Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (21)

10
Ейми

— Дълбоко се лъжеш, ако си мислиш, че ще тръгна да обикалям клубовете с теб в събота — казвам й аз за последен път.

Устните на Ейч са плътно притиснати до гърлото на бирената бутилка и затова тя е в състояние само да ми метне отчаян поглед.

— Хич не ставам за компания. Не съм в настроение — продължавам аз, докато обирам остатъците от кърито с последния залък и бутвам хапката в устата си.

Седим на килима в дневната ми, а между нас са пръснати останките от индийската храна, която Ейч настоя да ми донесе. Тя се притеснява, че травмата от миналата седмица ще ме накара да залинея.

Ще ми се.

Ейч се оригва шумно и разкопчава горното копче на джинсите си.

— За какво си говорихме през последния един час? — пита тя, но не изчаква за отговор. — Трябва да продължиш напред. Не може да оставиш живота си в режим изчакване.

— Знам — отвръщам аз, но усещам как ме обзема смъртна умора. Облягам се назад и впервам очи в тавана.

— Нищо не знаеш. Откакто си се върнала, работиш почти денонощно…

— Защото съм на нова работа — прекъсвам я аз.

— Глупости. Опитваш се да не мислиш за Джак. Трябва да го забравиш. А най-добрият начин е като излезеш и се забавляваш. Виж, кувертите и без това са безплатни. В събота ще правят откриване на бара, ще има музика и танци. Трябва да отидем, сигурно ще е голям купон.

Сгъвам колене и ги обгръщам с ръце, докато Ейч продължава да бърбори. Направо ми прилошава. Може би защото съм натъпкана с толкова храна, колкото изяжда цяло индийско семейство за една седмица. Но може и да е онзи особен тип гадене, което изпитвам всеки път, когато се спомене името на Джак.

Не мога да обвинявам Ейч, че поема по пътя на логиката и прагматизма. Не мога да я обвинявам, че ме изкушава със светски забавления. През последната една седмица се чувствах като нещо, което бихте намерили зад печката в кухнята. И ако Ейч предпочита да се забавлява така, сякаш краят на света е току зад ъгъла, аз ще я следвам плътно. Но да отида на откриването на някакъв бар, за който тя не спира да ми надува главата от няколко дни насам?

По-скоро бих се гръмнала.

Знам, че не е хубаво да го казвам, но половината ентусиазъм на Ейч се дължи на факта, че Гев отива някъде с колеги, а тя е изпълнена с решимост да не остане по-назад от него в забавленията. Той внезапно обяви, че заминава за една седмица с колеги от фирмата. Според Ейч това било част от новата политика на компанията му за сплотяване на колектива или нещо подобно. Но мога да позная, че е доста скептично настроена. Тя смята, че съвместни игри на голф или групово плацикане в басейна са занимания за мухльовци.

Аз смятам, че Ейч ревнува.

Като резултат: от деня, в който се завърнах от ВВА (Ваканцията В Ада), Ейч се зае да ме обработва под лозунга „Силни момичета“. И макар че я обичам страшно много и ценя подкрепата й, в моменти като този ми се ще да се разкара и да ме остави на мира. Не желая да ме измъкват от лошото ми настроение. Ще ми се просто да се свия на кълбо и да умра. А Ейч просто не схваща.

Няма си и понятие.

Като за начало как може дори да й хрумне, че избягвам да мисля за Джак. Цяла седмица не правя нищо друго, освен да мисля за Джак. Всъщност съм толкова бясна, че е непрекъснато в главата ми, та се чудя дали да не постъпя в някоя болница за електрошокова терапия, която да го прогони оттам.

Мисълта за него ме държи будна по цяла нощ и отказва да си отиде дори когато съм будна. Опитах всичко, за да се отърва от нея. Хвърлих се в новата си работа като матадор на арена, но дори най-дребните и лесни задачи изискваха максимална концентрация. Защото, ако се разсеех дори за миг, мисълта ме удряше челно като бърз влак.

Също като сега.

— О, мила! — въздъхва отчаяно Ейч, протяга се и ме хваща за ръката. — Престани.

— Извинявай. Просто не знам… — преглъщам аз сълзите, които напират да избликнат като пълноводна река. Откъде идват изобщо? Ето това искам да знам. Не е възможно нормално човешко същество да съдържа толкова излишна вода в организма си.

— Слушай! Точно затова трябва да имаме планове за събота. Не можеш да седиш цял уикенд вкъщи и да цивриш.

— Мога — изхълцвам аз и губя контрол над слъзните си жлези.

— Трябва да излизаш повече.

— Млъквай!

Тя въздъхва загрижено:

— Сигурна съм, че Джак не страда толкова.

Ейч пак е надянала маската на войната. Фактът, че приема поведението на Джак като лична обида, само ме кара да се радвам, че никога не го е срещала. Сигурна съм, че ако случайно се сблъскат на обществено място, тя ще го удуши с гарота. Направо си представям статията в таблоидите:

МЪЖ НАПАДНАТ И ПРЕБИТ НА ОПАШКА В СУПЕРМАРКЕТ

„Двадесет и седем годишният художник Джак Роситър бе жестоко пребит с пакет замразен грах в супермаркета «Теско» по-рано през деня. Нападателят му, Хелън Марчмънт, отхвърли обвинението във временна невменяемост и отказа да се разкае за бруталното си поведение. «Той си го заслужава», крещеше тя пред шокираните клиенти на супермаркета, докато служители от охраната я извличаха по посока на районното полицейско управление. Роситър бе приет за лечение в болницата и бе изписан след двучасова операция за премахване на зърно грах, попаднало в организма му вследствие от побоя. Лекарите заявиха, че няма опасност за живота му, но психологическата травма ще изисква специализирано лечение. Но след публичното изявление на Хелън Марчмънт, гневни тълпи, въоръжени с широк спектър замразени зарзавати, се събраха пред любовното гнездо на Роситър и се наложи намеса на полицията, за да бъдат те разпръснати…“

Кимвам и си издухвам носа, докато Ейч изпусне малко пара. Защото не искам да признавам пред нея, но съм сигурна, че Джак страда точно толкова, колкото и аз. А може би и десет пъти повече. И въпреки факта, че той ме нарани по-силно, отколкото дори съм си представяла, че е възможно, мисълта, че и той страда, ме прави още по-нещастна.

Еманципираната, освободена жена на деветдесетте? Едва ли.

— Не искам да говоря за Джак — заявявам аз. — Да сменим темата.

Но Ейч не е приключила да проветрява мнението си по въпроса.

— Не е като да се е скъсал да ти тропа по вратата и да иска прошка, нали — изтъква тя многозначително.

— Не, но…

— Обадил ти се е няколко пъти, а после какво? Нищо. Отказал се е. Разби сърцето ти и очевидно дори не му пука. По моите правила всичко е въпрос на уважение, а честно казано в поведението му няма нищо достойно за уважение.

Клюмвам мълчаливо. Тя е права. Не мога да й противопоставя логични аргументи, но въпреки това изпитвам желание да го защитя. Това не убягва на Ейч.

— Ало! Ейми! Той ти изневери.

— Не е спал с нея.

— О, значи това оправя всичко, така ли? И сега го искаш обратно?

Потривам слепоочия. Как да отговоря на такъв въпрос. Защото сърцето ми крещи неистово: „ДА!“. Разбира се, че го искам обратно. През тази една седмица преминах през целия спектър от емоции — от убийствена ярост, през гняв, до пълно отчаяние, но истината е, че ми липсва. И го обичам.

