Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (18)

Зарязан

— Тя те… какво! — пита смаяно Мат, вторачен в изподраното ми лице.

— Заряза ме — повтарям аз и после, за всеки случай, ако този израз му е непознат, добавям: — Би ми шута, пусна ме да паса, тегли ми една майна.

Чувствам се като абсолютен боклук. Аз съм абсолютен боклук. Ако в този момент някоя хлебарка влезеше в дневната на Мат, изобщо не се съмнявам, че щеше да се втурне към моя милост с радостни възгласи и веднъж добрала се до мен, щеше да обяви, че най-после си е у дома.

Но Мат изпитва някои затруднения да смели информацията. Той се строполява на кушетката до мен и въздъхва тежко:

— Но това е невъзможно.

Това изявление, комбинирано със смаяното му изражение, ми напомня за миг за капитан Кърк, сблъскал се с някакъв необясним извънземен феномен на борда на космическия кораб „Ентърпрайз“. И не мога да кажа, че не разбирам реакцията му. Случилото се наистина е нелогично и противоречи на всички житейски закони.

Страшно ми се иска да изразя съгласие с Мат по този въпрос. С огромно удоволствие бих седял до него на кушетката и бих го уверявал, че наистина е невъзможно готино момиче като Ейми да зареже също толкова печено момче като мен. Бих му казал, че щом това е толкова чудовищно нелепо и невъзможно, значи сигурно изживявам някаква халюцинация, но скоро ще се съвзема и ще установя, че всичко в реалния свят е наред. Но способността да отричам истината никога не е била сред силните ми черти и затова просто отвръщам:

— Случват се такива работи.

Защото е точно така.

Аз знам.

— Но всичко между вас вървеше толкова добре — почти се оплаква Мат.

— Вървеше. Минало време.

Той ме гледа втренчено няколко секунди.

— Е?

— Какво „е“?

— Е, кой на кого извъртя номер?

— Какво…?

— Един от двама ви е направил мръсотия на другия — изтъква логично той. — Затова се разделят хората. В повечето случаи.

— Това не е вярно — протестирам аз. — Хората се разделят по стотици различни причини.

Мат ме чака да се поясня, затова аз се впускам в разпалени обяснения:

— Възможно е например единият да хърка, а другият да не може да го понася. Или пък да са от различни футболни отбори. Не знам… какви ли не причини има. Може да няма какво вече да си кажат.

— Значи си ти — заключава той.

Няма смисъл да се опитвам да го разубеждавам, Мат ме познава твърде добре. Освен това имам нужда от кошче за душевни отпадъци. Нуждая се от някой, който да ми каже, че още не трябва да забивам пироните върху ковчега с жалките остатъци от любовния ми живот.

— Да.

— Така си и мислех. Искаш ли да ми разкажеш?

Така и правя. Осветлявам го по цялата история, стъпка по стъпка. Започвам с това как с Ейми разкрихме един пред друг миналото си и колко добре съм се почувствал, че вече между нас няма тайни. Превеждам го през купона у Макс, пристъпа ми на ревност, ултиматума и позицията на Ейми по този въпрос. Описвам „Черния петък“ със срещата на Ейми и моята параноя. Спирам се с подробности на посещението на Маккълън по-късно същата вечер и събуждането, което ми устрои на следващата сутрин. Разказвам му как посочих на Маккълън вратата и й казах, че не искам да я виждам повече. И накрая му сервирам ваканцията, катастрофата с мотопеда и бурната обмяна на мнения след нея.

С това приключвам отчета и първата реакция на Мат гласи следното:

— Тоя Нейтън ми звучи като пълен задник.

Оценявам това, че се опитва да ме развесели. Не е негова вината, че не успява. Въпреки това, повече по навик, отколкото подтикван от неугасима омраза, аз кимвам в знак на съгласие и си отбелязвам наум да добавя хората, които си бъркат в носа към списъка от неща, по-приятни от Нейтън.

Второто, което казва Мат, с оглед липсата на реакция от моя страна спрямо първата му забележка, е:

— Защо трябваше да казваш на Ейми за С.М.?

Този въпрос никак не ме изненадва. Защото именно него първо си зададох непосредствено след катастрофата и продължих да си го задавам през кратката, но изненадващо неприятна интерлюдия между момента, в който Ейми ми заби онова кроше в лицето, и момента, в който ме изрита по топките. Задавам си го и сега.

