Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (17)

8
Ейми

Джак закъснява с два часа. Това прави сто и двадесет минути… седем хиляди и двеста секунди.

Знам, защото съм ги броила.

Соня, момичето от Фън Сън, отметна всички останали имена по списъка си и се затътри към паспортния контрол. Останах сам-сама на гишето за чекиране (което вече се кани да затвори) и отчаяно се озъртам в тълпите хора пред другите гишета. И макар че новите ми сандали амбициозно са се заели със задачата да ми разранят краката, не мога да спра да крача нервно напред-назад.

Емоционално също съм покрила всеки ъгъл:

7.15: Няма го. Леко учудване и насмешка — предсказуема мъжка неорганизираност.

7.30: Няма го. Раздразнение — времето за пазаруване в безмитната зона се съкращава.

7.45: Няма го. Яд — съсипано начало на ваканцията.

8.15: Няма го. Притеснение — опасността да изтървем полета нараства с всяка изминала секунда.

8.45: Няма го. Паника — самолетът излита след по-малко от половин час.

А сега съм просто много уплашена.

Джак е мъртъв. Това е единственото възможно обяснение. Зверски заклан, застрелян или взривен във влака за Гатуик и сега трупът му, или това, което е останало от него, лежи в локва кръв. Съобщението по високоговорителя прекъсва среднощния експрес на мислите ми.

Последно повикване за полет СВ003 за Кос. Молим всички пасажери да се отправят към изход Д46 за качване в самолета.

— Окей, Господи. Слушай сега — промърморвам аз полугласно, но спирам и започвам отново, опитвайки се този път да покажа повече страхопочитание. — Мили боже. Знам, че досега не съм се проявила като образец за доброта и състрадание, но искрено желая да се променя. Обещавам ти, че ще започна да ходя на църква всяка неделя от днес нататък, ако само моля, моля, моля, направиш така, че Джак се появи. Само една мъничка услуга, а? Моля!

Оглеждам се отчаяно.

— Ще дам всичките си пари за благотворителност.

Жената зад гишето ме поглежда, проверява си часовника и поклаща скептично глава.

— Ще стана монахиня. Това достатъчно ли е?

— Ейми! — чувам Джак да крещи и в следващия миг го виждам как спринтира към мен с билети в ръка.

Мамка му, не трябваше да обещавам това за монахинята.

— Извинявай, извинявай! — профучава той край мен, без дори да ме целуне.

— Какво стана? Къде беше? — крясвам му аз, разкъсвана между желанието да му се метна на врата и да рева от облекчение и също тъй силното желание да го нападна с юмруци, задето ме докара до лудост.

Жената зад гишето не сваля скептичната си физиономия, докато наблюдава как Джак рови из чантата си за паспорта и го измъква най-накрая, изпомачкан до неузнаваемост. След което проверява снимката в паспорта и поглежда човека пред нея. И така няколко пъти. Мога да разбера неспособността й да види приликата между спретнатия (и трябва да призная, сладък) младеж на снимката и раздърпания, рошав тип пред нея. Но изведнъж Джак си спомня за своята докторска степен от Университета по чар и мята на служителката една от своите свръхзвукови колено-разтреперителни усмивки.

— Твърде късно е да чекираме багажа ви, сър — казва тя неохотно, но по всичко личи, че ще се предаде без бой. — Трябва да побързате.

— Благодаря — пуска още една усмивка Джак и премята чантата си през рамо. Аз едва успявам да вдигна своята. Въпреки съветите на Ейч, аз съм натъпкала в нея всяка дреха, която притежавам. Но мъките ми остават незабелязани от Джак, който вече е на петдесет метра пред мен и цепи като ледоразбивач тълпите отпускари.

— Джак, чакай! — изкрещявам аз, но той дори не ме чува.

И по законите на Мърфи, по които явно се върти светът тази сутрин, изходът, през който трябва да се качим, е най-далечно разположеният от нашето гише за чекиране. Лавирането между количките, натоварени със стикове за голф, и дебелите им собственици ми отнема няколко минути. Опитвам се да им намекна, че бих могла да се възползвам от една от количките. Очевидно нуждата ми е по-голяма от тяхната. Пък и малко физическо усилие би им се отразило добре. Но всичко е напразно. Кавалерството отдавна е умряло. Промъквам се след Джак, който май тайно е тренирал за Лондонския маратон и се носи напред. Пет километра по-нататък и още на цяла една трета от разстоянието до изхода, аз колабирам на движещата се лента и се опитвам да преброя ударите на сърцето си на една секунда, сигурна, че инфарктът е само въпрос на време.

— Хайде, размърдай се! — крясва от далечината Джак. Даже има наглостта да звучи ядосан. — Ще изтървем полета.

— Не мога — боря се за всяка глътка въздух аз. — Чантата, много е…

Промъквам се до него и той ми я дръпва от ръцете.

— Ейми! Какво си натъпкала вътре?

— Тухли — крясвам му също тъй ядосано аз.

— Тухли ли? — мята той чантата на другото си рамо.

— За да построя шибания хотел — потискам с мъка желанието си да го убия. Смъквам единия сандал, който вече ми е направил рана с размера на Панамския канал, и така докуцуквам през ръкава до люка на самолета. Там ни чака Соня, а оранжевеникавият й тен е придобил леко зеленикав оттенък.

— Няма да може да седнете един до друг — обявява тя, преди да изключи фалшивата си усмивка. — Приятно пътуване с Фън Сън.

За момент си я представям как ще изглежда с избити предни зъби.

Джак и аз седим на две крайни седалки и ни разделя само тясната пътечка. Това сигурно е най-икономичната от икономичните класи в историята на авиацията. Намъквам се в седалката си и успявам с юмруци да наблъскам чантата там, където се предполага да ми бъдат краката.

Усещам петите си подбити, раменете ме болят и се задъхвам като жадна ловджийска хрътка и затова са ми нужни няколко минути, за да осъзная, че мястото до мен е заето от Сукалчето от Ада, Отрочето на самия Сатана. То ми се ухилва демонично, след което си отваря устата и издава толкова пронизителен шум, че заглушава дори двигателите на самолета, а диспечерите в кулата долу сигурно се търкалят по пода с продънени тъпанчета.

— О, я млъквай! — надига глас фалшивата блондинка на мястото до прозореца, докато аз се гърча в ужас на седалката си. Тя рови известно време в розовия сак в скута си и измъква мърляв биберон. Отрива го в миниатюрната си дънкова пола и го тиква в беззъбата уста на дяволското изчадие.

— Ако още веднъж ти чуя гласа, Дарън, ще излетиш ей през тоя прозорец — заканва се майката толкова непоколебимо, че дори за миг не се усъмнявам в сериозността на заплахата й. — Разбираш ли?