Поправка.

Обичах го.

Но въпреки това го искам обратно. Но искам онзи Джак, с когото правих любов на плажа. Искам онзи Джак, който ме държеше в прегръдките си цяла нощ. Искам онзи Джак, който ме караше да се смея и превръщаше света в прекрасно място.

Но не, не искам онзи Джак, който е способен да спи със Сали Маккълън и, което е по-лошо, да ме лъже в продължение на цяла седмица.

Ето в това е проблемът.

Защото и двамата Джак са всъщност една и съща личност.

Ейч свъсва чело.

— Ако го е направил веднъж, значи ще го направи пак — предупреждава ме тя. — Мъжете като него са такива.

— Знам.

По всичко личи, че сега ще започне да ми набива в главата поредния житейски урок в стил: „Ако искаш връзка с мъж, на когото нямаш доверие, тогава давай. Но не идвай да ми плачеш на рамото, когато всичко се обърка“. И съм познала.

— Не искам това. Знаеш много добре.

— Доверието е най-важното нещо в една връзка — продължава с пълна пара Ейч. — А Джак показа, че не го заслужава. Знам, че е трудно да го приемеш, но с времето болката ще отшуми.

— Мислиш ли?

— Сигурна съм.

— Тогава защо се чувствам толкова объркана?

— Защото мислиш, че Джак ти липсва. Но всъщност ти липсва само онова, което той символизира — сигурност, уют и тъй нататък.

— О — промърморвам аз. Чувствам се сякаш Ейч току-що ми е обяснила отговора на задача по математика, а аз все още не схващам. Става много досадна, когато я обземе страстта по психотерапия, а по всичко личи, че най-страшното тепърва предстои.

Ейч се изправя, хваща ме за ръцете и ме издърпва да стана.

— Какво правиш? — протестирам аз, но без полза. Тя ме завлича в банята и включва осветлението.

— Ето — казва Ейч със скръстени ръце и кимва към огледалните врати на шкафчето над мивката. — Какво виждаш?

Виждам отраженията на нас двете. Моето е с подпухнали очи и общия изглед на нещо, което котката е изровила в градината и дълго е влачила, преди да донесе. Освен това имам пъпка с размера на олимпийски басейн точно на брадичката си.

— Ейч, това е тъпо — простенвам аз.

— Не, не е.

Завъртам очи отчаяно и поглеждам отражението й в огледалото.

— Какво искаш да кажеш?

Но Ейч тотално ме пренебрегва и подхваща:

— Запознай се с Ейми Кросби. Момичето, което обича да го мачкат и настъпват, защото е прекалено слабоволево, за да отстоява себе си. Това е момичето, готово да поддържа връзка с лъжливо, измамно копеле, което не би й признало, че я обича, което я води на ваканция и едва не я убива, преди да се разтовари от угризенията на съвестта си…

— Стига! — прекъсвам я аз, усещайки, че пак ми кипва. — Нали го зарязах?

— Именно.

Взираме се една в друга в продължение на няколко дълги секунди. Опитвам се да се върна мислено към ваканцията, но Джак е успял да ми открадне всички хубави спомени, защото онова, което стори, се превърна в пълно отрицание на най-прекрасната седмица в живота ми. А най-лошото от всичко е, че аз дори не подозирах. Бях такава влюбена гъска, че даже не ми хрумна, че той носи бомба, която ще взриви връзката ни. Най-накрая схващам какво се опитва да ми каже Ейч.

— Права си.

— Той не те заслужава.

Въздъхвам и поклащам глава:

— Така е.

Ейч ме прегръща силно и продължително, а после ме пуска и двете се връщаме в дневната, където тя събира кутиите от индийската храна и ги струпва в ъгъла на кухнята.

— Толкоз. Приключихме. И да не виждам никакви трагични физиономии повече! — обявява Ейч, слага компактдиск в уредбата и надува звука.

— „Преди се боях, дори се чувствах ужасена“ — запява тя и си криви лицето, подражавайки на Том Джонс.

Знае, че терапията й е подействала, но за всеки случай прави онова, което е като балсама след операцията в такива случаи — кара ме да се смея.

— „Прекарах толкова нощи, потънала в самосъжаление“ — включвам се аз, изпълнена с обич към нея. Ейч скача на кушетката и ме издърпва горе. Пищим и крещим, заглушавайки Глория Гейнър и същевременно се кълчим в странен танц.

— „Сега се махай! Излез през вратата и повече не се връщай! Вече не си желан тук!“

— „Не беше ли онзи, който се опита да ме нарани с лъжите си?“ — удрям се аз по гърдите. „Е, видя ли ме да рухвам? Видя ли ме да легна да умирам?“

Крещим с все сили припева „Аз ще оцелея“ и затова в първия момент не осъзнавам, че интеркомът бръмчи с бясна сила. Скачам от кушетката и намалявам звука. Цялата съм вир-вода.

— Чу ли да се звъни? — питам Ейч, втурвайки се към интеркома.

— Не.

Викам пробно няколко пъти „Кой е? Кой е?“, но отговор няма, затова слизам до входната врата да проверя. Отварям я, останала без дъх. Озъртам се, но на улицата няма жива душа. Чак когато влизам обратно и затварям вратата, забелязвам плика на изтривалката.

Връщам се обратно в апартамента с разтуптяно сърце.

— Кой беше? — пита ме Ейч разтревожено и спира музиката. Внезапно ни обгръща странна тишина.

— Писмо. От Джак.

Погледът ми скача от плика на Ейч и обратно, а ръцете ми треперят. Разчитай на Джак да провали всичко точно когато бях започнала да се чувствам като нормално човешко същество.

— Той ли ти го даде?

— Не, беше на изтривалката.

Ейч застава до мен и двете се взираме продължително в плика. На него пише:

„Е. Кросби. Последният етаж.“

Почеркът е на Джак.

Е. Кросби.

Не Ейми Кросби.

Или просто Ейми.

Е. Кросби — може да е всяка Кросби.

Даже банкерът ми съумява да адресира служебните писма до мен като Е. Л. Кросби. Ейми Лорън. (Когато съм се родила, татко е бил малко обсебен от Лорън Вайкал.)

Взирам се в писмото и се опитвам да си представя какво пише вътре. Преобръщам плика в ръцете си. Никакви издайнически следи относно съдържанието. Помирисвам го. Никаква миризма, нито дори полъх от афтършейв.

— Ще го прочетеш ли? — пита Ейч.

— Не знам.

Така е. Не знам какво да сторя. Не съм сигурна дали съм в състояние да чуя онова, което Джак има да ми каже. Вероятно само ще ме накара да се почувствам още по-зле. Не мисля, че ще понеса да разбера, че според него съм взела правилното решение. Не искам да знам, ако е решил да продължи да се вижда със Сали. Не ми трябва да научавам гнусните подробности от приключението му с нея.

Ейч ме докосва по ръката.

— Помисли си внимателно. Възможно ли е той да има да каже нещо, което ще те накара да се почувстваш по-добре?

Да, има едно нещо, което Джак може да каже и което ще ме накара да се почувствам по-добре, но то е абсолютно невъзможно: „Ейми, мила, аз те излъгах… Нищо не се е случило между мен и Сали… Просто се пошегувах“.

— Не — отвръщам решително аз. — Пък и ако има да ми казва нещо, по-добре да ми го каже в очите.

