Кати Лети
Ако вибраторите имаха клепачи (9)

9. Прекратяване на огъня

Разликата между половете: Общуването

Жените: Значи, ще ми звъннеш утре?

Мъжете: Разбира се… (А всъщност си мисли: „Ти си идиотка, ако си въобразяваш, че ще ти се обадя“.)

Пътуваш ли в чужда страна, има само едно твърдо правило: въоръжената полиция е права за всичко. Нарушиш ли това правило, рискуваш да се окажеш надупчен от куршуми.

Първото й впечатление от полицейския участък, обграден с бодлива тел и опасан от полицаи с насочени автомати, накара разбумтялото се като двигател на „Боинг 747“ сърце да замре. Но още преди да натисне паникбутона и да активира емоционалния си катапулт, за да се спаси, се озова в сградата — сградата, където посетителите никога не са прави.

Двама полицаи за борба с безредиците пушеха с вдигнати визьори на каските, които им придаваха вид на водолази. Наблюдаваха влизащите Кит и Шели с бездушно безразличие. Полицейските кучета в краката им бяха погълнати от генитално почистване. Флуоресцентна крушка премигваше, а от малък радиоапарат се носеше музика. Гигантски фотос на самодоволно изглеждащ Жак Ширак, президент на Република Франция, доминираше над помещението. Декларацията за човешките права, окачена на срещуположната стена, многозначително бе превърната в мишена за стрелички.

— Слушай — прошепна Кит, докато чакаха появата на офицер Гаспар, — гледал съм „Битката за Алжир“^[1]. Да те ударят с приклад в лицето, е френският начин да ти кажат „здравей“. Затова ме остави аз да говоря, чуваш ли?

— Бъди предпазлив — чу се Шели да го съветва, а после, за да прикрие тази проява на чувства, добави: — В края на краищата си ми единственият съпруг. Не разполагам със съпрузи за пропиляване, имам предвид.

В този момент се чу оглушително мяукане и всички се обърнаха към отворения прозорец, за да видят как в двора Гаспар храни полицейско куче с улична котка. Човешката добрина определено не бе сред отличителните му черти. Щом огромният мъж влезе в участъка, полицаите скочиха на крака и застанаха мирно като взвод за разстрел.

— Добър вечер, коменданте на ядящите сирене шимпанзета — поздрави Кит и се поклони. — Какво ново в света на престъпленията и наказанията? Все се каня да те попитам… — Сбръчка нос все едно го е лъхнала воня. — Не намираш ли всъщност бидето за прекалено малко, та да го използваш като вана, в която да се изкъпеш целия?

На Шели й прималя. Нямаше начин с това да не си изкара едно френско „здравей“. Гаспар придоби изражение на човек, страдаш от болезнени хемороиди.

— Не му обръщай внимание — изсмя се тя фалшиво. — Нали знаеш как да унижиш един американец? Като му говориш на английски.

Ала вместо да заповяда: „Готови за стрелба! Огън!“, Гаспар посочи Шели, която да отведат в кабинета му. Комендантът й предложи дървен стол да седне. Самият той, като в клише от полицейски филм, застана зад бюрото си и се надвеси над нея. Зад него, на перваза на прозореца, включеният вентилатор движеше летаргично перки, сякаш лишени от сън заради постоянни разпити. Стените, забеляза тя, бяха безлично бежови. Изобщо не й допадаше комбинацията от затворена врата и докаран до умопомрачение психопат.

— И така, госпожице… О, извини ме, госпожо Кинкейд, чувала ли си за закона ни срещу подмолна противодържавна дейност? Според този закон от 1881 година обидата на нашите министри, представителите на официалните власти и полицаите е сериозно престъпление.

— Разбирам, но не смятам Коко за бунтарка, размахваща знаме — отбеляза Шели.

— Онази песен е химнът на Движението за независимост тук, в Реюнион. В нея се казват много лоши неща за правителството ни в Париж. Тя я изпя нарочно.

Гаспар говореше през стиснати устни — тънка цепка между ноздрите и брадичката му.

— О, според мен единствената грижа на Коко е дали бижутата й подхождат на лака за нокти — плахо възрази Шели.

— Коко — другарите й я наричат Тигрицата — е изключително опасна жена — отсече той с ледения тон на бирник.