Дарън моментално изплюва биберона си в скута ми и олива цялата ми ръка в лигава и леко бучкава оранжева повръщня. Напомнете ми да вържа здраво фалопиевите си тръби.

По принцип обичам полетите. Обичам гадната храна, която сервират в тях и всичките пакетчета и кутийки, които вървят с нея. Обичам безсмислените статии в самолетните списания. Обичам полъхването на климатика и слушалките, от които се лее тъпа музика. Обичам да ми се свива стомахът при излитане и кацане. Обичам самолетните тоалетни със смрадливия им сапун и смешни педали. Обичам даже изпадането във въздушни ями, което придава неповторим вкус на всеки полет.

Но днес мразя всичко това. Полет ЕЙМИ до Острова на мечтите се разби сред опустошителни пламъци.

Оцелели няма.

Това е огромно разочарование за мен, защото от няколко дни насам планирам пътуването ни. Бях разработила всеки миг от него — романтична ранна среща в Гатуик, дълги целувки в безмитната зона, кикотене и прегръдки, докато Джак изхарчва цяло състояние, за да ми купи любимите ми парфюми. Представях си ни как се качваме в самолета ръка за ръка и се сгушваме в някое закътано местенце до прозореца. Стигнах чак до там да фантазирам как правим любов в тоалетната и се присъединяваме към клуба „На една миля височина“.

И това беше само началото.

Но сега плочата с игривия саундтрак, който озвучава мечтите ми, спира с ужасяващо задиране на игличката.

— Е, защо закъсня? — питам аз ледено, след като успявам да се позабърша от атаката на Дарън.

— Махмурлук.

— Аха — прокашлям се аз. — Какво си правил снощи?

— Същото мога да те попитам и аз — отвръща той хапливо, докато една от стюардесите застава между нас и започва да обяснява процедурите за сигурност по време на полета. Протягам врат, за да получа видимост отвъд късата, карирана пола, опъната по съвършения й задник. Джак тотално ме игнорира и механично следва инструкциите на стюардесата.

— Какво искаш да кажеш? — изсъсквам аз, когато тя най-накрая се оттегля заднишком по тясната пътека.

Джак измъква уокмена си от чантата и затъква слушалките в ушите си.

— Снощи ти звънях чак до два часа. Хубава вечеря изкарахте, а?

— Ама аз бях у Ейч — протестирам аз, твърде шумно при това, отчаяна да привлека вниманието му. Това стряска Дарън, който решава, че няма да се остави да бъде надвид в съревнованието по преодоляване на звуковата бариера.

Джак надига недоверчиво вежди и натиска бутона на уокмена, отрязвайки умишлено опитите ми да му обясня. След което се ухилва на стюардесата и затваря блажено очи. Успява да заспи още преди да сме излетели.

— Как можа дори да си го помислиш! — крещя аз вътрешно. — Само защото не си успял да се свържеш с мен по телефона, си решил, че съм с Нейтън и че се чукаме. Това ли си помисли, Джак? Толкова си неуверен и ревнив, че не можеш да ми се довериш и за пет шибани минути.

Всмуквам бузи, скръствам ръце и поглеждам зверски сгъваема масичка пред себе си. Съзнавам, че гневното ми избухване като нищо ще ми уреди роля на дива в някоя сапунена опера, но това не ме спира. Продължавам да водя спора наум, а кракът ми потропва злокобно.

— Давай тогава, вкиснат, раздразнителен, отмъстителен и неуверен негоднико! Съсипи ми ваканцията! Закъсней, само за да ме накажеш! Да видим пък дали ми пука изобщо! Играй си дребнавите, жалки игрички. Нейтън не значи нищо за мен…

Източила съм жлъчката си наполовина, когато внезапно ми хрумва, че Джак изобщо не е споменал името на Нейтън. Той просто подозира, това е всичко. Гузен негонен бяга.

Отказвам се от монолога и се потапям в собственото си нещастие.

Когато пристига закуската, аз я отказвам и вместо това съзерцавам как демонът Дарън замеря майка си с бъркани яйца. Възползвам се от случая да хвърля един поглед на темето му и да проверя дали зад ухото няма татуирани три шестици.

Истината е, че Нейтън, а не аз отмени срещата снощи. Очаквах с нетърпение да го видя. Бях твърдо решена да не позволя нелепата параноя на Джак да се превърне в маркер на социалния ми живот.

Чаках Нейтън повече от час в един бар в Сохо. Изобщо не знам защо си направих труда да се появя навреме или защо чувствах нервен трепет, докато го чаках. Една от запазените марки на Нейтън е способността му да закъснява.

— Имам среща със страхотна мадама — обяви той, след като обгърна раменете ми с ръка и ми лепна сочна целувка по бузата. — Направо невероятна.

След което се метна на столчето до мен и аз усетих как потръпвам и се изчервявам въпреки волята си. Май бях забравила колко пронизващи могат да бъдат зелените му очи.

— О, Нат! — изхихиквам аз и го плясвам по коляното.

— Маргерита — прошепва той замечтано. — Испанка… и е толкова…

След което прави ефектна пауза и обявява:

— Казвам ти, това може да е жената, която съм чакал цял живот.

В този момент от разговора Нейтън поръча на бармана две чаши шампанско, а аз оставих егото ми да се свлече като обелка на банан.

— Страхотно, Нат! Това е направо страхотно — изчуруликах, обзета от внезапно чувство на просветление, спомняйки си всички причини, поради които нещата между нас не бяха потръгнали от самото начало.

— Ще я водя на клуб тази вечер. Затова няма да можем да отидем на вечеря. Нямаш нищо против, нали? — попита той риторично. — Пък и виж се. Влюбена до ушите в онзи, как му беше името. Толкова сте сладки.

Оставям го да обсеби разговора, смея се и ахкам на забавните случки от последното му пътуване из Хималаите. Не казах почти нищо, след около час, когато той ме заряза в бара и отидох у Ейч, а ми се щеше да го бях направила.

Щеше ми се да бях имала куража да защитя връзката си с Джак, вместо да позволя на Нейтън да се държи покровителствено. Щеше ми се да му бях казала, че начинът, по който преследва жените и се влюбва и ги разлюбва през две секунди, съвсем не е толкова впечатляващ. Щеше ми се да му бях пояснила, че вече съвсем не го намирам за очарователен палавник, за какъвто го смятах едно време, а за незрял и уплашен от обвързване. Щеше ми се да бях казала открито, че трябва да се отнася към хората с повече уважение и да престане да се държи като егоистично и разглезено хлапе. Но повече от всичко ми се щеше изобщо да не се бях съгласявала на среща с него тази вечер.

Но задължителният ритуал на самоунижаване, който трябва да извърша пред Джак, като му кажа колко глупава съм била, не може да бъде направен в самолет, пълен с отпускари. Ще се наложи да го отложа, докато стигнем до хотела.

