Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (19)

Игра на изчакване

— Знам, че ме чуваш! — казвам аз. — Да, Ейми Кросби, на теб говоря!

Изчаквам няколко секунди за отговор, но такъв просто не идва. Въпреки това не се отказвам. Тук съм с точно определена мисия. Аз съм Терористът на любовта. А терористите на любовта не се отказват при първата спънка или признак за неподатливост. Ние сме всеотдайни и безстрашни. Предизвикателствата само ни амбицират, защото знаем, че те правят победата (а тя е неминуема), двойно по-сладка.

— Хубаво! — провиквам се аз. — Цупи се колкото си искаш. Аз няма да си отида. Чуваш ли, Ейми! Няма отърване от мен. Ще остана тук, докато слезеш и ми дадеш възможност да ти обясня.

Все още нищо.

Внезапно решимостта ми драматично прескача в патетичния регистър. Долепям устни до интеркома и шепна:

— Моля те, Ейми. Обичам те и това ме убива.

Изчаквам отново, но единственият отговор, който получавам, е мълчание.

Дъртакът на пейката от сенчестата страна на улицата ме поглежда с бялото на очите и отпива от бутилката уиски в скута си. По всичко личи, че не му е за първи път да става свидетел на подобни сцени. Но на мен не ми пука. Това, което казвам, е чистата истина — обичам я и не ми дреме кой ще ме чуе. Тя е момичето на живота ми! Тя е онази, която съм търсил цял живот.

Откакто снощи казах на Мат, че я обичам, само за нея си мисля — сякаш това, че обявих чувствата си на глас, ги направи по-истински за самия мен. Не, не ми пука кой знае. Всъщност искам целият свят да разбере, но най-вече Ейми.

Затова съм тук.

Неделя сутрин, малко след десет и тридесет, аз стоя на стъпалата пред блока й. Тук съм от девет часа, но с изключение на впиянчения дъртак, по улицата не се мярка жива душа. Освен това в двата й края са сложени знаци, че пътят е в ремонт, така че няма и коли. Над мен, за първи път от седмици и в пълна хармония с настроението ми, небето е оловносиво. Отдалечавам се на няколко стъпки от сградата и извивам врат, за да зърна последния етаж, където се намира апартаментът на Ейми.

Няма външни белези за агресивно настроение. Никакви струи врящо олио от амбразурите… пардон, прозорците. Никакви стрелци с опънати лъкове. Но и никакви симптоми за обмисляно примирие. Никаква бяла кърпичка, която да се вее на вятъра. Никаква ръчица, която да ми махва да се кача, нито пък плитка с коса, по която да се изкатеря до кулата, където е затворена любимата ми. Нито дори открехнат прозорец. Но това е окей. Сигурен съм, че тя е там. Подготвен съм да чакам. Ако Ейми иска да я поставя под обсада, може да е спокойна. Защото точно това смятам да направя. Ако иска доказателство, че я обичам, ето го. А ако не иска, е, кофти. Защото ще го получи така или иначе.

Връщам се до вратата и пак натискам бутона на интеркома. Той изпращява ядосано. Задържам пръст върху него и си представям как Ейми горе слуша звъненето. Сигурно я подлудява. Поне се надявам да е така. Знам, че е жестоко от моя страна, но не ми пука. Единственото нещо, което ме интересува в момента, е тя да ми даде възможност да й разкажа моята версия на историята. Все пак живеем в демократично общество. Не бива да изпращаш някого в затвора без съдебен процес. Справедливостта изисква тя да ме изслуша. Знам, че оплесках нещата. Но всеки прави грешки, нали? А аз се поучих от моята. Вече никога няма да позволя да се повтори ситуация като тази с Маккълън. Вече никога няма да лъжа или мамя Ейми. Единственото, от което се нуждая, е шанс — само един — да й кажа, че я обичам, че съм неин, че вече никога не искам да бъда с някоя друга. Никога.

