Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (2)

Началото

Петък сутрин е, месец юни, 1998 г. и аз имам проблем.

По-лошо — дори не мога да си спомня името й.

Тя въздъхва и промърморва нещо нечленоразделно насън, претъркулва се с лице към мен и премята ръка връз гърдите ми, която остава да лежи там — потна и тежка. Поглеждам течнокристалния дисплей на будилника върху нощното шкафче. Седем часът и трийсет и една минути. След това поглеждам към нея — водопад от кестеняви коси закрива цялото й лице, с изключение на носа. А той не изглежда зле, доколкото това може да се каже за един нос. Втренчвам се пак в тавана, хванат в кръстосания огън на борещите се помежду си мисли.

От една страна, ситуацията не е чак толкова лоша. Ето ме мен, хетеросексуален и необвързан, лежащ в леглото до гола жена, която, въпреки че информацията ми в този момент се базира единствено на формата на носа й и един куп спомени, просмукани с алкохол, е сравнително добра като компания и доста добра в леглото. И доколкото мога да възстановя събитията от предишната нощ, не се е случило нищо свръхстранно — никакви белезници и камшици, емоционални сривове или обяснения в неувяхваща любов. Запознахме се в един клуб, танцувахме и флиртувахме и се прибрахме с такси в ранните часове на деня.

Сексът беше добър. Награбихме се в обичайния потен пакет от подбелени очи и тежки стонове. Движехме се добре заедно, като се има предвид, че никога не го бяхме правили преди. Не обелихме и дума. Понякога го предпочитам така. Никакви контакти на мисловно ниво. Липсваха всякакви преструвки, че това, което се случва между нас, е нещо повече от физическо изживяване. А после, докато изпускахме парата и отпивахме бавно от две бирени халби, които бях напълнил с чешмяна вода от банята, не се случи нищо, което да разруши идеалната ситуация.

Доказателствата за горното се състоят във факта, че тя:

• не стискаше ръката ми

• не се взираше с копнеж в очите ми

• не ме питаше дали се чувствам самотен без постоянна приятелка

• не се опита да интимничи, като поиска да си пафне от моята цигара

• не предложи пак да се видим скоро

Вместо това тя:

• се постара да не ме докосва

• зяпаше в тавана

• каза ми, че най-хубавото на безразборния секс му е разнообразието

• запали си собствена цигара

• каза ми, че заминава на пътешествие в Австралия за три месеца

След това забучихме отделните си цигари в пепелника, загасих лампата и заспахме.

Дотук добре. Идеалният секс за една нощ. Допреди няколко минути, когато се събудих, се чувствах добре. Или по-точно ще е да кажа, изпитвах известно самодоволство. Всички страхове и притеснения на Необвързания човек бяха елиминирани. Да, все още бях способен да свалям мадами. Да, все още бях способен да правя секс с напълно непознати. С други думи, още ставах за работа.

Но от друга страна, ситуацията не е чак толкова добра. Петък сутрин е, и както показва справката с будилника, имам работа за вършене. Много лесно ще ми е да се сгуша под завивките в посткоитален комфорт, може би дори да подържа ръката й в напразен опит да запазя усещането за интимност, но не мога да отрека, че бе дошъл мигът и двамата да станем и да поемем по житейските си пътища.

Внимателно, за да не я обезпокоя, се изправям в седнало положение, вдигам ръката й от стомаха си и я поставям на чаршафите. От тази позиция мога да видя дрехите й, струпани в оплетена купчинка до леглото. Изчаквам още няколко секунди, за да съм сигурен, че спи, след което се измъквам предпазливо изпод завивките и тихичко пребърквам дрехите й, докато намеря портфейла в джоба на якето й. Нахлузвам някакви шорти, изхлузвам се от спалнята и отивам в кухнята.

Мат е там, изтупан в костюм и лъснати обувки. Черната му коса е още мокра от сутрешния душ. Надвесил се е над купа овесени ядки с мляко и димяща чаша черно кафе. Той отваря уста, за да каже нещо, но аз поставям пръст върху устните си. Сядам срещу него и отпивам глътка от кафето му.

— Значи още е тук? — прошепва той.

— Ъхъ.

— Как й беше името? Съседката на Хлои?

Хлои е момиче, с което ходехме в едно училище, но никога не бяхме ходили, докато ходехме на училище, ако разбирате какво имам предвид. В резултат на това тя израсна от потенциално гадже до истинска приятелка.

