Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (14)

Багаж

Вторник вечер. Ейми вече ме чака на една външна маса на тротоара пред „Закс“. Ще пийнем нещо тук, преди да отидем на купон у някаква нейна приятелка. Спирам на няколко метра от нея, преди да ме е забелязала. Това е игра, която едно време играех със Зои. Казва се „Щях ли да си падна по нея, ако не ми беше приятелка“. Стоя там и се опитвам да си представя, че е абсолютна непозната, а аз съм необвързан мъж, тръгнал на разходка. Очите ми се спират върху нея за първи път и задължителният въпрос, на който трябва да отговоря, е: „Ще ли ми се да спя с нея?“.

Първо обработвам физическата информация: коса, тяло, дрехи. Всички са съвместими с моя тип. Липса на студено къдрене.

Бръсната глава или брада. Няма очевидни симптоми за хранителни смущения, неправилен метаболизъм или злоупотреба с анаболи и стероиди. Откъм дрехи, не носи флуоресцентен клин от ликра, обувки с иглоподобни токчета или тениска с лика на Майкъл Болтън. Освен това се вписва в определената възрастова граница — не повече от пет години по-млада от мен (така че да споделяме носталгията си по някои култови телевизионни програми от седемдесетте и осемдесетте) и не повече от десет години по-възрастна (намалявайки вероятността от тежък емоционален багаж — провален брак, деца, грамофонни плочи на Пинк Флойд и т.н.). Дотук добре. Следва периферната визуална информация. Тя чете лъскаво списание (значи е грамотна), носи маркови слънчеви очила (скъпи вкусове — лошо), а на масата пред нея има две чаши и бутилка изстудено бяло вино (чака някого, вероятно приятеля си, много лошо). Резултат от цялостния анализ — добър потенциал, жалко само за приятеля.

И ако наистина за първи път виждах Ейми, щеше да се наложи да продължа неохотно по пътя си. Но това не е първият път. И фактът, че си има приятел, никак не ме безпокои. Защото приятелят съм аз, а втората чаша на масата е за мен и само за мен. Приближавам се към Ейми с широка усмивка на лице, защото отговорът на първоначалния въпрос е „Да“.

Първото нещо, което осъзнавам, след като я целувам, сядам и си наливам чаша вино, е, че лъскавото списание, което чете, на практика е туристическа брошура. Второто нещо, което осъзнавам, е въпросът й как е минал деня ми и че брошурата е за ваканция на Хаваите. Третото нещо, което осъзнавам, след като Ейми споменава, че не е била в чужбина от две години, е, че живее с илюзията, че съм тъпкан с пари и вероятно си прекарвам всички ваканции в китни местенца като Хавай. Но основното нещо, което осъзнавам, когато тя отбелязва, че косата ми е нацапана с жълта боя, е, че този път съм нагазил дълбоко в лайната.

— Е, какво мислиш? — пита Ейми и разгръща брошурата на страницата с един особено луксозен на вид курорт.

Какво мисля ли? Истината? Мисля, че след като платя преразхода на кредитната си карта, наема и ежедневните разходи с парите, които ще получа за оная рапсодия в жълто за компанията на татко, остатъкът няма да ми стигне и за автобусен билет до Брайтън, а какво остава за нещо по-екзотично. Пък и там е достатъчно горещо и хубаво, така че защо да си правим труда да ходим в чужбина. Мисля, че в един идеален свят Ейми би страдала от страх от летене и щеше да ни се наложи да прекараме ваканцията в пределите на Обединеното кралство. Но Ейми не иска да чуе истината. Или поне аз не искам тя да я чуе. Отваряйки уста, за да й отговоря, осъзнавам, че цялата работа с лъжите е като мастурбацията — веднъж като започнеш, е много трудно да спреш. Въпреки всички тези мисли, успявам да наложа маска на светско спокойствие върху ужаса, сгърчил чертите ми, и отговарям най-безгрижно:

— Ами не знам. Проблемът с Хавай е, че веднъж като си бил там, вече не ти е интересно.

