Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (20)

Край на програмата

Понеделникът отминава в мъглата на умственото и физическо изтощение от събитията през уикенда. Прекарвам по-голямата част от времето си в леглото, като или дремя, или се взирам в тавана и слушам музика. Не се бръсна. Не се мия. Не си сменям дрехите. Опитвам се да не мисля за нищо. Вместо това си вегетирам кротко и, като изключим това, че от време на време посещавам тоалетната, оставям зад себе си всички белези на цивилизацията. Мат е в командировка и така контактите ми с външния свят са сведени до нула. Но не ми пука. Искам само дните да отминават бързо, за да изградят буфер между мен и Ейми, защото това е единственият начин болката, която ме разкъсва, да стихне постепенно.

Във вторник следобед стомахът ми ме принуждава да изплувам от това напреднало състояние на нихилизъм. Протягам се за телефона и си поръчвам пица. Докато я дъвча замислено, ми хрумва, че може би подходът ми към ситуацията е напълно погрешен. Патетичните страдания няма да ме доведат до никъде. И това, че творението ми пред дома на Ейми се превърна в пародия, не значи, че ако измисля друг план, и той ще се провали по подобен начин. Бях толкова близо до успеха, за бога! Само на една буква. Ето това трябва да ме крепи. Не колко тъпо съм се провалил, а колко близо съм бил до успеха. Сега имам нужда само от нов план. Нова гледна точка. Взимам бутилка водка от дневната и се оттеглям в покоите си, за да се отдам на размисъл.

Вторник вечер аз все още съм в спалнята. Или творческото си убежище, както я наричам сега. Вече имам план. Толкова е прост, че не мога да повярвам как не ми е хрумнал по-рано. Особено пък като ми е бил пред очите през цялото време.

Китарата.

Ето я там, сгушена в ъгъла до гардероба, недокосвана откакто ходих на уроци миналото лято. Песен. Ама разбира се. Песен, с която да й направя серенада. Какъв по-добър начин да й покажа, че я обичам. И нещата потръгват добре. Много по-добре отколкото мога да се надявам. Отначало ми е малко трудно с текста, но скоро думите оживяват. А мелодията е страхотна, особено като се има предвид, че знам само три акорда. Всичко е направо съвършено. Запалил съм ароматни пръчици, от стереото се лее Елвис за вдъхновение, а кърпата около главата ми е а ла Спрингстийн. С това направо убивам вожда.

Към единайсет съм готов за първо изпълнение. Премествам полупразната бутилка водка на безопасно място, мятам китарата на рамо и обявявам от вратата:

— А сега, на живо от Уембли, ви представяме единствения и неповторимия Джа-а-аки Роситър!

Пристъпвам напето през стаята и се покатервам на леглото — моята сцена.

— Това е една песен — докарвам аз най-добрия си южняшки акцент — за една малка дама. Малка дама на име Ейми. Малка дама, която обичам страшно много.

Отривам чело с ръка и обявявам:

— Песента се казва: „Не мисли, че мога да живея без теб“.

Прозвъняват първите акорди и гласът ми излита на свобода:

„Не мисли, че мога да живея без теб.

Без теб, момиче, животът ми не струва.

Липсваш ми, обичам те.

Сърцето ми се скъса като струна.“

Следва припев, който ще се изпълнява заедно с трио беквокали — момичета с кръшни снаги, стегнати в каубойски костюми:

„Не мисли, че може да живее без теб.

Без теб, момиче, животът му не струва.

Откакто ти си отиде.

Сърцето му плаче като струна.

Върни се при твоя Джак.

Отвори сърцето си за него пак.“

Минаваме на втория куплет и вече наистина се разгорещявам:

„Не мисли, че мога да живея без теб.

Нося се по вълните и не виждам бряг.

О, моля те, моля те, спаси ме.

Спаси ме от студените води на самотата.

Отвори сърцето си за мене пак.“

Време е за втория припев, но за моя изненада, беквокалистките мълчат. Вместо тях чувам един разгневен глас:

— Какво, по дяволите си, мислиш, че правиш?