— Ъхъ, Как-й-беше-името. Същата.

Той кимва, асимилира информацията и след това пита:

— Добро чукане?

— Биваше си го.

— Доста шумно при това — ухилва се Мат.

— На мен ли го казваш — усмихвам се в отговор аз и вдигам тост с неговата чаша кафе. — Честит рожден ден, между другото.

— Значи не си забравил? Бог да те благослови, приятелю!

— Даже имам подарък за теб.

— Какъв?

— Почакай до довечера.

— С други думи, още не си го купил.

— С други думи, почакай, мамка му, и ще видиш!

Върнах му кафето и попитах:

— И тъй, кой ще дойде довечера?

Той запалва цигара и вдишва дима:

— Обичайната тълпа. Плюс някои допълнения.

— Необвързани попълнения от женски пол?

— Може би.

— Спусни още малко информация!

— Почакай, мамка му, и ще видиш.

— Значи ще са психопати и грозотии.

Но Мат няма да се остави да бъде прекаран по подобен начин.

— Сякаш пък това би те спряло…

И той посочва портфейла в ръката ми:

— Частична амнезия?

Отварям го и плъзвам поглед по личната карта на жената в леглото ми.

— Вече не.

— Е?

— Какво „е“?

— Е, как се казва Как-й-беше-името?

— Катрин Брадшоу — чета аз. — Родена в Оксфорд, на шестнайсети октомври, 1969 г.

Измъквам картата и проучвам внимателно снимката, след което я обръщам към Мат.

— Оценка по десетобалната скала.

— Седем.

След което се вторачва по-внимателно и преразглежда решението си.

— Направи ги шест. Снощи изглеждаше по-добре.

— Това се отнася за всички, но…

— Фотоапаратът никога не лъже — довършва изречението Мат.

— Именно.

— Поправи ме ако греша, но тази сутрин нямаше ли да идва СМ?

СМ е прякорът, с който Мат нарича Сали Маккълън, защото според него дори само мисълта колко страхотно парче е тя причинява охлузвания на мозъка ми, та не е нужно да го затормозява допълнително, произнасяйки цялото й име.

— Ъхъ, в десет.

Той поглежда часовника си и подсвирва.

— Ходиш по ръба, а?

Приближавам се до контролното табло на термостата и завъртам копчето на максимална степен.

— План А — казвам аз, като си наливам чаша вода от ледената бутилка в хладилника. — Да я поизпотим.

— А ако не стане?

Изгълтвам водата и отривам устни.

— Винаги действа безотказно.

Но за всяко нещо си има първи път.

Дисплеят на часовника примигва от осем и четирийсет на осем и четирийсет и шест. Отоплението работи на максимум в продължение на повече от час, от което мога да извадя заключение, че личната карта на Катрин Брадшоу е гнусен фалшификат — тя едва ли е родена в Оксфорд. По-скоро в Бомбай. През лятото. По време на гореща вълна. Близо до някоя фурна. По пладне. А моят трик с ледената вода се провали. С лятното слънце, което безмилостно нажежава затворените прозорци и с гъргорещите радиатори, стаята наподобява сауна. От челото ми се стичат едри капки пот. Възглавницата, на която подпирам глава, се е трансформирала в бутилка с гореща вода, а завивката — в електрическо одеяло. Но Брадшоу се държи, в буквален и преносен смисъл, като Ледената царица. Ни едно стенание, предизвикано от дискомфорт. Ни една молба някой да отвори прозореца или да донесе вода. Нищо не нарушава спокойното изражение на спящото й лице или равномерното й дишане. Страхотно.

План Б.

— Катрин! — изправям се в леглото аз.

— Кат? — полувъпросително и доста по-силно.

— Кати? — разтърсвам я за рамото.

— Мммм — реагира тя накрая, но без да отваря очи.

— Трябва да ставаш. Закъснявам.

Катрин потърква очи с кокалчетата на ръцете и си поглежда часовника:

— Още няма девет — проплаква тя, издърпва завивките до брадичката си и пак затваря очи. — Мислех, че днес няма да работиш… Мислех, че и двамата ще почиваме. Сключихме пакт, нали си спомняш.

Това беше вярно. С това оправдание минах, за да я убедя да продължим вечерта и след клуба.