Предпочитам да пренебрегна факта, че не съм дала на Джак шанс дори да ми види очите. Кой го интересуват подробностите. Важни са принципите.

— Добре тогава! — потрива ръце Ейч. — Време е да го прогоним, веднъж и завинаги. Хайде, донеси бирите. Ще ми е нужна помощта ти.

Тя измъква писмото от ръката ми и се отправя с бойна стъпка към кухнята. Застава пред мивката и надява гумените ми ръкавици като хирург пред операция.

— Сестра, тиган!

Откачам тигана от куката и го поставям в протегнатата й ръка. Ейч дори не ме поглежда.

— Гориво за запалки!

Смъква го сама от рафта над мивката, а аз започвам да се кикотя, отначало тихичко, но постепенно все по-шумно и по-шумно. Ейч пуска писмото от Джак в тигана и ми мята кос поглед, а очите й проблясват пакостливо.

Кимвам й окуражително.

Тя отвърта капака на пластмасовата тубичка и излива съдържанието й върху белия плик.

— Кибрит!

Подавам й кутийката. Чувствам се все едно сме Телма и Луиз. Ейч пали една клечка и я пуска в тигана с драматичен жест. Писмото на Джак избухва в пламъци. И двете се дръпваме стреснато и се вкопчваме една в друга.

— Не мога да повярвам, че го направи! — поемам си шумно дъх аз.

— Вече е вън от живота ти. Завинаги — вдига бутилката бира тя и я чуква лекичко в моята. — Наздраве!

— Наздраве! — отвръщам аз, но съвсем не се чувствам толкова щастлива, колкото се напъвам да изглеждам. Въпреки магьосническите ритуали мислите ми все още подскачат като топче за пинг-понг между твърдата феминистка Ейми и девойката в кула от слонова кост Ейми.

Феминистката: Аз съм силна жена. Аз съм свободна и независима. Нямам нужда от Джак Роситър. Той е история.

Девойката: Джак е бил тук преди малко. Пристъпил е на изтривалката ми. Дишал е един и същ въздух с мен.

Феминистката: И преди съм била сама. Ще се справя. Имам си стандарт, а Джак Роситър не се класира в него.

Девойката: Той ми липсва. Дали и аз му липсвам? Какво ли пишеше в писмото?

Феминистката: Позволил е на оная кучка Сали Маккълън да му направи свирка. Нужно ли е да говорим повече? Няма как да излезе чист от цялата история, дори да се е превърнал в поет лауреат.

— Радвам се, че го направихме.

И все пак, по-късно, когато Ейч си отива, а аз си мия зъбите в банята, съвсем не изпитвам радост. Отивам в кухнята и вдигам овъглените късчета хартия от тигана.

Защо постъпихме толкова прибързано? Искам да знам какво е написал Джак. Искам да чуя обяснението му. Искам гласът му да изпълни тишината, обгърнала дома ми, колкото й да ме боли. Част от мен знае, че това е проява на слабост, но инстинктите ми надделяват над благоразумието.

За първи път, откакто се върнах от Гърция, правя това, което се заклех да не правя никога. Вдигам телефона и се свързвам с оператора. Научавам, че ако не искате някой да проследи обаждането, трябва да наберете сто четиридесет и едно преди номера. Правя го и набирам номера на Джак. Не знам какво ще кажа. Не знам как ще му обясня, че съм изгорила писмото. Просто искам да чуя гласа му.

Той вдига още след първото позвъняване и, точно както очаквах, сърцето ми прави салтомортале.

— Ало?

Гласът му звучи подозрително нормално. Не се задавя в ридания. Пълно отсъствие на симптоми на нервна криза. А това че вдига при първото позвъняване, а не изчаква включването на секретаря, както преди, може би значи, че очаква някой да му се обади. Следва кратка пауза, след която Джак пита тихо:

— Ти ли си?

Ти ли? Кой, по дяволите, е този ти?

Толкова съм шокирана, че ми трябват няколко секунди, за да осъзная, че ти сигурно съм аз. А ако това е така, как смее той да звучи толкова самодоволен? За кой се мисли? Да не би да смята, че като ми остави писмо на изтривалката, ще оправи всичко? Че ще счупя телефона да му звъня? Че ще му простя, просто ей така? Е, не е познал. Чак тогава си спомням, че устата ми е пълна с пяна от пастата за зъби и издавам странен гъргорещ звук, преди да затръшна телефона. Поне няма как да разбере, че съм била аз.

Да благодарим на бога за технологичния напредък.

 

 

Гримът не действа.

Петък сутрин. Нанесла съм толкова много фондьотен под очите и по носа си, че приличам на индиански вожд, но торбичките под очите ми все още висят на всеобозрение. Защо вече не мога да спя? Не е честно. Преди заспивах само при вида на възглавница. Всичко е заради проклетия Джак. Ако шибаното безсъние продължи, ще се наложи да започна да взимам валиум.

Смръщвам се на отражението си в огледалото. Няма смисъл. Вече изглеждам като момиче от плакат „Не на наркотиците“.

Намирам си ключовете и тъкмо вече съм на вратата, на път за работа, когато се обажда мама.

— Миличка, как си? — пита тя и по гласа й познавам, че се очаква с нетърпение поредната сутрешна серия на „Дъщери в любовна криза“, сапунената опера по истински случай. Знам, че прави това с добри намерения, но въпреки това се изнервям. Потривам отчаяно слепоочия и се проклинам за глупостта си. Сигурна бях, че ще стане точно така. Не трябваше да търча вкъщи директно от летището миналата седмица, все едно съм някоя хормонално небалансирана тийнейджърка. Разбира се, тогава това ми се видя най-добрият вариант. След като напуснах Джак, родният дом беше единственото място, където исках да бъда. Няма по-уютно място за изплакване на мъките от майчиния скут.

А моята родителка моментално се издигна на висотата на положението и срещна предизвикателството с достойнство.

Позволих й да ми направи горещ шоколад и да ме сложи да си легна в старото ми легло, приспивайки ме с вече изтъркания монолог какви ужасни същества са мъжете. В неделя ме остави да си поспя до късно, сервира ми закуска в леглото, изпра ми дрехите и прекара остатъка от деня в ударно оказване на морална подкрепа. Накрая отчаяно копнеех просто да се измъкна. Докато се прибера вкъщи в неделя вечер, вече бях в състояние отново да погледна живота в очите.

И колкото и да я обичам за това, което прави за мен, ми се ще да не й бях давала достъп до емоционалната ми криза. Вече съм на двадесет и пет — достатъчно голяма, за да се справям сама с проблемите си.

— Добре съм — отвръщам аз. — Честно.

— Сигурна ли си? Може да се прибереш вкъщи за уикенда, ако искаш.

— Няма да стане, мамо. Трябва да свърша някои работи тук.

Тя не ме слуша.

— Защо не хванеш влака след работа днес и не дойдеш? Ще сготвя любимото ти ядене за вечеря.

По това разбирам, че вече е планирала всичко. Затварям очи и призовавам силите си да не избухна. Нямам нужда майка ми да ме обгръща със загрижеността си. Не познавам нищо по-оковаващо. Направо ме хваща клаустрофобия. Освен това приключих със страданията си, нали?

Въпреки това не бива да се държа лошо с нея. За момента всичко между нас върви като по масло и откакто започнах работа, тя спря да ми трие сол на главата. Не искам сега да проваля всичко, като изпадна в детински пристъп на раздразнителност, нали?