Хвърлям поглед към размъкнатия си и некомуникативен спътник. Той похърква тихичко и за миг усещам прилив на облекчение. Само още една сцена като предишната и ще се метна на врата на пилота и ще го умолявам горещо да направи обратен завой, така че все пак да изпълня обета си да се подстрижа за монахиня.

Единственото, което искам, е нещата да са съвсем прости.

Животът ми бе толкова лесен, когато бях в пустинята на необвързаните. Нямаше караници, недоразумения или сръдни. Е, през повечето време се намирах в състояние на убийствена скука, но поне знаех къде де намирам. Бяхме само аз и аз — и между нас цареше пълно разбирателство. Сега прекарвах повечето време вързана на възел от емоции и в непрекъснати напъни да се оправдавам пред някого.

Да вземем Ейч например. Тя отказа да говори с мен, след като разбра, че съм отишла на барбекюто у Хлои. Цяла седмица й оставях съобщения на секретаря, на които тя не отговаряше. Дори й изпратих картичка, но Ейч отказваше да общува с мен. Накрая събрах кураж и отидох да я видя. Същата вечер, в която Нейтън ме заряза. Твърде суеверна съм, за да напусна страната, докато между нас не всичко е наред. Затова снощи се замъкнах до апартамента й.

Тя не се върза, когато застанах на прага й и повторих тридесет пъти „Извинявай“, без дори да си поема дъх.

— Не смяташ ли, че ми дължиш малко искреност — попита Ейч, грабвайки бутилката вино, която протягах като маслинова клонка. Спрях по средата на тридесет и първото „извинявай“. Тя наистина е страшна, когато се ядоса.

— Как се чувствам аз, според теб — продължи тя, когато я последвах със смирено сведена глава в апартамента.

— Иска ти се да ми откъснеш главата и да удушиш Джак с гарота? — осмелих се да предположа аз.

Но Ейч не беше в настроение за шегички.

— Нещо в този дух — отвърна тя, вдигна дистанционното и спря касетата с „Приятели“. Чак тогава ми стана ясно колко сериозно е положението. — Думата „уважение“ означава ли нещо за теб? — продължи тя, без дори да ме покани да седна.

Разбира се, че означава. Уважението на Ейч значи всичко за мен. Но не съм в състояние да се карам с нея права и затова се строполих на кушетката и й признах всичко. Разказах й как лъжата ми, че съм болна, наистина ме е разболяла, как съм се чувствала разкъсана между нея и Джак, как съм оплескала нещата на барбекюто и как от този ден нататък съм заживяла в мъки и страдания.

Тя ме слуша, докато стигам до дъното на самоунижението и накрая скръства ръце и поклаща глава.

— Когато споменах „уважение“ имах предвид „самоуважение“, глупачето ми! — подхваща Ейч, но този път със съчувствен тон. — Не ми пука какво правиш, стига то да е това, което ти искаш. Не трябва да се мъчиш да зарадваш мен или когото и да било. Чувството за самоуважение е едно от най-добрите ти качества, Ейми Кросби. Не го губи сега само защото си влюбена.

— Откъде знаеш, че съм влюбена? — питам аз ужасена. Та тя дори не е виждала Джак.

— Истината е очевидна — отвръща Ейч.

След което й се налага да ми прости, защото избухвам в сълзи. Изглежда напоследък съм се усъвършенствала в това. Преди не знаех, че притежавам такъв талант в реването и ми хрумва, че мога да му намеря далеч по-ефективно приложение. Може би трябва да се явя на прослушване на една от онези романтични холивудски комедии, където единственото, което се изисква от главната героиня като актьорско майсторство, е да лее сълзи във всяка сцена. Ще натрупам богатство!

Не знам защо започнах да плача. Просто ме обзе такова облекчение, че Ейч разбира как се чувствам, разбира, че съм влюбена жена и следователно, до известна степен, поведението ми е простимо.

— Престани! — заповяда ми тя, наливайки ми голяма чаша вино.

— Съжалявам — подсмръкнах аз.

— И стига си се извинявала. Всичко е наред — целуна ме Ейч по бузата и ми бутна чашата в ръката.

Но осъзнах, че всичко между нас пак е в границите на нормалното, когато тя се пльосна на кушетката и заключи:

— Ти, патко загубена!

— Божичко, колко ми липсваше! — засмях се аз през сълзи и се сгуших до нея на кушетката. Чукнахме чашите си със звън.

— Хайде сега, изплюй камъчето. Искам да знам всичко.

И така, на следващите няколко чаши вино аз й разказвам случилото се през тези няколко дни — за новата ми работа, за Джак, за Нейтън, за купона и накрая за ваканцията в Гърция. Това е толкова богат материал за обсъждане, че го изчерпваме чак към два часа сутринта.

— Късно е, по-добре се обади на принца и му кажи, че ще останеш да спиш тук — прозява се широко Ейч.

— Не мога. Трябва да се прибера да си стегна багажа.

Тя размахва заканително пръст към мен и облизва пурпурните си от виното устни.

— Винаги мъкнеш повече неща, отколкото трябва. Вземи само два чифта гащи за смяна — носиш едните, переш другите, бански и две-три рокли.

Вдигам слушалката и докато набирам номера на Джак, ме обзема чувство за вина. Трябваше да му се обадя по-рано. Ейч се протяга като котка.

— Може да хванеш такси утре сутринта. Няма ли го?

— Дава заето — оставям слушалката аз.

— Не се притеснявай. Цяла седмица няма да се отървеш от него.

 

 

Урааааа. Спътниците ми избухват в спонтанни аплодисменти, когато самолетът най-накрая се приземява на гръцка територия, макар и с един час закъснение. Аз обаче не се присъединявам към тях. Не съм в настроение за ликуване. Краката ми са подути, очите ми — подпухнали и се чувствам обезводнена като стафида.

Джак, от друга страна, изглежда свеж като краставичка, когато пристъпва навън в жегата, която ни обгръща като одеяло още на стълбичката на самолета. Моментално плуввам в пот, докато той подушва въздуха одобрително.

— Времето е супер! — отбелязва Джак, сякаш благоприятните метеорологични условия са лично негово постижение.

Соня отвежда стадото си в чакалнята на летището. Забележките на Джак за времето не могат да ме заблудят. Когато Хамлет е казал, че има нещо гнило в Дания, той просто не е бил виждал Кос.

Минаваме през митницата, изчакваме всичките си спътници да си съберат багажа и се настаняваме в раздрънкания автобус, на който биха отказали достъп и в най-изпадналото гробище за автомобили. Между нас цари пълно мълчание. Откъм цупене вече сме достигнали патово положение. Когато си интимно запознат с миризмата на нечии гениталии, някак не върви да се преструвате на непознати. Просто е невъзможно, да не кажа идиотско. Все едно да се явиш на изпит, без да си прочел и ред.