— Знам — отвръщам аз, — но току-що се обадиха от галерията. Някакъв американски колекционер е проявил интерес към моите картини.

Лъжа, естествено.

— И сега иска да се срещнем. Тази сутрин. Днес следобед ще лети за Лос Анджелис, така че нямам избор.

— Окей, окей — надига се тя. — Чувам те.

Докато се изкъпе и облече, вече е девет и четвърт. Най-накрая се появява в кухнята, където аз седя и се взирам незрящо в лъскавата повърхност на масата. За разлика от повечето кухненски маси тази е подходящ обект за симулация на всепоглъщащо внимание. Идеята да я покрием с табелата, която преди висеше над вратата на бара, бе изцяло на Мат. Жалко, че не можахме да си я оставим да виси там, но някои от редовните посетители на „Оръжията на Чърчил“ не се отличаваха с особена интелигентност и в продължение на седмици се опитваха да влязат у дома, посред нощ и гонени от дяволска жажда. Продължавам да се взирам. Уинстън Чърчил ми отвръща с неодобрителен поглед. За първи път в областта на човешките взаимоотношения… Окей, окей, шоуто трябва да продължи.

Не й предлагам:

• Кафе.

• Да я закарам до вкъщи.

• Да си побъбрим.

Наместо това побутвам чашата си настрани, ставам от стола и казвам:

— Добре, хайде да тръгваме.

Мислено преравям портфейла й, докато токчетата й потракват по плочките. Тя живее във Фулъм, така че може да хване метрото.

— Метрото е само на няколко минути пеша оттук — казвам аз, когато излизаме навън. Затварям вратата и заедно извървяваме два-три метра надолу по улицата, за да застанем очи във фарове със спитфайъра на Мат.

— Твоя ли е? — пита тя, като вижда как любовно слагам ръка на покрива на колата.

— Ъхъ — отвръщам небрежно аз, но не позволявам това прекъсване да ме отклони от темата. — Продължаваш надолу по улицата и след това завиваш наляво. Станцията на метрото е на около стотина метра по-надолу.

Вместо да ми каже довиждане и да напусне живота ми, влизайки обратно в своя, тя сканира отсрещния тротоар. Накрая погледът й спира на автобусната спирка.

— Няма проблеми — отвръща Катрин. — Ще изчакам автобуса. По-бързо ще е.

— Добре — отвръщам аз, макар че съм убеден в обратното. — Ще се видим тогава.

— Нали? — поглежда ме неуверено тя. — Оставих си телефонния номер. На кутията с цигари. Върху нощното шкафче.

— Мислех, че заминаваш за Австралия.

— Да, но след цели шест седмици.

— Аха.

Стоим един срещу друг и се озъртаме неловко.

— Няма ли да тръгваш? — пита ме тя.

— Да, да. Ей сегичка.

Дръпвам разсеяно дръжката на врата и правя гримаса.

— Ключовете. Забравил съм си ключовете.

Помахвам й небрежно, като старателно избягвам да я гледам в очите.

— Значи ще се видим.

— Да, сигурно.

Връщам се бързо в къщата и затварям вратата. Поглеждам си часовника — вече е и двайсет. Бавничко се промъквам в дневната. Там, полускрит зад барплота, надничам през прозореца, който гледа към улицата. В момента Катрин Брадшоу стои на автобусната спирка точно срещу къщата. Свличам се на колене и се вторачвам в кристалните чаши, наредени над бара. Мамка му! Скапан съм. Направо съм разбит. Сали Маккълън, жената, по която старателно полудявах през последните две седмици, трябва да пристигне след малко повече от трийсет минути. А Катрин Брадшоу чака на една от най-слабо посещаваните автобусни спирки на планетата, без списание, вестник, книга или уокмен, изобщо нещо, което да отвлича вниманието й от предната врата на къщата на Мат, откъдето тя очаква да се появя всеки миг, яхнал луксозна кола, която всъщност не е моя, на път да се срещна с колекционер от Америка, който всъщност не съществува.

Един вътрешен гласец се обажда: Е, и? Какво като не излезеш и по този начин потвърдиш подозренията й, че цялата история за галерии и колекционери е лъжа, скалъпена само за да се отървеш от нея? Какво толкова, ако тя още чака автобуса, когато излезеш да посрещнеш Маккълън? Та ние едва се познаваме. И не правим планове за съвместно бъдеще. Ами тогава, продължава гласецът, защо не бе откровен с нея? Защо просто не й каза едно мерси за хубавото чукане. И че ти е било забавно. Нямаше ли животът да е по-прост, ако беше постъпил така? Кажи ми де, нямаше ли?