— Съжалявам, но не мога. Обещах на Ейч да изляза с нея утре вечер. Мисля, че ще ми се отрази добре да се позабавлявам малко.

Сама се изненадвам на убедеността, с която го казвам. Мислех да бия отбой пред Ейч, но в светлината на плановете на мама, нейното предложение ми се вижда направо страхотно.

— Сигурна ли си, миличка?

— Абсолютно. Благодаря все пак. Ти си страхотна — добавям аз.

— Нали за това са майките — отвръща тя бодро, но по гласа й познавам, че съм я убедила и вече съм в безопасност.

Пфуй!

Заключвам вратата и на площадката се сблъсквам с Пеги, моята съседка. Пеги тежи поне сто и петдесет кила и страда от неудържима страст да наднича през прозореца. Имам чувството, че откакто живея тук, се опитва да ме хване в някое провинение и сега по радостното й изражение съдя, че най-после май е успяла.

— Какво стана с онзи откачения, мила? Идвал ли е пак да те безпокои?

— Кой откачен?

— Онзи дето вися пред входа цяла неделя.

— А??? — изпадам в почуда аз.

— Изглеждаше ужасно — продължава тя, приглаждайки рядката си синкава коса. — Вир-вода. Звънеше ти отдолу и крещеше нещо по интеркома. Казах на Алф, че трябва да направим нещо. Не може някаква откачалка да виси пред входа цял ден и да безпокои живущите. Но Алф не си мръдна пръста. Цял ден зяпа билярд по телевизията.

Сега вече съм запозната и със зрителските навици на Алф.

Чудничко.

— Нищо не съм чула — опитвам се да се промъкна покрай нея аз.

Но Пеги не е приключила.

— Сигурно е сбъркал адреса тогава. Пък и онези графити. Наумила съм си да се оплача в общината. А беше толкова спокоен квартал.

Усмихвам й се без капка съчувствие. Сигурно говори за оная безсмислица, която някаква откачалка е надраскала по асфалта с бяла боя.

— Днешната младеж, а, Пеги? — коментирам аз, търсейки пролука да се измъкна.

Но на път за работа новата информация ме кара да се замисля.

Ами ако Джак е висял цяла неделя пред къщи и е викал в интеркома? Въпреки цялата ми решителност, започва да ме обзема чувство за вина. Спомням си какъв шут му теглих в топките. Спомням си израненото му лице и как отказах да разговарям с него в самолета. Спомням си как изтрих всичките му съобщения от телефонния си секретар и — върховното отмъщение — как се обадих на телефонната компания да блокира всяко обаждане от неговия номер. А после се сещам за снощната сцена в кухнята и как изгорихме писмото му.

Но когато се замислям за гласа му по телефона и онова, което каза Ейч, угризенията ми изчезват яко дим. Дори в писмото Джак да се кълне в безсмъртна любов, как да съм сигурна, че мога да му вярвам, след онова, което стори?

Вече е късно.

Твърде късно.

Но когато влизам в офиса, все още се чувствам леко объркана и разстроена. Защо всичко трябва да бъде толкова сложно? Не може ли животът да бъде прост?

Не, защото на теория всичко е много лесно.

На теория можеш да разделиш живота си на три категории — кариера, любовен живот и живот по принцип (като третата включва дома, приятелите и тъй нататък). Големият проблем е, че е невъзможно и трите да съжителстват хармонично. В най-добрия случай работят две от трите. Жонглиране. Докато бях с Джак, любовният живот и животът по принцип се развиваха като по масло, а кариерата беше пълна скръб. Сега кариерата е супер, с живота по принцип нямам проблеми, но любовният ми живот сдаде багажа.

Кога най-после ще успея да задържа всички топки във въздуха.

Започвам да се чувствам по-добре едва когато сядам зад бюрото си. Обичам тази работа. Джулс не ми виси на главата, което си е голямо облекчение. Дава ми шанс сама да открия мястото си. Тази сутрин имам оперативка с него. Беше ме помолил да изложа идеите си писмено и сега, когато редактирам за последно доклада си, ме изпълва чувство на задоволство от добре свършената работа. Това е първата задача, която изпълнявам като истински и пълноправен служител, а не временен заместник.

Най-сетне.

Вече съм постоянна.

И ще се задържа тук.

(Стискам палци и Джулс да е на същото мнение.)

Така съм се потопила в работа, че не забелязвам, че Джени стои до бюрото ми. Този уикенд ще ходи на някакъв маскен бал и сега се е издокарала в костюма, който Сам специално й уши. Нахлузила е нелепа перука в стил Клеопатра и секси дантелено боди.

— Как изглеждам? — завърта се тя кокетно, докато аз примирам от смях.

— Невероятно. Със сигурност ще ти излезе късметът.

Забелязвам, че фотоапаратът ми е на бюрото и посягам да го взема.

— Стой така!

Джени позира за снимка. Щраквам четири кадъра и филмът свършва. Докато се пренавива, тя сваля перуката и разрошва косата си. След което се настанява на ръба на бюрото и се навежда напред с конспираторска физиономия.

— Хвърлила съм око на един двайсет и три годишен сладур — прошепва Джени и завърта комично очи. — Досущ като Леонардо ди Каприо. Мисля, че няма да мога да му устоя.

— Ужасна си — кикотя се аз.

— Такава съм си, такава и ще си остана — ухилва се тя и ме поглежда внимателно. — Как си днес? Някакво подобрение?

Сам и Джени се държаха страхотно с мен тази седмица. Вероятно не бе никак професионално да им разкажа всичко за Джак още на първия си работен ден, но те изглежда нямаха нищо против. Вместо това се засуетиха загрижено край мен и направиха всичко възможно да ме развеселят. Анди ни лепна прякора „Вещиците от Ийстуик“ и всеки път като се връщаме от пушпауза, се развиква:

— Спасявайте се кой как може, момчета! Вещиците идат да ви отрежат топките.

На което ние отвръщаме с демоничен смях, но е забавно, особено след като Сам си пада по него.

Изваждам филма от фотоапарата и поглеждам Джени.

— Снощи ми донесе писмо.

Тя прави гримаса:

— И?

— Изгорих го, без дори да го прочета.

— Браво на моето момиче! — вдига ръка да ме поздрави тя. — Знаех, че ще ти дойде умът в главата. Няма смисъл да си разбиваш сърцето на тази възраст, когато пред теб е целият живот да се забавляваш.

— Не се тревожи, научих си урока. Утре излизам с една приятелка.

— Това е най-доброто, което можеш да направиш — кимва Джени. — Запомни само едно — никакви компромиси.

Ето затова се възхищавам от Джени. Защото не й пука от нищо. Защото прави каквото си иска и е силна и решителна. Може да е нагазила сериозно в трийсетте, но няма да я чуете да се оплаква, че няма мъж в живота си или да се паникьосва за биологичния си часовник. А ако тя се справя толкова добре, защо да не мога и аз.

Аз също мога да бъда Джени.

В офиса цари предпразнична петъчна атмосфера. За първи път откакто се прибрах от Гърция, се чувствам добре.

В единайсет и половина Джулс ме повиква в кабинета си. Обсъждаме работата, която съм свършила и доклада ми и той изглежда доста доволен. Обяснява ми плановете си за бъдещето на „Фрайърс“ и аз усещам как ме обзема увереност, защото някои от идеите ми се покриват с неговите.