Никакъв отговор.

Но аз съм по-добре подготвен да се справя със ситуацията от нея. Да вземем например храната. Какво ще яде тя? Познавам Ейми и мога да твърдя, че домакинските й инстинкти съвсем не са от силните й черти. Онези две кутии прясно мляко и тубичката хумус с изтекъл срок на годност в хладилника едва ли ще я поддържат в жизнеспособно състояние още дълго. Пък и нали започва нова работа. Няма да откаже да ходи само за да избегне сблъсъка с мен. Това е твърде важно за нея. Не, Ейми не може да се крие още дълго. Скоро ще се умори, ще ме пусне вътре или поне ще се съгласи да слезе, за да ме изслуша. Логиката диктува, че всички шансове са на моя страна. Особено като се има предвид колко съм подготвен. Като спец по обсадите аз съм се оборудвал с Комплекта за оцеляване и спасяване на закъсали връзки, а именно:

1. Дванадесет червени рози (леко поувехнали откакто ги взех, но въпреки това изпълнени с богат романтичен потенциал).

2. Храна — голям плик пилешки хапки, сникърс (стандартно армейско въоръжение) и два пакета печени фъстъци (богати на протеини).

3. Напитки — две кутии Токсошок (изотонична стимулираща течност с кофеин, таврин и гуарана) плюс една кутия Нутрошейк (с ягодов вкус).

4. Дрехи — джинси и РСиК-тениска (и двете на Мат), кубинки (идеални за пресечен терен).

5. Други — две кутии Марлборо, запалка Зипо.

Като изключим избора ми на облекло (вдигам поглед към свъсеното небе), съм изпълнен с увереност, че мога да издържа тук с часове, ако не и дни. С други думи, Ейми няма никакъв шанс да ми се измъкне, освен ако не направи стълба от чаршафите си и други домашни уреди и не избяга през капандурата на покрива. Независимо дали й се иска или не, аз ще отвоювам свободата на словото си.

С едно прощално „Аз съм още тук“ пускам бутона на интеркома и се пльосвам на стъпалата. Усещам как нещо ми капва на носа и забелязвам, че е заваляло. Сгушвам се под козирката на вратата, измъквам единия пакет с пилешки хапки от раницата и започвам да гриза без особено въодушевление, преди да ги зарежа и да запаля цигара. Надолу по улицата камбаната на църквата започва да бие, призовавайки вярващите на утринна служба.

Кажете една молитва и за мен.

Снощи изобщо не спах. Просто лежах, вторачен в Дебелото куче, и отброявах минутите. Едва ли е нужно да споменавам, че Ейми не ми позволи да мигна. Или по-скоро липсата й. Защото очевидно я нямаше при мен. А я нямаше, защото ме мрази. И мисли, че съм гнусно нищожество. И защо не? Ако бях на нейно място, щях да мисля същото. Реверсивна психология. Как щях да се почувствам, ако тя ми кажеше, че в пияно състояние е оставила някой мъж да я докосне с език по най-съкровените места, които считам за моя територия? Ядосан? Изпълнен с ревност? Отвратен? Да, всички заедно. Но най-вече — предаден. Само дето аз не съм предал Ейми. Не съм нагласил нещата така, че да й причиня болка. Просто оплесках всичко. Не че това ме накара да се почувствам по-добре. Не. Докато лежах в мрака, лишен от възможността дори да прегърна възглавницата си за утеха, защото тя все още смърди на Маккълън, се чувствах просто съсипан. Опустошен. Сякаш някой бе разрязал сърцето ми на две.

Даже членът ми беше на същото мнение. А това никак не му е присъщо. По принцип (като изключим инцидента с Ела Трент), в добро или зло, състоянието на члена ми е безупречно. Не съм вярвал, че е способен да ме разочарова така. Но ето го и него — сгушен между краката ми като омаломощено животинче, потънало в зимен сън. Ако можеше да говори, подозирам, че щяхме да проведем следния диалог:

Джак: Какво става, приятелю?