Но тогава още няколко вътрешни гласа се включват в разговора, а те са на противоположно мнение.

Ето какво казва егоистичният вътрешен глас: Тя е съседка и приятелка на Хлои, а Хлои е твоя приятелка. Зарежеш ли Катрин, зарязваш и Хлои — по асоциация. Давай в същия дух и ще видиш как в най-скоро време социалният ти кръг ще се капичне по гръб и ще предаде богу дух.

Несигурният вътрешен глас: Не ти се ще тя или който и да е друг да продължи по житейския си път, носейки табела, на която пише, че си истински задник.

Почтеният: Ти си добро момче, а добрите момчета винаги правят така, че добрите момичета да се чувстват добре.

И макар да предполагам, че всички тези гласове говорят истината, нито един не казва голата истина. На практика голата истина няма нищо общо с логичните разсъждения. Нищо общо с интелигентността. Всичко се свежда до условности. До начина, по който съм програмиран. Не нещо, до което достигам по пътя на разума, а нещо, което инстинктивно съм.

Лесно е да се заблуждаваш, че когато се измъкваш от дадена връзка, ти просто заменяш навиците си да бъдеш част от двойка с тези на необвързан човек. Аз скъсах със Зои Томпсън между 18 и 21 часа в събота, тринайсети март 1995 г., от момента, в който се върнах от съботния обяд при мама, до момента, в който баща й дойде да я прибере от квартирата, която през последните петнайсет месеца се бяхме опитвали да превърнем в дом. Бяхме заедно малко повече от две години. В следващите няколко месеца начинът ми на живот и моите емоционални навици претърпяха долуизброените изменения:

• Спрях да използвам омекотител за тъкани и наблюдавах безучастно как в чорапите ми се образуват необясними дупки.

• Престанах да си сменям четката за зъби на всеки три месеца, така че в един момент се почувствах сякаш мия зъбите си с изтривалка.

• Подрязвам ноктите на краката си не с нокторезачка, а с ноктите на ръцете.

• Веднъж на няколко седмици обръщам чаршафите в леглото наопаки, вместо да ги пера.

• Вече не изпитвам вина, когато разговарям с някого от противоположния пол, който не е напълно „безопасен“ (например гаджето на някой приятел или моя дългогодишна приятелка, с която Зои се спогаждаше, или пък някоя приятелка на Зои).

• Употребявам презерватив по време на полов акт.

• Насън прегръщам възглавница, наместо човека, когото обичам.

• Излежавам се сам в леглото в неделните утрини и копнея все още в живота ми да присъстваше личност, която да обичам дотолкова, че да ми се ще да прекарам деня с нея.

Но други навици, които бях развил по време на връзката със Зои, се запазиха и процъфтяха, въпреки че нея вече я нямаше, за да ме контролира. Изброявам ги по-долу:

• Спя на дясната половина на леглото, макар че сега мога да се опъвам, под какъвто ъгъл ми скимне.

• Мия си чиниите след всяко хранене, вместо да ги оставям да отлежат в умивалника до края на седмицата или докато изобретят колелото.

• Наслаждавам се на вкуса на зеленчуците и салатите, вместо да ги считам за артикули, чието съществуване е обезсмислено от изобретяването на витамините на хапчета.

• Свалям седалката на тоалетната.

• Гледам „Приятели“.

• Когато съм в смесена компания, се опитвам да подхващам разговори на теми, различни от футбола.

• Когато разговарям с жени, гледам ги в лицето, а не в гръдната обиколка.

• Помня, че егото на всеки човек е също толкова крехко и уязвимо като моето, независимо от това как изглежда отстрани.

Не съм психоаналитик, за да мога да обясня защо някои навици, придобити по време на връзката ми със Зои, останаха, докато други се изпариха. Това, което знам, е, че тези, които се запазиха, са вече част от това, което съм, също като пръстовите ми отпечатъци. Включително и онзи за егото на другите.