Перспективите определено са много добри.

— Хайде да отидем да хапнем — казва Джулс накрая. — Умирам от глад.

Тъкмо си отварям устата да се съглася, когато се обажда Ан, съпругата му. Започвам да си събирам нещата от масата.

— Не мога — казва Джулс в слушалката. — Ще водя новата си секретарка на обяд. Окей, ще се видим по-късно. Обичам те.

Защо не мога да намеря някой като него? Някой, който не се бои от чувствата си, някой почтен и искрен? Трябва да съществуват и такива мъже, нали? Джулс е живото доказателство за това. Къде са те, тогава?

Женени, ето къде.

Все още размишлявам над това, когато се настаняваме на масата в моден ресторант в Сохо. Главният келнер ще си изпочупи краката от бързане да ни сервира.

— А-а, мистър Гелър. Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — прелива от любезност той.

Джулс ми се усмихва:

— Мисля, че две чаши шампанско ще ни дойдат добре, Том.

— Какво празнуваме? — питам аз.

— Това, че оцеляхме през първата седмица.

Когато шампанското пристига, Джулс се отпуска назад в стола си и ме поглежда проницателно:

— Е, как е?

— Страхотно — отвръщам аз. — Работата наистина ми доставя удоволствие.

Той разстила салфетката в скута си.

— Зарежи тия глупости, Ейми. Наблюдавам те цяла седмица.

Зяпвам смаяно.

— Не се притеснявай. Това не е критика. Свърши страхотна работа. Просто се притеснявам за теб, това е всичко.

Не мога да повярвам на ушите си. Полагах неимоверни усилия да бъда весела и бодра пред него.

— Достатъчно съм се напатил, за да позная кога някой страда от разбито сърце. Искаш ли да си поговорим за това.

— Толкова ли е очевидно?

— Боя се, че да. Може и да съм в състояние да ти помогна, знае ли човек.

Но аз поклащам глава със съмнение. Той ми е шеф, а не психотерапевт. Пък и е мъж, как би могъл да ме разбере?

— Едва ли искаш да чуеш за това.

— Пробвай ме.

Очевидно е искрено загрижен и заслужава поне обяснение. Поемам си дълбоко дъх и му разказвам за Джак, за ваканцията и как се чувствам оттогава. Опитвам се да омаловажа нещата, но когато Джулс започва да ми задава въпроси, аз установявам с почуда, че му разкривам всички най-ужасни подробности.

— Кое те измъчва повече — това, че ти е изневерил, или това, че не ти е казал?

— Не съм сигурна. Знам само, че като скри от мен истината, той обезсмисли цялата ни връзка.

— Но нали накрая ти е казал? Според мен за това се иска много смелост.

Трябваше да се сетя. Типичната мъжка реакция. Не искам да слушам колко смел е Джак. Защото според мен това съвсем не е вярно.

Пристигат ордьоврите ни.

— И аз веднъж имах връзка с една жена — казва след малко Джулс.

Едва не се задавям. Не и той! Не и примерът за влюбен съпруг Джулс! Не и човекът, който не се стеснява да каже на жена си по служебния телефон и в присъствието на секретарката си, че я обича! Не, не искам да го повярвам!

— Ан знае за това.

— Ти си й казал? — питам с неверие аз.

— Естествено.

— Ама как…? — започвам, но после се овладявам. — Не е нужно да ми разказваш.

— И това, което аз направих, е много по-лошо от стореното от Джак. Защото аз спах с тази жена цели шест седмици и после ми бяха нужни още шест седмици да събера кураж да призная на Ан.

— Защо не го скри от нея?

— Защото тя подозираше. Защото осъзнах, че скривайки истината от нея, аз я лишавам от уважението, което заслужава. А това е много по-лошо от изневярата. Ан ми се довери, затова аз трябваше да й отговоря с доверие.

— Но това не я ли разстрои ужасно?

— Разбира се, но освен това осъзна, че съм рискувал всичко, за да й призная. Знаеше, че мога да загубя всичко — нея, децата, дома ни. Но знаеше още, че това е последното нещо, което искам.

— Как се чувстваше ти?

— Съсипан. Не можех да повярвам, че съм в състояние да я нараня така и че съм бил толкова глупав, че да започвам връзка с друга жена.

— И какво стана?

— Оправихме нещата. Разбира се, нужно бе доста време, но сега отношенията ни са много по-стабилни и дълбоки. Най-същественото при истината е, че с нея не може да се спори. А ако се доверяваш на някого толкова, че да му признаеш истината дори за такива неща, независимо колко ти е тежко, значи наистина го обичаш.

Искам да го попитам дали според него Джак ми е казал за Сали, защото ме обича, но се спирам овреме. Джулс не познава Джак и каквото и да каже, то ще е само предположение.

— Струва ми се, че си се отнесла доста сурово с него — казва тихо Джулс.

Стисвам устни и го поглеждам в очите.

— Трябваше поне да прочетеш писмото и да видиш какво има да ти каже. Съмнявам се, че има друго извинение, освен че е мъж, но можеше да чуеш и неговата страна на историята.

— Но как бих могла да му се доверя отново?

— Защо не? Той вече ти е казал най-лошото.

— Но ако е чак такъв мъж, няма ли да го направи отново?

Думите ми карат Джулс да се разсмее.

— Може и да му се прище, но смисълът на любовта е, че тя е не само секс. И следващия път ще се замисли дали наистина си струва.

— Какво искаш да кажеш? Ще изневериш ли пак на жена си?

— Не — отвръща той. — Но не съжалявам за това, което сторих. То ме накара да осъзная ясно чувствата си. Освен това разбрах, че човек трябва да се бори за връзката си.

Оставям ножа и вилицата си в чинията. Чувствам се объркана.

— Много е просто — казва Джулс, сякаш чете мислите ми. — Обичаш ли го?

— Но…

— Ако го обичаш, трябва да приемеш факта, че той е просто човешко същество. Съжалявам, Ейми, но това е животът. Не е като във филмите.

 

 

Прибирам се вкъщи, нареждам покупките в хладилника и се въоръжавам със смелост да отворя плика с проявените снимки. Джени занесе лентата до фотото през обедната почивка и цял следобед се изкушавах да ги погледна. Но сега ми е нужна чаша вино, преди да събера кураж. Взимам твърдото решение да не плача.

Но още в мига, в който отварям плика, усещам, че сълзите ми напират. Разглеждам снимките в странен унес. Някак си не ми се виждат съвсем истински. Ето го Джак на мотоциклета, ето ме мен, потънала в сън на плажа. Поемам дълбоко дъх, преди да продължа, но всяка снимка забива ножа все по-дълбоко и по-дълбоко в разбитото ми сърце.

Почти приключвам и съм готова да се поздравя за проявената смелост, когато стигам до няколко кадъра на двама ни заедно. И тогава осъзнавам истината. Защото на снимките ние сме заедно.

Наистина заедно.

Сякаш това ще продължи вечно.

Стоим пред таверната, Джак ме е прегърнал с едната ръка, а с другата държи фотоапарата. Не вярвах, че тези снимки ще станат, но са излезли наистина хубаво. И сърцето ме заболява да ги гледам, защото Джак се взира в очите ми, а аз го зяпам влюбено. Той се усмихва и устните ни ще се слеят всеки момент. Не мога повече. Усещам как ръката му ме притиска. Усещам уханието на кожата му. И обещанието, което си дадох, отива по дяволите.

Ниагарският водопад пасти да яде.

