Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (15)

Купонът тече

Купонът у Макс ми носи само облекчение. Мисля, че купонът у Макс трябва да бъде рекламиран в най-гледаното телевизионно време като чудодеен лек за спечени типове като мен, които изпитват параноя по повод всяка групова среща с приятелите на новото им гадже.

В мига, в който Макс отваря вратата, възелът от притеснения в стомаха ми се стопява. Той целият е усмивки и приветствия:

— Уау, значи това е новият ти мъж.

И вместо да ме огледа критично, той ми тиква леденостудена бутилка бира в ръката, прегръща Ейми, ръкува се с мен и ни махва да влизаме.

Вътре има вече около шейсет души. Възрастта варира — от двайсет до трийсетгодишни. Оглеждам се и ме обзема спокойствие. На пръв поглед няма нищо, което да буди опасения — никакви сатанистки сборища, колещи кози на балкона, тотална липса на гърчеща се маса от хора в кожени дрехи на пода. С други думи, нищо, което да ме накара да се усъмня, че Ейми всъщност не е човекът, за когото се представя пред мен.

Стоим до вратата няколко минути, докато тя ме осветли относно събраните персонажи. След това се смесваме с тълпата. Получава се нещо като Световното турне на Ейми и Джак, със спирки при всички групи и клики, аз се усмихвам и пускам шеги, а между всяка спирка тя ми шепне на ухо най-новите клюки. Трябва да призная, че е доста изтощително. Откривам, че се боря с желанието да я грабна и да се чупим оттук. Защото се чувствам като на изложение. Повечето от тези хора са й приятели от детските години. За тях аз вероятно съм поредният приятел, а не постоянно присъствие в живота на Ейми, като тях например.

— Е, какво мислиш за приятелите ми? — пита тя, след като спираме за кратка почивка в ъгъла след около час и нещо социализиране.

— Повечето от тях са страхотни — отвръщам аз, оглеждайки околните над главата й. Наистина има някои изключения, но като цяло съм напълно искрен.

— Наистина ли?

— Иначе не бих го казал — усмихвам се. Но това е очевидна лъжа. Дори да мислех, че са най-голямата група откачалки извън Кукувичето гнездо, пак щях да й кажа, че ги харесвам. Защото тя е важната тук, а не те. А за нея е важно да ги харесвам.

— Слава богу.

— Недей да звучиш толкова облекчена.

— Но точно така се чувствам — казва Ейми и се намръщва. — Жалко, че Ейч не е тук. Не мога да повярвам, че още не се познавате.

Тя плъзва поглед към хората в стаята и за миг улавям изражението й в профил. Пронизва ме същото чувство, което изпитах и одеве, докато разговарях със старата й приятелка от колежа Сю. Ейми приказваше и се смееше с някакъв висок тип до френските прозорци и аз си казах: „Ти си страшен късметлия, Джаки“. Точно това искам да й кажа сега. Че е страхотна. Че се гордея с нея. Че тя е превърнала живота ми в място, в което наистина искам да бъда, място, където мога да си представя, че ще построя дом и ще седя на верандата, съзерцавайки залеза. Навеждам се и прошепвам в ухото й:

— Целуни ме.

— Боже мой! — изпищява тя, блъсва ме настрани и се втурва напред.

Първата ми реакция при гледката как Ейми пори тълпата като ледоразбивач е, че връзката между мозъка и устата ми е прекъсната и вместо да й прошепна „Целуни ме“, аз съм изкрещял оглушително: „Пожар! Спасявайте се кой как може!“. Но това притеснение се стопява, когато осъзнавам, че не към вратата е хукнала Ейми, а към фигура, която току-що е влязла през нея.

Приближавам се с няколко крачки, за да получа по-ясна представа за какво става въпрос и осъзнавам, че „фигура“ е силно неадекватна дума, за да се опише чудото, което е сред нас. Адонис. Висок над метър и деветдесет, атлетичен и загорял, с гъста тъмна коса и ослепителна усмивка. Озъртам се из стаята, но не, не го виждам. Никакъв светещ неонов знак, който да предупреждава присъстващите мъже, че Голямата Бяла Акула се е появила, така че да издърпат принадлежащите им жени от плитчините и да бягат към хълмовете. Но може би няма нужда. Може би той вече е набелязал жертвата си.