Член: Нищо не става, в това е цялата работа.

Джак: Коя работа?

Член: Именно.

Джак: Искаш ли да споделиш с мен?

Член: Нищо не искам. Освен да умра в мир.

Джак: Значи е заради Ейми.

Член: Е, едва ли ще е заради Маккълън, нали? Не и след онази жалка имитация на свирка, която ми направи.

Джак: Дори не мога да си я спомня. Толкова зле ли беше?

Член: Ще ти го кажа така, Джак — като за свирка, тая беше пълна скръб. Стоях си аз, навит за разбиващ мокър сън. Бях стегнат и надървен като за световно. Ти и аз, в изпълнена с пара сауна. Влиза Ейми, в ученическа униформа…

Джак: Ученическа униформа ли? Че аз дори не знам как изглежда ученическата й униформа.

Член: Млъквай, Джак, и не подценявай подсъзнателното.

Джак: Разбирам. И какво се случи след това?

Член: Появи се шибаната Маккълън. Нахлува с гръм и трясък, избутва Ейми от сцената и се заема за работа.

Джак: Не звучи толкова зле. Като за мокър сън, имам предвид.

Член: Да бе, да. Това показва колко разбираш. Чуй какво ще ти каже професионалистът — никак не е забавно да караш миникола, когато си свикнал на ролс-ройс. Но въпреки това аз се задържах на висота. Окей, казах си аз, ще се справим някак си. Но, не, о, не, тук трябваше да се намесиш ти. Не стига, че ми натресе друго момиче, ами и точно когато нещата започваха да клонят към хепиенд, ти ме измъкна. Измъкна ме, Джак! Ето това ме вбеси. Толкова е… аматьорско.

Джак: Съжалявам, Член. Вече никога няма да правя така. Не може ли пак да сме приятели като в добрите стари дни.

Член: Добрите стари дни? О, да, спомням си ги. Само ти, аз, шишенце бебешко олио и „Плейбой“. Да не пропуснем, разбира се, по някое чукане за една нощ, с което ме глезеше от време на време. Бързо потапяне в триизмерния рай само за да бъда върнат към грубата действителност на другия ден. Страхотни дни, какво говориш! Така че сигурно ще ме разбереш и ще ми простиш, че не подскачам нагоре-надолу от радост при перспективите, които са се ширнали пред нас.

Джак: Казах, че съжалявам.

Член: Знам, знам. Просто тя страшно ми липсва, Джаки. Пасваше ни страхотно, да знаеш.

За първи път се налага да призная, че този път членът ми се оказа по-умен от мен.

Замислих се за съвета на Мат — да дам на Ейми малко пространство. Пространството може и да беше крайната граница, но всичко това са глупости за мухльовци. Не искам да й давам пространство, а да споделя пространството й. А що се отнася до оная щуротия, че ако обичаш някого, трябва да го пуснеш на свобода, Мат може да си я завре някъде. Че защо ми е да правя подобно нещо? Окей, признавам, че като идея това не е толкова лошо и бих могъл да го понеса, но на чисто теоретично ниво. А може би дори на практическо — ако става въпрос за канарчета или опитомени тигри. Но тук говорим за Ейми. За жената, която тъкмо осъзнах, че обичам. И така както аз виждам нещата, щом ще я пускам на свобода, нека поне да й изясня фактите. Решението, което тя взе, бе едностранчиво. Мое задължение е да възстановя демокрацията. В полета й към свободата няма да има никакъв смисъл, ако не знае, че я искам обратно. Докъде щеше да ни доведе това? Ейми — волна, но бездомна птичка, а аз — сам у дома. Естествено, че не искам да я пускам на свобода. Напротив — искам да я спечеля обратно. Дори ако трябва да се бия за нея. Цели десет рунда. Мохамед Али.

