Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (8)

Пробивът

— Майтапиш се — казва Мат.

 

 

Вече е следващата сутрин. Преди няколко минути Мат влезе в кухнята само за да ме намери превит над масата, втренчен незрящо с подути от безсъние очи през парата от чашата с чай. Душевното ми здраве очевидно бе ударило долната граница. Той ме попита какво има и аз го брифирах относно събитията от предходната нощ.

— Приличам ли ти на човек, който се майтапи.

Той сяда срещу мен и прокарва ръка през разрошената от съня коса.

— Не, приятелю, приличаш ми на човек, който е загубил усета си.

— Благодаря.

— И какво следва? Ще й се обадиш ли?

— Сега пък ти се майтапиш.

— Защо? На мен ми се струва, че ти е доста навита. Вероятно си струва втори опит — ако ти се иска, де. Така ли е?

— Разбира се, че ми се иска. Щях ли да я заведа на вечеря, ако не й бях навит. Но не в това е проблемът.

— А в какво е?

— Нямам нищо против да ходя по срещи. С това мога да се справя. Но не мога да приема да бъда отсвирен от жена, която после очаква от мен да й се обадя пак. Докъде ще стигнем така, за бога. Същото може да се случи следващия път. И следващия. И следващия. И докато се усетя, вече ще е Коледа, а аз още няма да съм я чукал.

Паля цигара.

— Цялата работа, Мат, е в това, че снощи всичко мина идеално и тя все пак ме заряза на входната врата. Работата е в това, че съм страшно вбесен.

— Е, не е като да те е отрязала тотално. Нали все пак те е целунала?

— Ти не ме слушаш. Не я заведох в Хот хаус и не изкихах бог знае колко само за една целувка. Та и двамата сме възрастни хора. Ако всичко, което исках от вечерта, бе да си завра езика някъде, щях да си купя шибан сладолед.

— Само се опитвах да помогна — отвръща той усмихнато, но това не ме убеждава в искреността му по въпроса.

— Да, ама не успяваш.

— Не се вкисвай толкова. Вероятно поведението й си има съвсем нормално обяснение.

— Като например?

— Ами не знам. Може да е старомодна. Не иска да изглежда леснодостъпна.

— Не е старомодна.

— Може да е в мензис. Вън от играта за една седмица.

Този разговор не ме кара да се чувствам по-добре и затова сменям темата.

— Ами ти? Как мина купонът?

— Добре — отвръща той, взима цигарата ми и си дръпва. — Линда беше там. Пита за теб.

Линда бе жената мечта за една нощ, която обаче се превърна в кошмара за шест седмици. Обаждания, писма, имейли. Случай, за който Фройд би се избил.

— Какво й каза?

— Същото, за което се споразумяхме в случай, че отново се натъкна на нея — че си влязъл в секта. Не излизаш. Не пиеш. Обрекъл си се на безбрачие.

— И тя ти повярва?

— Нима се съмняваш в способността ми да преметна едно момиче?

— Не бих си и помислил.

— Добре.

Взимам си обратно цигарата.

— Ами ти? Някакъв късмет.

Но не е нужно да ми отговаря. Към кухнята се задават стъпки, вратата се отваря и пред нас се появява едно момиче. Хубава е, трябва да й го призная. Дори с отпечатъка на възглавницата върху лицето й. Дори с раздърпаната хавлия на Мат — единствената му одежда, която не следва модата и е свързана със сантиментални спомени.

— Здрасти — казва тя с глас, одрезгавял от многото цигари и алкохол. — Аз съм Сиан.

— Приятно ми е — промърморвам аз.

— Проблем ли ще е да си направя едно кафе? — пита тя Мат и се запътва към печката.

— Давай — отвръща й той, — но гледай да е по-бързо. С Джак тръгваме за Бристъл след около половин час.

Тя изглежда объркана.

— Шейсетият рожден ден на майка ми. Правим й парти изненада. Помниш ли, че ти казах снощи.

Явно не помни, пък и защо ли? Това ще е поне десетото парти изненада по случай шейсетгодишнината на майката на Мат тази година. Няма значение. Сиан казва, че ще побърза. Помотавам се още малко и слушам как разговорът им постепенно се спаружва и умира, след което се оттеглям с думите, че трябва да си стягам багажа за Бристъл. Мат ми смигва признателно. Не намирам сили да му отвърна със същото. Да си кажа правичката, малко съм му ядосан. Чиста завист, предполагам. Ето го в кухнята, с едно добре изчукано момиче, което го зяпа с благодарност. А моето къде е? Ето това искам да знам. „Ей, Ейми!“ ще ми се да изкрещя. „Моето къде е?“

Объркването се загнездва в съзнанието ми и остава там през целия следващ ден. Първо се опитвам да го игнорирам. Пълен провал. В събота вечер излизам да пия с Мат, Хлои и тайфата. Когато Хлои ме пита как е минало с Ейми, аз отговарям само, че всичко е било окей. Тогава тя проявява нездрав интерес към подробностите, но аз я отрязвам. Опитвам се да забия някакво парче, но някак не ми е до това, така че се прибирам сам с такси.