В края на краищата изобщо нямаше нужда да й казвам. Естествено, през цялото време се притеснявах, че може да го научи по някакъв заобиколен начин. Например ще ме чуе да говоря насън. Или Маккълън ще се раздрънка. Или пък, в повратен момент от живота си ще се присъединя към някоя религиозна секта, която ще изиска от мен да призная всичко на всеки, когото някога съм лъгал. Но, честно казано, подобно развитие на нещата е малко вероятно. Като теглим чертата, нещата стоят по следния начин — ако си бях държал езика зад зъбите, всичко щеше да ми се размине.

Така, както ми се бе разминавало през целия живот.

Последиците от подобна линия на поведение щяха да са изключително благотворни. Първо, нямаше да има катастрофа с мотопед. Нито пък злощастно завръщане със самолет, по време на което тя решително отказва да ми проговори. Вместо това щеше да има романтика и двама влюбени, на върха на скалата, ръка за ръка, съзерцаващи озарения от лунните лъчи бряг. И не кой да е бряг. Нашия бряг, в смисъл мястото, където правихме любов. Тя, аз и морето. Поезия, по дяволите.

Но, о, не, не Джак Роситър. Джак Роситър имаше други планове. Като например, да не й отговори там, на върха на скалата, когато тя го попита дали чувства същото. Въпреки че отговорът му щеше да е да. За първи път от години насам. Макар че, пак за първи път от години насам, той се чувстваше сякаш се е сбъднала отколешна негова мечта. Проблемът бе, че всичко е твърде хубаво, за да бъде истина. Защото то наистина бе твърде хубаво, за да бъде истина.

— Искреност — отвръщам на Мат. — Исках да бъда искрен с нея.

— Искреност? — поглежда ме той, сякаш току-що съм пръднал.

— Да, искреност. Нали се сещаш, да говориш само истината.

— Знам какво значи искреност, Джак.

— Тогава какъв ти е проблемът?

— Проблемът ми е, че не разбирам какво общо има това с връзката между двама души.

— Че то е очевидно! — възкликвам аз с отчаяние, но той продължава да ме зяпа недоумяващо.

— Не и при моите връзки. Или при връзките на повечето хора.

За миг недоумението му преминава в подозрение:

— Нали не си ми чел оная книга — „Десет стъпки за намиране на подходящия партньор“?

— Какво да съм ти чел?

— Нищо — отвръща леко гузно той, става и отива до прозореца.

— Не исках да я лъжа — продължавам аз. — Не ми се стори правилно. Тя ми се довери и колкото по-дълго криех истината от нея, толкова по-лошо се чувствах.

Мат се обръща и ме поглежда с присвити очи:

— Какво, съвестта ли те гризеше? Всеки път като я погледнеше, усещаше как мисълта за изневярата се влива като отрова във вените ти? И всеки път, когато я целунеше или правеше любов с нея, имаше чувството, че й изневеряваш наново? Сякаш всяка интимност, която споделяхте, вече не значеше нищо, защото почиваше върху измама?

— Да — отвръщам аз с болезнена въздишка, защото Мат слага пръст в раната. — Точно така беше.

Залива ме вълна на облекчение, защото явно някой най-после ме разбира.

Но в следващия миг се оказва, че този някой не е Мат.

— С други думи, направил си го, за да се почувстваш по-добре. Нямаше ли да е по-добре да се пребориш с вината си сам и да научиш урока си никога вече да не го правиш? — пита той, като се отпуска обратно на кушетката и ме поглежда критично.

Нужни са ми няколко секунди да преглътна разочарованието си, че Мат и аз няма да подходим към проблема от позициите на неразрушимата мъжка дружба, но успявам някак си. Защото не съм ядосан на Мат, а на себе си.

Все пак реакцията му е съвсем нормална. Ако тръгнех да проведа светкавично проучване на общественото мнение пред къщата на Мат и зададях на хора със стабилни връзки следните въпроси:

1. Ако в пияно състояние се изчукате с абсолютно непозната, ще признаете ли на партньора си?

2. Ако се изчукате с някого и това ви накара да осъзнаете, че всъщност обичате настоящия си партньор, ще признаете ли на партньора си изневярата?