Попивам гледката през напуканите, мръсни стъкла на прозореца и прехапвам език. Ето така сигурно изглежда ваканцията в ада.

Когато автобусът спира с трясък и сред облак от изгорели газове на територията на основния курорт, аз вече съм в транс. Въпреки ранния час и изгарящото слънце, край нас се точат безкрайни колони летуващи. Съдейки по честотата на слънчеви изгаряния, повечето са англичани. Няма начин да не са. Защо иначе те дори не трепват при оглушителната музика, която се лее от типично английската кръчма на ъгъла.

Соня се изправя авторитетно със списъка в ръка и за момент всички звуци са удавени в трясъка на убийствена микрофония.

Най-после удари нейният час.

— Едно-две, едно-две. Проба, проба — пропява тя, сякаш се явява на прослушване за Кралската опера. — Внимание, уважаеми гости-и-и-и. Това е Вила Стефано-о-о-о! Приветстваме ви с добре дошли-и-и-и!

Наистина над кръчмата и магазинчетата се извисява сграда, която почти би могла да мине за хотел, макар че сивите бетонни балкони изглеждат така, сякаш са били набързо лепнати впоследствие, защото на строителя му е останал излишен цимент. От покрива стърчат ръждясали арматури и чакат да бъде построен следващият етаж. Между тях лениво се мотаят двама строители по потници, пушат цигари и хвърлят подозрителни погледи към нас, туристите.

Тук има някаква грешка. Не е възможно Джак да е резервирал места в този концлагер.

Не е ли?

Соня припряно отмята имена в списъка си. Семейство Ръсел до нас се суети по тясната пътечка, заето в шумни спорове относно флуоресцентното сомбреро, с което се е издокарал най-младият му член. То е твърде голямо и малкото дяволче не вижда нищо под него, блъска се във всички седалки последователно и ги олива с кока-кола, а изнервеният му баща го ръга в гърба да побърза. Плътно зад тях се движи демоничният Дарън. Майка му го мъкне под мишница като топка за ръгби, а той пищи, гърчи се и точи зеленикави лиги.

Осъзнавам, че Роситър е преди Ръсел по азбучен ред, а Соня не ни е извикала.

Пфу, че облекчение. Значи сме в някой по-цивилизован курорт.

Но тогава се сбъдват най-най-страшните ми кошмари. Соня всъщност си няма понятие от азбуката.

— Хайде, ние сме — побутва ме Джак.

Въртя ошашавено глава между гледката на окръжаващия ме Алкатрас и Джак, който се протяга да вземе чантите ни.

Не.

Не може да бъде!

Ние сме в Гърция. Това е лятната ми ваканция. А ако всичко това е истина, има някои основни изисквания, като например:

• Отдалечен от цивилизацията, китен хотел.

• Просторна двойна стая с голяма баня.

• Триста и шейсет градусов изглед към морето.

• Никакви туристи в радиус от десет километра.

• Лесен достъп до романтични, не много скъпи, семейни таверни.

• Поне един пуст плаж на наше разположение.

Гледала съм всички реклами по телевизията. Знам си правата на консуматор.

Така че, какво по дяволите, е станало?

Оставила съм Джак да организира всичко, ето това е станало! Джак, който не е в състояние да организира чукане в публичен дом.

Свръхенергичните отрочета на семейство Ръсел вече ритат футбол във фоайето на Вила Стефано, докато ние се регистрираме и получаваме списък с мероприятията, организирани от Фън Сън. Над рецепцията виси табела „Караоке всяка вечер. На живо!“.

На живо ли?

Моля ви, някой да ме застреля.

 

 

В коридора на четвъртия етаж няма никакво осветление. Стоя в мрака край полупразната торба цимент, докато Джак се мъчи да отключи стаята. Отвсякъде ни обгръща смрад на мухъл. След около десетина минути ръгане в ключалката, Джак изръмжава нещо нецензурно и бута вратата с рамо. Тя се отваря и той ми прави път да вляза първа. Пристъпвам в стаята само за да видя как една хлебарка се изнася панически в обратната посока.

Страхотно. Дори хлебарките нямат търпение да се чупят оттук.

— Не е толкова лошо — защитава се Джак, сякаш чете мислите ми.

Е, не е. Бордеите в Калкута са още по-зле.

Оставям чантата си на пода и бавно се оглеждам. Двете единични легла са разделени от нощно шкафче със счупена лампа. До стената е долепена огромна кухненска маса. На нея има пукната ваза и аз докосвам пластмасовите цветя в нея. По пръста ми остава гъст слой прах.

— Колко мило от тяхна страна — казвам аз, обзета от копнеж да мина през стаята с огнепръскачка.

Джак отваря вратата на балкона и пред очите ни се разкрива поразяващата гледка на съседната сграда.

Идеално.

И тъй близо.

След секунда стаята се изпълва с гъстия аромат на пържено и открита канализация.

Вторачвам се злостно в Джак, преди да се оттегля в банята, за да изпусна малко пара. Сядам на тоалетната чиния и броя до двайсет. Вдишване. Издишване. Вдишване. Издишване. Хайде, ще се справиш!

Когато излизам, Джак си разопакова багажа.

— Всичко наред ли е? — пита той.

Не! Нищо не е наред! Довел си ме на най-отвратителния курорт в познатата нам вселена и аз наистина съм поразена каква скръндза си. Ето това ми се ще да му кажа. Но не го правя, защото съм зряла личност. Вместо това се нацупвам. Но в сравнение с Джак изпълнението ми е направо аматьорско.

— Джак? — обаждам се накрая аз.

— Да?

— Ще ми говориш ли?

— Че аз ти говоря.

Изпълнена съм с решимост да не се отказвам.

— Хайде. Нелепо е помежду ни да съществува такава атмосфера.

— Каква атмосфера? Не съм аз този, който създава атмосферата.

Заравям пръсти в косата си.

— Ще поседнеш ли за момент?

Джак хвърля тениската си на леглото, сяда на стола, скръства ръце и се нацупва. Прилича на престъпник, разпитван от полицията.

— Наистина се притесних, когато закъсня тази сутрин — започвам аз.

— Казах ти, бях махмурлия — прекъсва ме той. — Пих с Мат.

— Той не беше ли на ергенско парти?

— Тръгна по-късно.

— И ти какво прави после? — Знам, че звуча като инквизитор.

— Останах да пия сам — поглежда ме Джак с презрително присвити очи.

— Напил си се, защото не си могъл да се свържеш с мен?

— Напих се, защото исках да се напия.

Горчивината в гласа му ме стряска.

— О, Джак, грешиш, ако си мислиш, че…

— Просто изплюй камъчето, Ейми! Кажи каквото искаш да кажеш!

— Няма нищо за казване. Знаеш, че снощи се видях с Нейтън.

Джак извръща глава и прехапва устни.