Естествено, голяма е вероятността Катрин Брадшоу да е толкова доволна, че се отървава от мен, колкото съм и аз, и обратното. Голяма е и вероятността това, че си е оставила телефонния номер, да е нейният начин да ме накара да се чувствам по-добре, или тя да се чувства по-добре, или и двете заедно. Вероятно дори и да й се обадя, тя да отрече, че ме познава, или да развие неподозиран досега талант да говори на перфектен латвийски в мига, в който разпознае гласа ми. Но също така има и една минимална вероятност да й пука от всичко това. А тази вероятност означава, че ако се отнеса с нея гадно, накрая и аз самият ще се почувствам гадно. Така че, ако погледнем на нещата от обратната страна, трябва да се отнеса с нея добре, за да се чувствам и аз добре. Безкористност и егоизъм, страхотна комбинация за всяка ситуация. И най-вече за чиста съвест.

За щастие ключовете от колата на Мат висят на таблото до вратата в кухнята, така че само след няколко минути махвам за сбогом на Брадшоу, качвам се в спитфайъра, нагласявам седалката и огледалото и завъртам ключа в стартера. Докато се нося из околните пресечки, размишлявам над факта, че съвсем не съм неуязвим и че Мат може да реагира, като опре остър нож до гърлото ми и ме накара да изям току-що отрязаните гениталии, ако разбере, че съм взел гордостта и радостта на живота му само за да се повозя из квартала. Паркирам в една странична уличка, скрита от погледите на чакащите на автобусната спирка, гася двигателя и включвам радиото.

Четири песни, една емисия новини и две цигари по-късно, поемам риска да изляза и да проверя дали теренът е чист. Точно в мига, в който заставам на ъгъла и се каня да надникна, край мен преминава автобус. Замръзвам, а очите ми се приковават в тези на Катрин Брадшоу на първата седалка. Тя поклаща глава и ме поздравява с вдигнат среден пръст.

Не е нужно да си телепат, за да разбереш някои мисли. Задник е една от тях.

 

 

Вече е късен следобед. Подпрял съм се на стената на ателието си, пуша и съзерцавам платното, подпряно на триножника, който току-що съм преместил, така че да улавя светлината от френските прозорци, гледащи към градината. Слънчевите лъчи изпълват стаята с блясък като от гола електрическа крушка.

Ателието се намира в задната част на стаята. Девствената белота на стените и тавана е нарушавана само от няколко цветни рисунки и скечове. Дъсченият под не е лакиран — оставих го така, както го намерих, когато отлепих с мъка лекьосания мокет, скоро след като се нанесох да живея при Мат. Той нямаше нищо против, отчасти защото стаята поначало беше абсолютна кочина и той я ползваше само за склад на кашоните, пълни с боклуци, които така и не успя да разопакова, когато се премести от дома на родителите си в Бристъл, и отчасти защото знаеше, че нямам пари да си наема друго ателие. Без мокета и с пребоядисаните стени само билярдната маса напомня за отминалите славни дни на „Оръжията на Чърчил“.

Едно от нещата, които казах на Брадшоу снощи, бе вярно — не работя в петъците. Не и редовна работа, за която ми се плаща. Това ми се случва само във вторник, сряда и четвъртък, в галерията на Поли. Поли ме нарича мениджър, но тъй като съм единственият му служител, гръмката титла не може да ме развълнува. Работата ми се състои в това да седя зад бюрото в преддверието на галерията, да прелиствам романчета и списания и да чакам телефонът да позвъни, което е рядко събитие, освен ако Поли не реши да ме провери от поредната екзотична точка на света, в която си е завлякъл задника. Много рядко някой ще влезе да разгледа картините и ще ми зададе няколко въпроса. Отде по-рядко, може би веднъж на три месеца, ще реши да купи нещо и тогава ми се налага да се разтърча, да напиша разписка и да организирам доставката на картината или излагането на нова колекция. Но през повечето време си чета или зяпам минувачите през прозореца.

Но понеделниците и петъците са си лично мои и мога да се разпореждам с тях както сметна за добре. Което се опитвам и да правя. Старая се да не напускам къщата, освен, за да се снабдя с някои стоки от първа необходимост, като например цигари и пепси-кола, или за да се търкалям по гръб като кутре пред банкера си, който беснее над „Бездънната яма“ (което ще рече преразхода по сметката ми). Старая се да ставам, когато ми заповяда будилникът — т.е. в същия час, когато ставам в дните, които съм на работа при Поли, взимам си душ и бъбря с Мат, докато той закусва. След това отивам в ателието, пускам радиото за компания, паля цигара, избирам си четка и подхващам оттам, докъдето съм стигнал.