3. Ако имате възможност да изчукате някого и да ви се размине (и да, да, включително холивудски звезди), бихте ли го разочаровали, като му откажете?

Не се съмнявам, че отговорите и на трите въпроса щяха да бъдат „не, не и не!“ Все пак в наши дни малко хора признават изневерите си, нали? Е, казват на приятелите си, но не и партньора. Какъв е смисълът? Такъв просто няма, освен ако целта ви не е да скъсате.

Поне така мислех преди. Дори със Зои. Въпреки факта, че никога не й бях изневерявал, бях се зарекъл, че ако някога го направех, щях да запазя пълно мълчание по въпроса. Иначе щеше да е твърде болезнено и за двете страни. Но когато изпробвах същия подход и с Ейми, той просто не проработи. И оттук — брилянтното ми изпълнение на главната роля в класиката на гръцката кинематография — „Признанието на мотоциклетиста“. Искреността май ме прецака. Но също като Мат аз не съм склонен да приема стремежа по искреност сам по себе си. Прекалено просто е като обяснение. Естествено, искреността е нещо важно, но само като симптом за нещо друго. Искреността само върши мръсната работа. Поръчителят е някой друг. И не кой да е, ами Най-големият шеф. А когато работата опре до чувства, всеизвестно е кой е Най-големият шеф. Чудно ми е, че чак сега го разбирам.

Поглеждам Мат право в очите.

— Обичам я! — казвам му аз. — Признах й за Маккълън, защото я обичам.

Мат вдига ръка.

— Спри, друже!

— Какво?

— Знаеш какво. Думата дето започва с „о“. Току-що я каза — махва ми заканително с пръст той. — Каза я! Каза я! Знаеш, че я каза! Дори не се опитвай да отричаш.

— Няма.

— Няма ли? — врътва озадачено глава той.

— Казах я, защото наистина го мисля. Обичам я — вслушвам се аз в звука на думата, когато се отронва от устните ми. Хубав звук. Звук, който бих могъл да слушам отново и отново. — Аз, Джак Роситър, в добро умствено здраве…

— Въпрос на мнение — промърморва Мат.

— Заявявам, че обичам нея, Ейми Кросби.

Мат се вторачва в мен продължително и накрая заключава:

— Това обяснява всичко.

— Кое всичко?

— Това, че се държиш като пълен идиот.

В продължение на няколко минути се гледаме безмълвно, след което той въздъхва тежко:

— Май ще е най-добре да измислим как да те измъкнем от тая каша.

Бидейки адвокат, Мат подхожда към проблема като адвокат — излага фактите. След като се допитва до мен веднъж-дваж, той потъва в мълчание и на лицето му ляга маска на пълно съсредоточаване. Представям си как безмилостно логичният му мозък се задвижва и захапва проблема в лъскавите си, смазани до съвършенство зъбчати колела. Постепенно ме изпълва увереност. Ако някой може да намери пътя в този Минотавров лабиринт на лъжите, то това е само Мат.

— Случайно фелацио — обявява на висок глас накрая той, потърква брадичка и се намръщва. — Голяма издънка.

Това не е решението, на което се надявах и за което копнеех.

— Не, Мат — поправям го аз. — Издънка ще е да изгубя портфейла си. Издънка ще е да ме глобят за неправилно паркиране. Това си е абсолютна шибана катастрофа.

Той търпеливо чака гневът ми да утихне.

— Основният проблем — разсъждава на глас Мат — е дали си, или не си изневерил. Технически отговорът е да. Не можеш да отречеш, че ти е била направена свирка. Не можеш да отречеш, че върхът на езика й е докоснал върха на инструмента ти. Това води след себе си въпроса за мотива. Макар че в очите на закона незнанието не те оправдава, тук може да се спори, че в твоето полусъзнателно състояние ти изобщо не си предполагал, че гореспоменатият език може да принадлежи на някой друг, освен на възлюбената ти Ейми. Следователно фактът, че си извлякъл удоволствие от движенията на този език, по същество не представлява емоционална изневяра.

— Страхотно, друже! — прекъсвам го аз смутено. — Опитай се да кажеш това на Ейми. Просто объркана самоличност, миличка. Случва се непрекъснато. Няма за какво да се тревожиш. Да, Мат, просто страшно ще й хареса като обяснение.

Той ме поглежда изкосо.