На вратата стои Мат, а на лицето му е изписано пълно смайване.

— Пея — отвръщам лаконично аз. — На теб на какво ти прилича?

Той обмисля въпроса ми няколко секунди, след което отговаря:

— На човек, който го грози сериозна опасност да бъде прибран между тапицирани стени.

— Всеки си има право на мнение.

Мат бавно оглежда стаята:

— По всичко личи, че тя не те е взела обратно.

— Правилно.

— Тогава приеми фактите, Джак — щом не го е направила досега, няма и да го направи — поклаща глава той. — Всичко свърши. Примири се.

— Нищо не е свършило.

— Всичко свършва утре.

— Какво?

— Утре — информира ме той. — Всичко свършва утре. Никакви страдания повече. Никакви самоубийствени настроения.

Хвърля поглед на бутилката, преди да се вторачи в мен с презрение.

— Никакво пиене. Край, разбираш ли?!?

Запазвам мълчание.

— По-добре да ми повярваш, братле — предупреждава ме той, — защото ще се погрижа да стане точно така.

С тези последни думи той излиза и затръшва вратата зад себе си. Зяпам я тъпо в продължение на няколко секунди, преди да вдигна китарата и да подхвана оттам, докъдето бях стигнал.

Не знам в колко часа съм се трупясал, но се събуждам от промушванията на нажежените шишове на масивен махмурлук и гласа на Мат.

— „Рейдиохед“… Ник Кейв… Боб Дилън… Лу Рийдс… Ленард Коен… Виждам ли някъде „Смърфовете“? Не. Виждам ли „Компилацията от Коледни песни на хора на момчетата от Сейнт Джордж“? Не.

Отварям предпазливо едното си око и забелязвам, че стаята тъне в светлина. Мат е седнал на пода и разглежда дисковете, които слушах през последните няколко дни.

— Следователно пред себе си имаме всички доказателства за един музикален пир на самосъжалението.

Той плясва шумно с ръце и обявява:

— Е, край на това. Сега ставай!

Отварям и другото си око и се втренчвам в Дебелото куче. Сряда сутрин, осем часа. Простенвам и заравям глава под юргана.

— Сериозно ти говоря — продължава Мат, хваща юргана и го смъква от сгърчените ми остатъци. — Още снощи ти казах — всичко приключва. Сега.

Успявам да реагирам немощно, като сграбчвам ъгъла на юргана и се опитвам да го придърпам обратно. Но Мат печели състезанието по теглене.

— Върви на майната си! — казвам му аз и мушвам глава под възглавницата.

— Колко мило!

В продължение на няколко секунди цари тишина, след което Мат продължава:

— Два са начините да го направим — лесният и трудният. Или ставаш сам, по собствена воля, или аз ще те принудя да станеш.

Той явно чака отговор, но такъв не следва.

— Добре, значи избираш трудния начин. Твоя воля.

Чувам как излиза от стаята и ме пролазва необяснимо чувство на безпокойство. Знам какъв става Мат, когато си науми нещо. Прави го и го прави ефективно. Но после си позволявам да се отпусна. По никакъв начин не може да ме накара да се помръдна, освен ако не опре пистолет в челото ми. А Мат не би го направил. Той е адвокат. Има какво да губи. Забрави! Просто блъфира. След това си спомням белега на веждата си от онзи случай, когато ме простреля с въздушен пистолет. Но съм лишен от възможността да размисля сериозно по този въпрос.

Водата, която се излива върху мен, не е просто ледена, но и изобилна. Щях да изпищя, ако шокът от допира с противната течност не е изкарал въздуха от дробовете ми.

— Ти, мръсна гад! — изкрещявам аз. — Целият съм вир-вода.

— Едно не съвсем неочаквано състояние — отбелязва спокойно Мат, поклащайки в ръка празната пластмасова кофа.

Сядам в леглото и се отръсквам като куче. Тениската и джинсите, които не съм свалял от неделя насам, са напълно прогизнали.

— Сигурно ти се вижда много смешно — поглеждам го вбесено аз.