Плача до пълна изнемога и сигурно съм заспала, защото ме събужда звъненето на телефона. В това замаяно състояние първата мисъл, която ми хрумва, е, че сигурно е Джак, но греша. Нейтън е. И звучи доста надрусан.

В продължение на половин час ми разказва как е зарязал испанката в полза на аржентинска състезателка по поло, след което свалил момиче от Глазгоу и чак тогава загрява, че май му се налага да се труди и за двама ни в този разговор. Сигурно си мисли, че още съм ядосана, дето ме е зарязал миналия път, и започва да се извинява многословно за поведението си.

— Няма проблеми — прекъсвам го аз.

— Върха.

Облекчението му, че се е отървал толкова леко, е очевидно.

— А как е твоят влюбен младеж?

— Разделихме се.

Следва неколкосекундна пауза.

— Мамка му! Много кофти.

Запазвам мълчание. Явно новината направо му разбива сърцето.

— Но погледни на нещата откъм добрата им страна…

— А именно? — прекъсвам го аз рязко.

— Не беше твой тип.

Хрумва ми, че Нейтън не би познал моя тип, дори ако се сблъска с него и той го фрасне по мутрата. Всъщност Нейтън изобщо вече не знае какво искам аз. Дори не би се сетил да попита. Защото през времето, което не сме се виждали, той се е променил. Но, всъщност винаги си е бил същото арогантно копеле. Аз съм тази, която се е променила. И колкото да не ми се иска да го призная, променила съм се благодарение на Джак.

— Откъде знаеш? Че ти дори не говори с него — подхващам го аз.

— Нямахме какво да си кажем — опитва се да се защити той.

— И кой реши така?

— Хей, не си го изкарвай на мен. Съжалявам, окей?

— Няма значение.

— Явно моментът не е подходящ. Ще ти се обадя друг път.

Следва дълга пауза, преди той да затвори. Така поне ми спестява усилието да го пратя на майната му.

Защото направо съм бясна. Как смее Нейтън да съди Джак? Какво знае той? Всичко е заради него! Ако не се бе държал толкова грубо, Джак нямаше да ме ревнува. А ако не ме беше ревнувал, нямаше да спи със Сали.

Но и това не е извинение.

Мъже. Бррррр.

Всичките са такива неандерталци. Еволюцията очевидно ги е подминала с презрение. Мислят само за оная си работа и за егото си. Не че има особена разлика между двете.

Поклащам смаяно глава. Как може да съм била толкова глупава? Макар че мога да видя Нейтън с очите на Джак, това дори за миг не го оправдава. Всичките са еднакви. Нейтън, Джак, даже и Джулс.

На какво да се надявам?

Отварям бутилка вино и отпивам мощна глътка. След това подпирам лакти на коленете и заравям пръсти в косата си. На килима лежи снимката на Джак, подпрян на мотоциклета. Вдигам я и се взирам в лицето му.

Нищо чудно, че изглежда толкова щастлив.

— Колко време си го планирал, Джак? Сигурно откакто точиш лиги по нея, уж в името на изкуството? Сигурно през цялото време си се надявал да я изчукаш, нали? — питам аз.

Усмивката му не трепва.

Отпивам пак от виното.

— И какво се случи онази нощ? Хайде, разправяй, много ми е интересно. Поканил си я, нали, защото знаеше, че ще съм с Нейтън? Какво направи? Сготви ли й? Бъбрихте ли си? Замая ли й главата с вино? Държа ли я за ръката през масата? Взира ли се в бездънно сините й очи? Какво й каза? Не, не, почакай, ще се сетя сама.

Още вино.

— „Ти си толкова красива. Толкова невероятна. Имаш най-прекрасната усмивка.“ Това ли беше, Джак? Казали й всички онези неща, които казваше на мен, просто защото ти се е искало да я изчукаш? Защото си мъж и ти се е щяло да си завреш оная работа някъде. Затова ли?

Същата усмивка.

— И какво направи тя? Спъна се и падна върху оная ти работа?

Снимката потрепва в ръката ми. Взирам се внимателно в устните на Джак.

— Какво усети, като я целуна? Защото предполагам, че си я целунал. И какво направи после? Върза си ръцете зад гърба, може би? Да не би по някаква случайност да си я прегръщал и да си целувал всички онези части, които тъй талантливо си увековечил на платното? Не, ти не би направил такова нещо, нали, Джак? Защото никога не си се хвалил, че да удовлетвориш жената е също толкова важно, колкото да удовлетвориш себе си.

Усещам, че сърцето ми се е качило в гърлото и не мога да си поема дъх. Втренчвам се в снимката и ми се завива свят.

— Как беше тя, Джак? На какво миришеше кожата й? Какъв вкус имаше? Ти сравнявали ни, а, Джаки? Мислеше ли си за нея, когато ме държа в прегръдките си няколко часа по-късно, а?

От очите ми избликват сълзи и аз ги отривам яростно. Довършвам бутилката на един дъх и се изправям. Подът под краката ми се разклаща.

— Но аз не бива да тревожа хубавата си малка главица с това, нали? Защото не се брои за изневяра. Не си спал с нея, нали така? Ама колко съм глупава да се тревожа, а?

Същата усмивка.

— Ти, КОПЕЛЕ МРЪСНО!

Разкъсвам със замах снимката и я хвърлям на земята. След това накъсвам на ситни парченца всички останали снимки и ги пускам в кофата.

Това е краят. Не ми пука какво казва Джулс. Не искам да слушам никакви психоаналитически глупости за доверието. Вече никога няма да се доверя на никого. Не си струва. От днес нататък ставам като Джени. Ще използвам мъжете. Ще се забавлявам с тях и ще ги захвърлям. И ако някой си мисли, че пак ще ме нарани, не е познал! Всички да вървят на майната си!

 

 

В събота сутринта имам убийствен махмурлук, но се чувствам спокойна и безразлична. Всъщност, чувствам се някак странно изолирана от болката, която изпитвах довчера. Не че е изчезнала, но вече не е толкова непоносима. Мисля, че снощното ми избухване бе повратната точка.

Защото от днес започвам на чисто.

От днес отново съм Ейми Кросби. Никакво циврене повече. Никакви феминистични глупости.

Просто аз.

Спокойна.

Печена.

Днес ще си възвърна онова пространство в мислите, което до вчера бе изпълнено с присъствието на Джак. От този миг нататък то ще бъде само мое.

МОЕ.

МОЕ.

МОЕ.

Напълвам ваната и изливам няколко шишенца с благоуханни соли. Потапям се и оставям мислите ми да скитат на воля. В мига, в който те се сблъскат с нещо, което дори съвсем бегло да ми напомня за него, в ушите ми писва аларма и аз се връщам назад по стъпките си.

Отначало е доста трудно. В продължение на около половин час се разхождам мислено на пръсти, като внимавам да не отворя вратите към някои стаи от съзнанието си, изпълнени с неконтролируеми спомени за Джак. Но след известно време установявам, че има страшно много неща, за които бих могла да мисля. Интересни неща, като например какво ще стане в следващата серия на „Приятели“, наградите Грами, как да пребоядисам стените на апартамента и накрая — пазаруване.

Пазаруването е ключът към менталното спокойствие.

След банята прекарвам два часа в подготовка за набега по магазините, с който ще се поглезя. Правя си коламаска, оскубвам си веждите, гримирам се, лакирам се, правя си прическа и когато накрая приключвам, отново се чувствам нормално човешко същество.

