Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (16)

Тоталното прецакване

Прекарвам срядата в препускане по евтини туристически агенции и в търсене на изгодни групови пътувания до Гърция. Накрая откривам едно много тънко предложение от компания на име Фън Сън, която обитава едностаен апартамент близо до Падингтън. Една седмица на остров Кос, тръгване от летище Гатуик тази събота. Окей, не е на континента. Туристическите забележителности ще са по-скоро селски дискотеки, отколкото паметници на елинския архитектурен гений. Но какво толкова? Все пак е чужбина, нали? Ще свърши работа.

В агенцията не ме осветляват по някои екзистенциални проблеми на ваканцията. Като например това къде ще отседнем. Ще видите като стигнете, е единственият отговор, който получавам. Или транспортирането ни от и до летището, което също ще ни стане ясно при пристигане. Или разстоянието до плажа, което според Манди, момичето в агенцията, не може да е толкова голямо на един такъв малък остров, нали? Всички съмнения, които храня, скоро са пометени от лъскавите снимки в брошурката, която Манди размахва изкусително под носа ми, но не позволява да отнеса вкъщи. Освен това е евтино. Което е най-важното. Така че няма какво да му мисля толкова. Плащам и подписвам декларация, която ми забранява да съдя Фън Сън, ако ваканцията ми се окаже нещо по-различно от забавно и слънчево преживяване. След което Манди ми връчва билетите, изпраща ме до вратата, заключва я зад гърба ми и обръща табелата на „ЗАТВОРЕНО“.

Готово.

Петък на здрачаване лежа в леглото си и наблюдавам как дима от цигарата ми лениво се вие на спирали към тавана. Чувствам се депресиран. Стаята ми изглежда като сцена от самолетна катастрофа — съдържанието на гардероба и скрина е разпръснато по пода и леглото. В ролята си на Изследователя на тъмните райони зад гардероба откривам някои особено гнусни остатъци от предишни мои ваканции — дълги до глезените шорти за сърфинг, хавайска риза на цветя, бейзболна шапка с пляскащи ръчички на канапче, високо изрязани плувки и т.н. Но не това ме докарва до депресия. Всемирната ми скръб се дължи по-скоро на онова, което не виждам край себе си. Ейми. И това къде се намира тя в момента. И какво прави.

Снощи, или по-скоро в пет часа тази сутрин, си издадох заповед. Лежах до Ейми в леглото й. Бяхме прекарали страхотна вечер — първо на някаква авангардна пиеса, в която участваше нейна приятелка, последвана от вечеря с цялата трупа, а за десерт — истински сексуален маратон в апартамента на Ейми. Накрая тя се трупира и заспа, но аз не успях да мигна цяла нощ. Защото в съзнанието ми се бе загнездила мисълта за Нейтън. Или по-скоро за Нейтън и Ейми. Заедно. И не искаше да си отиде, независимо колко упорито си повтарях, че няма за какво да се тревожа. Навън вече се разсветляваше. Птичките чуруликаха, камионите за разнасяне на мляко профучаваха, най-ранобудните труженици тръгваха за работа. А аз лежах, буден и стресиран. Бях отчаян. Затова си заповядах: „Не мисли за Нейтън!“. Казах си всеки път, когато гадната му физиономия изникне пред очите ми, да се напъвам да мисля за нещо по-приятно. Каквото и да е. И хоп, магията проработи. Заспах като пън.

Работи и сега.

През последния половин час мисълта за Нейтън успя да развали настроението ми само някакви си осем пъти. В отговор аз извиках в съзнанието си осем по-приятни неща от него, между които:

• Птичи курешки

• Въшки

• Кучешки лиги

• Хемороиди

• Смърт

Което, макар да не ме докара до весело и безгрижно състояние, успя все пак да ме предпази от изпадане в бездните на параноята. Поглеждам си часовника. Седем нула нула. Точно в този момент Ейми се среща с Нейтън. Копелето. Бързо прибавям варикозни вени към списъка с по-приятни от Нейтън неща.

— Окей — появява се на прага Мат, издокаран в развлечена тениска и изтъркани джинси — бойни доспехи за ергенското парти на Алек. — Как върви стягането на багажа?

Подритвам празния куфар и отвръщам намусено:

— Отвратително. Как е при теб?