Или може би тя е набелязала него.

Когато погледът му се спира на бурното приближаване на Ейми, той пуска раницата си на пода и протяга ръце, за да я приветства. Споко! Вероятно са просто стари приятели, нали? Няма причина да не запазиш тотално хладнокръвие. Той има раница и тен, значи сигурно е бил на пътешествие и отдавна не са се виждали. Това е логично. В това няма нищо лошо. Нищо, което да ме тревожи. Не бива да се тревожа и от факта, че в момента Ейми буквално се мята върху него. Или от това, че той я улавя леко като перце. Всичко това са неща, които трябва да понеса със съответното спокойствие. Включително и това, че тя обгръща с крака тънкия му кръст (да, точно тази част от анатомията), а с ръце — широките му рамене. И това, че той я завърта, а ръцете му са на задника й. А после я пуска на земята, но продължават да са плътно прегърнати и да разговарят на ухо. Трябва да остана хладнокръвен, защото съм уверен и щастлив във връзката си.

Нужни са ми по-малко от три секунди да прекося стаята и шумно да прочистя гърло в ухото на Ейми.

Когато тя най-накрая го пуска от обятията си, очите й блестят, а страните й са покрити с червенина. Подобни гледки не са рядкост във филмите и там се използват най-вече като красноречиво изразно средство, че една жена харесва един мъж. Ръката му остава собственически положена на рамото й, докато тя обявява:

— Джак, това е Нейтън, много добър мой приятел. През последните шест месеца беше на обиколка из Азия — след което се обръща към Нейтън. — А това е Джак.

— Приятелят й — добавям аз, след като това е информация, която временно й убягва.

Думите ми сякаш упражняват търсения ефект върху Нейтън, защото той сваля ръка от рамото на Ейми. Предполагам, че го прави, за да се ръкува с мен и затова му подавам ръка, но неговата изглежда е заета с нещо много по-важно, а именно, да отметне една лъскава къдрица от челото му. Разчиствайки така зрителното си поле, той ме оглежда от горе на долу и обратно и изръмжава:

— Ъхъм.

След което насочва вниманието си към Ейми и проверява:

— Джейк, така ли?

— Джак — повтаря тя.

— Ъхъм.

Нейтън пак ме поглежда, сякаш да види дали информацията съвпада и отново се извръща към Ейми.

— Приятелят ти, така ли?

— Така.

Време е да поема контрол над ситуацията. Не върви да вися така като презерватив на улук. Насочвам все още висящата си в пространството ръка към една бирена бутилка на близката маса. Свалям капачката и я бутвам на Нейтън.

— Бира, друже? — питам аз приятелски и лъчезарно, плъзвам длан в ръката на Ейми и с ловко движение я издърпвам на сигурно зад гърба ми.

Нейтън наблюдава тази публична проява на привързаност, пуска един поглед край съвършено оформения си нос към мен и поема бирата, издавайки същото нечленоразделно:

— Ъхъм.

Ъхъм ли? За кой се мисли тоя, по дяволите? Елвис Пресли? И изпълнен с нежелание да разваля представлението му, ако внезапно го обхване желание да кърши снага и друса бедра, напявайки „Обичай ме нежно“, аз се изтеглям крачка назад, като взимам със себе си и Ейми. От съображения за сигурност. Чак тогава Нейтън се обръща директно към мен.

— Е, с какво се занимаваш? — пита ме той с очевидна липса на интерес. Сега, когато е взел решение да говори с изречения, по-дълги от две срички, установявам, че акцентът му навява итънска атмосфера и ухание на много пари.

— Художник съм.

В очите му проблясва мимолетен интерес.

— Наистина ли? — поглежда той към Ейми. — Някакви успехи?

— О, да — изпъчвам се аз, но после ме обзема неочаквано благоразумие и добавям. — В известен смисъл.

— Как ти е фамилията? Баща ми е колекционер и може да има някоя твоя картина. Той обича да подпомага начинаещите художници.

Казвам му го, макар че знам, че няма да му говори нищо, освен ако баща му не се казва Уили Фъргюсън и не се специализира в комисионерство на произведения в жълто.