— О, — дори не се опитва да скрие разочарованието си тя. — Не знаех, че си ходил там.

— Да, така е.

И това не е лъжа — бил съм в Хавай. Това, че по същото време съм бил само на шест месеца и съм прекарал целия си престой в люлката, не омаловажава фактите. За да ги подплатя, започвам да потропвам по масата и да си свирукам мелодията на „Хавай Файв О“ с надеждата да отвлека вниманието на Ейми от мисията й.

Но това не се случва. Едва съм наченал игривите ритми, когато тя сецва ентусиазма ми с въпроса:

— И не искаш да отидеш пак?

Ръцете ми се отпускат като отсечени, но аз продължавам да блъфирам:

— Е, нали знаеш, всичко е пясък, слънце и сърфове. Нищо повече.

— Звучи ужасно — плясва тя втора брошура върху първата. Поглеждам корицата — дъждовните гори. — Какво ще кажеш за това тук? Видиш ли една дъждовна гора, все едно си видял всичките, а?

Дискретен поглед към наръча брошури, който стърчи от чантата й, ме убеждава, че дори фотограф от „Нешънъл Джиографик“ ще се затрудни да твърди, че е посетил всички тези места. Време е да се понапъна на мисловния фронт, защото иначе ще попадна в капан, от който няма измъкване. Вече й обещах, че ще отидем заедно някъде и всеки опит за отбой ще прозвучи като сигнал, че не всичко между Роситър и Кросби се развива добре. А никак не ми се ще да провеждаме дискусии на тема криза в отношенията. Защото криза няма. Като изключим факта, че я лъжа колко пари изкарвам с рисуване. И факта, че продължавам да я лъжа въпреки, че се заклех между нас вече да няма никакви лъжи. Криза ли? Ха! Каква криза?!? Това са само подробности, лекета в генералния план на живота — тоест, нищо за което си струва да се панираш.

Побутвам лекичко брошурата настрани и казвам:

— Мислех си за някъде по-наблизо.

— Защо?

— Ами-и-и-и… — и тогава ми идва просветлението. — Защото, докато резервираме билетите, ще ти остава само една седмица до започване на работа.

Но тя не може да бъде забаламосана толкова лесно.

— Няма проблеми.

Измъква една брошура за Бахамите и прокарва пръст по списъка с цените, които изглеждат като национален брутен продукт.

— Ето — посочва тя графата с датите на заминаванията. — Има и изгодни оферти само за по една седмица.

Изгодни оферти ли? Я се опитай да ги покажеш на банкера ми.

— Знам — не падам по гръб аз. — Но я си помисли колко са дълги полетите. Часовата разлика и всичко останало. Докато стигнем и се освестим, вече ще е време да поемаме обратно.

Виждам, че вече отваря уста, за да ме обори и затова пускам тежката артилерия:

— Европа. Какво й е лошото на старата Европа? Много е хубаво по това време на годината. Освен това е и голям купон.

С присвити очи тя повтаря последната дума:

— Купон ли?

— Ами да — подхващам ентусиазирано аз. — Купища неща за правене. Толкова места, където може да отидем. Купон — натъртвам пак.

Ейми се отпуска назад в стола си. Чета езика на тялото й, който казва: „Европа не е никакъв купон. Европа не никакъв купон, защото съм била там стотици пъти и сега искам да отида на Хаваите“.

— Окей — казва тя на глас. — И в коя част от лунапарка на име Европа би искал да купонясваш?

Евтини полети, евтини хотели, евтина храна и евтин алкохол. Първото място, което ми идва наум, е:

— Гърция.

— Гърция ли?

Устните й са толкова плътно стиснати, че е цяло чудо, че думата успява да си пробие път през тях.

— Да, нали се сещаш — Гърция, люлката на съвременната Западна цивилизация. Партенона, Омир и тъй нататък.

