиазмът е поугаснал. Бързо се преобразявам в капризната четиринайсетгодишна тийнейджърка от отдавна отминалите дни.

— Не, не искам зелена сатенена риза по тялото, мамо! Ходя на работа с тениски. Не, не, мамо! Остави роклята от черен велур. Лято е, за бога, ще пукна от жега.

Накрая тя се съгласява да дойде с мен в Уеърхауз и още на входа музиката я кара да примигне ужасено. Измъквам една рокля и излизам от пробната, за да ме огледа.

— Малко е безформена, миличка.

— Така и трябва да бъде — изсъсквам аз.

Тя сграбчва етикета с цената и шумно си поема въздух.

— Само за две парчета плат, зашити едно за друго?!?

В този момент чувството ми за хумор сдава багажа и избухвам.

— Нямаш никакъв вкус! Ама никакъв! На мен ми харесва — крясвам аз и влитам обратно в съблекалнята, като едва не раздирам ефирната завеска.

Преобличам се и излизам само за да открия, че тя ме чака на улицата пред магазина.

— Само се опитвах да помогна — муси се мама. — Не е нужно да бъдеш груба.

— Извинявай — хващам я за ръката аз. — Хайде, ела да пийнем нещо.

Заведението е твърде задимено за нея. На мен ми харесва. Умирам за цигара, но ще е фатално да запаля и да си навлека майчиния гняв. Мисля, че тя знае, че пуша, но каквото съм си жалко създание, все още не смея да го обявя открито.

Сядаме на масата в ъгъла, открехвам леко прозореца и я обработвам усърдно с джин и тоник, докато накрая тя изплюва камъчето.

— Миличка, страшно се тревожа за теб. Нямаш никакви перспективи за добра работа и просто не е естествено да живееш сама така. Имам предвид, защо не помислиш за някаква кариера? Винаги можеш да изкараш някой курс за секретарка или нещо такова. Дъщерята на Барбара Тайсън се е уредила много добре, с висока заплата и…

Изключвам звука. Това съм го чувала най-малко сто пъти. Не искам никаква шибана кариера и по-скоро бих работила в скотобойна, отколкото кракът ми да стъпи в счетоводна фирма. Ненавиждам факта, че майка ми смята, че съм се провалила, защото не върша работа, с която тя може да се хвали пред съседките.

И по дяволите, за каква се мисли тя? Никога не бих си сменила живота за нейния. Живуркане в предградията, барбекюта, фризьорски салони и малка уютна работничка в кметството. За мен това не е успех. Не е успех и да си скъсваш денонощно задника от сметки.

Но знам, че съм ядосана, защото до известна степен майка ми е права. Не успях да се възползвам от много от шансовете пред себе си и с шок установявам, че през последните три години съм се преобразила в пълен циник. Всичко беше различно, когато завърших колежа. Аз бях различна. Преливаща от ентусиазъм, подготвена да се впусна в блестящата си кариера. Исках да работя в модната индустрия. Не ми пукаше откъде ще започна, просто имах нужда от шанс. Но този шанс така и не дойде и след като прекарах шест месеца в разпращане на автобиографии и молби за работа, каквато и да е работа, се отказах.

Затова сега работя като временен заместник. Където и когато съм необходима. От девет до пет. Без да си давам много зор. Докато реша какво искам да правя оттук нататък.

— Работата ми върви добре — прекъсвам я аз с изтърканото си сладкодумие. — Местата, на които ме пращат, са интересни. Това е идеалният начин да си намеря нещо наистина подходящо за постоянно. Ако някъде ми хареса, имам всички шансове да ме наемат за редовен служител. В момента имам стотици възможности, ако пожелая да избера някоя.

Звуча суперубедително, дори възторжено, така че майка ми кимва със задоволство. Мразя я за това, че приема всичко това толкова лесно. Всеки, ама абсолютно всеки знае, че временната работа води от никъде на никъде. Имам по-големи шансове да стана първата жена астронавт, кацнала на Марс, отколкото да си намеря що-годе сносна работа. Но това е моята ниша и аз си я харесвам, благодаря за загрижеността.

— Има и още нещо — казва мама някак срамежливо, докато ръцете й си играят с подложката на чашата.

Това е нещо ново. Ей сега ще чуем истинската причина за срещата ни.

— Просто на твоята възраст аз вече бях омъжена и мислех за деца и дом. И сега се чудя…

— Да-а?

— Ами нали разбираш, с Хелън сте много близки и ако има нещо, което искаш да ми кажеш… за вас двете… такова, ще се опитам да те разбера.

Е, не, не мога да повярвам. Собствената ми майка мисли, че съм лесбийка.

Страхотно.

Спирам раздрънкания влак на мислите й, преди окончателно да е съсипала репутацията ми.

— Мамо, няма нужда да се притесняваш.

Поемам си дълбоко дъх, стискам палци и отправям молитва към боговете дръзкото ми изявление да не ги разгневи:

— Срещнах един човек. Мъж — натъртвам нарочно.

Почти чувам как в главата й избухва мощно „Алилуя!“.