— Опасна! — Въпреки цялото си притеснение Шели се засмя. — Та тя използва главата си само като място, където да постави слушалките на уокмена!

— Проявяваш наивност, мадам. Комунистическите терористи използват жени, защото те не пораждат подозрение. Могат да проникнат навсякъде.

— Комунисти ли? Господин Гаспар, Коко не се интересува от никаква партия, уверявам ви, освен — разбира се — от добра партия, с която безочливо да флиртува.

Както постъпи със съпруга ми по време на вечерята, добави наум Шели.

— Сега тези жени новобранци постепенно изземват командването в свои ръце при всяка възможност — настояваше Гаспар.

— О, тази глупава крава дори не е подозирала, че песента е революционна, сигурна съм, а и какви доказателства имате срещу нея? Само някаква си изпята песничка.

— Залавяли са я… Как го казвате вие?… Да изписва прореволюционни графити със спрейове.

— Тя е на двадесет и две. На тази възраст всички се увличат по малко в някоя идеология. Тепърва има да научи, че като изпише със спрей думата еба върху стената на тоалетната, това още не обогатява живота на онези, които ще я прочетат.

— Коко има… Как да го кажа?… Луда е по черни хуйове — обясни Гаспар, ухилен цинично.

Шели намери за подходящ момента да изучи по-старателно местата по линолеума, изгорени от цигари.

— Преди три години — продължи Гаспар — я наеха като певица в хотел. Именно тогава се влюби и никога не се върна в Париж. Чернокожото й гадже участваше в Движението за независимост, но го застреляха. При размирици, преди една година… И именно тогава тя се закле да мрази до смърт френските полицаи. А сега живее на съпружески начала с наследника му. Кажи на мъжа си да внимава. Забърква се в неща, които не разбира. Трябва да го контролираш.

— Хммм… От това, че сме женени, не следва, че го притежавам — изтъкна Шели.

(Господи, довърши тя наум, нямам власт дори да го накарам да яде сирене, камо ли да промени моралните си възгледи, към които така страстно се придържа.)

— Коко има работа в хотел „Гранд бей“ като спална партньорка…

— Виж, това го вярвам — призна Шели. — Тази жена сякаш си е наумила да преспи с максимален брой чужди съпрузи. Това ли имаш предвид?

— Да, мадам, точно това. Съблазнява мъже, а после изцежда пари от тях за Движението за независимост. Смяташ ли, че този твой съпруг ти е верен? — попита той с леден като скалпел тон.

— Да — излъга Шели. — Вярвам му напълно.

— Все пак го дръж под око. Тези терористи са като заредени бомби. Най-сигурното ни оръжие е интелигентността. Черните военни са много трудни за хващане — всичките имат едно и също ДНК, което обяснява и защо са толкова глупави.

Шели не разбираше защо тези борци за независимост са толкова неуловими. Какво пречеше на французите да се разправят с тях?

С енергично движение на китката си, върху която се мъдреше „Ролекс“, Гаспар й подаде визитката си.

— Ако забележиш нещо подозрително, веднага ми се обади.

— Искаш да шпионирам собствения си съпруг?

— Шпионирам — каква агресивна дума. Да го защитиш имам предвид. — Тонът му стана доброжелателен. — Да го защитиш от него самия… и от прелестите на Тигрицата. — Усмихна се, но веселието така и не стигна до бездушните му очи. — Иначе… — изправи се рязко и отново заговори гневно: — … нищо чудно бракът ти да се окаже доста краткотраен, мадам.

Леденият, монотонен глас на Гаспар й подейства като затръшване на врата на затворническа килия. Шели също се изправи. Най-добре бързо да се измъкне, преди той отново да смени настроението си.

Отиде в опушеното с цигарен дим преддверие; тук Кит заплашваше да извика адвокати и удряше с юмрук по бюрото — настояваше да узнае къде е отведена Шели. Когато я видя, за малко да я прегърне от облекчение.

— Господи… — Шели размаха ръка, за да разкара застоялия дим от „Житан“ пред лицето си. — Те могат да унищожат революционерите си, като ги подложат на пасивно дишане на дима от цигарите.

— Добре ли си? — попита Кит тихо. Тя кимна. — Какво искаше кучият му син? Чакай, ще поговорим в таксито.

Кит бръкна в задния си джоб и трима полицаи моментално насочиха автоматите към него и му направиха знак да вдигне ръце.