Тя обмисля казаното в продължение на няколко секунди, като мести поглед между мен и брошурите в чантата си. Имам неясното чувство, че ако нещата опрат до избор Джак и големите планове, Джак едва ще додрапа до второто място.

— Окей — казва тя накрая. — Гърция да бъде. Аз ли да се занимая с подробностите, или да го оставя на теб?

— Аз ще го направя — казвам настоятелно, вдъхновяван от виденията на евтини туристически агенции, които изпълват съзнанието ми.

За мое облекчение разговорът продължава на друга тема. Но „облекчение“ едва ли описва точно чувствата ми, когато осъзнавам каква е въпросната друга тема. „Притеснение“, да. „Параноя“ — още по-добре. Но „облекчение“ — не, в никакъв случай. В съзнанието ми изникват думи като „въртене на шиш“ и „огън“. Защото темата, която Ейми подхваща, е точно онова, което на косъм успях да избягна да дискутирам с нея в банята на Хлои, а именно — миналото.

В момента отношението ми към миналото е малко особено. От една страна, нямам проблеми с него. Аз съм, където съм, и който съм поради това, през което съм преминал — сума от всичките ми преживявания. Също като през първата нощ, когато се запознах с Ейми. Тогава говорихме много за миналото си, но то си беше просто ей така, колкото да се изфукаме, че имаме минало. При това в разговора то беше чисто минало, цензурирана версия — с други думи, минало, което можеш да покажеш на невинно дете, без да се притесняваш, че ще му докара кошмари. От друга страна, в моето има някои неща, които съм направил и които е най-добре да останат дълбоко погребани. Като например сексът. Като например хората, с които съм правил секс през последните няколко години. Сексът е опасна тема за разговор. Когато разкажеш на някого за сексуалния си живот, той си прави определени заключения.

Да вземем например Кристин. Кристин е момиче, по което бях хлътнал страхотно в началото на миналата година. Много точна мадама, момиче на място — разказвахме си всичко, обменяхме любовни истории като картички с футболисти. И това беше просто невероятно. Открито и искрено. Проблемът бе, че когато накрая й предложих да сме заедно, тя ме отритна като мръсно коте. Защо? Не защото не си падала по мен (призна, че е точно обратното), а защото не искала да стане поредната тъжна статистика в списъка на Джак Роситър от момичета за една нощ.

Именно това ме притеснява сега с Ейми. Дали ще ме съди сурово? Ако й призная, че съм прекарал последните няколко години, специализирайки се в биатлона „Чукай и бягай“, дали няма да си плюе на петите? Това е реален риск, но очевидно риск, който ще трябва да поема. Защото никакви лъжи повече, нали? Ако Ейми реши да ме приеме, то ще се наложи да ме приеме такъв какъвто съм. Нещо от рода на „Обичай ме или ме напусни“.

Остава ми само да се надявам, че ще е първото.

Затова след неколкоминутно хъмкане и хихикане ние се заемаме да обсъдим предишните си връзки. Но в един момент осъзнавам, че не толкова ги обсъждаме, колкото ги превръщаме в сравнителни модели, в изпитателни площадки на това дали сме съвместими един с друг. Всеки въпрос, който си задаваме, има очевиден смисъл и скрит смисъл. Ейми например ме пита:

— Изневерявал ли си някога на жена, с която си имал дълготрайна връзка? (Ще изневериш ли и на мен?)

— Когато си слагал край на връзка, кой път си избирал — да бъдеш искрен и просто да кажеш на другия човек, че всичко е свършило, или да създаваш ситуации на непоносимост, така че да изглежда, че и двете страни носят вина за неизбежния край? (Мъж ли си или мухльо?)

— Обмислял ли си идеята за брак с някое от тези момичета, дори само като възможност в далечното бъдеще? (Ужасява ли те мисълта за обвързване?)