— Кафе? — кима той към чашата върху нощното ми шкафче.

Протягам се неохотно и отпивам едва глътка.

— Ето, сега щастлив ли си?

— Тук не става въпрос за моето щастие — отбелязва Мат и изчаква мълчаливо да си изпия кафето, след което нарежда:

— А сега ставай!

— Какво?

— Просто го направи, Джак! — поглежда ме с присвити очи той. — Хайде, нямам цял ден на разположение. След един час трябва да съм на работа.

Примирявам се с факта, че той няма да спре, докато не постигне своето и се изправям на крака.

— Погледни се сега.

Улавям отражението си в огледалото зад него. Трябва да призная, че никак не съм приятна гледка. Яката на тениската ми е посивяла от мръсотия. Ноктите ми са черни, все едно съм копал с голи ръце. А на челото ми се е циментирало нещо, което при второ разглеждане идентифицирам като парче шунка от снощната пица. Но най-много ме стряскат очите ми. Изглеждат така, сякаш някое дете е взело червена химикалка и е изподраскало с нея бялата им част. Не че което и да е дете с всичкия си би се осмелило да се приближи до мен в този ми вид. То по-скоро би си плюло на петите с писъци.

— Ти си позор за човешкия род! — обявява Мат, като продължава да ме разглежда с отвращение. — Срамувам се, че живея под един и същи покрив с теб. Имаш ли да кажеш нещо в своя защита?

Забивам поглед в пода и промърморвам:

— Е, добре де, знам, че не съм в най-добрата си форма в момента.

— Не си в най-добрата си форма ли? Че ти дори не си в най-лошата си. Изглеждаш като същество, от което дори самият ти в най-лошата си форма би се отвратил.

— Окей — отрязвам го аз. — Знам, че съм пълно мазало.

— Добре — отвръща той със задоволство. — Да признаеш проблема си е първата стъпка към неговото разрешаване. Сега повтаряй след мен. Казвам се Джак Роситър.

— Какво, по дяво… — започвам аз, но предупредителният поглед, който ми мята, връща в съзнанието ми спомена за кофата с ледена вода. Напомням си, че този човек е истинско животно, способно на всякакви издевателства и повтарям кротко: — Казвам се Джак Роситър.

— Аз съм човешко същество — продължава той, а аз го следвам с възможно най-отегчения си глас:

— Аз съм човешко същество.

— Аз съм силен и независим мъж.

— Аз съм силен и независим мъж.

— И не се нуждая от някаква жена да придава смисъл на живота ми.

— И не се нуждая от някаква жена да придава смисъл на живота ми.

— Щастлив съм и сам.

— Щастлив съм и сам.

— Не само че съм мъж, ами съм и един много мръсен мъж.

Установявам, че за първи път от няколко дни се усмихвам, и повтарям чинно:

— Не само че съм мъж, ами съм и един много мръсен мъж.

— И се нуждая от душ.

— И се нуждая от душ.

— И чисто бельо.

— И чисто бельо.

— Защото смърдя.

Последното обаче не успявам да повторя, защото вече се заливам от смях. Мат измъква калъпче сапун от джоба си и ми го плясва в ръката. След това ме завлича до вратата и ми посочва банята.

По-късно, докато се трия с хавлията, той надниква в банята и ме осведомява:

— Ще се върна към шест. И ако те хвана пак да се правиш на незаконороденото дете на Бон Джоуви, ще ти завра китарата в задника.

— Нямай грижа — отвръщам аз. — Духът на Джими Хендрикс ще почива в мир.

— Окей. А, и още нещо.

— Какво?

— Хлои се обади снощи. Очаква те на вечеря точно в осем — намига ми той. — Част от възстановителната ти програма, така че не закъснявай.

Прекарвам остатъка от сутринта в чистене на стаята си, след което се потапям в недовършената „Рапсодия в жълто“. Терапевтичният сеанс с Мат тази сутрин бе толкова ефективен, че устоявам на изкушението да сменя жълтата боя с черна. Но терапията не беше съвсем пълна. Мисълта за Маккълън продължава да се промъква в съзнанието ми. Духът й явно витае в ателието ми. Улавям я как се взира в мен от портрета в ъгъла. Накрая решавам, че ми стига. Прекосявам стаята, хващам картината и излизам в градината.