Той изпръхтява презрително и обявява:

— Никога не съм чувал за теб.

Точно това искам да му кажа и аз. Или по-скоро да го кажа на Ейми. Кой е тоя тип? Как така никога не си го споменавала преди, щом ти е толкова добър приятел?

Тя сигурно чете мислите ми, защото стисва ръката ми и се намесва:

— С Нейтън бяхме заедно в колежа.

„Моля!“, ще ми се да възкликна аз. „И това му дава право да се отнася с мен като с боклук?!?“ Но не казвам нищо, защото точно за такава реакция си умират хора като Нейтън. Всичко е въпрос на територия. Той си пада по Ейми. Аз съм с Ейми. Той иска да ме разкара от пътя си. Но докато стоя непоклатим като скала, всичко ще е наред.

Горната му устна се сгърчва в нещо, което може да бъде описано само като очарователно подсмихване. Очарованието е предназначено за Ейми, подсмихването е изцяло по мой адрес.

— Познаваме се от години — казва той. — Ами ти? Кога се запозна с Ейми?

Корекция — купонът у Макс вече не носи облекчение, ами си е живо мъчение. Ако тоя тип се опитва да ме изнерви, заслужава да получи стипендия за успеха си. За някой университет на интелектуалци с отровни езици. Взирам се в него с толкова концентрирана омраза, че едва ли не очаквам от очите ми да изхвърчат два лазерни лъча и да го пръснат на елементарни частици. Нейтън не е просто име, казвам си аз. Не, Нейтън е нещо много повече. Нейтън е глагол, като например в изречението: „Страшно съжалявам, но май съм се Нейтън върху тоалетната ви чиния“. Нейтън е и съществително в „Май не трябваше да си слагам допълнително чили сос снощи, усещам си Нейтъна като подпален“.

Но няма да му кажа това в лицето. Аз съм възпитан човек и не изпитвам нужда да потискам околните, за да се чувствам уверен в себе си. Освен това съм значително по-нисък от него. Затова в отговор на въпроса му кога сме се запознали с Ейми, давам една приблизителна дата, тя ме поправя и започва да му разказва цялата история за Нас. Нейтън слуша известно време, но изглежда темата на разговор не буди особен интерес у него. След малко се приближава един тип с вързана на опашка дълга коса и съобщава на Нейтън, че в оранжерията вече опъват магистралки.

— Ще се видим после, Ейми — намигва й той и ме избутва, за да мине.

Нейтън напусна сградата. Готов съм да обявя край на извънредното положение.

— Какъв задник — измърморвам в ухото на Ейми, но тя не ме слуша. Защото не откъсва поглед от отдалечаваща се фигура.

Около два часа купонът вече клони към своя край. Сбогувам се с хората, с които досега разговарях в дневната и тръгвам да търся Ейми. В една от стаите се натъквам на Нейтън. Въздухът е натежал от смрад на наркотици. Няколко момичета са се натръшкали в несвяст на пода. Нейтън подава джойнта, от който дърпа, на някакъв тип с дълги къдрици и кимва към мен.

— Здрасти… — явно вече му е трудно да говори, а лицето му се сгърчва в пресилена гримаса. — Съжаляам, пак ти забраих името.

— Джак — отвръщам аз.

— А, да, художникът — примигва той с усилие и кима на себе си, — гаджето на Ейми.

— Виждал ли си я?

В отговор той промълвя нещо, което ми прозвучава като:

— А ти кво си мислиш? Цялата, до квадратен сантиметър.

Къдравият тип, с когото си делят джойнта, избухва в истеричен кикот и се претъркулва на земята. Приближавам се заплашително към Нейтън.

— Я повтори какво каза!

— Нищо не съм казал, човече, нищичко.

Взирам се в него няколко секунди, след което му обръщам гръб и тръгвам към вратата.

— Хей — настига ме гласът му на прага, но аз не се обръщам.

— Какво.

— Като я намериш, напомни й, че е на вечеря с мен в петък.

Последното го игнорирам и не карам Нейтън да ми го повтори, защото ако го направи и казва това, което мисля, че казва, ще бъда задължен да се върна и да му разбия шибания нос. Той извиква още нещо след мен, но аз не го слушам. Единственото ми желание е да се разкарам оттук.