— Но само за по едно питие — продължавам аз. — Даже не отидохме на вечеря. Разделихме се в девет и половина, защото той имаше среща с друго момиче в някакъв нощен клуб. Затова аз отидох у Ейч.

— Колко разумно от твоя страна.

— Джак, моля те! Казвам ти истината. Исках да се видя с Нейтън, защото ми е приятел. Така както Хлои ти е приятелка.

— Аз никога не съм се чукал с Хлои — напомня ми той.

Вторачваме се един в друг за момент и осъзнавам, че съм загубила. Нямам друг избор, освен да сляза от висотата на моралния си пиедестал.

— Джак, съжалявам. Изобщо не трябваше да ходя на срещата. Осъзнах това, когато се видях с него.

— Съвсем платонично и невинно, нали? — Гласът му е пропит с презрение.

— Да.

— Можеше да ми се обадиш.

— Знам, исках, но загубих представа за времето. После ти звъннах от Ейч. Беше някъде към два часа. Но телефонът ти даваше заето.

Джак потърква слепоочията си с пръсти.

— Цялата работа ми звучи много афиф.

— Вярно е! — протестирам шумно аз. — Обади се на Ейч, ако не ми вярваш.

— Няма смисъл. Сигурен съм, че тя ще подкрепи твоята версия.

Сграбчвам го за ръката и се опитвам до го накарам да ме погледне, но той се извръща и аз пускам ръката му като опарена. Усещам как в очите ми напират сълзи.

— Не е честно. Не може да ме наказваш за нещо, което не съм направила — поглеждам към тавана и се засмивам горчиво. — И знаеш ли кое е смешното? Аз сама си се доверих. И докато бях с Нейтън, единственото нещо, за което можех да мисля, беше колко силно съм обвързана с теб. Не трябваше да ходя на тази среща, защото знаех, че не ти е приятно. Признавам го и ти се извинявам. Но не съм направила нищо лошо. Не бих сторила нищо, с което да те нараня. Мислех, че го знаеш.

Трябва да се измъкна оттук, преди да съм се задушила. Грабвам чантата си.

— Ейми, чакай! — застава пред вратата Джак, за да ме спре. — Съжалявам, окей? Не искам да си отиваш.

Опитвам се да накарам брадичката ми да не трепери, докато той ми обяснява какво се е случило, но безуспешно. Точно както и подозирах — Джак се е успал. Два часа съм полудявала от страх и притеснения на летището, а през това време той е спал!

Понякога наистина мразя мъжете.

— Искаш ли да си отидеш?

Поклащам отрицателно глава и пускам чантата на пода.

— Не. Искам само да започнем този ден отначало!

— Съжалявам, съжалявам — шепне той и ме приласкава в обятията си, полюшва ме нежно и ме целува по косата. След известно време ме отвежда до леглото и покрива двама ни с одеялото.

— Затвори очи — мърмори той с хипнотичен глас. — След няколко минути будилникът ще иззвъни и ти няма да си спомняш нищо от последните няколко часа. Ще изпиташ усещане за лекота, спокойствие и вътрешен мир. Приятелят ти вече няма да е пълен идиот, ваканцията ти ще започне със смях и песни, а чувството ти за хумор ще бъде напълно възстановено. Дзъъъъъъннннннннннннннн!

— Окей, окей — избухвам в смях аз и се измъквам изпод одеялото, зажадняла за глътка кислород. Заставам на колене и го възсядам.

— Извинявай — повтаря той. Вече изглежда в нормално състояние. Отново е моят Джак.

— И ти извинявай.

— Приятели ли сме?

— Приятели! — отвръщам аз и повдигам тениската му. Пропълзявам заднишком и се навеждам да го целуна по опънатата кожа на стомаха. Усещам как мускулите му се напрягат. Вдишвам топлото ухание на тялото му и ме залива облекчение.

— Какво е това? — питам аз, забелязвайки червеникав белег близо до колана му.

— Кое? — надига се припряно той и с ужасена физиономия се привежда, за да види белега.

— Спокойно! — присмивам се на суетността му аз. — Не те загрозява чак толкова. Сигурно си се претрил от носене на чантите.

Бутвам го обратно в легнало положение и целувам белега. Джак се напряга, вдигам поглед към него и виждам, че се е втренчил в тавана.

— И ти ли си мислиш това, което и аз си мисля? — питам го аз.

— Не знам. Какво си мислиш?

— Че това е най-отвратителната хотелска стая, в която съм отсядала.

— Не, не си мислех това.

— А какво?

Джак се изправя и спуска крака на пода.

— Храна. Умирам от глад.

Хипнотизаторските му умения очевидно си ги бива. След една обилна закуска доброто ни настроение се възстановява напълно. Той обявява ваканционната ни политика — максимум забавления, минимум стоене в хотела. Първоначално съм изпълнена с неохота и го умолявам да сменим хотела. На Острова на мечтите щяхме да прекарваме всеки следобед в леглото, отдадени на ленив секс под освежителния полъх на климатика. После щяхме са отпиваме мартини на терасата, а пред нас щеше да се шири морето, позлатявано от диска на залязващото слънце. Но Джак не знае нищо за Острова на мечтите. Не ще и да чуе за преместване. Изобщо не знам какво му става, но той не ще и да чуе нито дума от това, което му казвам.

— Майната му на хотела! — отсича той. — Знам, че е примитивен, но в това е смисълът. Тъкмо няма да се свираме в стаята. Хайде да се отдадем на приключения и изследване на острова. Толкова забавно ще е.

— Но…

— О, не! Моля те не ми казвай, че си от онези момичета, които умират да прекарват всеки ден на плажа, четейки тъпи любовни романи. Кажи ми, че не си толкова задръстена!

— Аз…

— Значи тогава всичко е наред. Ще си наемем мотопед, ще обикаляме острова и ще видим всичко, което си заслужава да бъде видяно. Все пак това е Гърция. Люлката на изкуството. Митове, легенди, храмове и така нататък — размахва той ръце и ми се ухилва маниакално.

— Ама, Джак…

— И не трябва да се притесняваш за това, че аз ще карам. Защото знам, че понякога безопасността е голям проблем. Но аз ти обещавам, че много ще внимавам.

— Аз не…

— Чудесно тогава. Хайде да вървим — става той и ми протяга ръка.

Поглеждам го въпросително.

— Добре ли си?

— Абсолютно. Никога не съм бил по-добре. Нямам търпение да започваме.

Той ме грабва за ръката и пръстите ми автоматично се сплитат с неговите. Джак притваря очи и целува дланта ми.

— Ще видиш, това ще е най-хубавата ваканция в живота ти. Обещавам.