Опитвам се да правя всичко това, но често става така, че се успивам и програмата отива по дяволите.

Продължавам да се взирам в платното. Като се абстрахираме от сутрешната доза Брадшоу, денят се оказа доста продуктивен. Работих от десет до четири, с един час почивка за обяд. Всичко бе минало според плана. Освен нуждата от радио да ми прави компания. Но това бе част от съвсем друг план.

— Е? — пита Маккълън, връщайки се в ателието. — Сега доволен ли си?

Тя застава пред платното и така го скрива от погледа ми.

Маккълън е стройна и висока около метър и осемдесет. Русата й коса пада на кичури до средата на гърба. Има много сексапилен смях.

— Не знам — отвръщам аз, не само защото не виждам платното, а защото твърде дълго се концентрирах върху него. Трябва да се отдалеча за известно време, да дам на очите си почивка, преди да го погледна обективно. — Ти как мислиш?

Тя се обръща към мен и ме поглежда в очите:

— Харесва ми.

Доволен съм; аз също я харесвам.

Много.

Запознахме се преди две седмици на купона по случай двайсетия рожден ден на сестра ми Кейт. Кейт е студентка в Лондонския университет, специализира история и испански. Гаджето й се казва Фил, учи френски в същия университет. Маккълън е в неговия курс, запознали се през първата година, станали добри приятели, успели да останат такива и миналата година наели заедно къща. Кейт и Маккълън се сдушили. Така се стигна дотам, че на купона преди две седмици аз и Маккълън се сблъскахме в кухнята и завързахме задушевен разговор.

Кейт вече й бе разказала доста за мен, а и картината, която бях й бях подарил за рождения ден, висеше на стената в дневната, така че разговорът потръгна на тема изкуство. Маккълън ме попита за стила ми на рисуване. Беше учила рисуване в училище и още се упражняваше през уикендите. Попитах я защо не е продължила да се занимава сериозно и тя хвърли вината върху родителите си, които й казали, че е по-добре рисуването да й бъде просто хоби, а междувременно да изучи нещо полезно. Разказах й за скромните си успехи дотук — само три продадени картини и цял куп обещаващи рецензии, след като преди няколко месеца тайно изложих произведенията си в галерията на Поли. Тогава тя ме попита върху какво работя в момента и понеже бях пиян, и понеже тя беше толкова страхотна, и понеже беше отклонила ловко всичките ми опити да я сваля и очевидно нямаше намерение да спи с мен тази нощ, аз й казах, че планирам серия картини на тела от натура. Попитах я дали би ми позирала и моля, моля, моля, нека се съгласи.

И, о, чудо, тя каза да.

Или, ако трябва да сме точни, попита:

— Колко?

А аз отговорих:

— Всъщност, надявах се, че ще се навиеш без пари.

А тя каза:

— Няма начин.

Аз предложих:

— Двайсет лири.

Тя каза:

— Трийсет.

Аз казах:

— Готово.

Че защо не. Поне аз бях готов.

Маккълън отива към кушетката и разчиства зрителното ми поле пред платното. Премествам погледа си от картината към нея и обратно. Някак си не се връзва. Не защото липсва прилика. Просто в часовете, прекарани в преобразяване на тялото й от триизмерно в двуизмерно, бях спрял да я виждам като една цялост, а по-скоро като сбор от контури и светлосенки. Сега тя пак бе придобила форми, бе възкръснала. Вече не бе обект, който исках да проуча, а жена, която копнеех да докосна.

Да си кажа честно, тази мисъл ме занимаваше на почивки още от мига, в който Маккълън бе пристигнала тази сутрин, само три минути след като паркирах обратно колата на Мат и върнах седалката и огледалото в предишната им позиция. Направих й кафе, побъбрихме малко и я заведох в ателието. Тя се съблече в банята и се върна в ателието, увита в хавлия. Изиграх си представлението с нагласянето на платното, опитах се да не я зяпам прекалено явно и общо взето, направих всичко възможно, за да се отпусне.

— Как ме искаш? — попита тя.

Веднага. Върху билярдната маса. На плажа. В самолет. Покрита с бита сметана и течен шоколад.