Или, другата алтернатива, като стоя пред вратата й.

В дъжда.

Умиращ за сън и от студ.

Сгушвам се по близо до бетонната стена и затварям очи.

Когато ги отварям, минава три и петнайсет. Усещам устата си сякаш е пълна с лепило за тапети. Съдейки по съставките на пилешките хапки, които са научно изброени на пакета, мога да заключа, че това е само страничен ефект от тяхната консумация.

Изправям се на крака и се разтъпквам няколко минути, за да възстановя кръвообращението си. Вдигам поглед — небето се е прояснило. Обръщам се и пак натискам бутона на интеркома. И отново никакъв ефект. Хвърлям поглед по улицата. Нищо не се е променило. Дъртакът с бутилката още е там. Прегражденията също. Устните ми неусетно се разтягат в носталгична усмивка, защото си припомням една лятна ваканция, която прекарах с група строителни работници. Поставяхме телевизионни кабели, същото, което правеха и на тази улица. Изкопавахме улеи в пътя, полагахме в тях кабелите, заравяхме, възстановявахме асфалтовата настилка и после нанасяхме с боя пътната маркировка. Усмивката ми се разлива още по-широко, защото ми хрумва една страхотна идея.

— Окей, Ейми! — провиквам се аз в интеркома. — Искаш да играем грубо, така ли? Стой и гледай, тогава!

Прекосявам улицата с решителна крачка. Дъртакът на пейката пуска бутилката в скута си и ме поздравява, радостен, че жалкият му събрат по съдба най-после се е активизирал. Отвръщам на поздрава му, защото все пак ние, мъжете, трябва да се поддържаме. Каня се да направя нещо голямо, нещо, с което силният пол като цяло ще може да се идентифицира. Ще бъда романтичен. Ще бъда печен. Ще извърша нещо, което ще накара мъжете по целия свят да позеленеят от завист, че не им достига смелост да направят.

Не ми е нужно много време да разбия ключалката на машината за нанасяне на боя, паркирана до тротоара. Няколко добре премерени удара с железния лост, който намерих в палатката на работниците, са напълно достатъчни. Най-после на свобода! Валякоподобната машинка е моя! Натискам ръчките и я придвижвам един-два метра напред. Заредена е — ивицата бяла боя, която остава след нас, ме убеждава в това. Вдигам нагоре ръчката и придвижвам машината до средата на улицата. След което се захващам за работа — да напиша съобщението, което Ейми да прочете следващия път, когато надзърне през прозореца. През ума ми минават най-различни варианти, които последователно отхвърлям:

• Ейми и Джак (твърде пубертетско)

• Обичам те (твърде очевидно)

• Вземи ме обратно (твърде лигаво)

Вместо това се спирам на класиката — реплика, която би оставила дори Сирано дьо Бержерак без думи. Внимателно придвижвам машината по улицата, изписвайки буква след буква. Хич не е лесно, защото тя е направена да чертае прави линии. Трябва да я премествам и обръщам за всяка черта на всяка следваща буква. Но любовта ми дава неизчерпаеми сили. Ръцете и краката ми не знаят умора. И двадесет минути по-късно творбата е завършена. Точно навреме. Защото боята свършва точно на последната линия на последната буква. Но на кой му пука? Нали се чете. Какво повече бих могъл да искам?

Връщам машинката на мястото й. След това пресичам улицата откъм страната на блока на Ейми, за да огледам величавото си дело. Изглежда добре. Не, направо изглежда страхотно. Истинско изкуство — нищо, че сам го казвам. И не съм единственият впечатлен от постъпката си. Намирам втори ценител в лицето на дъртака. С ъгълчето на окото си забелязвам, че за първи път откакто съм тук, той напуска сигурното убежище на пейката си. Пристъпва няколко крачки напред и с леко въртеливо движение на главата от ляво на дясно, преценява творението ми. След което се устремява към мен като пчеличка към уханно цвете. Явно е съзрял красотата на делото ми и сега иска да ме поздрави. За да не изглежда сякаш се самоизтъквам, аз оставам неподвижен и слагам безстрастно изражение на лицето си. Публиката ме очаква.