След известно време устата му спира да мели така ентусиазирано, но аз напълно съзнавам, че нещо в него е различно. Не че се държи странно с мен, напротив, не би могъл да е по-нежен и внимателен, но в продължение на цели три дни не правим никакъв секс. Отнася се към мен като към приятелче в игрите. Може би това се дължи на факта, че всяка вечер се прибираме в стаята скапани от умора. Единичните легла и слънчевите изгаряния също не стимулират либидото. Но все още ме гризе съмнение, че Джак не ми вярва за Нейтън.

Решавам да не повдигам въпроса. Джак е мъж и доколкото го познавам, само въпрос на време е хормоните да вземат надмощие в душевните борби, които го измъчват. Освен това подобни периоди на сексуално въздържание си имат и своите плюсове. Защото с Джак разговаряме. Наистина разговаряме. И се забавляваме. Времето, което иначе щеше да бъде запълнено със секс, сега е посветено на проучвания. Не само на острова, с ароматните му маслинови горички и прашни пътеки, но и на нас двамата. Джак може да не ми дава тялото си, но ми подарява нещо много по-ценно. Информация. Над халбите с бира в малките таверни, на които се натъкваме, той ми разказва идеите си за изкуството, за картините, които иска да нарисува и колко мрази да прави неща по поръчка за пари, които да го държат финансово на повърхността. Всяка вечер, когато се прибираме в хотела и се строполяваме на леглата си, откривам, че се влюбвам в него все повече и повече.

Но на четвъртия ден всичко се променя. Защото търсенията ни за идеалния плаж приключват, увенчани с успех. От крайбрежния път забелязваме едно прикътано заливче и в продължение на цял час се чудим как да се доберем до него. Накрая зарязваме мотопеда и се спускаме направо през камънаците, докато накрая стигаме до грубо издълбани в скалата стъпала.

Когато стигаме долу, направо ми секва дъхът.

Островът на мечтите пасти да яде. Попаднали сме в истинско райско кътче.

За секунди смъкваме дрехите и се гоним към вълните. Водата е тюркоазносиня и толкова прозрачна, че виждам пръстите на краката си. Джак се гмурва и излиза под мен, обгръщайки ме с ръце. За първи път от няколко дни телата ни влизат в толкова интимен контакт. Обвивам крака около кръста му и се усмихвам.

— Това е невероятно — въздъхвам аз и хвърлям поглед към пустия плаж.

— Ти си невероятна — отвръща той.

Прокарвам пръсти през мокрите му кичури и го целувам нежно по устните. Не издържам повече. Това въздържание ме убива. Пък и е опасно. Сигурна съм, че човек може да се повреди, ако непрекъснато се чувства толкова възбуден и неудовлетворен.

— Ела с мен — прошепвам аз и го дръпвам.

— Къде отиваме? — пита Джак.

Гледала съм „Десет“. Гледала съм „Синята лагуна“. Изпълнена съм с решимост да правя секс в плиткото. Дори ако това значи, че трябва да извърша изнасилване.

Но не ми се налага. Когато започваме да се целуваме, а вълните лекичко галят телата ни, усещам, че у Джак настъпва внезапна промяна. Сякаш цялата страст, която е задържал у себе си през последните няколко дни, сега избликва в мощна струя. Не знам точно колко пъти сме правили секс, откакто сме заедно, този път надминава всичко преживяно.

Джак прави любов с мен. Може да е твърде горещо, а пясъкът да боцка, но когато свършваме заедно, целият свят сякаш спира, за да запулсира в невероятно цветно изживяване.

Това е най-страхотното сексуално изживяване в живота ми.

— Уау — простенва той, когато сърцата ни най-после спират бясното си препускане. Целува ме по клепачите, носа и страните, сякаш съм най-ценното му притежание на света. Докосвам го по лицето и той най-после отваря очи. Погледът му инжектира във вените ми мощна струя адреналин.

Джак отмята косата от лицето ми и ме поглежда така, сякаш всеки миг ще се разплаче.

— Ейми, аз те… — започва той, но аз се усмихвам и поставям пръст на устните му.

— Шшшт.

Защото не е нужно да го произнася на глас. Аз знам.

 

 

Следващите няколко дни преминават в блажена омая на нашия райски плаж. Един ден се прибираме в стаята на залез-слънце и Джак ме масажира, втривайки балсам по цялото ми тяло. Чувствам се толкова отпусната и отпочинала, че неусетно се унасям в сън.

Събужда ме тихичко драскане.

— Не мърдай! — заповядва Джак.

Цялото ми тяло се напряга.

— Моля те, кажи ми, че не е паяк.

— Не — изсмива се той. — Лежи, без да мърдаш. Почти свърших.

— Какво си свършил?

— Почакай и ще видиш.

Странният шум продължава още малко, след което чувам, че Джак се приближава и сяда до мен на леглото.

— Сега може ли да мърдам?

— Аха — отвръща той и аз се претъркулвам с лице към него.

— Ето — подава ми Джак лист хартия.

Плъзгам поглед по скицата с молив, която ми е направил, докато съм спала. Много е хубава.

— Харесва ли ти? — пита той.

Протягам се и го целувам.

— Невероятна е. Колко време ти отне?

— Не знам. Спиш от около половин час.

Поглеждам пак скицата. Наистина ли изглеждам толкова щастлива, докато спя.

Джак наблюдава внимателно изражението ми.

— Не съм предал и наполовина колко си красива — протяга ръка той и ме погалва по страната.

През съзнанието ми проблясва мисълта за сеансите със Сали и не мога да не се запитам дали се е държал по същия начин и с нея.

— Басирам се, че го казваш на всичките си модели — закачам го аз, но не успявам да прикрия горчивината в гласа си.

— Няма други. Вече не. Само ти.

Оставям рисунката на нощното шкафче, привличам го към себе си и двамата лягаме, притиснати един до друг. Вярвам му. Напълно. Вярвам, че е мой, и вдишвайки топлото ухание на кожата му, знам, че никога не съм била толкова щастлива. Целуваме се и аз си играя с косата му.

— Благодаря — прошепвам аз. — Хайде, ставай, да те водя на вечеря.

Джак ми се усмихва и присяда на ръба на леглото. Наблюдавам го как си облича ризата. Взимам рисунката. Не мога да реша дали да целуна нея или него, защото и двете са ми толкова скъпи.

Една седмица ваканция никога не стига. Всеки го знае. Но аз си го спомням чак когато идва петъкът. Тъкмо започнах наистина да отпочивам и да почернявам, а трябва да си тръгваме. Не е честно.

Последната вечер се нагласяваме и отиваме на вечеря в любимата ни таверна.

— Стига си се цупила — дразни ме Джак, докато ми налива рецина.

— Не искам да се прибирам — проплаквам аз. Седим на терасата над залива. Единствената светлина струи само от трепкащата свещ на покритата с карирана покривка масичка и от луната, увиснала като фенер от кадифеното небе.

— Напротив, искаш — смее се той. — Имаш нова работа, която нямаш търпение да започнеш и страхотен тен, с който можеш да се фукаш пред колежките.