Веднага.

Откривам Ейми в градината. Тя вече е в околоземна орбита и готова за потегляне, затова аз повиквам такси и двамата седим на стъпалата пред къщата и мълчим. По пътя тя се освестява малко и ме пита дали всичко е наред и аз й отговарям положително. Тогава тя пита защо съм толкова мълчалив, а аз отвръщам, че съм уморен. Чак когато се прибираме у тях и се просваме в двата противоположни края на леглото, при загасени лампи и дръпнати завеси, аз изплювам камъчето.

— Кога щеше да ми кажеш?

— Какво да ти кажа? — пита тя в просъница.

— Че ще ходиш на вечеря с Нейтън в петък?

— А, това ли? Ами щях…

— Как така тогава още не си го направила?

— Какво?

— Как така — повтарям аз бавно и отчетливо, така че и дебил да ме разбере — още не си ми казала?

— Щях да ти кажа утре. Не е голяма работа.

— Напротив, голяма е — коригирам я аз.

— Кое?

Трябва да призная, че Ейми звучи доста объркана. Подобна демонстрация на невинност наистина ме впечатлява.

— Това, че някакъв тип се появява на купона тази вечер и ти прелиташ през стаята и му се мяташ, все едно сте Фред и Джинджър.

— Вече ти казах, той ми е стар приятел. Какъв ти е…

— Толкова стар, че си забравила да ми го споменеш? — прекъсвам я аз. — Хубаво, значи сте си дружки с по-красивия брат на Джони Деп и просто ти е изхвръкнало от ума да го споделиш с мен. Въпреки факта, че посветихме вечерта на този болезнен, много болезнен процес на изваждане наяве на миналото ни. Страхотно, Ейми. Направо супер! Ако аз бях в подобни отношения на стискане на задници и търкане на интимните части с подобни на Кайли Миног и Камерън Диас същества, сигурен съм, че това щеше страшно да те изкефи.

Чувам как тя се изправя с усилие до седнало положение и полуизрича, полуизръмжава:

— Не ти разказах за него, защото той беше извън страната. Разбрах, че се е върнал, чак тази вечер, на купона. Не мислех, че ще се прибере преди Коледа.

— О, да — възкликвам аз, сякаш съм получил просветление свише, — значи искреността е въпрос на подбиране на правилния момент. Ще ми разкажеш каквото трябва, когато решиш, че е ударил мигът за това. Така ли?

— Не ставай смешен, Джак. Не съм се сещала за Нейтън от години. Затова не съм ти казвала нищо за него.

— Чакай да си опресня паметта. Значи вие двамата сте просто добри приятели?

— Да — отвръща тя рязко, сякаш търпението й е подложено на огромно изпитание. — Колко пъти трябва да ти повтарям. Той ми е много добър и близък приятел.

— Значи никога не си спала с него или нещо подобно?

Тя въздъхва, сякаш това е най-тъпият въпрос, който някога са й задавали и се опитва да се сгуши до мен.

— Не.

Страхотно, значи сега не само премълчава разни неща от мен, ами ме лъже в очите. Отблъсквам я.

— Тогава ще ми обясниш ли защо, когато те търсех накрая на купона и го попитах дали те е виждал, той реши да се измайтапи, че е виждал всеки квадратен сантиметър от теб? Може би просто се е изразил иронично? Или това е някаква шега, която само вие си знаете? Може би двамата сте ходили на нудистки плаж едно време и всичко е напълно невинно.

Този път Ейми не отговаря веднага. Всъщност не отговаря доста дълго време.

— Окей — признава тя накрая. — Спах с него.

— Колко пъти?

— Какво значение има. Това беше преди години. — Този път гласът й притреперва.

— Повярвай ми, има значение.

— Не помня. Няколко пъти, предполагам. Така става ли? Спах няколко пъти с Нейтън, когато бяхме в колежа. Искаш ли подробностите? Може би датите? Това ли искаш?

— Не — отвръщам тихичко аз. Не изпитвам никакъв триумф, че съм я накарал да признае истината. Просто се чувствам смазан, че съм я хванал в лъжа. Направо ми се драйфа. — Искам да знам защо не ми разказа за него.