Напълно съзнавам, че това е Знак. Случилото се с Ейми тотално разтърси самоувереността ми. Правиш всичко според правилата, а крайният резултат е погрешен. Какво значи това? Че Мат е прав? Че съм загубил усета си? Че дните ми на мъжкар сваляч са преброени? Че съм паднал в капана на Ейми?

Отговорите, до които стигам, никак не ми допадат.

В неделя следобед отивам с Мат на обяд в „Закс“. Той ми казва да забравя. Просто да го отчета като неуспешен опит, но поучително преживяване. Да не му мисля толкова. В петък ме чака Маккълън. Да се съсредоточа върху това. Само че когато се прибирам вкъщи, на телефонния секретар ме чака съобщение от нея.

Нямало да може да дойде този петък, защото щяла да ходи в Глазгоу, за да слуша Джонс на някакъв тъп студентски фестивал.

В понеделник следобед признавам пред себе си, че имам проблем. И той си има име. Ейми. Непрекъснато се улавям, че гледам телефона като гладен котарак. Няма смисъл да се заблуждавам — изгарям от желание да й се обадя. Но това е безсмислено. Опитвам се да анализирам това, което се случва в съзнанието ми. Успокоение намирам единствено във факта, че единствената емоция, която изпитвам, е яд. Ядосан съм й, че ме е подвела. Ядосан съм на себе си за това, че не успях да я сваля. Глупости, просто съм ядосан. Очевидно е, че си пада по мен, тогава какъв й е проблемът?

Няма да й се обадя.

Но както се оказва, дори не ми се налага.

В сряда вечер седя в дневната, слушам радио и чета вестник, когато телефонът иззвънява и секретарят се включва.

„Здравейте. Мат и Джак не са вкъщи в момента. Моля, оставете съобщение след сигнала и ние ще се свържем с вас.“

Заслушвам се за гласа след сигнала.

„Здравейте, момчета. Ейми е. Надявам се, че сте добре. Това е съобщение за Джак. Звъня само да кажа, че…“

И тогава правя нещо много странно. Вдигам слушалката и казвам:

— Здрасти, Ейми. Джак е. Какво става?

Когато оставям слушалката и поглеждам часовника, изумлението, че съм говорил с нея повече от час, отстъпва само на шока, че съм я поканил на нещо, на което тя се е съгласила. Вечеря. Вкъщи. В петък вечер. Ехо!?! Кой щеше да я изхвърля от съзнанието и да продължи нататък? Кой нямаше да си урежда вече срещи? Никога?

Окей, пак я сплесках.

Странно защо тогава съм ухилен като тиква.

Кажете ми, де!

Обаждам се на Фил, мой приятел, който случайно е и главен готвач в известен лондонски ресторант. Той ми дължи услуга за това, че му уредих среща с Хлои миналата година. Поръчвам пълно меню за двама да бъде доставено вкъщи в петък следобед. Нищо префърцунено. Нещо, дето мога да го пъхна в хладилника и да го притопля във фурната, когато Ейми пристигне. Нещо, което да я накара да си помисли какъв страхотен готвач и модерен мъж съм.

Готово.

Няма какво да се обърка.

Жената ще е моя.

Ще поправя провала си от миналата седмица.

 

 

Вече е петък вечер. Ейми пристига навреме. Постилам си това, на което искам да легна по-късно. Тя жадува за романтика? Е, ще я получи. Чудно. Ще бъда нейният принц от приказките. Масата е подредена в дневната, завесите са спуснати, Ела Фицджералд пее за разбити сърца. Пламъкът на свещите подскача и хвърля причудливи отблясъци по стените. Докато сервирам храната (на Фил) и наливам виното (на Мат), ме завладява увереност, че тазвечерната мисия ще е успешна.

Но не съвсем. Защото Джак Хлапето се завръща с гръм и трясък.

Вечеряме.

Отпиваме от виното.

Разговаряме.

Знам, дълбоко вътре в себе си знам, че тя ще бъде моя.