Там, край огнището, миризмата на горящо платно и боя ме изпълват с удовлетворение. Не изпитвам никакво съжаление. Така се освобождавам от прекалено много спомени. И не само за онова, което се случи между мен и Маккълън в онази петъчна вечер. Твърде много спомени за самия мен. За човека, който бях. Триковете, хитрите планове и манипулации. Сега осъзнавам колко безсмислено е било. Защото всички тези донжуански глупости взети заедно, не успяха да ми помогнат да получа единственото, което исках — прошката на Ейми. Или по-точно — самата Ейми. Тя взе решение и ако това решение е окончателно, аз не мога да направя нищо, за да го променя. Страшно глупаво от моя страна бе да мисля, че мога да направя подобно нещо. Наблюдавам как платното се свива и гърчи и накрая се превръща в пепел. След което му обръщам гръб и се прибирам.

Пристигам у Хлои в осем нула нула.

— Мат не се е майтапел — посреща ме тя на вратата.

— За кое?

— За теб, бедната ми душица. Изглеждаш ужасно.

Толкова по въпроса за сутрешния ми душ и старателното бръснене. Усмихвам се немощно.

— Благодаря. А ти изглеждаш страхотно, както винаги.

Което си е самата истина. Дори поразително, в къса черна рокличка. Не че това има особено значение за мен, не и в настоящото ми душевно състояние.

— Ела — отвръща тя и ме стиска в обятията си. — Дай да те прегърна.

Оставаме така вкопчени един в друг няколко секунди, след което тя ме превежда през апартамента си до трапезарията.

— Надявам се, че си гладен — налива ми чаша вино Хлои. — Сготвила съм като за десетима.

Тя изчезва в кухнята и аз се възползвам от случая да огледам трапезата. От усилията, които явно е вложила в подготовката, човек би останал с впечатление, че Хлои очаква на вечеря целия министерски съвет. Или поне мъжете в него. Пълната скала тежкарски прибори е изложена на показ. От уредбата се лее тиха музика, пламъчетата на свещите трепкат от хладния повей на климатика. Свеждам поглед към омачканата си риза и изтъркани джинси и ме залива чувство на вина. Но после си напомням — та това е само Хлои. На нея няма да й пука дори да се издокарам в монашеска роба и каубойска шапка. И съм прав, защото няколко минути по-късно тя се появява с питиетата и усмивка, широка колкото Големия каньон. И изпада в безконечен пристъп на бъбривост. По време на цялата вечеря успешно заобикаля темата „Ейми“ и дори успява да ме накара и аз да я забравя за момент. Но после, когато сядаме на кушетката с кафето пред себе си, черните облаци отново се свъсват над мен и изпадам в мълчание.

— Е, разправяй — подхваща тя. — Какво се случи с моя Джак?

— Няма го вече. Замина — свивам рамене аз. — Или най-малкото, взе си дълга отпуска.

— Кога се очаква да се завърне?

— Де да знаех — търся с усилие думите аз. — Всичко се промени. Май никое от правилата на играта вече не работи.

— В какъв смисъл?

— Не знам. Жените. Мислех, че не са никаква загадка за мен. Бях сигурен, че съм ги разбрал напълно.

— А се оказва, че не си, така ли?

— Да. И понятие си нямам.

Разказвам й как Ейми отказва да отговори на обажданията ми, за моите неделни подвизи пред дома й, дори за това как Мат ме хвана да съчинявам серенади снощи.

— Има и други жени — опитва се да ме успокои тя. — Ти си привлекателен мъж. Ще си намериш друга.

Затварям очи, но в съзнанието ми изниква споменът за Ейми, застанала на пътя, с ожулени лакти и лице, мокро от сълзи.

— Не искам друга.

Хлои завърта очи и ме смушква в ребрата:

— Хайде сега, мелодрами. Примири се с реалността. Понасяме удара, вдигаме се на крака и продължаваме напред. Такъв е животът.