Сервитьорът идва да вземе поръчката ни и завързва дружелюбен разговор с нас. Пита ни как е била ваканцията, а ние му отговаряме — невероятна. А когато узнава, че си заминаваме утре, разочарованието му няма граници.

Оставаме сами, подпираме се на дървения парапет и съзерцаваме звездите, обсипали балдахина на нощта.

— Права си — въздъхва Джак накрая. — Хайде да останем тук завинаги.

— Видя ли — извръщам лице към него.

— Ще си намерим къщурка в планините. Можеш да посветиш времето си на отглеждане на брадавици и мустак — шегува се той. — А аз ще вая скулптури от козя тор.

— Ами ако си омръзнем един на друг.

— Е, ако стане така, винаги мога да прибегна до козите. За теб също не се притеснявам. Сигурен съм, че ще се намерят десетки млади и мускулести рибари, които с радост ще задоволяват нуждите ти.

— Чудно! Хайде да останем — навеждам се аз и го целувам.

— Не се надявай. Смятам да те държа под ключ, само за мен — прошепва Джак.

Вдигам ръката му и я долепям до страната си.

— Благодаря ти, че спази обещанието си.

— Кое точно?

— Да ми подариш най-хубавата ваканция в живота ми — целувам дланта му аз, а той докосва носа ми с пръст и се усмихва:

— Хей, не ми се разкисвай точно сега. Чака ни царско угощение.

Пресушаваме две гарафи с вино, преди да забележим, че вече преваля полунощ. Чувствам се претъпкана като една от вкусните сарми с лозов лист, които ядох толкова лакомо.

— Трябва да се връщаме — казва Джак накрая, когато сервитьорът ни носи сметката. Както обикновено, ние сме последните клиенти на заведението.

— Не искам.

— Какво говориш!?! Не може да пропуснем дискотеката на Фън Сън. Пък и искам да се пробвам на караокето.

— Не може да бъде! — избухвам в смях аз.

— Ама ти не знаеше ли? Пред теб стои Кралят на караокето.

— И какво ще пееш?

— „Летни нощи“, очевидно.

На път за града си тананикам тихичко, отпуснала глава на рамото на Джак. Залива ме усещане за щастие и пълно спокойствие, топлият бриз лекичко роши косите ми. Чак след известно време осъзнавам, че това не е пътят към хотела.

— Къде отиваме? — изправям се на седалката аз, докато Джак свива по една пътека край пътя.

— Ще видиш — отвръща той, спира мотопеда и бутва стъпенката му. После ме хваща за ръка и ме повежда нагоре през камънаците, докато стигаме до върха на скалата.

— Щеше ми се да го погледна за последен път — казва той.

Под нас, ограден като в рамка от две маслинови дръвчета, се простира нашият плаж. За първи път го виждам от този ъгъл. Замръзвам, хипнотизирана от луната и сребърния блясък на водата. Джак стои зад мен, обгърнал кръста ми с ръце. Поемам глътка от изпълнения с ухание на билки въздух. Край нас се разнася свирня на цикади.

Всичко е съвършено.

Най-накрая. Открих мястото и времето от мечтите си.

— Джак? — прошепвам аз.

— Хмм — прошепва той, заровил лице в косите ми.

— И ти ли чувстваш същото?

— Какво?

Усещам как сърцето ми затупква.

— Че всичко това е правилно. Че трябва да сме заедно. Че е сериозно.

Не мога да повярвам, че изричам нещо толкова важно, но наистина го мисля. По-силно от всичко, което съм му казвала досега.

Джак ме притиска още по-здраво и отпуска глава на рамото ми. Протягам се и го погалвам по главата, но той ме хваща за китката, за да ме спре. Обръщам се, за да го погледна. Лунната светлина озарява лицето му с приказен блясък. Знам, че всеки момент ще го каже. Това е по-хубаво от филмовите моменти, които изпълват главата ми. Коленете ми притреперват, докато чакам със стаен дъх.

— Хайде да тръгваме — казва той, без да ме поглежда в очите.

— Какво?

Джак пуска ръката ми, все още със сведени очи.

— Късно е. По-добре да се прибираме.

 

 

Сядам зад Джак на мотопеда, без дори да смея да се хвана за него.

Просто не проумявам. Защо? Ето това искам да знам.

Къде сбърках? Мислех, че всичко е страхотно. Нещата между нас вървят добре, сексът е невероятен, забавно ни е един с друг, но явно това не е достатъчно за него, за да ми каже, че ме обича.

Сигурно го притиснах твърде силно. Може би го плаши мисълта за обвързване. Вероятно не е готов. Или пък мисли, че аз не съм жената за него. Иска повече. Но как бих могла да му дам повече, когато вече съм дала всичко от себе си.

Така че, как да постъпя? Да го зарежа? Да продължа връзката ни, без да се опитвам да я задълбочавам? Да опитам да се променя?

Не мога да разбера как така стигнахме до тази критична точка. Възможно ли е всичко да е съвършено през едната минута и да рухне сред развалини в следващата? Объркана съм.

В главата ми е такава каша от въпроси, че не забелязвам как Джак постепенно увеличава скоростта.

— По-бавно! — изкрещявам аз, сграбчвайки го здраво през кръста, докато той се накланя за последния завой преди спускането към хотела. Влизаме в завоя, но ъгълът е прекалено остър. Усещам как тялото на Джак се напряга, докато натиска спирачките.

— Внимавай! — изкрещявам аз, но вече е прекалено късно.

Следващото нещо, което осъзнавам, е, че лежа на земята, просната по лице и с протегнати напред ръце. Лактите ме болят. Усещам боцкането на пясъка под себе си. Цари пълен мрак и тишина.

— Ейми! — чувам приглушения вопъл на Джак, но съм напълно дезориентирана. — Ейми, добре ли си?

Не мога да отговоря. Той коленичи до мен с ужасена гримаса.

— Сложи си ръцете около врата ми — шепне Джак и се опитва да ме повдигне. Криво-ляво се изправям на крака и чак тогава забелязвам, че той плаче и всъщност аз съм тази, която го подпира, за да не рухне.

— Джак — изграчвам. — Джак, добре ли си?

— Помислих си, че съм те убил — хълца той. — Помислих си, че съм те убил.

— Шшт — казвам аз и го сграбчвам за раменете, така че да ме погледне в лицето. — Виж, нищо ми няма.

Но той клати глава като обезумял и това започва да ме плаши.

— Джак, успокой се! Всичко е наред. Паднахме с мотора, но всичко е наред. Аз съм добре.

Той започва да се задъхва. Хваща се за косата и я дърпа като обезумял.

— Ти не разбираш. Трябва да ти кажа нещо. Гризе ме още откакто… откакто ме попита дали чувствам… същото. Дали… И аз исках да ти кажа… исках… но не можех.