Докато обискираха Кит, един от жандармите измъкна така рязко портфейла му, че той се отвори — изпаднаха банкноти, бележки и… малка снимка. Шели я взе. Беше фотография на високомерна на вид руса красавица. Имаше скулптрираното лице и високите скули на манекенките, рекламиращи петзвездни хотели.

— Нямам чувството, че това е майка ти — успя да промълви Шели. — Май си пропуснал да ми съобщиш за наличието и на друга жена в живота ти.

Защо, наистина, да не го шпионира?

Кит сграбчи снимката и яростно я разкъса.

— Вече няма други — заяви той. Насочи вниманието си към формуляра за пускане под гаранция. — Ще пиша твоето име, защото парите са твои. Не ми се губеше време да се отбиваме в хотела да сменя лири за евро. Като каква да те пиша? Партньор? Близък сътрудник? Роднина? Приятел? Да, да — ще те пиша приятел — рече той и започна да пише.

А защо не „жената, която редовно ме кани в стаята си“, запита се Шели. Защо, продължи да разсъждава тя, този мъж, който скачаше от хеликоптер със ски на краката, спускаше се до дъното на океана и не се страхуваше да се озъбва на полицейския началник, така се ужасяваше да се приближи до нея?

Подписаха формуляра, Шели предаде хиляда лири от скъпоценните си пари — само толкова бе обменила в евро — и Коко се появи с изражението на постоянно обгръщана с внимание кокетка. Шели никога не бе виждала човек по-малко да прилича на терорист. Впечатлението й само се дозасили, когато Коко заговори.

— Явно не съм се погрижила добре за чакрите си — реши Коко и хвана Кит под ръка, за да излязат от участъка. — Можеш да промениш живота си чрез медитация, знаеш ли?

Шели се влачеше след тях.

След няколко крачки спряха.

— Защо беше цялото суетене, когато оркестърът засвири? — попита невинно Коко. — Според мен това е прекрасна народна песен.

Усмихна се, въздъхна, махна им за сбогом и се отдалечи.

— Добре! Приемам, че тази жена си пада по някои -изми: тофизъм, даоизъм, но… комунизъм? Тигрицата? Въобще не го вярвам — сподели Шели, докато с Кит влизаха в таксито.

— Значи смяташ, че Тигрицата не сменя шарките си, така ли?

Кит хвърли кос поглед на Шели, който тя не разбра съвсем…

Таксито подкара по крайбрежния път. В пристанището, върху водата, се полюшваше впечатляващ кораб — копие на старите френски клипери, докарали на тези острови първите колонизатори.

— Е, разкажи ми за Гаспар. Какво, по дяволите, искаше от теб?

— О, не е ли страхотен? — заговори едновременно с него Шели и посочи кораба. — За утрешното тържество е. Ще отпразнуват с възстановка настаняването на френската колония на Реюнион през 1642 година — изрецитира тя напевно запомненото от рекламната брошура, която прочете във фоайето на хотела.

Шофьорът, местен жител, изсумтя насмешливо. Шели трепна и долови — правилно — че е направила неуместна забележка.

— Ха! Няма какво да празнуваме — обади се шофьорът. — С изключение на деградацията на африканския народ през последните триста и петдесет години. — Мъжът, явно, не бе преодолял изкушението да даде гласност на недоволството си. — Превърнали са в роби нашите прадеди и с техния труд са забогатели британците на Мавриций и французите на Реюнион, а ние сме ставали все по-бедни и по-бедни. — Шофьорът сви по тъмна уличка, отдалечаваща ги от пристанището. Схлупените колиби тук, артритно облегнати една на друга, силно контрастираха с луксозните колониални къщи в парадната част на града. Въздухът вонеше от запушените отводнителни канали и гниещия боклук. Шели бързо затвори прозореца си. — Този остров е част от Африка — не спираше да се гневи шофьорът. — Ние искаме самоопределение и независимост. Искаме свой представител в ООН. Искаме да задържим богатствата за себе си, а не да ги изпращаме в Париж! Тази възстановка на колонизирането, дето ще я правят: тя само сипва сол в раните ни.

Полицейска блокада спря лекцията и автомобила му.

— Съжалявам, мосю — извини се един от униформените, — налага се да се върнете пеша до хотела.