Той потупва четката за зъби, която стърчи от джоба на джинсите му, и се ухилва:

— Аз пътувам с малко багаж.

Сяда на леглото до мен и пали цигара.

— Кога тръгвате?

— Утре сутринта. Полетът е в девет и петнайсет.

— Аха, значи Ейми ще спи тук?

— Не. На вечеря е с някакъв приятел.

— Какво? — избухва в смях Мат. — Как тогава очаква да стигнеш навреме до летището? Сигурно е откачила.

— Ще стигна.

Тонът ми го кара да ме погледне особено.

— Всичко наред ли е, друже?

— Естествено. Защо да не е наред?

— Нищо — мята ми още един скептичен поглед той. — Само дето не ми изглеждаш особено възторжен. Искам да кажа, ето те — пропускаш ергенския уикенд на столетието само за да отидеш на ваканция в чужбина с жената на мечтите ти, а изглеждаш като свиня, която водят на заколение.

— Добре съм — отвръщам аз, но това е лъжа. Той е прав: държа се идиотски. Искам да му кажа какво ме тревожи. Искам да му разкажа за Нейтън и за това, че Ейми ме е излъгала. Искам да споделя, че се чувствам несигурен, че егото ми е ударило дъното и сега копае дупка надолу. Но не мога. Защото той ми е приятел. Защото не искам да ме съжалява. Също както не искам да ме съжалява и Ейми. Както не искам да ме съжалява никой. Затова предприемам единствения безопасен ход — сменям темата.

— Виж, Мат. Съжалявам.

— За какво?

— За ергенското парти на Алек. За това, че няма да дойда.

— Няма проблеми.

— Нали не си ми ядосан?

Той ме поглежда свирепо:

— Разбира се, че съм ти ядосан. Направо съм бесен. Ти предпочете жената пред приятелите си. Заслужаваш да бъдеш разстрелян.

След което ме потупва по рамото.

— Но ние ще те помилваме. Стига само тя да си заслужава.

— По този въпрос спор няма.

— Това да се чува!

Той става от леглото и тръгва към вратата, но на прага спира и колебливо се обръща:

— А, ако ти трябват някакви дрехи, не се колебай да претарашиш гардероба ми. Ако облечеш някой от тези парцали, Ейми ще я е срам да се появи с теб на обществено място. Хайде, лека нощ и приятно прекарване.

Въпреки пожеланията нощта ми е всичко, но не и лека. Успявам да убия час-два, избирайки тоалети от лятната колекция на Мат Дейвис и натъпквайки ги в чантата ми, заедно с билетите и паспорта. Но след това вълнуващо изживяване животът ми отново се вгорчава. Оставаме аз, бутилка водка и каничка прясно изстискан лимонов сок.

Докато часовникът отброява минутите, а Чърчил ми се пули неодобрително от стената, списъкът с неща по-приятни от Нейтън постепенно нараства. Към осем и половина, когато той и Ейми вероятно пристигат в тежкарския, невъобразимо скъп ресторант, който копелето е резервирало, списъкът вече достига петдесетата точка и започва леко да ми се размива. Включил съм например зъбен камък. И мръсни чорапи. Два чифта мръсни чорапи. Неприятен дъх. Към единайсет, когато трябва да са изпили кафето след вечеря, списъкът удря стотака и вече е тотална нелепост. В последната десетка са атомни електроцентрали, рибни магазини и тиня. А между съставянето на списъка и наливането с водка, аз звъня в апартамента на Ейми. Многократно. Но тя не е там. Тя е още с него. Полунощ идва и отминава, аз зарязвам списъка и започвам да мятам стрелички върху мислената снимка на Нейтън върху мишената. Зарязвам и лимоновия сок и опъвам директно водката, или онова, което е останало от нея.

И тогава чудото се случва. Няколко минути преди един. На вратата се позвънява. И аз се разсмивам. Направо избухвам в смях, в който е примесена лека истерия. Така да е. Не се гордея, просто изпитвам невероятно облекчение. Единственото, което е от значение, е, че Ейми е тук, при мен, и всичките ми тревоги са били чиста загуба на време.

А тъй като в организма ми циркулира достатъчно първокачествена водка, за да ме превърне в руска мечка, аз не толкова се втурвам, колкото се заклатушквам с достойнство към вратата, за да падна в обятията на любимата си.

* * *

Признания: №5 Изневяра

Място: Къщата на Мат, Лондон.