— Знаеш ли, трябва да се научиш да канализираш тази агресия. Никак не е добре за теб.

— Какво?

— Поеми си дълбоко дъх.

— Какво?

— Отпусни се! Успокой се! Пусни се малко по течението.

Точно сега не съм в настроение за хипарски глупости, и то от устата на юрист от Сити, който не знае разликата между леща и сюнгер.

— Да се отпусна ли? — захапвам го аз. — Как по дяволите да се отпусна, като току-що бях зарязан.

Той ми дава няколко секунди да изпусна парата, след което казва:

— Слушай, приятелю, нищо не е толкова лошо, колкото изглежда.

— В какъв смисъл?

Мат стисва устни в замислена физиономия, след което предлага:

— Обективност. Трябва да подходиш към проблема обективно.

— Обективно ли? — просъсквам аз.

— Ами да, нали знаеш, все едно да застанеш на някой хълм и да погледнеш надолу към града. Той ще ти се стори съвсем различен, защото го гледаш от разстояние.

— Мат, искрено се съмнявам, че в дадената ситуация стоенето на някакъв шибан хълм ще ми помогне особено.

Той ме поглежда с отчаяние:

— Просто ме изслушай, става ли?

— Окей, слушам те.

Мат пали цигара и дръпва няколко пъти.

— Обективният подход към проблема е следният: любовта на живота ти вече не те иска. Открила е, че си си пъхал оная работа в чужда уста зад гърба й. В резултат на това, а и поради факта, че не си й признал моментално, сега тя те мисли за долно и гнусно нищожество, което заслужава да гори в адски огньове вовеки веков.

— Благодаря ти, Мат — казвам аз, но започват да ме изпълват съмнения в консултантските му юридически способности. — Защо просто не ми връчиш бръснача и не ходиш да ми напълниш ваната?

— Окей — признава той. — Майната й на обективността. Прав си, обективно погледнато, ти си свършен.

— Но все пак — прибавя след кратка пауза Мат, — нещата можеха да са и по-лоши.

За първи път от началото на разговора, той казва нещо смислено.

— Да — съгласявам се аз. — Можеше да съм в средата на Сахара без капка питейна вода. Можех да съм жив изяден от чудовищни ларви. Можех дори да съм вързан пред телевизора и принуден да изгледам всяка серия от „Дързост и красота“. По два пъти. Но като изключим всички тези вероятности, остават много малко по-лоши неща, които могат да ми се случат.

Маг целенасочено игнорира сарказма ми.

— Сериозно, друже. Нали си жив? Тя също. Къде-къде по-отвратителни неща са ни се случвали.

— Не, Мат — прекъсвам го аз. — Не вярвам. Не вярвам например, че подобно нещо би се случило на теб. Случвало ли ти се е? Е? Кажи! Поправи ме, ако греша, но не вярвам някога да си бил зарязван от жена, в която си влюбен.

— Така е.

— Чудесно, значи подобни неща не се случват на всички нас. Случват се само на някои хора. Това го признавам. С това нямам никакъв проблем.

— Тогава какъв ти е проблемът?

— Проблемът ми е, че не трябваше да се случва повече — обаждам се аз.

— И защо не?

Стискам главата си с две ръце.

— Защото й се доверих, Мат. Ето кое ме убива. Прекарах целия си живот, лъжейки жените, криейки неща от тях. Но не и нея. Доверих й се и й казах истината. Казах й истината, защото я обичам. И докъде ме докара това? До шут в задника, или ако трябва да сме точни, в топките. Тя дори не ми даде възможност да й обясня, ами направо ме заряза.

— Мислиш ли, че ако Ейми беше чула твоето обяснение на случилото се, нещата щяха да са по-различни.

— Ддда — промърморвам аз. — Мисля. Но какъв е смисълът? Звъня й цял ден, а тя дори не вдига.

Мат слага ръка на рамото ми.

— Може би просто се нуждае от малко време, за да се успокои. Дай й го. Повярвай ми — уверява ме той, — тя не може да те намрази завинаги. Нали знаеш какво казват старите хора — ако обичаш някого, пусни го на свобода. Ако се върне при теб — значи е твой завинаги. А ако не — значи никога не е бил.

Това е доста задълбочена мисъл като за Мат. Мога само да заключа, че единствено гений може да ме измъкне от тази каша.