— Още сме в началото — продължавам, внезапно изнервена от сияйната радост, която озарява лицето й. — Затова не искам да говоря много.

— О, миличка — задавят я емоции. — Това е чудесно. Такова облекчение. А аз започвах да си мисля, че…

— Знам какво си започвала да си мислиш — изсъсквам през здраво стиснати зъби.

Най-после тя улавя предупредителните нотки в гласа ми.

— Разбира се, че ще си чувствителна. Толкова вълнуващо е да се влюбиш.

Пресушавам на един дъх джина с тоник и пак изключвам звука. Знам, че рано или късно ще си платя за това.

Мразя неделите. Презирам ги и ги ненавиждам. Няма какво да правиш, освен да гледаш телевизия. А когато си сам, от това боли.

Всеки знае, че ако си имаш любим човек, положението е съвсем различно. Двойките прекарват неделните дни сгушени в уюта на споделената любов.

Мразя ги, да пукнат дано!

Басирам се, че в момента са в Кафе Фло, държат се за ръце под масата и сияят от мързеливия сутрешен секс. Или се мотаят наоколо с открити автомобили, смеят се и изглеждат толкова готини, че чак да им завидиш. Или още по-лошо — отишли са в провинцията и си прекарват страхотно с други двойки. Или просто лежат на меки кушетки и гледат видео. И съм сигурна, че приемат всичко това за даденост. Копелета.

Кисела съм. Джак още не се е обадил, а вече е един и половина следобед. Цяла сутрин си фантазирах как ме кани на обяд, след което се разхождаме в парка, а после може би кино. Разработих го в такива подробности, че вече бях убедена, че ще се случи. Но няма. Не отлепям очи от телефона, но той упорито мълчи. Вече проверих дали съм го включила правилно в розетката и дори се обадих на оператора, за да съм сигурна, че няма повреди по линията.

Лежа на кушетката, долепила буза до възглавницата, и се взирам в лекето на килима. Не мога да се обадя на никого, да не би по същото време той да се опита да ми позвъни; не мога да хапна нищо, да не би да ме покани на обяд. Възнаградих се с три оргазъма, просто от скука, но все още съм изпълнена с неудовлетворено сладострастие. Дори се опитах да излъча телепатични вълни. Без никакъв резултат. Навън е прекрасен ден, а аз съм се завряла вкъщи. Затворник на собствената си надежда.

Когато Ейч ми се обажда, едва не изскачам от кожата си.

— Никакви новини, значи.

— Нада.

— Ще излезем да пийнем нещо. Няма ли да дойдеш с нас?

— Не знам. Трябва да свърша някои работи — запъвам се аз.

— Като какви например? Неделя е.

— Просто някои неща.

Ейч въздъхва знаещо:

— Чакаш го да ти се обади, нали? Нищо няма да стане така. Ще се обади, когато се обади. Няма смисъл да хипнотизираш телефона.

Ненавиждам факта, че ме познава толкова добре.

— Знам. Заета съм. Ще ходя до фитнес клуба — блъфирам аз.

— Какво?

— Фитнес. Нали знаеш — упражнения.

— Ами както искаш. Знаеш къде сме.

— Мерси.

— Откачалка — промърморва тя и затваря.

Изплезвам се на слушалката. Нямам никакво намерение да ходя на фитнес. По-скоро ще се поразходя.

Разходката е добра идея. Шепърдс Буш не е особено вдъхновяващо място, но поне теренът е чист от влюбени двойки и не забелязвам пияндетата и наркоманите, защото си чета конско. Докато обиколя района два пъги, вече съм се надигнала с достатъчно въглероден двуокис, но съм изработила стратегия.

Доста сложна стратегия при това, но основната идея е следната: Джак знае, че си падам по него. Ако забравим последната идиотщина, която сътворих при първата ни среща, нещата се развиваха чудесно, така че той трябва да е разбрал, че го искам. Но Джак е готин тип и сигурно има една камара неща за вършене. Той е художник. Вероятно е зает. Което обаче не значи, че не мисли за мен. Просто не съм била в програмата му за неделята. Пък и тъй като е твърде готин, сигурно няма да ми се обади до утре. Най-късно във вторник. Пък и Мат сигурно се нуждае от вниманието му. Беше пренебрегнат от своя най-добър приятел на връх рождения си ден и то заради мен. Затова не трябва да се моткам, умислена като гъска, а да се подготвя.

Подготовката е сила.

Решавам да не ходя да пия с Ейч, защото това ще е опит да се поразсея. Вместо това отивам до Бутс в Нотинг Хил и се подлагам на терапия с пазаруване, от която извличам максимално удоволствие. Купувам си момичешки джаджи — козметика за баня на Бадедас, скъп шампоан и балсам с безплатно масло за коса, три лака за нокти, пинцети, пудра, ново червило и кутия разноцветни носни кърпички, коламаска, фондьотен и пакет от двадесет и четири супертънки презерватива за по-истинско усещане.

Чудничко.