Шели с облекчение слезе от колата. Докато вървяха по брега, откъм джунглата ги заляха тропически звуци: екзотично чуруликане на птици, баритоните на жабите, жуженето на насекоми. Въздухът ухаеше на канела, палмите й махаха приятелски. Спряха, за да се събуят боси, и продължиха.

— Благодаря ти, Шели.

— За какво?

— Задето зае на Коко парите. Знаеш ли, ти си първото маце, на което мога да разчитам.

На Шели й се искаше да може да му отвърне същото.

— Значи онази жена от портфейла ти… Истински те е наранила, така ли?

— О, не повече от един средно зъл сатана — отвърна Кит.

За пореден път под привидната му напереност Шели долови тъжна душа. Но щом се опиташе да разбере какво точно го измъчва, той се обгръщаше с непроницаема стена. С какъв ли ключ се отваря душата му, запита се тя.

— Слушай — подхвана тя, — и двамата излъгахме във формулярите за състезанието, но хайде сега да сме честни. И така — продължи Шели, имитирайки говора на ведра, американска водеща на телевизионна игра, — състезател номер едно, разкажете ни нещо за себе си. Този път истината.

— Факти ли искаш? — попита Кит и погледна Шели замислено. — Ами, надявах се да стана професионален футболист, но травма сложи край на спортната ми кариера. Затова станах първокласен неканен гост в светския живот на Ел Ей. Ходех навсякъде, където даваха безплатно питиета. Придружих един приятел на интервюто му за работа като манекен, а те избраха мен. В следващия момент се озовах на огромен билборд на кръстовището на Сънсет и Ла Сиенега. Рекламата за бельо на „Кевин Клайн“ предизвика страхотни задръствания и последваха множество оплаквания.

Шели бе готова да се обзаложи, че за шофьорките това са били едни от най-безболезнените пътнотранспортни произшествия. Самата тя с радост, още сега, би се навряла в неговите гащета. О, удари ме още веднъж с камшика, скъпи!

— Е, след това реших: никакви реклами повече. Създадох поп група, но се издъни, опитах това-онова и накрая тръгнах да пътешествам. Станах неволна жертва при разправия между наркобосове в Боливия, в Малайзия ме порази светкавица, за малко да стъпя върху противопехотна мина в Сиера Леоне, загубих кучето си при атака на алигатор в Мадагаскар… Нали разбираш: обичайните неща.

Обичайните? Шели го слушаше прехласната. Засади, урагани, пожари, лавини — това са по-скоро обичайни неща за Индиана Джоунс.

— Е, а ти, състезател номер две? — попита предизвикателно той. — Кои са най-впечатляващите моменти в твоя живот?

— Ами… Миналата година дирижирах концерт в училището и никой не се изпърдя по време на изпълнението на солиста. Беше доста изненадващо.

— Добре. Следващ въпрос. Защо винаги имаш чувството, че чашата на живота е наполовина празна, а не наполовина пълна?

— Не е задължително да познаваш в детайли Фройд, за да си наясно, че е свързано с баща ми — изповяда се тя тъжно. — Баща ми, който така и никога не дойде да ме види. Беше прекалено зает да свири по кръчми с имена като „Флегмата“, „Марулята“, „Тестисите“.

Кит поклати смаяно глава.

— Как е могъл да зареже хубавото си малко момиченце?

Сребристото море потрепери под лунната светлина; и Шели потрепери, но не от студ.

— Макар майка ми многократно да ми е обяснявала, че непоявяването му няма нищо общо с мен, как може при подобни обстоятелства едно дете да не се чувства отхвърлено и необичано?

Кит се усмихна — топло и съчувствено; и усмивката бе предназначена единствено за нея. Когато й се усмихваше така, светът определено ставаше по-топло и приятно място. Кръвта й закипя, после премина бавно през сърцето й. Краката й потънаха в обливания от морските вълни влажен пясък — те вървяха към хотела със синхронизирани крачки, все едно ги командваше метроном. Наложи се да прибегне до силата на цялата си воля да не го хване за ръката. Беше готова да се разтвори напълно, като мида.

— А после? — попита Кит нежно.

— После мама умря и целият ми свят умря заедно с нея. Постоянно се питам къде ли е отишла.

Кит спря.