Протягам ръка към него с облекчение. Всичко ще бъде наред. Той ме обича. Знаех си. Явно е било нужно нещо като катастрофа, за да му набие малко здрав разум в главата.

Той се отдръпва от мен и продължава да клати глава.

— Кажи ми! — настоявам аз.

Риданията продължават да го разтърсват неудържимо и аз се просълзявам съчувствено. Никога не съм го виждала толкова разстроен.

— Прецаках всичко!

— Не, не си — утешавам го аз. — Всичко е наред. Не бива да се боиш да го кажеш. Успокой се!

Но Джак се задъхва като уморено от плач дете.

— Маккълън. Сали Маккълън — задавя се той. — Момичето от картината… момичето от купона у Хлои.

След което млъква, останал без дъх, а сълзите чертаят вадички по лицето му. Изглежда така, сякаш всеки момент ще рухне, но въпреки това аз моментално се отдръпвам от него. Смайващо нещо са това инстинктите.

— Какво за нея? — питам, но вече знам всичко.

Джак подсмръква шумно.

— Случи се нещо. Миналия петък. Мислех, че си с Нейтън и звънях ли, звънях у вас, но теб те нямаше. Бях пиян. И тя дойде. Съжалявам… Ако знаеш колко съжалявам…

Но аз вече не чувам нищо. Всички парченца от пъзела си идват на местата — закъснението му на летището, странното му поведение, когато все пак се появи, нежеланието му да прави любов с мен, белегът на корема му…

Белегът от ухапване на корема му.

Усещам, че Джак се протяга към мен.

— Не беше по моя вина. Толкова исках да ти кажа…

Чак сега разбирам израза „да ти падне пердето“. Не успявам да чуя какво толкова е искал да ми каже, защото в следващия миг юмрукът ми се забива в лицето му.

Той изкряква от болка и се олюлява назад, но аз хуквам. Бягам така, сякаш животът ми зависи от това. Малко по-надолу по пътя откривам мотопеда, паднал настрани, но с още работещ двигател. Напрягам силите си до краен предел, за да го изправя и го възсядам точно в мига, в който Джак ме настига.

— Ейми! — извиква умолително той и се протяга да ме хване.

— Върви на майната си! — изкрещявам аз, нанасям му шут в чатала и отпрашвам.

А от всички инстинкти, този за самосъхранение е най-удивителният. Въпреки факта, че целият свят около мен е в развалини, аз успявам да се добера до Вила Стефано цяла и невредима и спокойно паркирам мотопеда. Васос, собственикът на бара, е подпалил здраво караокето и всички изглеждат в супернастроение. Майката на Дарън изнася ужасяваща кавър версия на „Карма Хамелеон“, увлечена в бесен кан-кан с един от събратята си по съдба. Никой не ме забелязва, когато прекосявам бара и тръгвам нагоре по стълбите. Че и защо? Външно изглеждам съвсем нормална.

Но веднъж щом се добирам до стаята, губя контрол. Първо избухвам в плач, но след това направо побеснявам. Изхвърлям дрехите на Джак през прозореца и крещя, псувам и ругая, докато оставам без дъх.

Още като се срещнахме на летището, бе очевидно, че нещо не е наред. Трябваше да разбера.

Но как е могъл?!?

Как е могъл да ми причини подобно нещо?!?

Просвам се на леглото и слагам ръце на гърдите си. Пронизва ме невероятна болка. Може би сърцето ми наистина е разбито.

След известно време риданията ми утихват и какофонията от караокето отново взима превес. Но единственото, за което мога да мисля, е:

Как?

Какво?

Къде?

Защо?

Кога?

Не знам колко точно време лежа така в мрака и измислям отговори на всички тези въпроси, но в един момент осъзнавам, че на вратата се тропа.

— Ейми. Пусни ме да вляза.

Джак.

Стисвам плътно очи.

— Няма да си тръгна. Трябва да ме пуснеш — настоява той и тропането се усилва.

Затискам уши с длани.

— Хайде! — още по-силно. — Трябва да поговорим. Знам, че си вътре.

— Махай се — изплаквам аз. Иска ми се да умра. Свивам се на топка на леглото. Не искам да ме види в това състояние.

— Ейми, моля те! — тропа все по-силно Джак.

Но аз не му обръщам внимание, обзета от внезапен копнеж по дома. Ще ми се да съм си вкъщи, в моето собствено легло, на сигурно място. Но преди всичко ми се ще да не бях толкова глупава, че да се забърквам с Джак. Да бях проявила повечко разум, преди да му се доверя. Да не се бях оставила тъй уязвима. Иска ми се да съм някой друг, някъде другаде, на друго място и в друго време.

След известно време, не знам колко, осъзнавам, че тропането е престанало.

Знам, че Джак не си е отишъл. Знам, че е там. Виждам го. Именно в това е проблемът. Образът му изпълва съзнанието ми. Виждам го как ме целува. Как ме гледа под лунните лъчи. Как се смее с разрошена от вятъра коса.

Но го виждам и със Сали.

Открехвам лекичко вратата. Джак седи на стъпалата, подпрял глава с ръце. Когато вдига поглед към мен, виждам, че лицето му е изподрано, а очите — кървясали.

— Какво искаш да кажеш с това „Случи се нещо“?

Той ме поглежда неразбиращо.

— Кажи ми! Какво точно се случи?

Джак не помръдва, а само прошепва, почти нечуто:

— Не съм я чукал.

Цялата се разтрепервам.

— А какво направи?

— Нищо не съм направил. Тя. Всичко е заради нея.

— КАЖИ МИ!

Той отново заравя глава в ръцете си.

— Бях заспал. Когато се събудих, тя ми правеше свирка. Кълна се, това е всичко, което се случи.

— О, горкият той! Само свирка му направили — изкрещявам аз.

— Не беше така! — изправя се Джак.

— Ами кажи ми де! Как беше? Обясни ми как точно се стигна дотам, че Сали бе е твоето легло и ти смучеше оная работа!

Той остава безмълвен. Поглеждам го с онова отвращение, което пазя само за преливаща канализация.

Защото сега го виждам. Виждам лицето му, сгърчено от удоволствие. Удоволствие, което му доставя някой друг.

— Не искам да те виждам повече! — изхлипвам аз.

Затръшвам вратата, завъртам ключа и се просвам на леглото. Джак започва да тропа по вратата, но аз покривам глава с възглавницата. Той крещи името ми толкова силно, че шумът прекъсва дискотеката на Фън Сън. Някой му извиква да млъкне.

След което настава тишина. Не знам дали са го отвели някъде, или е още пред вратата. Не ми пука.

Мушвам слушалките на уокмена в ушите си и натискам бутона, увеличавайки звука така, че музиката да заглуши какофонията на мислите ми. Но в ушите ми гръмва песента на Битълс „Заедно“.

Типично.