Време: Сега.

Отварям вратата.

— Здравей, Джак.

— Сали? — налага се да попитам аз, защото не ми става незабавно ясно коя е тази висока и стройна женска фигура, която се олюлява на входа. Над лицето й виси прекалено много пищна руса коса, а тялото й е скрито под твърде дълга рокля в шантав десен. Тези детайли, в комбинация със замъгленото ми от алкохола зрение, прави идентификацията почти невъзможна.

— Как си, красавецо? — казва жената, отмята косите от лицето си и едва тогава става ясно със сто процентова сигурност, че това е Сали Маккълън.

Слагам ръка на рамото й, за да я предпазя от рухване, но тъй като аз самият съм далеч от идеалната стабилност, този мой жест води само до несъзнателно вкопчване на двама ни един в друг, така че да не се намерим на пода.

— Какво правиш тук? — успявам да изартикулирам аз.

— А ти как мислиш? — хвърля се тя напред в пиянски опит да ми лепне целувка.

— Трябва да си вървиш — отблъсквам я внимателно аз, а Сали ме зяпва объркано.

— Защо?

Добър въпрос, но несъмнено въпрос, с който накиснатият ми мозък не може да се справи точно сега. Все пак тя е много привлекателна. А аз съм страшно ядосан на Ейми. Така че, защо наистина да не остане? Но отговорът не закъснява да изплува. Защото няма да е правилно. Защото повече от всичко ми се иска на вратата да беше Ейми, а не Сали.

— Късно е — изфъфлям аз и се опитвам да й затворя вратата в лицето. — Утре трябва да ставам рано. Ще си лягам.

Но тя само ми се ухилва и профучава край мен. Обръщам се само за да я видя как изчезва във вътрешността на къщата и клатя объркано глава. Защо все на мен? Защо точно сега? И, което е още по-важно, защо не преди няколко месеца, когато щях да съм в състояние да удовлетворя всичките й желания? Затварям вратата, примирен, че няма справедливост в този живот, и тръгвам по петите й към кухнята. Докато стигна там, тя вече е регистрирала бутилката водка на масата и я изпива с поглед.

— Няма ли да предложиш питие на гостенката си? — пита тя с очаквателно извити вежди и добавя лукаво: — Преди винаги ми предлагаше нещо за пиене.

След което грабва бутилката, надига я и отпива мощна глътка.

— Какво се е променило сега? — мята ми тя кос поглед, дръпва още малко водка и се подпира на масата. — Не ме ли искаш вече?

В съзнанието ми изниква споменът за Сали, излегната гола в ателието ми. Припомням си извивките на тялото й, светлосенките на кожата й. Затварям очи в опит да прогоня видението. Времето се е преместило напред. Аз съм различен човек. Сали е права. Вече не я искам. Искам Ейми. Искам само Ейми да се върне при мен.

— Пияна си — завалям аз. — Ще ти повикам такси.

Минавайки край нея на път за телефона, усещам как ръцете й ме сграбчват и се озовавам плътно притиснат до тялото й.

— Не искам такси. Искам теб — казва тя.

— Имам приятелка, Сали — отвръщам аз и внезапно се усещам смъртно уморен. Пиян. Искам тя да се разкара оттук. Искам да си лягам.

— Е, и? И аз имах приятел, но това не те спря да се опитваш да ме вкараш в леглото си, нали?

— Не — признавам аз. — Но ти не спа с мен тогава. Няма да го направя и аз.

Тя ме пуска, добира се със залитане до мивката, налива си чаша вода и я пресушава на един дъх.

— Той ме заряза, да знаеш. Заради това, което каза онова момиче, с което беше на купона у Хлои. Джонс ми каза, че съм курва и не иска да има нищо общо с мен.

— Съжалявам.

Всъщност не го мисля. Знам, че така е по-добре за нея. Но знам още и че сега едва ли е най-подходящият момент да изтъквам този прост факт. Тя може да не се съгласи. Или, още по-зле, да реши, че се опитвам да я вкарам в леглото си, намеквайки, че той е недостоен за нея, тоест, че ще й е по-добре с мен.

— Онова момиче, тя ли е приятелката ти?

— Аха. Ейми. Името й е Ейми.

— Не ми се видя твой тип.

— И защо така? — Мятам поглед към телефона, изчаквайки удобен повод да повдигна отново предложението си за такси.