Прибирам се вкъщи и започвам да си нареждам къщата. Не се заемам с амбициозни задачи от рода на сваляне на тапетите или запълване с гипс на пукнатините в кухнята, но подреждам книгите си по рафтовете и закачам снимката на мен и Ейч, направена по време на пътешествието ни в Тайланд.

По онова време бяхме две необвързани момичета на лов за забавление и си прекарахме чудесно. На снимката изглеждаме стройни и загорели. Седим на пясъка с гръб една към друга и се заливаме от смях. Тогава пътувахме от остров на остров в продължение на три седмици, но се позадържахме на един плаж. Ейч се изчука два пъти, а аз се влюбих в трима пича едновременно. Суперфантастично.

Сортирам чорапите единаци, така че да съвпадат поне по цветове и подреждам тениските, които висят на терасата от две седмици. Изненадана съм колко бързо минава времето. Харесва ми да съм жена с мисия.

Пълня ваната догоре и провеждам изпитателен оглед на тялото си в огледалото в коридора. Гола не изглеждам толкова зле, поне в собствените си очи. Но как ще изглеждам през очите на Джак, ето това е въпросът. Да го кажем по този начин — ако направя стриптийз на обществено място, хората ще си поискат обратно парите.

Време е за диета.

И в мига, в който си помислям това, остро усещане за глад пронизва стомаха ми като светкавица и мозъкът ми внезапно се изпълва с видения на всички вкусни и нездравословни храни, които искам да изям веднага. Трябва да вляза във ваната, за да ги залича от мислите си. Лежа сред благоуханни изпарения с освежаваща маска на лицето си и си представям колко различно ще изглеждам след една седмица.

Прекарвам вечерта в добродетелно гризане на сухари и четене на книга на име „Силните жени“, която някой ми подари на миналия рожден ден. Много е интересна.

 

 

В понеделник сутринта ставам преди будилника да иззвъни, което ми се случва за първи път. Толкова освежаващо е да станеш преди седем часа. Птичките чуруликат, слушам новини по радиото — това е част от намерението ми да живея в хармония с околния свят. Важно е да знаеш какво става около теб.

След втората чаша чай измъквам „Силните жени“ изпод леглото и се позиционирам пред огледалото в банята. Време е за малко позитивно мислене.

— Аз съм уникална, състрадателна и обичлива личност — чета на глас, след което проверявам изражението си да видя дали се е сверило с току-що казаното.

— Аз съм силна жена. Мога да променя света, в който живея — поглеждам пак в огледалото.

— Изглеждам чудесно, чувствам се чудесно. Обичам се… И Джак ще се обади днес — добавям за всеки случай, преди да затворя книжлето и да си изчистя зъбите.

Измъквам кантара и се претеглям. От снощи съм качила едно кило. Как е възможно? Лишавам се от храна в продължение на повече от дванадесет часа, би трябвало да съм отслабнала поне с пет килограма. Поглеждам се пак в огледалото.

— Изглеждам страхотно. Чувствам се страхотно. Обичам се — повтарям аз, този път с леко заплашителна интонация.

Илейн от „Топ Темпс“, агенцията за наемане на служители на временна работа, ми е намерила назначение в „Бутройд, Картър и Мей“, консултантска фирма на Портланд Скуеър. Рецепционистката им Джанет е във ваканция и аз ще я замествам. Какъв невероятен късмет.

Стоя в асансьора, изпълнена с неясно неудовлетворение. Не мога да повярвам, че пак отивам да замествам някого. Чудя се кога ли и аз ще се сдобия с кариера. Завиждам на хората, които са наясно с избора си на професия. Хората, които казват: „Ще стана лекар“. И го правят. Единственото, което аз мога да кажа, е: „Ще стана?“.

Рецепционистка, умираща от досада, за цяла една седмица. Ето това ще стана.

Имам пет основни правила за първия работен ден на ново място:

• Да открия директната си телефонна линия и да се обадя на Ейч по нея.

• Да намеря игрите на компютъра, тоалетната и кухнята.

• Да издиря човека, който подписва работното ми разписание, и да му направя чаша кафе не по-късно от един час, след като пристигна.

• Да науча името и описанието на големия шеф, за да не се излагам като кифладжийка.

• Никога, никога да не оставам след пет и половина и винаги да излизам в обедна почивка.

Човекът, който трябва да подпише работното ми разписание, се казва госпожица Одри Пейн. Още от пръв поглед я кръщавам Киселите цици. Изглежда не ме харесва особено, но пък тя май не харесва никого. Сякаш е напълно оперирана от чувство за хумор. Правя й кафе и всеки път, когато минава покрай мен, щракам шумно на клавиатурата на компютъра и се правя на страшно заета.

В единайсет и тридесет се обажда Илейн.

— Справяш се много добре, както чувам.

Пак успях да ги заблудя.

