Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (5)

Обаждането

— Нищо. Защо?

Е, защо е лесната част. Със „защо“-то мога да се справя със затворени очи и вързани на гърба ръце. Защото е петък вечер, а аз съм сам у дома. Защото, Ейми, макар миналата седмица да ми каза, че си падаш по Мат, аз още се надявам да си падаш поне мъничко и по мен. Защото не съм правил секс от цяла седмица, а ти — от шест месеца. И защото, следователно, имаме нужда един от друг. А, да, и защото си падам по теб.

Но „нищо“… това е малко по-трудно. То ми идва малко неочаквано. Твърде откровено е. Искам да кажа, в играта, която подхващаме, има определени правила. Има си упътване, а в него — инструкции. Има някои неща, които необвързаните хора правят и неща, които не правят. Първите са:

• Срещаш някого на купон, получава се зацепване и завеждаш въпросния някой в списъка с ПМЧ (Потенциален материал за чукане).

• Понякога в петък вечер се чувстваш самотен и изоставен от приятелите си и прелистваш списъка с ПМЧ в търсене на подходящ кандидат.

• Решаваш да се обадиш на кандидата и да му предложиш среща.

Но необвързаните не правят следните неща:

• Никога не вдигат телефона лично, защото знаят, че секретарите, както и ротвайлерите, съществуват, за да ги охраняват от вмешателства в личния им живот.

• В никакъв случай не вдигат телефона, когато са сами вкъщи в петък вечер, да не би този, който им се обажда да помисли, че социалният им живот си е изпял песента.

• Не потвърждават това впечатление, като отговорят „Нищо“, когато биват запитани какво смятат да правят същата вечер.

Наш свят дълг е да спазваме тези правила, защото те са измислени да защитават статута ни на Необвързани хора и съставляват Декларацията ни на независимост.

Но явно ти, Ейми, не познаваш правилата. С една-единствена дума успя да срутиш цялата система от условности. Хвана ме по бели гащи. И не ми оставяш никаква възможност, освен да превърна това „нищо“ в „нещо“. Протягам ръка за цигара и се мятам на облегалката на креслото.

— Виж ти, пък аз тази вечер трябваше да работя. Имах да завърша един портрет до неделя, за петдесетия рожден ден на човека. Само че го свърших преди час и… и… не знам… Много ми беше хубаво с теб миналата седмица. Добре се позабавлявахме, нали разбираш, и си помислих, че може да го повторим. Затова ти звъннах. Да видя какво правиш, какви са ти плановете за вечерта… нали, таковата…

— На среща ли ме каниш, Джак?

Директна. Чудесно. И аз мога да бъда директен.

— Ами… да, и така може да се каже.

— Окей.

— Окей като „Окей, ще си помисля“ или окей като „Окей, да го направим“.

— Окей като „Окей, помислих си. Хайде да го направим“.

Това как ме имитира ме накара да се усмихна.

— Добре, тогава ще резервирам маса в някой ресторант. Ако искаш първо може да пийнем нещо.

— Искам.

Пак се усмихвам.

— Знаеш ли „Закс“?

— Разбира се.

— Да се видим там около осем, става ли?

— Окей, до осем часа.

Затварям и оставам с чувството, че току-що съм заредил нов пълнител в пистолета си, след като съм изстрелял без остатък предишния. Но иначе, като се абстрахираме от ускорения ми пулс, съм окей. Оцелях през истински телефонен разговор на живо. Всичко мина гладко. Ейми бе приятелски настроена и звучеше сякаш наистина се радва да ме чуе. Поканих я на среща и тя се съгласи. Ще се видим. Тази вечер. Значи резултатът е едно на нула за Били хлапето срещу Страшната Джейн.

Но след това прозрението ме удря челно: Боже мой, та аз отивам на среща! Среща! С пийване и вечеря. И сладки приказки с почти непозната жена в продължение на часове. Престанах да се подлагам на подобни преживявания веднъж щом разбрах, че има и други, по-прости пътища към секса.

Защо, по дяволите си играя с огъня?

Спокойно!

Дръпвам мощно от цигарата си и се опитвам да си самовнуша, че ситуацията не е толкова страшна, колкото изглежда. Ейми е симпатична. Привлекателна. Забавна. Плюс това аз наистина искам да я видя. Щях ли иначе да й се обадя? И освен това не е като да не я познавам. Все пак прекарах цяла нощ с нея, нали? Освен това ми е навита. И щом се съгласи да излезе с мен, значи не може да си пада по Мат. Затова е съвсем естествено да изляза на среща с нея.

Вината за странната посока, в която се развива вечерта ми, отчасти е на Хлои. Взирам се в листчето в ръката ми — почеркът на Хлои, номерът на Ейми. Хлои ми го лепна на челото в понеделник, след като й писна да ми слуша оплакванията във връзка с все още неразрешената ситуация Маккълън. Каза, че трябва да звънна на Ейми, защото съм просто объркан и едно чукане без усложнения ще ми избистри главата. След това Ейми — почти сигурен съм, че е била именно тя — се обади и остави много странно съобщение на телефонния ни секретар в сряда вечер. Сигурно и това дължа на Хлои. Не ми идва наум кой друг би посмял да го направи. Тя си умира да ни урежда с Мат, защото иска момчетата й да са щастливи. А ние й връщаме услугата, като от време на време я чифтосваме с някой приятел.

