Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (13)

Тя ме обича. Аз обичам ли я?

Не „Харесвам те“. Не „Падам си по теб“. Не дори „Ти си ми най-добрият приятел“.

Нито едно от гореспоменатите.

Не. Направо „Обичам те“.

Като изявление това си е доста напред в класацията. Някъде след „Преди да продължим, трябва да ти кажа, че невинаги съм била жена.“ (Михаела/Майк на Мат 1995); „Когато ти казах, че не съм женен, не бях напълно искрен…“ (Греъм Кинг на Хлои 1997); „Мисля, че е време сериозно да се замислим за брак…“ (Зои на мен, 1997).

С други думи, това не бе нещо, към което се подхожда лекомислено.

Разбира се, разполагам с разнообразни традиционни тактики за подобни критични ситуации.

1. Замисленото „Мммммм“ (най-добре да бъде придружено с бавно поклащане на глава и изражение като при запек).

2. Нечленоразделното „Аз също те … чам“ (колкото си по-пиян, толкова по-добре).

3. Паникьосаното „Божичко, май ще драйфам“ (виж по-горе).

4. Терапевтичното „Благодаря ти, че сподели това с мен“ (последвано от масажиране на ръката на обекта).

5. Арогантното „Знам“ (директен контакт очи в очи и самодоволна усмивка — свободно избираеми).

Но в момента изобщо не ми е до тактики. Чувствам се твърде объркан. Гледам Ейми и си мисля, че може би точно това искам да чуя от нея. Поласкан съм и предполагам, че тези думи са израз на монументалното решение, което всяка жена взима в един или друг момент от живота си — а именно че е открила МЪЖА. Част от мен иска да я хвана за ръката, да я погледна право в очите и да кажа: „Да, аз съм мъжът на живота ти. Да, и аз те обичам. Да, щастлив съм, защото ти ме обичаш“. Та нали точно това иска всеки — да обича и да бъде обичан. Никак не е приятно да работиш с уравнение, което не се изравнява.

Нали?

Но освен това през главата ми минават и редица други мисли. Мисли, които не искам да призная дори пред самия себе си. Например колко добре я познавам всъщност? Достатъчно ли, за да приема обяснението й в любов за чиста монета. Достатъчно ли, за да й се доверя за толкова важно нещо? Какво ще стане, ако го направя и сбъркам? Какво ще стане, ако хвана цялата купчина емоции, които изпитвам към нея, и ги нарека „любов“?

Опитът ми в подобни дела, както и в повечето дела всъщност, не ме изпълва със самоувереност. Като за начало, казвал съм подобни думи само на едно-единствено същество (роднини и домашни животни не се броят). На Зои. На летище Хийтроу. Полетът ни за Ибиса имаше шест часа закъснение. Умората ни налегна на третия час. Умора и досада. Седях на пластмасовото столче и се взирах в информационното табло в очакване да се изпишат светещите слова „Заповядайте на борда“. Зои спеше с глава на скута ми. Спомням си, че сведох поглед надолу и ме прониза безкрайна нежност и желание да я защитавам. Тя бе толкова красива и спокойна в съня си. Никога не бях изпитвал подобно чувство. Наведох се, целунах я по челото и двете вълшебни думички просто се изплъзнаха от устата ми. Бяхме заедно вече шест месеца и тогава си мислех, че наистина изпитвам любов.

Но сега, тук в банята на Хлои, с разцепена буза и смъдящи от барбекю сос очи, чувствата ми са различни. Вече не съм онова хлапе. Знам, че любовта не е неудържим копнеж да защитаваш. Любовта не е спокойствие. Любовта е решение. Любовта е да достигнеш до заключение, че това е то и друго няма. Не съм от онзи тип мъже, които го казват само защото така е по-лесно, отколкото да не го кажат. Не съм и от другия тип мъже, които използват фразата като парола, за да получат достъп до бикините на момичето. (Бих казал всичко, само не и това.) Но същевременно не ме е страх да го кажа. Ще го направя, когато съм сигурен. А в момента не се чувствам сигурен.

Затова вместо да поема думите й и да им отговоря със съответното „И аз те обичам“, аз поемам по пътеката, утъпкана от поколения нерешителни мъже преди мен — измъквам се.

— Скъсала ти се е роклята — откъсвам очи от нейните аз и се втренчвам във въпросната част от облеклото й.

Следват няколко секунди мълчание, през които чувам шумното думкане на сърцето ми и се чудя дали и Ейми го чува. Накрая тя пита:

— Как се чувстваш?

— Отвратително.