Но цинизмът ми не издържа много дълго. Може би заради алкохола. Може би не съм чак толкова имунизиран срещу комбинацията от свещи, вино и красива жена, колкото си мислех. А може би защото по средата на вечерята тя стана, за да смени музиката. И сложи единственият компактдиск, който всичките ми познати мразят, а аз обожавам. Кет Стивънс. Или може би защото наистина я харесвам. Разговорът ни е показателен за закърняването на хищническите ми инстинкти. Не спираме. Нито за миг. Темите преливат една в друга като безкрайна редица плочки за домино. Трябва да призная — тя е невероятна. Не мога да си спомня откога не съм говорил толкова — може би откакто бях хлапе с развинтено въображение. Нито с Хлои. Нито дори с Мат.

— И защо я заряза? — пита ме Ейми, след като си изува обувките и се намества удобно на кушетката до мен.

Току-що бе приключила с чертането на сърдечната карта на живота си, разказвайки ми за онзи задник, последния си приятел.

Сега е мой ред. Никак не ми е лесно да разказвам за Зои и да обяснявам причините за раздялата ни. Избягвах да го правя от деня, в който се случи. Подобно нещо ме прави прекалено уязвим.

— Просто така — отвръщам аз.

— Не можеш да зарежеш човек, с когото си бил в продължение на две години, просто така.

Тя изучава внимателно лицето ми и поклаща глава:

— Или можеш?

Тъкмо се каня да сменя темата, когато очите ни се срещат. Внезапно съм в състояние да я прозра напълно и осъзнавам, че няма нищо лошо в това да й разкажа. Не виждам кръвожаден вълк, готов да ме разкъса. Няма и строг съдник, който да ме премери на везните си. Свеждам поглед към пода и не знам дали говоря аз, или виното го прави вместо мен. Да ви кажа, даже не ми пука.

— Обичах я. До самия миг, в който се разделихме. Ето това е шибаната истина. Дори когато й казвах, че я напускам, ми се искаше да остана. Не звучи много смислено, нали?

— С тези неща винаги е така.

— Просто знаех, че тя не беше… Нали знаеш, всички онези неща, които хората казват? Че някъде на света има човек, който е създаден единствено за теб. Е, тя не беше този човек. Вярно, беше чудесна и красива. Но просто не бе създадена за мен. Както и аз за нея.

Паля цигара и отпивам от виното си.

— Както и да е. Явно не ни е било писано да бъдем заедно. Всичко е история.

— А оттогава? Намери ли я?

— Кого?

— Жената, която е създадена за теб.

— Не — признавам аз. — Не съм даже близо.

— Предполагам, че и на двамата ни е нужен малко късмет, тогава — казва Ейми накрая.

И истинският Джак осъзнава, че сега е идеалният момент за действие. Истинският Джак ми размахва светеща неонова табела: „Хайде, момче! Сега или никога!“. Тук е моментът да си кажа, че единственият човек, за чиито късмет си струва да се мисли, съм аз и е време да му се помогне малко (на късмета). Тогава защо, когато тя вдига очи към мен и ми се усмихва, аз съм в състояние само да се усмихна в ответ? Защо се притеснявам, че ако направя първия ход и я хвана неподготвена, всичко ще приключи и разговорът ни ще си остане просто думи? И защо вярвам, че това, което тя казва, е вярно?

Защото Мат е прав, ето защо. Защото губя усета си.

Ейми става от кушетката, приближава се до прозореца, дръпва завесите и се взира в небето. Оставам на място и се опитвам да прогоня алкохолните пари от съзнанието си.

— Това е една от хубавите нощи в живота на човек — обявява тя.

— Да — съгласявам се аз. — Една от онези нощи, които не ти се иска да свършват.

Ето така е по-добре. Така повече приличам на предишния Джак. И докато съм обратно в релси, продължавам:

— Една от онези нощи, в които не ти се иска да заспиш…

Сам. Ей сега ще го кажа: сам.

Но преди да успея да изрека и дума, Ейми се извръща с оживено изражение и се приближава към кушетката.

— Наистина ли?

— Наистина — потвърждавам аз.

— Ами една приятелка от колежа прави купон. Ако искаш може да отидем. Какво ще кажеш? Навит ли си?

Да, навит съм, но не за това.

Но тя дори не ми дава възможност да си отворя устата. Преди да успея да я спра, тя вече се обажда по телефона, поръчва такси, затваря и се връща на прозореца.