— По дяволите, Шели, успя да ме разчувстваш. — Този път, когато й се усмихна, имаше очаквателни пламъчета в очите му. — Колко жалко, че се интересуваш единствено от тялото ми.

— О, не. Не проявявам интерес към теб заради тялото ти. Сега, когато си смъкна гарда, ме интересува съзнанието ти.

Навътре към брега се разля вълна и обля босите им крака.

— Е, значи това няма да има никакво въздействие върху теб — рече той, наведе се и я целуна по шията.

При допира на устните му Шели бе готова да припадне, все едно е на концерт на „Бийтълс“ през 1966 година.

— Никакво — излъга тя и погледна през рамото му към непознатите звезди, които се мяркаха пред очите й.

Вече й бе трудно да се въздържи не да го хване за ръката, а да го сграбчи за слабините.

— Нима? Ами ако направя така? — Пъхна езика си с вкус на карамел в устата й и я задържа в целувка, която продължи цели пет минути. — За това какво ще кажеш?

„Начукай ме още сега“ й се струваше подобаващо, или може би по-официално запитване от рода на: „А защо не се впуснем в буйно преплитане на крайниците в дюните ей там?“ бе за предпочитане.

— Ще кажа, че прилагаш биологично оръжие. Моите хормони стават заложници на твоето излъчване.

— А, типичният стокхолмски сексуален синдром. Е, готова ли си да се сприятелиш с похитителя си? — Лицето на Кит, огряно от лунните лъчи, изглеждаше закачливо и игриво. — Готова ли си да признаеш поражението си? И да понесеш наказанието си заради престъпления спрямо човечеството? — прошепна той гърлено в ухото й.

— По-скоро ти готов ли си, искаш да кажеш. — Прехапа устната си почти до кръв. — За престъпленията си спрямо женската половина от човечеството?

Кит сложи край на състоянието на чувствена обсада с въоръжена намеса, като я притисна към черен, гладък камък на плажа и впи устни в нейните.

— Е, Шели Грийн, готова ли си да бъдеш разоръжена?

Нощта тихо се стелеше около тях, морето мъркаше. Усещаше пръстите му като нежен бриз върху кожата си. Шели се изненада от топлината, която я заливаше, все едно в тъмнината я огряваха слънчеви лъчи.

Той я сложи да легне върху мекия пясък, а после я покри като възможно най-вкусния сос по цялото тяло. Вдигна роклята и се нахвърли върху гърдите й все едно са най-божествени бонбони. Тя се гънеше под него и се наслаждаваше на всеки грам от тялото му. Гореща вълна заля цялото й същество, когато я погали между бедрата. Дантелените й пликчета се стопиха в ръката му като бучка лед върху горещ котлон. Разтвори краката й с отмерени милувки. Тя простена и стисна с мускулите си пръстите му.

В следващи миг се нахвърли да сваля джинсите му; раздразни се от неподдаващия цип. Сърцето й биеше като барабан по време на демонстрация на протестанти в Ълстър, което очевидно бе причината да не долови шума от прокрадващата се като акула към тях кола. Нямаше представа, че ги наблюдават, докато сянката на Гаспар не ги покри като паяжина.

В бъдеще явно е необходимо човек да проявява минимална предпазливост — по-точно, да знае местонахождението на всеки изпълнен с желание за отмъщение полицай, преди да излага гениталиите си на природните елементи. Шели се опита да изплува от вълните на насладата си, но когато най-после пристигна на брега, откри, че продължава да не е напълно на този свят.

— Нарушаване на обществения ред. Залавянето в неприлични пози е подсъдно престъпление. — Гаспар насочи злобния светлинен лъч на фенера към телата им, докато те трескаво се гърчеха в стремежа да нахлузят дрехите си. Фаровете на колата блестяха, а Гаспар, който душеше наоколо като митничарско куче, се изсмя присмехулно. — Хванах те без гащи. Какви сте тъпи вие, американците — изрече той подигравателно, с тенденциозно подбран тексаски провлачен акцент за радост на жандарите му.

Нагло ухилени и с преметнати през рамо автомати, те излязоха от колата.

— Ей, Шел — провикна се високо Кит, — забелязала ли си, че колкото е по-голям калибърът на едно оръжие, толкова по-малък е калибърът на интелекта?