И изглеждам такова.

Поправка, изглеждам страхотно.

В това няма съмнение, защото работниците, които изличават странния надпис на асфалта, подсвиркват след мен, когато излизам. Не ми пука. Някакви си мъже. Да вървят на майната си.

И им го казвам.

Трябва да призная, че пазаруването не е сред най-силните ми черти. Винаги съм била импулсивен купувач и досега предпочитах да прекарвам съботните следобеди в други занимания. Да вися по баровете например или да се мотая с бившето си гадже. Но от днес нататък всичко ще се промени. Днес е моят ден. И аз ще го прекарам в пазаруване.

Пет магазина по-късно вече съм похарчила повече пари с кредитната си карта, отколкото ще съм в състояние да изплатя, но не ми пука.

На кой му трябват мъже, когато си има пет-шест чанти със суперяки покупки?

Намирам се в един бутик на Бонд стрийт, потопена в размисли относно една особено скъпа рокля, когато нещата се объркват непоправимо. Държа роклята и се оглеждам в огледалото, когато забелязвам едно познато отражение.

Замръзвам.

Това е Хлои.

Няма начин да мръдна, без тя да ме забележи. Не смея даже да мигна.

Но, както обикновено, шестото й чувство работи с пълна сила. Тя ме забелязва моментално.

— Здравей! — изчуруликва дружелюбно Хлои.

— Здрасти — успявам да процедя през здраво стиснатите си зъби.

Тя изпада във възхищение пред роклята.

— Ей, тази ще ти стои страхотно.

Не мога да помръдна. Мускулите ми отказват. Държа роклята пред тялото си като пълна идиотка и копнея да стана невидима или да потъна в земята, но това не се случва.

— Трябва да си я купиш — добавя Хлои.

Ето сега е моментът да се раздвижа. Изпускам роклята на земята и тромаво се навеждам да я вдигна. Дланите ми са хлъзгави от пот.

— Може би, ннне знам…

— Как вървят нещата при теб — пита тя, след като се изправям.

Това е много подвеждащ въпрос. Тя знае за Джак. Знам, че тя знае и тя знае, че аз знам, че тя знае.

— Много добре — увъртам, за да спечеля време. — Започнах нова работа.

Хлои кима бавно и ме изучава с проницателен поглед.

— И как е?

— Невероятно. Ти как си?

— Добре.

Следва дълга пауза и погледите ни се срещат.

— Чух какво е станало — казва тя тихо. — Много съжалявам.

Кимам, неспособна дори да продумам. Тя не съжалява. Изобщо не съжалява. Стисвам здраво устни и внимателно премятам роклята през ръка.

Хлои знае как е Джак. Тя има отговорите на всички въпроси, които бих дала какво ли не да спра да си задавам. И колкото да ми се ще да ги изкопча от нея, да й платя дори, за да ми каже, гордостта ми надделява.

Има нещо фалшиво в загриженото й изражение, което просто ме вледенява. Да пукна, ако й позволя да разбере, че страдам или че стореното от Джак ме е наранило толкова силно. И когато отиде да докладва, защото съм сигурна, че точно така ще стори, тя няма да може да съобщи друго, освен че съм изглеждала страхотно. Че съм страхотно. Че съм оцеляла.

Защото е точно така.

— Знаеш ли, мисля, че ще я взема — отвръщам аз, повдигайки роклята.

Хлои ме поглежда смаяно. Ха! Дадох й да се разбере с нейните лицемерни съжаления.

— Какъв е поводът? — пита ме тя, докато събирам всичките си чанти с покупки.

— Тази вечер ще излизам.

Изяж се от яд, Джак! Животът за мен продължава!

— Къде? — пита тя с непроницаемо изражение.

— Имам билети за откриването на един нов бар.

Аз съм суперготината Ейми.

— Къде точно?

За какво е целият този разпит. Не е нейна работа.

— „Занзибар“ — промърморвам смутено аз.

— „Занзибар“ на Бийк стрийт?

— Ъхъ.

— После ще ми разкажеш как е.

— Окей.

— Трябва да излезем да пийнем някой ден — казва тя с въпросителна усмивка.

— Става — успявам да отвърна аз.

Хлои се навежда и ме целува по бузата.

— Ще държим връзка — казва тя, преди да излезе от магазина.

Тази среща така ме замайва, че плащам роклята като в мъгла и се мятам в едно такси.

Докато се прибера вкъщи, отново изпадам в тотална депресия. Покупките ми вече не ме радват. Ще ми се изобщо да не ги бях взимала. Зарязвам чантите в антрето, изритвам обувките си и се строполявам на леглото. Благодарение на Хлои сега вече имам цял куп нови въпроси, чакащи отговор:

Ще каже ли на Джак, че ме е видяла?

Какво точно ще му каже?

Ами ако не му каже?

Ами ако той изобщо не разбере колко суперготина съм станала?

Ами ако това е краят?

Ами ако вече никога не видя Джак?

Ами ако съм си изгорила всички мостове назад?

Това вече е прекалено. Явно съдбата ми е отредила живот, изпълнен с объркване и въпроси без отговор.

Не е честно.

Когато Ейч пристига, аз съм на прага на вцепенението.

— Чака ни купон, чака ни купон… — тананика тя, влитайки с танцова стъпка в апартамента, размахала бутилка водка. — Чака ни ку… Какво ти става?

— Видях Хлои.

— Какво каза тя? — изръмжава Ейч.

— Нищо.

— Нищо ли?

— Не я оставих.

Ейч се нацупва и слага ръце на хълбоците. Мога да позная, че в момента размишлява дали да продължи да ме разпитва за подробностите. Не ми пука.

— Покажи ми какво си купила — казва тя рязко.

— Какво?

— Покажи ми какво си купила. Искам да видя.

Кимвам към торбите в антрето.

— Пълни боклуци. Изхарчих цяло състояние.

Тя облизва устни и отива да ги донесе. Изпразва съдържанието им на килима и подсвирква смаяно. Продължавам да я игнорирам. Ейч ровичка известно време из дрехите, след което вдига роклята и я премята през рамо. След което изчезва по посока на кухнята, само за да се върне минута по-късно с две големи чаши, пълни с водка. Бутва едната в ръката ми и заповядва:

— Пий!

Издувам неохотно бузи.

— Пий! — повтаря тя с предупредителна нотка в гласа и аз отпивам.

— До дъно!

Ейч ме наблюдава неотклонно, докато пресушавам чашата. Усещам как алкохолът сгрява вледененото ми тяло.

— Сега ме слушай внимателно. Събота вечер е и ми писна от твоите глупости. Разбра ли? Писна ми!

След което ми бутва роклята в ръцете.

— Имаш петнайсет минути.

 

 

„Занзибар“ е претъпкан до пръсване. При вида на тълпите ме обзема желание да се обърна и да си плюя на петите, но Ейч ме хваща здраво за ръката и ме завлича вътре.

Около час по-късно, когато излизам от тоалетната, заставам до една колона и започвам да се оглеждам за Ейч. Дансингът е претъпкан и ме обзема паника, че съм я загубила. Усещам се изложена на показ. Не мога да говоря с никой.

— Ейми, насам! — размахва към мен ръце Ейч и аз й махвам облекчено в ответ.

— Намерих двама страхотни пича — обявява тя с блеснали от възторг очи.

— Ейч! — протестирам аз.