Прекарвам обедната почивка на една пейка на Портланд Скуеър. Седя върху дланите си и зяпам гълъбите. Казвам си, че макар да съм поставила нов рекорд по скоростно изяждане на нискокалоричен пилешки сандвич (под една минута), апетитът ми е задоволен и не, не съм гладна. Разпознавам една жена от офиса, която се приближава към пейката, и започвам да ровя неистово в портмонето си, за да не ме заговори. Нямам желание да си контактувам с нея и да отговарям на всички онези до болка познати въпроси относно това защо съм временно наета работна ръка. Веднъж щом се отдалечиш на повече от метър от рецепцията, най-добре е винаги да спазваш границата между нас и вас. Контактите не водят до нищо добро и открих, че отчужденото поведение ме устройва напълно. Така никога не ми се налага да си оставям телефона на непознати хора, да слушам и предавам служебни клюки или да кисна в кръчмата след работно време заедно с тълпа колеги и да плюем ръководството.

Към два и петнадесет стомахът ми гризе черния дроб в знак на протест. Намирам пакет овесени ядки в кухнята и омитам две-три шепи, след което изгълтвам цял литър чай.

Между два и половина и четири и петнайсет нареждам пасианси на компютъра, говоря с Ейч по телефона за стратегията ми да се превърна в Силна жена, като междувременно чопля овесени ядки от пуловера си, подреждам кламерите по цветове и преди да разбера, вече е време да си ходя. Като цяло, ден лишен от стресови фактори.

Но задоволството ми продължава до момента, в който се прибирам вкъщи и установявам, че няма никакви съобщения на секретаря. Измърморвам мотото на Силната жена под душа и отивам да гледам телевизия.

Нищо не се случва. Към полунощ вече съм леко разколебана. Всичко това със Силната жена и упражняването на контрол върху собствения ти живот несъмнено е много хубаво, но се оказва доста скучно.

 

 

Вече е вторник, а аз съм спокойна. Измършавяла, съсухрена и изпита, но спокойна.

Прекарвам по-голямата част от деня, чудейки се дали да отида на фитнес. Разбира се, в мига, в който шансът за физическо раздвижване се покачи от нулев на не толкова невъзможен, тялото ми изпада в странно състояние. До обяд вече съм развила преждевременен артрит и усещане за пневмония. Но аз познавам добре тялото си и всичките му трикове. То забравя, че вече съм Силна жена.

Добирам се до фитнес центъра към седем часа. Претъпкано е и се чувствам като излишна резервна част. Какво правя тук? Това със сигурност не е естествената ми среда.

Издокарана съм в изпръскан с боя анцуг — старият ми екип за часовете по физическо от 1984 г., на който възлагах надежди да изглежда ретро и готин (но осъзнавам, че съм се заблуждавала), посивяла от пране тениска и различни чорапи. Синди Крауфорд, изяж се от яд.

Промушвам се край мускулестите мъжаги на лежанките и се качвам на велосипеда.

Само след две минути изпадам до състоянието на пропит с пот парцал. Смъквам се от седалката с усилие и отивам да опитам късмета си на пътеката за тичане. Момичето до мен се е включило в дискмен с космически дизайн и хвърчи по лентата със суперекип на Рийбок. Не изглежда да се поти, от което заключавам, че не може да е толкова трудно.

Без да се смущавам от озадачения поглед, който ми мята, нагласявам скоростта и се опитвам да вляза в нейния ритъм, но краката ми не се движат достатъчно бързо и лентата ме изстрелва назад. Игнорирам подигравателното й подхилване, качвам се обратно на дяволската машина и я нагласявам на пешеходна скорост.

Ходенето е добре. Липсва му припряност.

Концентрирам се върху брояча за калории, които не изглежда да се движи. Сигурно е повреден. След двадесет минути трамбоване съм изгорила точно четиридесет и две калории. Което се равнява на три овесени ядки.

Физическото ми състояние започва сериозно да ме притеснява. Сърцето ми вече намеква, че е време да се измитам оттук. Взимам генералното решение от днес нататък всеки ден да идвам. И ако го направя и карам полека, без да се напрягам, постепенно ще вляза във форма. Няма смисъл, ако се повредя от първия път, нали?

Решавам да опитам лежанката с тежести, но тя изглежда е повредена. Не мога да ги вдигна дори веднъж. Изтощена се пльосвам на дюшека за коремни преси. Успявам да направя само пет, но се успокоявам с мисълта, че всъщност не искам да имам плосък корем. Плоските кореми са толкова демоде.

В седем и тридесет и пет вече съм в съблекалнята, със залепнала за потното ми лице коса. Не изглеждам, а и не се чувствам в най-добрата си форма. Коства ми огромно усилие да се наведа и да си развържа маратонките.

— Ейми?

Бавно поглеждам нагоре. Очите ми се плъзват по белите, меки чорапки, загорелите, стройни крака, перфектно изпънатия ластичен клин, плоския корем и идеално оформените гърди, покрити с лъскав потник, и се спират на усмивката като от реклама на паста за зъби.

Ето го и моя най-страшен кошмар.

Това е Хлои.

— Добре ли си? — пита тя.

— Ъхъ, страхотно — отмятам потните кичури от лицето си. — А ти?

— Супер. Добре ли си прекара на купона на Мат?