— Физически — качва си краката на масата тя и отмята роклята си, разкривайки съвършено оформени, сякаш изрязани на струг бедра.

— Е, не си права — започвам да се вбесявам аз. — Ейми е страхотна. Точно моят тип.

— Така ли? И къде е?

— Какво?

— Къде е? — скача от масата тя и оглежда предизвикателно кухнята. — Къде е тази страхотна жена?

Отваря хладилника и мушва с пръст вътрешността му.

— Няма я тук.

След което измъква кутия бира, отваря я със замах и отпива.

— Може би тук? — промърморва си под носа и отваря един от кухненските шкафове. — Не, не мисля така.

— Няма я — отвръщам аз и в същия миг всички страдащи от нощно напикаване старци по света започват да празнуват включването си в списъка на неща, по-приятни от Нейтън.

— Когато котката я няма… — измърква Сали.

Този път дори не си правя труда да я питам дали иска да си ходи. Вече чух достатъчно. Отивам до телефона, вдигам слушалката и набирам номера на такси компанията, който виси на корковото табло. Но, може би защото го бях правил толкова пъти тази вечер, че се е превърнало в единствената телекомуникационна функция, на която са способни пръстите ми, аз не набирам номера на такситата. Всъщност звъня в апартамента на Ейми. Звъня и звъня, а отговор няма. Отговор няма, защото тя още не се е прибрала.

Още е с него.

— Преди да ми поръчаш такси — обажда се зад мен Сали, — защо не се обърнеш да видиш какво изпускаш. Не че не си го виждал и преди…

Обръщам се точно когато тя се измъква от бикините си, а останалите й дрехи са пръснати в кръг около нея.

— Качвам се горе — обръща ми гръб тя. — Ще се видим там.

Но това не се случва. Защото аз не мърдам от кухнята. Все едно съм парализиран. Седя и се чудя какво, по дяволите, ще правя. Ще ви излъжа, ако кажа, че не ми се иска. Погледнете я, за бога.

Олицетворение на секса. И навита при това. Идеалната възможност. Но не трябва да забравям и Ейми. Защото това, което казах на Сали е истина — Ейми е точно моят тип. Вече е два часът и затова й се обаждам още веднъж, за последен път. И отново нищо. Окей, значи още не се е прибрала, което ще рече, че още е с Нейтън. Но какво от това? Не знам дали правят нещо, което не би трябвало. Пък и дори тя да ми изневерява, това не ми дава правото и аз да го правя. Защото не играем някоя детска игра „дай си ми куклите, на ти си парцалките“. Решението да й остана верен си е изцяло мое.

И аз току-що го направих — така и ще бъде.

Влизам в спалнята и виждам, че Сали е заспала на леглото ми. Навивам Дебелото куче за шест часа сутринта, което ще ми даде достатъчно време да стигна до Гатуик навреме за срещата с Ейми и се мушвам в леглото до Сали. Да кажа, че спи, ще е евфемизъм за коматозното състояние, в което е изпаднала. За което мога да съм само благодарен. Няма да си правим сцени, при които тя да се опитва да ме накара да правя секс с нея, а аз да се отбранявам като ощипана девойка. Разбит съм. Пиян съм. Завладява ме усещане за космическа самота. Ще ми се някой да ме прегърне и приюти и макар да съзнавам, че точно такива действия раждат най-страшните недоразумения, аз се сгушвам до Сали и, внимателно, за да не я събудя, я прегръщам.

Събужда ме стенание.

Източникът му съм аз.

Оставам неподвижен и се наслаждавам на усещането, което тръгва от слабините ми и постепенно като вълна залива цялото ми тяло. Устните ми се размърдват и оформят едно име: Ейми. Протягам ръцете си надолу и прокарвам пръсти през косата й. Напрягам тялото си към нея и отново простенвам. Усещам как езикът й се движи и конвулсивно натискам главата й към себе си. Искам я. Искам да бъда в нея. Сега. Мушвам ръце под мишниците й и я издърпвам нагоре. Устните й се сливат с моите, отварям очи и ги впивам в нейните. Усещам, че всеки миг ще свърша.

Точно това и правя.

И в следващата секунда ме обзема паника.

Защото това е Сали, а не Ейми и осъзнавам, че току-що съм направил най-голямата грешка в живота си.