Отговорите продължиха да се роят в съзнанието ми и ако ситуацията беше по-различна, щях да избера един от тях и да се втурна с главата напред. Но аз бях професионалист, нали? Аз бях художник, а тя — модел. Плащах й, за да е тук, а тя бе тук, за да си свали дрехите заради парите и изкуството. Нали така? Край на историята.

— На кушетката — отвърнах аз. — Просто легни и виж как ще ти е удобно.

Маккълън отиде до кушетката и, обърната с гръб към мен, свали хавлията, сгъна я внимателно, постави я на пода и легна по корем.

— Става ли? — попита ме тя.

Хм, от естетична гледна точка беше направо страхотно. Полуизвърнатата й към мен глава лежеше върху кръстосаните й ръце в съвсем естествена поза, сякаш току-що се събуждаше от сън. Светлината също беше много добра. Лека сянка падаше върху долната половина на краката й. Съвършено.

— Не — отвърнах аз. — Не става. Какво ще кажеш да легнеш настрани с лице към мен.

Искам да кажа, естетиката си е естетика, но все трябва да има някои художници, които да компенсират за бедността и изолацията, която понасят почтените им събратя.

Тя се претърколи, покривайки гърдите си с ръка.

— Така по-добре ли е?

— Става — казах аз, — но я опитай да преместиш ръката си на хълбока.

Тя се подчини.

— Така е добре.

Погледът ми зашари между нея и платното, смръщих се професионално и пак се вторачих в Маккълън.

— Сега съвсем лекичко премести десния крак. Още малко. Страхотно. Вече наистина е страхотно. Идеално. Удобно ли ти е?

Тя лежеше съвършено неподвижно.

— Да, добре съм.

Какво може да каже човек за натрапчивите идеи и маниите. Те са специфични движещи сили на човешкото поведение. Ако това да бъдеш необвързан е, както твърдо вярвам, състояние на обсада — човек изгражда в съзнанието си комплекс от изисквания и отказва да сдаде статута си на необвързан човек, докато не се появи гаджето на живота му — тогава натрапчивите идеи са петата колона, която точно когато си мислиш, че си в безопасност и всичко е под контрол, се събаря с гръм и трясък и те оставя под рухналите стени да събираш отломките от живота си.

Точно така се получава и с Маккълън. Откакто я срещнах, непрекъснато ме измъчват натрапчиви видения на нея самата и на мен с нея. А най-тревожното е, че много от тези видения са нарушения на Кодекса на необвързания човек, който съм избрал да следвам през жизнения си път. Представях си следните неща:

• Вървим по улицата ръка за ръка.

• Лежа до нея на зазоряване и наблюдавам лицето й, докато спи.

• Седя срещу нея на закътана маса в уютен ресторант, отпивам вино и се взирам в очите й.

Или с други думи, не много често цитирани пасажи от Библията на самотния мъжкар. Но от друга страна, гаджето на живота ми се отличава с характеристики, които много се съмнявам, че Маккълън притежава потенциала да изпълни. Например не мога да си представя, че:

• Ще бъда разделен от нея в продължение на шест месеца поради обстоятелства, които не мога да контролирам, и ще знам, че тя ще ме чака да се върна.

• Ще заживеем заедно.

• Ще й предложа да се омъжи за мен.

И въпреки това Маккълън се приближава по-плътно до образа на гаджето на живота ми, от която и да е жена, която съм срещал, откакто се разделих със Зои. А в момента и това ми е достатъчно.

— Свършихме ли за днес? — пита тя.

— Да. Благодаря ти. Беше много търпелива.

Вдига хавлията от пода и я увива около тялото си.

— И сега какво?

Хубав въпрос. И аз това се чудех пред последните няколко часа. Отговорът, който ми се ще да предложа, е нещо от рода на: „Ами имам още три часа до купона на Мат, така че защо не оползотворим времето, като се потъркаляме между чаршафите?“. Но междувременно, обратно в града Лондон на планетата Земя, Маккълън не бе дала никакъв знак, че това е предложение, което с готовност би приела. Затова решавам да мина по по-обиколни пътеки.

— Ами, бих могъл да отворя бутилка вино.

Тя се усмихва:

— Не, не, нямах предвид сега в момента. Питам за картината. Още не е завършена, нали? Значи пак ще трябва да дойда да ти позирам, така ли?

— А, да, разбира се. Още няколко сеанса и ще сме готови. Естествено ако можеш да ги понесеш.