Изживявам лек пристъп на паника. Сигурно знае за мен и Джак.

Кимвам тъпоумно. Хей, къде отиде Силната жена?

— Тръгнахте си заедно с Джак, нали?

— Нищо не се случи — изтърсвам аз като последна идиотка.

— Аз чух друго — намигва ми тя закачливо.

Прокашлям се смутено.

— Какво каза той?

Благодаря на бога, че и без това съм алена като домат, та Хлои няма да разбере, че се изчервявам.

— Не много. Беше тотална развалина, като се прибра у Мат. Не бива да му обръщаш особено внимание. Ако си говорим честно, той си пада малко женкар.

— Наистина ли?

— Направо е ужасен. Предната нощ изчукал съседката ми Кати и после я изхвърлил, без едно кафе да й направи. Освен това точи лиги по момичетата, които му позират. Голи. Непрекъснато му се подиграваме за това, но нали ги знаеш тоя тип мъже…

— Да, схванах го — потискам желанието си да я удуша, но може би нещо в тона ми й показва как точно се чувствам.

— Разбира се, не бих те обвинила, ако… нали разбираш… си си паднала по Джак. Той е голям сладур.

— Изглежда го познаваш много добре — промърморвам аз.

— О, още от училище.

— Да бе, вярно. Той ми каза. Забравила съм.

Лъжкиня. Та аз помня наизуст всяка негова дума.

— Всъщност той е добър приятел. Забавен, с чувство за хумор. Трябва да излизаш с нас по-често — усмихва ми се сияйно Хлои.

Изпитвам пристъп на убийствена ярост.

— Супер. Прекарах си чудесно онази нощ. Всъщност канех се да звънна на Мат да му благодаря, но открих, че му нямам номера.

Умно, моето момиче. Много умно.

Хлои разкопчава ципа на чантата си и измъква дебел тефтер органайзер. Зяпам я с влюбен поглед, докато откъсва листче в люляков цвят и надрасква номера със странната си, но очевидно много скъпа писалка, след което ми го подава.

— Мерси — казвам аз и се опитвам да не точа лиги, докато го сгъвам.

Тя се усмихва, навежда се към мен и ме целува по потната буза:

— Чудно, значи ще се видим скоро.

Отдалечава се, но на вратата спира, извръща се и се провиква:

— А, между другото, дадох на Джак твоя номер. Надявам се да нямаш нищо против.

С Ейч ни е нужен пакет чипс и три бири Стела Артоа, докато смелим информацията. Анализираме всеки възможен вариант на интерпретация. Според мен Хлои се опитва да ме предупреди, защото ме харесва и не иска да ме види наранена. Другата възможност е, че изкарвайки Джак истински негодник, иска да го направи по-привлекателен в моите очи. Ейч отхвърля и двете теории. Тя не си пада особено по Хлои. Казва, че Хлои нарочно ме настройва срещу Джак, защото не иска нищо да развали уютния й кръг от приятели, а доколкото ни е известно, тя също си пада по Джак.

Хлои ходеше с един от приятелите на брата на Ейч и според достоверни сведения от разузнаването, се държала като абсолютна кучка. Срещнах я на купон преди около година точно когато връзката клонеше към края си. Тя се натряска и после ми рева на рамото. След това се видяхме още веднъж на сватбата на брата на Ейч и оттогава поддържаме връзка. Харесвам я, но съм съгласна с Ейч, че тя е от онзи тип момичета, които се разбират по-добре с противоположния пол, отколкото със своя собствен.

— Хм — казвам аз със съмнение. — Ако е така, тогава защо ще ме кани да излизам по-често с тяхната компания? И защо ще дава номера ми на Джак?

Ейч свива рамене и поклаща глава.

— Не знам. Не й се доверявам. Но така или иначе, вече нямаш проблеми. Нали ти имаш неговия номер.

— Той също има моя, при това от няколко дни и все пак още не се е обадил, по дяволите.

Тя сръбва замислено от халбата си.

— Сигурна ли си, че наистина го искаш. От думите на Хлои човек може да си извади заключението, че не е много достоен за доверие.

— Просто още не е открил идеалното момиче, това е — усмихвам се аз, но после ми хрумва ужасяваща мисъл. — Ами ако Хлои му каже, че ме е видяла и съм изглеждала като плашило?

— За бога!

— А може би ме е отписал, защото му казах, че си падам по Мат — впускам се в монолог от съмнения и допълнителни причини за мълчанието му, докато Ейч ми заповядва да млъкна и се изправя с опразнената си халба.

— Започва да ми се драйфа от теб — предупреждава ме тя.

На следващата халба Ейч ми дава някои практически съвети.

Казва, че ако е на мое място, ще вземе нещата в свои ръце и ще се обади на Джак. Но не е. На мое място, имам предвид. Много по-смела е. Казвам й, че ако толкова му се иска да се свърже с мен, досега да го е направил. Просто ще се наложи да почакам. Ейч казва, че съм пораженчески тип. Лесно й е да говори така. Нали си има Гев.