В таксито дава на шофьора адреса на купона и поемаме напред с бясна скорост. Навън е тъмно. От радиото се лее дискомузика, а аз си мисля: „Защо не предприе нещо, преди таксито да се появи?“. Две секунди, само толкова щеше да е нужно.

Пълен идиот.

За секунда стоикът в мен надделява. Може би цялата работа с Ейми е обречена на неуспех. Може би просто не ни е писано да бъдем заедно. Виждам съвсем ясно как ще се развият нещата оттук до края на нощта. Ще отидем на този купон, Ейми ще познава всички, аз — никой. Тя ще се смеси с тълпата, аз ще се наливам самотен и НИЩО НЯМА ДА СЕ СЛУЧИ. Моментът ЩЕ Е ОТЛЕТЯЛ. Взирам се през прозореца в прелитащите лампи и усещам крака й до моя. Мисля, че единственият начин да оправя ситуацията е да сторя това, което трябваше да сторя преди малко.

Затова го правя.

Целувам я.

Доста добра целувка. Не най-добрата, разбира се. Тази чест се пада на Манди Макроун, първото момиче, което целунах. По онова време и двамата имахме шини на зъбите и когато те се докоснаха, все едно ни удари ток. Но и тази целувка си я бива. Целувка, която не искам да свършва.

За съжаление Ейми май не е съгласна.

Но след като чувам думите й, аз бързам да й простя. А те са:

— Да зарежем купона и да се върнем у вас, а?

В този миг ми се иска да закрещя от радост. Иска ми се да подскачам нагоре-надолу. Искам да изпиша със спрей „Ура-а-а-а“ по всяка сграда на улицата. Искам да благодаря на моите учители, родители и приятели за това, че винаги са ме подкрепяли. Загубил съм усета си ли? Върви на майната си, Мат Дейвис. Само ме гледай.

— Добра идея — отвръщам аз. — Хайде да го направим.

Единственият човек, който не изглежда особено щастлив от обрата в събитията, е таксиметровият шофьор. Казвам, че ще му платим колкото трябва, само да обърне колата и да ни остави там, откъдето ни взе. Тогава и той се развеселява. Божичко, целият свят се усмихва. Той ни спира пред къщата на Мат, плащам му и слизаме. Влизаме вътре и затваряме вратата зад себе си.

И тогава започва купонът.

Всъщност започва на стената, придвижва се надолу по коридора и продължава на стълбите. Зад нас остава следа от дрехи — моето яке, жилетката на Ейми. Не че си правя труда да гледам назад. Забравете! Концентрирам се върху много по-належащ случай. В случая — направо лежащ.

Пръстите ми работят на автопилот, докато извършват проучвателната си мисия. Първо минават под блузката и сутиена й и върху гърдите. Задържат се малко на зърната й, докато тя ме отблъсква от себе си, за да разкопчае колана. След това се придвижват по-надолу, сграбчват бедрата й и я придърпват към мен. След това още по-надолу, под полата, под бикините й.

Първоначално събраните данни, изпратени до наземния контрол, гласят следното:

• Скъп сутиен.

• Големи цици.

• Твърди зърна.

• Твърди бедра.

Метеорологичните условия в по-ниските части се характеризират с висока влажност и температура. Обобщение: „Планетата е обитаема и подходяща за населяване“. Наземният контрол е доволен и дава знак, че кацането е разрешено.

Междувременно Ейми е свалила ципа на панталона ми. Ръката й се плъзва и сграбчва здраво това, което се спотайва вътре. В този миг прекъсвам целувката, която е започнала в мига, в който вратата се затвори зад нас. Събличам блузката й и я оставям да падне на стълбите до нас. Очите й са затворени и в продължение на няколко секунди просто я наблюдавам и слушам как диша. След това разкопчавам сутиена й и тя измъква едната си ръка и я премята през перилото на стълбите.

Отваря очи, усмихва се и прошепва:

— Здравей.

Красива е и трябва да призная, изглежда всичко това ще си заслужава чакането. Прокарвам ръце по тялото й, по бедрата и вдигам полата й до кръста.

— Лягай! — заповядвам аз.

И тя го прави — краката й са на пода, а гърбът се опира на стъпалата. Коленича пред нея, събувам бикините й и разтварям краката й. След което се навеждам още и плъзвам устни по вътрешната страна на бедрото й, дразня я, като подминавам мястото, където езикът ми е най-желан и докосвам за миг меката, топла кожа на стомаха й. Чувам я как простенва и затварям очи. Радвам се, че е тя. Поемам дълбоко уханието на кожата й. След което се спускам надолу. И надолу. Защото там е истината.