— Хайде де! Единият ме заговори на бара и е наистина готин! А и има някакъв смотан приятел с него.

— Много ти благодаря.

— Горе са и в момента ни купуват питиета — грабва ме за ръката тя, но аз се отскубвам.

— Ако се опитваш да ме пробутваш на някакъв смотаняк, ще те убия.

— Бих ли направила такова нещо? Та аз дори още не съм видяла приятеля. Искам да те запозная с другия. Наистина е готин.

— Не!

— Просто ела да кажеш „Здрасти“ — заради мен. Хайде, какво толкова? Ако не ги харесаш, ще се върнем тук.

Прехапвам устни, докато Ейч ме завлича през дансинга и по стълбите. На последното стъпало токчето ми се закача за нещо и аз се навеждам да го освободя. Ейч цепи напред и маха ентусиазирано на някого.

— Ей там са — казва тя и аз тръгвам след нея към закътаните сепарета.

— Тук! — обявява Ейч, когато най-накрая я настигам. — Това е Мат. А това е Ейми?!?

Не мога да си поема дъх.

Не мога да си поема дъх, защото това не е кой да е Мат, а Мат на Джак.

Но по-странен от това, че се срещаме тук, е фактът, че той изобщо не изглежда изненадан.

Хлои.

Няма кой друг да е. Само тя може да му е казала.

Какво се опитва да направи това момиче? Да ме унижи? Да си върне за днес?

Как може да е толкова проклета?

Ейч изобщо не загрява какво става. Настанява се срещу Мат и потупва подканително възглавничката до нея. Аз не реагирам, затова тя ме ръгва, след което ме издърпва в седнало положение. Настанявам се с гръм и трясък.

Всичко замръзва.

Времето спира.

Защото където е Мат, там обикновено е и Джак.

И в този миг го съзирам. Задава се откъм бара, понесъл четири халби бира. Концентрирал се е в задачата си и не отклонява поглед и на милиметър в страни.

— Ето го и Роситър — казва Мат, потривайки ръце.

Всичко в мен крещи: „Бягай!“, но не мога дори да помръдна.

Твърде късно е.

Джак се добира до масата и оставя халбите. Чак тогава вдига очи и ме забелязва. Обръща се рязко към Мат и го поглежда свирепо.

— Какво става тук? — пита той.

По внезапно побледнялото му като тебешир лице мога да позная, че ако има някакъв заговор между Хлои и Мат, Ейч не е единственият участник, който тъне в неведение. Но Мат е самата невинност.

— Нищо, друже. Това са момичетата, за които ти казах.

— Здрасти, Роситър! — изчуруликва прелъстително Ейч. — Аз съм Хелън.

Джак се взира в протегнатата й ръка, преди накрая да я поеме.

— Много ми е приятно — промърморва той.

— А това е Ейми — продължава Мат. Изчаква за някаква реакция от страна на Джак, но такава не следва.

— Няма ли да й стиснеш ръката, друже? Къде ти е доброто възпитание?

Джак сяда и за първи път ме поглежда в очите. Право в очите.

— Здравей, Ейми — казва той, но ръката му не помръдва.

Ейч вдига халбата си към него:

— Наздраве. Ти сигурно си онзи с разбитото сърце.

След което ме ръгва в ребрата:

— Макар че повече ми прилича на разбивач на сърца, а?

— Не, не, първото е вярно — отвръща Джак.

— Ейми тук е специалист по разбити сърца. Нали, миличка? — не спира да плямпа тя, без да забелязва вкамененото изражение на Джак. — Двамата сигурно имате много общо помежду си.

Мат се задавя с бирата, трясва шумно халбата на масата и изпада в пристъп на кашлица. Джак го плясва по гърба, толкова силно, че очите му изхвръкват като понички.

Чудно. Значи Мат иска да си играем игрички? Давай тогава.

— Какъв ти е случаят? — питам аз, забивайки очи като бормашини в лицето на Джак.

— Зарязаха ме — отвръща той.

— Срамота, а? — добавя Мат. — А беше толкова готина.

— Невероятна. Вече няма да срещна друга като нея.

— Пфуй, и ти си същият като Ейми — дудне Ейч. — В морето е пълно с риба, да знаеш.

— Като нея втора няма — отвръща Джак, без да сваля очи от моите. Горящият му поглед ме кара да извърна лице.

— Защо те заряза? — питам аз.

— О, любимото ми парче. Хайде да танцуваме — прекъсва ни Мат и грабва ръката на Ейч.

— Не, не може да го оставим сега. Тъкмо взе да става интересно — поклаща глава тя.

— Глупости. Доколкото го познавам, ще си излива мъката цяла нощ. Хайде, остави го на приятелката си.

Ейч се изправя да последва Мат на дансинга, но преди това прошепва в ухото ми:

— Ще се оправиш, нали? Ако се окаже някоя откачалка, ела долу и ще ги зарежем.

След което двамата оставаме сами.

— Е? — пита Джак.

— Мисля, че ми дължиш отговор?

— Защо ме е зарязала ли?

— Като за начало.

Джак си поема дълбоко дъх.

— Защото направих нещо много тъпо. Огромна грешка.

— Просто грешка?

— Не, много по-лошо. Разочаровах я. Опитах се да й обясня, но тя просто не пожела да ме изслуша.

— Нима я обвиняваш за това?

— Разбира се, че не. Истинско чудо щеше да е, ако беше се задържала с мен след онова, което й казах.

— И какво направи ти?

— Звънях и звънях, и звънях. След това отидох пред дома й и я чаках цял ден, но тя не ми отвори. Затова й написах писмо, за да обясня какво точно се е случило. Но тя не отговори.

Усещам как очите ми се напълват със сълзи.

— Може би не го е прочела — прошепвам аз. — Може би се е чувствала толкова наранена и ядосана, че е позволила на приятелката си да изгори писмото, без дори да го прочете.

Джак ме поглежда ужасен и бавно поглажда брадичката си.

— Значи няма да знае как се чувствам и какво всъщност се е случило.

— Е, какво се случи? Всъщност?

Джак ме поглежда право в очите:

— Заспах до друго момиче. Не трябваше да го правя, но бях пиян и ядосан. А когато се събудих, другото момиче ми правеше свирка. Паникьосах се. Изхвърлих я от леглото и от къщата.

— И очакваш приятелката ти да повярва на това?

— Да. Защото е истината.

Той спира и аз осъзнавам, че отново се гледаме в очите.

— Но най-лошото е, че не й я казах веднага. И това почти ме уби, защото разбрах нещо много важно.

— Какво?

Пръстите на Джак докосват моите.

— Че бях влюбен в нея. И че още съм. Изцяло. Че повече от всичко на света искам да бъда с нея. Но не можех да й кажа всичко това, докато не й признаех истината, дори по този начин да я загубех завинаги.

Връщам се към всичко онова, което ми мина през главата през последната една седмица. Замислям се за всички съвети, които получих и как въпреки тях се чувствах объркана. Сега осъзнавам, че причината е, че не съм слушала сърцето си. Опитах се да спра да вярвам в Джак, а това се оказа невъзможно. Не беше възможно, защото го обичам. И сега, когато ми каза истината, всичко си идва на мястото. Сърцето ми е било право през цялото време.

Но преди да успея да отвърна, Мат и Ейч се връщат.

— Добре ли си? — пита тя.

— Повече от добре — казвам аз и плъзгам ръката си в дланта на Джак. — Току-що ме поканиха на танц.