Докато дойде време да си ходя, вече съм пияна и изпадам в пристъп на самосъжаление. Джак още не се е обадил, въпреки че Хлои сигурно вече му е казала, че ме е срещнала. Няма да му позвъня. Той първи е разбрал номера ми, така че всичко е в неговите ръце. Каквото и да казва Ейч, никак няма да е гот от моя страна да му се обадя първа.

Мушвам се под завивките със „Силни жени“ и се трупирам моментално.

 

 

В сряда се събуждам и откривам, че не мога да помръдна. Всеки мускул в тялото ми се гърчи от болка. Първата ми мисъл е, че снощи съм катастрофирала тежко. Но в следващия миг си спомням фитнеса. Още дори не съм отворила очи, но вече имам чувството, че ме чака много лош ден.

На теория сутрешният ми режим трябва да се развива по следния график:

7:00 Будилникът звъни. Нагласям го да звънне пак след двадесет минути.

7:20 Будилникът звъни пак. Повтарям процедурата.

7:40 На третото звънене се измъквам от леглото. Измивам си лицето. Слагам чайника на котлона. Пълня ваната.

7:45 Пия чай. Рецитирам положителни фрази. Потапям се във ваната.

8:10 Изплувам с измита и добре подхранена коса.

8:15 Изсушавам косата и се опитвам да й придам някаква прическа (опитите обикновено завършват с провал).

8:25 Отварям гардероба и си избирам тоалет за деня. (Гладенето не е задължително.)

8:30 Консумирам купичка овесени ядки или препечена филийка (зависи от това как стои въпросът с млякото).

8:35 Проверявам дали съм облечена подходящо. Почиствам си зъбите. Събирам в торба задачите за деня — дрехи за химическо чистене, обувки за поправяне и т.н. Нанасям грима.

8:40 Проверявам съдържанието на чантата си. Установявам местонахождението на ключовете.

8:45 Напускам апартамента.

Тази сутрин обаче се събуждам в 8:45. Определено лошо начало на деня.

Защо ли всеки път, когато се успя, се събуждам точно в часа, когато би трябвало да тръгна за работа. Странно.

Киселите цици ми изнася лекция на тема точност. Решавам да я отровя. Пренасочвам разговорите не към когото трябва и тотално преебавам деня. През обедната почивка си успокоявам нервите с голям хамбургер с допълнително майонеза. Вече няма смисъл да пазя диета. На кой му пука дали съм слаба.

Прекарвам следобеда в измислени разговори с Джак.

Аз: Ало?

Джак: Здравей, Ейми. Джак се обажда.

Аз (объркано): Кой?

Джак: Нали се сещаш… от онази нощ? Прекарах си чудесно. Ти беше невероятна. Да ти кажа честно, за първи път срещам толкова интелигентна, сексапилна и…

Глупости. Няма начин.

Аз: Ало?

Джак: Здрасти, миличка. Джак се обажда.

Аз (хладнокръвно): Здрасти, как си?

Джак: Самотен без теб…

Буааа. Ще се издрайфам.

И това се повтаря отново и отново. Изрепетирам всички ситуации, освен тази, в която аз му се обаждам. Но към края на работния ден вече така свиквам да си разговарям с него, че съм сигурна, че ще се обади. Невъзможно е едно човешко същество да мисли толкова много за друго, без второто да улови някакъв мисловен сигнал. Нали?

Вкъщи ме чака едно съобщение на телефонния секретар. От Ейч. Казва да й се обадя, след като позвъня на Джак.

Очевидно няма мърдане. Прелиствам няколко страници от „Силни жени“, за да се заредя психически.

„Не раздавайте силата си на околните… Жените, които получават това, което желаят, са винаги проактивни… и т.н., и т.н.“

Втренчвам се в номера на Джак в тефтерчето си. Просто го направи! Направи го, хайде! Вдигни слушалката!

Телефонът на Джак иззвънява четири пъти. Притискам слушалката до ухото си с побелели от напрежение пръсти. Чувствам се толкова уязвима. Звъня в неговия дом.

В този миг се включва телефонният секретар с гласа на Мат.

— Здравейте. Мат и Джак не са тук в момента. Оставете съобщение след сигнала и ние ще се свържем с вас. Пи-и-и-и-и-и-и…

В този миг се случва нещо странно. В езофагуса ми се настанява незнайно откъде пръкнала се катерица.

— Здрасти, обажда се… — започвам аз. И… запек. Толкова съм шокирана от звуците, които излизат от устата ми. Втори опит. — Ейми е.

Хм.

И пак странните звуци. След което прозвучава сигнала за прекъсване на записа.

Току-що собственоръчно оставих най-тъпото съобщение, което някога може да бъде записано на телефонен секретар. В цялата история на комуникациите. И вече не мога да направя нищо по въпроса. Изпускам слушалката сякаш ме е ударил ток и започвам да размахвам ръце. Цялата горя.

Измъквам телефонния кабел от розетката и изключвам секретаря. След което отварям прозореца и запращам „Силни жени“ в градината на съседите.

 

 

Четвъртък: направо съм разбита.