— Наблюдавам всяко ваше движение — увери ги Гаспар с тон на ловуваща през нощта змия, поставила нащрек всичките си сетива. — На теб и на госпожица Коко — уточни той и дръпна от неизменната си пура.

— Знаеш ли, Гаспар, много по-разумно е никога да не пушиш пура, по-голяма от оная ти работа. Само ти докарва стипчив вкус в устата.

Шели потрепери вътрешно. Явно Кит никога нямаше да престане да се държи предизвикателно.

Колата на Гаспар обаче вече се отдалечаваше в тъмнината. Кит запрати камък след нея.

— Този тип има изписано „Корумпирано ченге“ върху лицето си: равномерен тен, часовник „Ролекс“, шибаните му ръце са с безупречен маникюр. Всичкото това с полицейската си заплата ли го постига? Надушвам нещо нередно в полицейските редици.

Настроението му бе станало мрачно и вулканично — като силуета на планината зад тях.

Кит пое с тежки стъпки към хотела. На Шели й се наложи да се затича, за да го догони. Обви трескаво с ръце талията му и го обърна с лице към себе си.

— Слушай, все едно няма да направим кой знае какво за премахването на всичкото злощастие по света, но това не означава, че и ние трябва да допринесем за него. В смисъл — нашата задача не е ли да се забавляваме възможно повече? — попита тя с малко повече трепет, отколкото й се искаше.

— Защо той постоянно виси в хотела? — попита замислено Кит. Шели разбра, че каузата й е загубена. Гаспар се изля като тропически дъжд върху манифестацията й на страст. — Трябва да се върна — обяви той и разсеяно и леко раздразнено отмести ръцете й, все още обвити около кръста му. — Извинявай.

— За какво?

Не виждаше лицето му — бе обгърнато от тъмнина и сведено към морските води.

— Налага се. — Този мъж държеше козовете си така близо до себе си, че само зърната на гърдите му знаеха какви точно карти има. — Утре ще подхванем оттам, където прекъснахме. Става ли? Искам да го направим както е редно, Шели. А в момента не съм в подходящото настроение.

— Е, поне ми кажи какво се готвеше да споделиш в ресторанта — подкани тя и обрамчи лицето му с ръце.

— Исках просто да ти кажа, че човек може да се удави в сините ти очи. Ще потъне така бързо, че няма да разбере кога се е спънал.

В следващия миг изчезна с бързината на котка, тръгнала на лов.

Шели се опита да го догони, но видя само как гърбът му се отдалечава към бунгалото. Отпуснал рамене, той приличаше на изчезващ в сенките въпросителен знак.

В този момент стреснато осъзна, че й се иска тя да е отговорът.

 

 

От предварителната любовна игра Шели се почувства по-натегната от навиваща се играчка. Обикновено избягваше „Каравелата“ с нейните проблясващи златни украси, чадъри, хора със зъби по поръчка и с прекалено впити в телата дрехи, но сега отчаяно се нуждаеше от едно питие.

С влизането в опушеното помещение съжали за решението си, защото — както обикновено — мигом налетя на Габи и екипа й.

— Пак ли си сама? — простена Габи. — Ти си невъзможен случай!

— Господи — пригласяше й Влекача, — не е чак толкова трудно да свалиш панталоните на един мъж!

— Кит има чувството, че е редно да го направим както трябва — поясни Шели сдържано, — и затова…

— Чувство? — прекъсна я Габи. — Нали не си го питала какво точно чувства, защото един мъж никога не е в състояние да определи нещо, за чието съществуване не подозира!

Мляс! Мляс! Това можеше да е единствено Доминик.

— Скъпаааа… — Този мъж бе усъвършенствал ентусиазма си до крайна степен. Наведе се и възторжено й целуна ръка.

— Искаш ли да потанцуваме? Не бива да отказваш на отговорника по забавленията да те забавлява! Тук не е позволено да не прекарваш добре времето си. Под всеки чадър в заведението дебне шпионин и наблюдава дали изпълнявам задачата си. Ти си красива жена, Шели. Нужен ти е мъж, който да те оцени истински. — Говореше съвсем тихо, та й се наложи да се наведе, за да чува по-добре. Техника номер едно от наръчника на Дон Жуан. — Пълна загадка е защо си сама в такаваааа красива нощ. Ако аз ти бях любовник, щях… — направи пауза, а през ума му очевидно се изнизаха клишета.