Ръката й ляга върху моята.

— Ще се наложи да се стегнеш, Джак. Няма да е лесно, но рано или късно ще трябва да го направиш.

— Трудно ми е, Хлои. Толкова ми е трудно.

Тя прокарва пръсти през косата ми:

— Знам, мили. Знам, че ти е трудно. Но ти ще се справиш.

— Не знам как.

Двамата изпадаме в мълчание и накрая тя обелва:

— Мога да ти помогна, ако искаш.

Извръщам се към нея. Делят ни някакви си сантиметри.

— Как?

Тя се приближава към мен и прошепва:

— Ето така.

След което притиска устни към моите.

— Недей! — казвам аз и я отблъсквам леко. — Не искам това.

Изражението на лицето ми я убеждава, че говоря истината, защото се отдръпва, обляга се назад и пали цигара.

— Извинявай — казва тя накрая и се обръща към мен. Виждам, че цялата е поаленяла от смущение.

— Ние сме приятели, Хлои — казвам й аз колкото се може по-внимателно. — Добри приятели. Но това е всичко.

— Знам, държа се идиотски. Май прекалих с алкохола.

И за да го докаже, тя става, взима чашата си с вино и я пълни до ръба.

— Извинявай.

— Всичко е наред — уверявам я искрено аз. — Все едно нищо не се е случило.

— Значи наистина я обичаш — отбелязва Хлои, след като допушва цигарата си.

— Да. Обичам я.

— Тогава й напиши писмо. Обясни й как се чувстваш. Може би това ще проработи. Струва си да опиташ. В края на краищата, вече си пробвал всичко останало.

— Така и ще направя.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Ще го напиша още тази вечер и ще го пусна в кутията й рано утре.

Хлои се приближава и ме целува нежно по бузата. След това се изправя и усмихната поклаща глава.

— Незаконороденото дете на Бон Джоуви, а? Кой си ти всъщност, Джак Роситър?!?

Мат още е буден, когато се прибирам. Седи в кухнята и чете списание.

— Много рано се връщаш — отбелязва той. — Мислех, че двамата ще си приказвате цяла нощ.

Присядам на ръба на масата. Няма да му кажа какво се случи между мен и Хлои. Няма смисъл.

— Скапан съм.

— Не е лесно да си рокендрол звезда, а?

Усмихвам му се немощно:

— Извинявай за снощи. И благодаря, че ме вкара в правия път тази сутрин. Имах нужда от здрав ритник по задника.

— Удоволствието беше изцяло мое. Но сега вече си добре, нали?

— Да — кимвам аз. — Всъщност, не. Ще ми е нужно време, но ще се оправя.

— А междувременно?

— Междувременно?

— Междувременно ще се забавляваме.

— Да се забавляваме ли?

— Да, да се забавляваме. Нали си спомняш как се правеше? Излизаш. Купонясваш. Намираш си мадама за една нощ.

— Да ти кажа честно, Мат, в момента намирането на мадама ми е последна грижа.

— Не говоря за теб, Джак. С тая физиономия имаш точно толкова шансове да свалиш някоя, колкото и Квазимодо. Става дума за мен.

Надигам се с прозявка.

— Все тая, друже. Май ще съм пас.

— Става. Пускам те до събота. Защото тогава ще излезеш. С мен. Ще ти припомня какво значи да си прекараш един път.

Качвам се горе и сядам на бюрото с лист хартия пред мен и химикалка в ръка. „Скъпа Ейми“, започвам аз, но после се вторачвам невиждащо в листа. Изглежда толкова малък в сравнение с всичко, което искам да й кажа. Опитвам се, но безуспешно. Опитвам отново, но със същия резултат. Защото дори не знам как да започна да й обяснявам колко много я обичам и колко ми липсва или какво точно се случи онази нощ с Маккълън. Но най-вече защото не искам всичко между нас да свърши. А това е краят. По този въпрос няма място за съмнение. Тук слагам точката. Оттук нататък всичко зависи от нея и само от нея.