Аз на свой ред питам Ейми:

— Ако някой от тези мъже ти бе предложил да се омъжиш за него, щеше ли да приемеш? (Би ли се омъжила за мен само защото ти харесва идеята за брак и защото усещаш, че вече ти е време, а не защото си безумно влюбена в мен?)

— Отмъщавала ли си някога на някое бивше гадже? (Ако нещата между нас не потръгнат и аз те зарежа, има ли опасност да ми изиграеш „Фатално привличане“?)

— Правила ли си някога секс с друга жена? (Някакъв шанс за тройка?)

И така късче по късче ние сглобяваме пъзела на миналото си, обмисляйки и преценявайки това, което се представя на вниманието ни.

Постепенно въпросите започват да се конкретизират. Започва се с обичайното: „С колко жени/мъже си спал(а)?“. Не мога да гарантирам за реакцията на Ейми, когато й поднасям моя отговор (около двайсет и пет), но като я гледам в очите, докато тя брои завоеванията си на пръстите на ръцете (и двете) и обявява „Дванайсет“, аз съм леко изненадан. Моментално вкарвам тази информация в Уравнението на промискуитета, което аз и Мат измислихме в един от моментите на мирова досада. Необходимите фактори за изчисляване на точен Коефициент на промискуитета (у), който представлява средния брой хора, с които си спал в продължение на една година живот като необвързан човек, са: броят на хората, с които си спал (У), възраст в момента (X), възраст, на която си загубил девствеността си (У) и брой години прекарани в дълготрайни връзки (Ъ). Уравнението е, както следва:

Прилагам формулата на Ейми:

А след това и на себе си:

Какво излиза — въпреки, че тя е спала с по-малко хора от мен, коефициентите ни не са толкова различни. В сексуално активните й години като необвързан човек, тя е получавала полагаемата й се порция секс средно три пъти годишно, а аз три цяло сто двадесет и пет.

Не съм съвсем сигурен как да реагирам на това. От една страна, изпитвам облекчение, че и двамата притежаваме горе-долу еднакъв опит и аз не съм по-неморален от нея и обратното. Но от друга страна, съм шокиран. Винаги досега съм се считал за малко разпуснат мъж, така че еднаквите ни коефициенти правят ли Ейми разпусната жена? И трябва ли да се тревожа за това? Фактът, че не се доверявам особено на себе си, когато опре до жени, означава ли, че не трябва да се доверявам на Ейми, когато опре до мъже? Или просто преживявам типична криза на мъжкото его, осъзнавайки, че тя е повече от способна да се забавлява и без мен?

Но най-вече съм заинтригуван. Искам да науча повече. И затова задавам въпроси. И получавам отговори. Име по име. От първия (Уейн Картрайт, зад паркинга за велосипеди, гимназията Елмсмиър), до последния (Мартин Робинс, шест месеца преди да ме срещне, на сватба в Уелс). От най-младия (отново Уейн Картрайт) до най-възрастния (Саймън Чадуик, четиридесетгодишен музикант). Научавам за най-лошия (Алан Ууд, около трийсетака, в разгара на брачна криза) и за най-добрия (Томи Джоунс, дизайнер от Уест Енд). Разказва ми повече за най-дългата си грешка (Анди, брокера от Сити, с когото дори живяла заедно) и не толкова много за най-краткотрайната си такава (Джими или Джони някой си. Бях пияна и друсана. Не си спомням много за него).

И някъде по средата на този списък с признания започва да ме завладява странно чувство. То изплува сякаш от нищото, но настанило се в мен, вече не иска да си тръгва. Ейми продължава да изброява, а аз продължавам да слушам, но усещам, че ми се завива свят и ми прилошава. Всичко се дължи на визуализацията. Не мога да не си представя с всички тези мъже, да прави онова, което вършим заедно, онова, което я прави моя, а мен — неин. Знам, че е откачено, но въпреки това е доста болезнено. Отдавна не ми се беше налагало да се справям с подобно усещане. Не ми се беше налагало, защото не ми беше пукало. Повечето момичета, с които спях, бяха само за по една нощ. Не знаех почти нищо за тях, а и малкото, което ми бе известно, никак не ме притесняваше. Че защо трябваше да е обратното? Нямахме никакво бъдеще заедно, така че от къде на къде да губя време да се тръшкам над миналото?