— Няма проблем. Беше забавно — и тя масажира рамото си с ръка. — Като изключим болките и изтръпването.

— Не ти ли доскуча?

— Никак. Доста си забавен. Сигурно си свикнал да развличаш хората, които позират за теб.

Това е по-добре. Тя ме харесва. Разбираме се.

— Ами да, случва се — отвръщам аз. — А какво ще кажеш за виното? Имам една бутилка в хладилника, ако искаш…

Маккълън обмисля предложението в продължение на няколко секунди, след което казва:

— Не, по-добре да тръгвам. Тая вечер ще се виждам със сватовете…

Стомахът ми се свива в болезнен спазъм и преди да се спра, изплювам нещо от рода на:

— Сватове? Не ми казвай, че си…

Тя се разсмива и отмята няколко кичура от лицето си:

— Омъжена ли? Божичко, не. Просто родителите на приятеля ми. Майка му има рожден ден.

Приятеля ми. Трябваше да се досетя. Не мога да повярвам, че досега не е споменала съществуването му.

— Не знаех, че имаш приятел.

Гласът ми е изпълнен с разочарование. Опитвам се да звуча малко по-дружелюбно, но неангажирано и питам:

— Отдавна ли?

— Три години.

— Значи сериозна работа.

— Предполагам.

В гласа й се долавя леко колебание. Точно толкова, колкото да ме подтикне да се задълбая в темата.

— Надявам се да ми простиш любопитството, но той няма ли нещо против това да позираш гола за мен?

— Щеше да има, ако знаеше.

И двамата се усмихваме.

— Разбирам.

— Искам да кажа, не би трябвало да има нещо против. Аз не правя нищо лошо, не му изневерявам.

— Тогава защо не му кажеш?

— Защото ще започне да ревнува и да се чувства несигурен. Просто не си струва тревогите.

— Обичаш ли го?

— Да — отвръща тя и прекосява стаята, за да си вземе дрехите. — Много.

Окей, значи нещата не следват съвсем точно обичайната процедура по прелъстяването. По-скоро изглежда съм отворил на последната страница и чета отзад напред. Обектът на копнежите ми премина от голо състояние в плътно увито с хавлия състояние, а сега се кани да се облече и да си замине. Нещо повече, заяви ми съвсем недвусмислено, че има тригодишна връзка с мъж, когото обича. При това много.

Подобен леден душ би бил достатъчен да отмие натрапчивите идеи на повечето хора. Но не и моите. Вторачвам се в единствената искрица надежда сред иначе потъналата в мрак вселена: фактът, че тя е готова да излъже мъжа, когото обича, за да бъде с мен. И че ще повтори измамата и следващата седмица. Значи все още имам шанс, макар и минимален. Заключение — това, че тя отхвърли поканата ми да пийнем по чаша вино, защото предпочита да бъде с приятеля си, е лош знак, но от друга страна — винаги има следваща седмица…

А що се отнася до състоянието на моето его, понасял съм и по-тежки удари преди.

* * *

Признания: №2 Девственост

Място: къщата на родителите на Мери Райнър

Време: 18:00, 15 май 1988 г.

Мери: Носиш ли си?

Аз: Да.

Мери: Няма ли да го сложиш тогава?

Аз: Да, разбира се.

Мери: Изглежда много смешен.

Аз: С вкус на къри е.

Мери: Буааа, отврат.

Аз: Знам, съжалявам.

Мери: Божичко, как смърди.

Аз: Казах, че съжалявам.

Мери: Нямаш ли друг?

Аз: Не, само такива имаше в автомата.

Мери: Добре де, добре. Слагай го.

Аз: Окей.

Мери: Къде тръгна?

Аз: До банята.

Мери: Защо?

Аз: Не се притеснявай, връщам се след секунда.

Мери: Сега доволен ли си?

Аз: Ъхъ.

Мери: Идвай тогава.

Аз: Окей.

Мери: Ау.

Аз: Извинявай.

Мери: Чакай да ти помогна.

Аз: Мерси.

Мери: Май не си го правил преди, а?

Аз: Ами-и, много пъти.

Мери: Лъжец.

Аз: Не съм.

Мери: Ето, така е по-добре.

Аз: Тук ли?

Мери: Аха, точно тук…

Описание в реално време на самия полов акт — едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двай…

Мери: Това ли е?

Аз: Ъхъ, как бях?

Мери: Пълна скръб.