За щастие тя осъзнава, че говоря за случилото се в градината, а не за онова, което току-що ми е казала.

— Беше много глупаво от моя страна.

Притискам я до себе си и целувам слепоочието й.

— Не, от моя страна беше глупаво. Глупаво да не ти кажа истината за Сали. Глупаво от нейна да не каже на Джонс. И дяволски глупаво от страна на това откачено, друсано копеле да се опита да ми избие главата.

Ейми свежда глава още по-ниско.

— Да, но нали разбираш защо…

— Глупости, никой няма право да се държи по този начин. Твърде много от това — изсумтявам аз и докосвам носа си — и недостатъчно от това — почуквам се по слепоочието.

Внезапно лицето на Джонс изниква пред очите ми и усещам, че се задъхвам.

— Ами ако ти беше в същата ситуация? Ако разбереше, че позирам за някого гола? Нямаше ли да откачиш?

Това, разбира се, е много разумен въпрос, но не искам да се замислям сериозно точно сега. Поклащам глава отрицателно.

— Не, нямаше да откача, защото не съм такъв ненормалник. И… и защото ти имам доверие.

— Знаеше ли, че тя не му е казала?

За миг обмислям дали да не я излъжа, да й кажа, че съм предполагал, че Джонс няма нищо против. Но какъв е смисълът? Достатъчен е само един поглед, за да разбереш, че Джонс ще има нещо против друг мъж да седне до нея в автобуса, а какво остава за нещо по-интимно, като например да я рисува гола. Затова казвам истината:

— Да. Тя ми каза, че ако той разбере, ще откачи.

— Също като мен, когато видях картината ли?

— Да, нещо подобно.

— Явно всичко опира до искреността — разсъждава тя. — Бях подозрителна и моментално предположих най-лошото.

Сядам на ръба на банята с лице към нея. Очите й са подпухнали от сълзите. Чувствам се виновен за това, че е плакала. И защо не? Вината наистина е моя.

— Това ли си помисли, когато откри картината?

— Кое? Че спиш с нея ли?

— Да.

— Е, ще те излъжа, ако кажа, че не ми мина през ума — погалва ме тя по косата. — Помислих си го, разбира се. Не си ли ядосан, че съм си го помислила?

— Не.

Но отговорът ми идва след дълго колебание.

— Нито дори мъничко — настоява Ейми.

— Добре де — признавам аз. — Мъничко.

— Съжалявам. Всичко е от ревността. Аз ти имам доверие, Джак. Пълно доверие. Знаеш го, нали?

Думите й ме карат да се чувствам като лайно. И то не нормално, стандартно лайно, а нещо много по-нисше. Нещо, което може да откриете залепнало за кравешка опашка или на задника на муха говнярка. По същия начин се чувствам, откакто Ейми намери картината в ателието и аз успях някак си да замажа нещата. Сега е идеалният момент да си призная всичко и да й кажа, че мотивите ми да рисувам Сали са били по-скоро сексуални, отколкото естетически. Просто изкарай всичко наяве и продължи на чисто, ето това си повтарях наум.

Но какъв е смисълът? Защо трябва да се чувствам отговорен пред Ейми за онова, което съм си мислел в периода, преди тя да се появи в живота ми? Защо да я наскърбявам допълнително. Това вече не е актуално. Защото сега искам да съм с нея, а не със Сали. И няма никаква нужда тя да разбира, че някога нещата са стояли различно.

— Не знам — отвръщам аз, придържайки се към по-генералните проблеми. — Искам да кажа, по какво се различават чувствата ти от тези на Джонс. Ти реагира по същия начин като него.

— Да, но аз не те ударих. Това все е нещо.

Усмихвам се несъзнателно.

— Сигурно. А пък аз не ти опекох кожените панталони. Това също е нещо.

— Май доста го заболя — гримасничи тя.

— Страхотно — сега вече се ухилвам широко. — Като бекон в тиган.

Но Ейми отново е сериозна.

— Трябва да разрешим този проблем, Джак.

— Кой, с доверието ли?

— Да, но не само това. С цялото ни минало. Така че да няма никакви тайни и лъжи повече. За да не се случват подобни неща.

Тя е напълно права — трябва да разрешим това. Но не тук. Не сега. Не в това емоционално състояние.

На вратата се почуква и аз отварям на Мат.

— По-добре ли се чувстваш, друже — пита той и намигва към обезобразеното ми лице.

— Ъхъ — отвръщам аз, обръщам се и се усмихвам на Ейми. — Хайде, миличка, че купонът тече.