Чувствам се като парцал на работното си място. Осъзнах, че проблемът ми е доста по-голям от телефонния секретар на Джак, разраства се и заплашва да погълне целия ми живот. И най-непредпазливо в кризата, която изживявам, нахлува Джоф.

Джоф е консултант в „Бутройд, Картър и Мей“ и се мотае край бюрото ми от началото на седмицата. Това е защото е черната овца на фирмата, момчето без другарчета, последната дупка на кавала. Цялата му личност може да бъде описана само с една дума — кьорфишек. Няма една-едничка привлекателна черта. Носи квадратни очила, има плешиво петно на темето и проблем с телесната миризма.

Показателен за душевното ми състояние е фактът, че когато Джоф ме кани на среща, аз се съгласявам да отида. Отивам на среща с Джоф.

Той ме води на италиански ресторант и си поръчва спагети, които разпльоква по вратовръзката си. Изглежда свръхнервен и в същото време маниакално поласкан, че съм се съгласила да изляза с него. Изобщо не загрявам, защото днес духът ми се рее много далеч от тялото. Разговорът постепенно замира и аз започвам да ръгам злостно лазанята с вилицата си.

— Не изглеждаш особено щастлива — отбелязва Джоф.

Айнщайн пасти да яде! Вдигам рамене:

— Нищо ми няма.

— За какво мислиш? — пита той (глупаво).

И аз му казвам.

Изливам си душата.

Споделям, че според мен хората привличат само хора, които биха могли да привлекат. Например Елизабет Тейлър е привлякла Ричард Бъртън само защото и двамата са привлекателни сами за себе си. А аз съм привлякла Джоф. Това означава, че нивото ми на привлекателност е равно на неговото. А от това, честно казано, ми се драйфа.

Не знам какво ми каза. За първи път в живота си се държа толкова грубо с един почти напълно непознат човек. Взираме се един в друг известно време, след което аз се изсмивам нервно, но Джоф изглежда наистина смутен. С треперещи ръце измъква няколко банкноти от портфейла си, пуска ги на масата и офейква.

За щастие, тъй като никой в офиса не говори с Джоф, той не може да се оплаче от мен и сцените на работното място са ми спестени. Тъй или иначе, прекарвам следобеда в дълбоко разкаяние.

Прибирам се, събрала кураж да включа телефона в розетката.

Моментално майка ми се обажда за едно от нейните „лафчета“.

— Миличка, как е страхотният нов мъж на живота ти? Умирам да разбера…

— Нито е страхотен, нито е мой! — изкрещявам аз.

Какво ми става?

Джак все още не се обажда. Ейч наминава да ме види и двете се сдърпваме, когато отказвам да й позволя да ме измъкне от черното ми настроение. Тя казва, че съм направо жалка и че няма нужда да си го изкарвам на околните. В думите й има смисъл, но аз не съм в състояние да го проумея.

— Нищо не разбираш! — казвам злобно. — Не знаеш какво е да те зарежат още преди първата среща.

Тя обаче ме подхваща от съвсем друг ъгъл:

— Това няма нищо общо с Джак — казва Ейч с вбесяващо спокойствие. — За всичко е виновна работата ти. Или по-скоро липсата на такава. Знаех си, че това ще се случи рано или късно.

— Добре де, работата ми е шибана. И животът ми е шибан. И какво от това? Така ми е било писано. Не умея нищо друго. Пълна трагедия съм.

Но Ейч не се подвежда лесно.

— Това са пълни глупости. Ти дори не опитваш. Имам чувството, че си се отказала. Знаеш, че искаш да се занимаваш с мода, но си прекалено уплашена дори да опиташ.

— О, млъквай. Това беше едно време. Пък и вече е късно.

— Не е късно. Просто си твърдоглава като магаре.

— Ти пък какво разбираш. Нали си имаш готина работа в телевизията и мъж, при когото се прибираш всяка вечер. Знаеш ли изобщо какво е да се чувстваш напълно изгубена и ненужна?

Усещам, че изтървам контрол над нервите си и гласа ми трепери.

— Намирането на мъж няма да разреши проблемите ти, Ейми.

— Благодаря много за съвета, госпожо психоаналитик — задавям се аз. — Знам, че това не е отговорът, но ще е дяволски добро начало, защото си нямаш и представа колко мразя да съм сама и да се боря с… с шибания живот — изплювам аз злостно, но гласът ми се задавя от ридания. — Но ако си забелязала, не мога да сваля никого. Даже и Джоф, защото той е осъзнал истината — че съм ужасна личност и че животът ми е задръстен и… и… че скоро ще съм на трийсет и ще стана кисела, гадна стара мома и… и ще умра дев-дев-девствена-а-а-а…

Ейч ме прегръща силно, отваря кутията с разноцветни носни кърпички, прави ми билков чай и ме слага да си легна. Според нея на сутринта всичко ще бъде наред.