Понякога се чудя дали няма да е по-разумно, ако с Хлои не теглим шута на посредниците и не подходим един към друг директно. Пък да видим какво ще излезе. Не е като да не съм го обмислял и да не флиртуваме един с друг. Веднъж, скоро след като скъсах със Зои, говорихме за това с Мат. С Хлои се напихме зверски предната вечер и тя се трупира до мен в леглото ми. Мат ни събуди с кафе и откри най-добрата ми приятелка, сгушена в обятията ми. След като тя си отиде, той ме попита дали се е случило нещо, на което отговорих отрицателно. Мат поиска да знае защо и аз му обясних, че я обичам, но никога не бих могъл да се влюбя в нея. Същото се отнасяше и за него — та тя ни беше приятелка. Нищо нямаше да излезе. Пък и вече я познавах твърде добре. Къде отиваше тръпката на откривателството? Не знам дали Мат ми повярва. Та аз самия не бях сигурен дали си вярвам.

Поглеждам стария стенен часовник над бара. Шест и половина. Време е да се залавям за работа.

Отивам в спалнята на Мат, отварям гардероба му и за сетен път се поздравявам с късмета си да имам приятел, който няма проблем със споделянето. Трябва да му се признае — момчето има дрехи за всеки случай: костюми за официални вечери, смокинг, фракове, маркови ризи, джинси и пуловери. Да дойдеш тук е все едно да излезеш на пазар със златна кредитна карта — просто избираш. (Винаги гледайте съквартирантът ви да е ваш ръст и размер.) Само се моля покрай всичките тези изобилни служебни вечери, да не се превърне в разплут дебеланко. Това ще ме остави беззащитен на модния фронт. Вероятно ще се наложи да мина на тежка диета, за да го настигна на килограми. Или да си намеря истинска работа и да се снабдя с лична златна кредитна карта. А до края на годината — срокът, който съм си дал да постигна успех като художник — това просто няма да се случи. Подбирам одеждите и минавам към банята.

Много момичета, които познавам, разглеждат хигиената като проблем от войната между половете — жените си падат по нея, мъжете — не. Точка по въпроса. И до известна степен са прави. Оставете един мъж да се грижи за себе си в продължение на година. Отрежете го от цивилизацията и, което е по-важно, от перспективата да прави секс. Направете всичко това и бъдете сигурни, че той ще се занемари тотално. Чорапи и слипове ще бъдат носени на ротационен принцип, без да се перат, докато не започнат да предизвикват обриви и сърбеж или миризмата им не надделее над уханието на неопакованото сирене в хладилника. Малки Сахари от прах ще се образуват по всички открити повърхности и ще се разрастват необезпокоявани. Печката ще заприлича на сцена на тежко пътнотранспортно произшествие.

Но върнете същия мъж в нормалната му жизнена среда и сюжетът на историята ще претърпи неочакван обрат. Дайте му среща с жена с десет процента шанс за чукане и той ще приложи върху себе си повече дезодоранти и лосиони за тяло от Клеопатра. Според мен цялата работа се заключава в следното: за мъжете хигиената е сексуален въпрос. Ако си чист, ще чукаш. Съвсем просто е. Вземете например младите мъже, които се намират на този етап от еволюцията, в който мислят, че ако чорапите не лепнат, значи може да се носят. На тях не им пука колко са мърляви или как миришат. Ако в радиус от десет метра има кучешко лайно, те няма да пропуснат да се овъргалят в него. Чак когато узреят сексуално, схващат дълбокия смисъл на личната хигиена. Забелязват, че ако миришат, момичетата ги отбягват. Колкото и да не ги бива в математиката, внезапно се оказват способни съвсем сами да разработят следните сложни уравнения: лош дъх и неизмити зъби равно на липса на целуване; отсъствие на хигиена на долната част от тялото равно на липса на секс.

Аз с нищо не съм по-различен. Да вземем тази вечер например. Пък и шансовете ми съвсем не са само десет процента. Петдесет е по-близо до истината, така както виждам нещата. Ако си изиграя правилно картите, вечерта може да приключи изключително успешно. А за да подготвя почвата за това, аз се отдавам на задължителните хигиенни занимания. Взимам си душ, изтърквам се старателно, бръсна се, оправям си косата, измивам си зъбите, изчиствам си ушите, изрязвам си ноктите, обливам се в лосион за тяло и нанасям премерено количество афтършейв. След което се обличам: боксерки, чисти чорапи и дрехите на Мат (изпрани и изгладени, както винаги). Проверявам вида си в огледалото, усмихвам се така, както ще го правя с Ейми по време на вечерята. Цялостното впечатление? Поразен съм. Нека се надяваме, че ефектът върху нея ще бъде същият.

Слизам долу, отварям си една бира и пускам музика. „Закс“ е на две крачки, така че няма нужда да се юркам. Остава ми само да избера ресторант и да резервирам маса. Някъде, където е забавно и (по необходимост) не много скъпо. Някъде, където да се отпуснем и да се посмеем. Или това щеше да ми остава да свърша, ако вече не го бях направил. А аз съм. Преди четири часа, още преди да ми бе хрумнало да звъня на Ейми. Преди четири часа, към края на втория сеанс с Маккълън. Преди четири часа, когато реших да запазя маса в Хот хаус, предполагайки, че Маккълън си пада по подобни заведения. Преди четири часа и само час преди да осъзная за втори път само за две седмици, че тя още не е готова да го направи с мен.