— Браво, друже! — казва той, протягайки ръка. — Аз съм Клифърд.

— Здрасти, Клифърд — поемам аз ръката му и я разтърсвам. — Е, какво мислиш?

Клифърд се вторачва за миг в асфалта с очевидно вързан от възхищение език. Мога да го разбера и да му съчувствам, защото първият сблъсък с голямото изкуство не е никак лесен. Накрая той отваря уста, за да проговори и аз си позволявам за миг да изпитам порочна гордост. Как ли ще се изрази Клифърд? Как ще успее да облече в слова емоционалния прелом, който е преживял в резултат от прочитането на моите простички думи?

Ето как:

— Да не работиш в козметичен салон, синко?

Вторачвам се смаяно в него. След това се вторачвам в полупразната бутилка уиски в ръцете му. После отново се вторачвам в него. И накрая му се ухилвам широко, за да покажа, че споделям неговата перспектива на света, което абсолютно не е вярно.

— Козметичен салон ли? Не, Клифърд.

Той ме оглежда от глава до пети, след което прави ново предположение:

— Тогава солариум?

— Какво те навежда на тази мисъл?

— Онова, дето си написал ей там, синко. Изглежда като реклама, нали? — и той дръпва здрава глътка от бутилката си. — Тен и тъй нататък. Ако не е козметичен салон, ще е солариум, а?

— Тъй е — усмихвам се аз още по-широко, защото в критични моменти като този последното нещо, което му се иска на човек, е да се изгуби в лабиринта на един пропит с алкохол мозък.

— Точно тъй, синко! — кима той по посока на творението ми. — Даже на мен ми се приисква да се попека, като го чета.

Ето сега е моментът да разреша проблема, който започва да боде съзнанието ми.

— За какво по дяволите говориш?

Той ме поглежда така, сякаш съм откачен.

— Прочети го. Хайде, иди и прочети какво си написал.

Проследявам с поглед показалеца на Клифърд и правя каквото ми казва.

— Все още не разбирам — заключавам аз.

Клифърд поклаща глава:

— Трябва да е реклама. Нали? Иначе няма никакъв смисъл.

До този миг хранех съмнения, че дъртакът страда от мозъчно разстройство, причиняващо смущения в четенето. Но колкото повече се взирам в буквите по асфалта, толкова повече осъзнавам, че не съм прав. Ами е точно обратното. Не Клифърд страда от смущения в четенето, а аз. Или по-скоро аз страдам от смущения в писането. Защото, като прочитам за пореден път творението си, виждам следното: „ИСКАМ САМО ТЕН“.

Не „ИСКАМ САМО ТЕБ“. Не грандиозният жест, който замислях. Нищо смислено дори. Първата ми реакция е да избухна в смях. Не е възможно. Просто не е възможно да объркам цяла буква. Но втората ми реакция е да се задавя от ужас. Защото Клифърд е прав — това, което съм написал, прилича на реклама на козметичен салон. Втурвам се към сбърканата буква и започвам неистово да я трия с крак, но напразно. Опитвам пак, но всичките ми усилия не оставят дори следа върху гладкото й, снежнобяло съвършенство. Смъквам се на колене започвам да я трия с ръце, но все така безрезултатно. А и в машината вече няма боя. Дори не мога да я задраскам.

Оставам като вцепенен няколко минути и се опитвам да осъзная размерите на невероятната издънка, която току-що сътворих. След това се обръщам към Клифърд и го питам:

— Нещо против да си пийна.

И без да му дам шанс да отговори, аз грабвам бутилката с уиски от ръката му и я пресушавам.