 

 

Точно така! Всички да вървят на майната си! Повече никакво хленчене. Писна ми. Изразходвах твърде много енергия в чакане мръсното копеле да се обади. Нужно бе едно-едничко жалко обаждане. Толкова много ли исках от живота? Но не, той е поредното егоистично говедо, с което ме сблъсква животът. Тъй или иначе, повече няма да агонизирам заради него. През тази седмица свалих и пак качих поне две кила, скарах се с всички, включително и с Ейч и за какво? Кажете ми де?

Край. Джак Роситър е вън от живота ми, завинаги. За кой се мисли той? Не знае ли коя съм аз? Трябва да виси под прозорците ми и да моли за среща, да стопява телефонните жици, да превръща апартамента ми в цветарски магазин. И знаете ли какво? Да върви да си го начука! Да си завре тъпите мадами, гъзарски дрешки и артистични глупости в шибания задник.

Божичко, колко съм надъхана днес! Станала съм Тарзан; на кой му трябва лигавата Джейн? Че аз Силна жена ли съм или на жабата циците.

Нямам нужда от мъже. Мъжете с техните смрадливи гениталии, отвратителни нокти на краката и хайфи снобизъм. Че на кой са му нужни? Не и на мен. Не, сър, хич дори!

Заставам на прага и енергично си поемам дъх. Ха! Никога вече няма да позволя някой тъп мъж да ми причини подобно нещо. Край! Днес е последният ден от временната ми работа и ПЪРВИЯТ ДЕН ОТ ОСТАТЪКА ОТ МОЯ ЖИВОТ!

За нещастие се подхлъзвам на стълбите и си насинявам задника.

Но не позволявам това да се отрази на душевното ми състояние и ми се струва, че околните го разбират. В метрото всички ми правят път, а в офиса приветствията замират на устните на временните ми колеги. Преминавам през остатъка от деня с брутална ефективност. Дори подреждам шкафа с канцеларските материали, което определено впечатлява Киселите цици.

Точно в пет и половина й подавам листа с отчетената работа. Тази част от работата си мразя най-много. Хората обикновено вдигат такъв шум около подписването на проклетата хартийка, заяждат се за часовете и те карат да се чувстваш като престъпник с условна присъда. Но не и днес. Киселите цици ме обхожда с поглед от главата до петите, докато стоя край бюрото й.

— Благодаря ти за усърдието, Ана. Трябва да кажа, че днес беше особено прилежна.

— Всъщност името ми е Ейми. И няма защо.

— От следващата седмица вече няма да имаме нужда от теб. Джанет се връща от отпуска, но ще ти се обадя, ако изникне нещо.

Всъщност не го мисли, но на мен не ми пука. Изчезвам оттук.

Запътвам се с бавна крачка към офиса на „Топ Темпс“. Илейн дава обичайното петъчно парти за всичките си сътрудници и е невъзможно да го избегна, защото трябва да й оставя листа с отчетените часове работа. Целта на тези купони е да ни накара да се чувстваме като едно голямо семейство, а не като ненужната измет на трудовия фронт, за каквито изглежда ни мисли целият свят. Купоните на Илейн са доста неприятни събития. Та ние не изпитваме уважение към самите себе си, какво остава пък една към друга.

В офиса цари тропическо настроение. На рецепцията лежи плато с апетитни сандвичи, няколко бутилки с безалкохолни напитки и кашонче евтино вино. Илейн изглежда е опразнила поне половината, защото очната й линия вече е размазана и очертава идеално торбичките под очите.

— Хайде, хайде, остани поне за едно питие — заваля тя и набутва листа, който й подавам, в чекмеджето си.

Отклонявам поканата и казвам, че ще излизам. Тя казва, че ще ми се обади за една работа другата седмица.

Използвам телефона в офиса, за да оставя съобщение на мобилния телефон на Ейч. Казвам й, че няма избор, защото тая нощ ще купонясваме.

И ще се лее кръв.

Докато изкачвам стълбите си тананикам, възбудена от перспективата за купона, който се очертава — две сами момичета, на лов за забавления. Ще се освиним. Даже свръхосвиним. Заслужавам го. Нищо не може да ме спре. Вече контролирам съдбата си.

Мушвам ключа в ключалката. Дори няма да погледна телефонния секретар. Няма да му направя удоволствието да ме види как се връзвам. Пък и, честно казано, хич не ми пука. И десет съобщения да има от Джак-да-ти-го-начукам-Роситър, ще ги изтрия всичките. А ако се обади отново, ще му кажа да иде да се гръмне.

Телефонът започва да звъни в мига, в който отварям вратата. Страхотно, това ще е Ейч, готова с програмата за вечерта. Вдигам слушалката и изчуруликвам бодро:

— Ало!

Следва кратка пауза.

— Здрасти, Ейми. Джак е. Чудех се какво ще правиш тая вечер.

Нещата отиват на зле. На много, много зле. Знам, че само за две секунди ще разруша това, което Движението за освобождение на жените е съградило за цели двадесет години. Но съм толкова щастлива да чуя гласа му. Толкова патетично щастлива, защото все пак се обади, че се чувам да казвам, и то далеч по-ентусиазирано, отколкото ми се ще:

— Нищо. Защо?