— … да съм като вятъра под крилете на летяща птица. Кажи ми, скъпаааа, какъв е зодиакалният ти знак.

— Знак ли? — попита Шели строго. — На моя определено е изписано: „Не ме закачай!“.

— Ние, от Франция, знаем как да се грижим за жените. Ела в моята стая, скъпаааа. Морето ти от желания ще прелее. Шели — продължи той с несекващ ентусиазъм и поставил ръка върху дупето й, — кажи ми: мястото заето ли е?

— Доминик, май е убягнало от вниманието ти, че съм омъжена жена — отвърна Шели и отмести ръката му все едно е умряла хлебарка.

— А къде е съпругът ти, скъпаааа?

— Това е информация, която мога да ти дам — намеси се полицейският началник, изплувал в полезрението им като измъкнала се от цепнатина змиорка.

Шели го погледна възмутено.

— Следиш ли ме, инспекторе? Съпругът ми…

— … долу на плажа — прекъсна я той, — с език в гърлото на онази salope — мръсница!

Шели погледна към красиво загорялата му кожа, изрядния маникюр и долови аромата на внесения му от Марсилия одеколон; усети как страхът й се стопява от горещината на гнева й.

— Знаеш ли, наистина започваш да приличаш на необлечен човек, ако не си нахлузиш усмирителната риза, господин Голяма работа.

Гаспар я дари с усмивка, с която би я дарила и някоя пираня, ако можеше да се усмихва.

— Ела тогава сама да се увериш — предложи той високомерно.

Придружи я надолу по стълбите и покрай палмите по алеята към плажа. Тя проследи посоката на протегнатия пръст на полицейския началник към скалистото заливче, където, щом очите й се приспособиха към тъмнината, различи две прегърнали се фигури.

На фона на прибоя на вълните чу собственото си затруднено дишане.

— Може да са кои ли не — възрази тя храбро, въпреки съмненията, пробиващи дупки в мозъка й.

— Разреши ми да ти помогна — предложи Гаспар галантно и извади бинокъл.

Какъв чудесен начин да си прекарваш медения месец — да гледаш с копнеж любимия си, отчаяно си помисли Шели, докато почти като хипнотизирана вдигаше бинокъла към очите си. Докато го фокусираше, пред очите й преминаваха джетове и моторници, впуснали се в нощни разходки. После отмести бинокъла малко наляво и най-после видя прелестното тяло на съпруга си (нагласи бинокъла така, че да го вижда още по-добре), с ръце, обгърнали крехкото тяло на Коко.

Мъка, подобно на нож, се заби в сърцето й. Отстъпи назад, все едно са я зашлевили, и изпусна бинокъла, сякаш изгаряше ръцете й. По бузата й се плъзна сълза, а в следващия момент усети соления й вкус върху устните си.

Гаспар извади следващия си коз. Явно бе планирал вечерта така идеално, както бе подредил рядката си коса върху темето.

— Какво говореше за верността?

Изсмя се гръмко, като наказателен взвод.

Шели хукна по плажа, преди да осъзнае какво прави. Цялото й тяло се тресеше като пикиращ боинг 747, а пилотът бе нейният съпруг. Върна се в бара и се тръшна — бясна — пред коктейла си (в момента смяташе коктейл „Молотов“ за по-подходящ). Допусна да се почувства заинтригувана, впечатлена и дори увлечена от този смайващо привлекателен, дързък тип, но както можеше да се очаква, той се оказа поредната измама: герой с фалшив блясък, самовлюбен и изменчив като баща й. Болката от отхвърлянето бе така обсебваща като пристъп на мигрена. Но на нея се падаше ролята да е капитанът и екипажът на кораба „Самозаблуждение“.

Толкова по въпроса за прекратяването на огъня между половете. Да я загърби заради онази фриволна никаквица, заради която изнуди Шели да плати сумата за освобождаване под гаранция, бе равностойно на обявяване на война. Време бе този брак да бъде подложен на изпитание. Шели реши да удави унижението си в чаша с размерите на Лох Нес, пълна с бърбън „Джак Даниелс“ (любимото питие на баща й, което той гальовно наричал „вода за промиване на зъбите“) и погълна половината на един дъх.

Кит се оказа прав. Нямаше значение дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна, защото тя всъщност съдържаше арсеник с лед.