— Нали ти обясних — защото изобщо не съм се сетила. Каква причина имам да мисля за Нейтън?

— Тогава защо ще ходите на вечеря?

— Не защото още си падам по него, ако това си мислиш — натъртва тя. — Не и откакто завършихме колежа.

Усещам, че ръката й се протяга към моята и я стисва силно, но аз не отвръщам на жеста и гласът й става още по-настоятелен.

— Отивам на вечеря с Нейтън, защото ми е приятел и аз го харесвам. Нищо повече.

— И защо така? Може би защото е страшно, отблъскващо грозен? Или може би защото не е тъпкан с пари и не е син на един от най-богатите хора в страната. Мамка му, чак сега ми става ясно защо не си падаш по него. Напълно те разбирам. Божичко, за какво изобщо съм се притеснявал? Разбира се, че няма да искаш да спиш с него. Само някоя абсолютна гъска би го направила.

— Защо се държиш така?

— Защото ме излъга.

— Съжалявам, окей? Извинявай.

Ръката й отново се плъзва в моята и този път усещам, че сериозно трепери. Някак не мога да се принудя да я отхвърля.

— Защо го направи? И не ми пробутвай глупости от рода на: че си забравила или не си сметнала за важно.

Гласът ми е леден, защото усещам как цялото ми тяло се е смръзнало. Знам, че това е началото на края. Така започва всяко скъсване — когато доверието и общуването си обират крушите. А аз не го искам. В очите ми напират сълзи. Не искам да загубя Ейми. Не и заради Нейтън. Не и заради друг мъж. Не искам да става така. Но същевременно няма да се заблуждавам. Няма да се примиря с една лъжа. Всичко или нищо.

— Просто ми кажи истината.

Чувам тежкото й дишане, примесено със сподавени ридания.

— Не ти казах нищо, защото това е истината. Между нас няма нищо.

— Тогава защо той се държи така с мен? Не е ли защото ревнува?

— Видя го колко беше друсан. Сигурно изобщо не е знаел какво говори. Обикновено не се държи така.

Настава мълчание, което аз нарушавам:

— Не искам да излизаш с него в петък.

Тя не отговоря и затова аз продължавам. Поставям й ултиматум.

— Ако излезеш с него, не съм сигурен, че искам да съм с теб повече.

Така. Я да видим сега. Но реакцията й съвсем не е това, което очаквам, или това, на което се надявам. Не следва нищо от рода на: „Окей, Джак. Ти си прав, а аз греша. Няма да излизам с Нейтън. Вече никога няма да се видя с Нейтън“. Вместо това тя ми отговаря с ултиматум:

— А ако ти искаш от мен да спра да се виждам с приятелите си, аз също не съм сигурна, че искам да съм с теб.

— Да не би да ми казваш, че си готова да скъсаш с мен, защото искам да не се виждаш с него? — изтървам се аз смаян.

— Не. Но може би ти ми казваш, че си готов да скъсаш с мен, ако се срещна с него.

Туш.

Лежим в мълчание. Ейми чака отговор, а аз си блъскам главата да го измисля. И да е правилен. Възможностите са само две. Мога да кажа „да“ и да скъсаме. Или „не“ и да останем заедно. Случаят е Главата срещу Сърцето. Главата ми казва: „Зарежи я. Бий й шута. Ставай и се спасявай, докато е време. Тя поставя Нейтън над теб. Вече е направила избора си, така че не се мотай излишно и не се оставяй да те правят на глупак“. Но Сърцето е на противното мнение: „Довери й се. Ако не го направиш, всичко останало е без значение“.

Това е то — да й се доверя или да я зарежа.

Изборът е мой.

И аз избирам първото. Отвръщам:

— Не е така.

— Тоест?

— Тоест, по всичко личи, че в петък си на вечеря с Нейтън.

— И ти нямаш нищо против.

Не бих се изразил точно така, но все пак отговарям:

— Да.

Тя се притиска плътно до мен и въпреки съмненията си, аз внезапно се чувствам стоплен и защитен. Заслушвам се в спокойното й дишане и осъзнавам, че за първи път, откакто се разделих със Зои, се доверявам на някого. И докато това значи, че съм се разделил с емоционалната си независимост, то значи още, че вече не съм сам.