Но в този случай е различно. Диаметрално противоположно. През последните няколко дни доста поразмишлявах над онова, което Ейми ми каза в банята на Хлои. Онези две кратички думи. И стигнах до извода, че може би трябваше да й дам различен отговор. Защото наистина изпитвам чувства към нея. И май се влюбвам. Ето защо толкова болезнено изживявам признанията й. Искам я. Искам я цялата. И знам, че това значи да чуя цялата истина за нея, защото по-добре да я зная, отколкото тя да я пази в тайна от мен. И все пак не искам да слушам как е изневерявала на други мъже. Как се е напивала и свършвала вечерта в чуждо легло, просто защото не е била в състояние да си вземе такси и да се прибере вкъщи. А причината да не искам да слушам тези неща е, че не желая те да се случат и на мен.

Опитвам се да потисна чувствата си и си казвам да не бъда такъв задник. Тя сигурно се чувства по същия начин заради нещата, които съм споделил с нея. Затова не бъди жалък. Не бъди несигурен и не бъди ревнив. Не бъди всички онези неща, които презираш. Бори се с тези лоши чувства. Радвай се, че проведохте този разговор — зрял, искрен и най-вече — нормален. Приеми факта, че освен ако не се жени за девственица, всеки мъж на този свят трябва да се примири с някои неща.

— Но всички те са вече вън от играта, нали — питам аз, след като сме приключили с моите двайсет и пет и нейните дванайсет.

Тя ме поглежда в очите от упор и отговаря:

— Да.

— Никакви недоизяснени отношения? Никакви недовършени дела? Никакъв забравен емоционален багаж, който очаква някой да го потърси, нали?

— Да.

— Добре. — Опитвам се да потисна облекчението в гласа си. — Радвам се.

— А ти? — пита тя. — Има ли някой, за когото не си ми разказал?

— Никой — уверявам я аз. — Само ти.

— А Зои? Някакви остатъчни чувства?

— Нищо.

— Никаква Сали.

— Не.

Ейми се вторачва в масата.

— Обаждала ли ти се е?

— Не. Не мисля, че ще я чуя отново. Кейт каза, че е в Глазгоу и се опитва да оправи нещата с Джонс.

Тя кимва очевидно доволна, след което вдига глава и пита:

— А Хлои?

Съмнявам се, че бих бил по-изненадан, отколкото ако ме бе помолила да си сваля панталоните и да се изпикая по средата на улицата. Опитвам се да кажа:

— Какво?

Но от устата ми излиза нещо нечленоразделно от рода на:

— Хъхво?

— Тя си пада по теб.

— Глупости. Хлои е един от най-добрите ми приятели.

— Е, и? Случвало се е и много добри приятели да спят заедно.

— Да — преминавам в защита аз, като несъмнено звуча страшно гузен. — Но ние не сме. Окей?

— И не ти се иска? Това е основното. Не дали си го правил, а дали ще го направиш.

— Е, не съм и няма да го направя.

Ейми се навежда към мен и ме целува.

— Добре — казва тя с усмивка. — Извинявай, но трябваше да попитам.

— Защо?

— Защото ако изпитваше някакви чувства към нея, никога не бих могла да я приема за приятелка. Не бих искала да се навърта край теб. Нали ме разбираш?

— Да. Но сега това е без значение.

— Да.

Ейми измъква бутилката от кофичката с леда. Тя е празна. След това си поглежда часовника.

— Хайде, купонът у Макс. Не искам да закъсняваме.