Кати Лети
Ако вибраторите имаха клепачи (3)

3. Военна повинност

Разликата между половете: Посветеността

Жените искат любов, брак и да живеят щастливо до края на дните си…

Мъжете искат „смислена“ връзка за една вечер за предпочитане със седем бисексуални проститутки едновременно.

Брачните церемонии трябва да се извършват единствено в Лурд^[1], защото очевидно е необходимо чудо, за да потръгне един брак, разсъждаваше Шели по време на цялото отразявано от медиите сватбено тържество, което се състоя в хотел „Балморал“, Единбург. След тържеството ги отведоха в стаичка да се преоблекат с любезно предоставените им „дрехи за заминаване“.

Шели, изпитваща вече силни болки в челюстта от постоянните лъчезарни усмивки за пред фотоапаратите, просто продължи да се усмихва широко, когато й поднесоха минирокля от златно ламе, модел на „Версаче“, каквато тя никога — ама никога — не би облякла. Докато приключи със сияйните благодарствени усмивки за самолетния билет до остров Реюнион на следващия ден, придружен от куфар, пълен с летни дрехи размер 42 и еротично бельо за тропическата й ваканция, плюс ключа за младоженския апартамент в „Балморал“, страните й изтръпнаха от разтягане. През последните няколко часа поизтрезня и сега се чувстваше чаровна колкото надуваема фигура при изпитания на коли, а Кит Кинкейд, както подозираше, бе превозното средство, устремено насреща й с висока скорост.

Шели обърна гръб на съпруга си, за да придърпа насъбралия се около бедрата й бял шифон.

Кит не прие ключа за хотелската стая с обяснението, че ще отседне при приятели. Върна взетия под наем смокинг, после отказа да приеме костюма, модел на „Армани“, който сервилен служител от връзки с обществеността му предложи, и измъкна от разръфана раница изпомачкани дрехи: охлузени джинси с ясно очертаващо се пакетче презервативи, натъпкано в прокъсания заден джоб, кадифена риза с оръфани маншети и сгъваем нож… Сгъваем нож!

— Това ли е костюмът ти за път? — попита Шели озадачена.

— Ъхъ…

— Къде ще ходиш? На оргия ли? Защо не останеш тук, в хотела? С мен.

— Женени сме от пет минути и вече ми нареждаш как да се обличам. А и ме разпитваш къде отивам. — Кит свали цилиндъра от главата си и го метна към тавана, където той се закачи на полилея. — Любовта може да е сляпа, но женитбата определено отваря очите — констатира той с горчивина.

— Откъде… знаеш? — Шели успя да възвърне способността си да говори. — Във формуляра ти пишеше, че не си бил женен.

— Какво?

Кит избягваше да срещне погледа й. Изражението на лицето му се промени — стана буреносно.

Дали й се стори, или наистина току-що запали фитил, който щеше да възпламени бурен разговор? Инстинктивно пристъпи към него, но се спря.

— Щом отношението ти към брака е такова, защо се включи в състезанието? — изтресе тя направо.

— Аз съм американец — отвърна той. — За мен непринуденото поведение е задължително.

Засмя се, но не с онзи гърлен, сексапилен, среднощен смях. По лицето му се спусна тъга.

Шели изпита чувството, че този мъж винаги и от всичко е успявал да се измъкне. Отчаяно се замисли за съперниците му, с които се запозна на сватбеното тържество. Колко симпатичен изглеждаше системния анализатор от Ипсуич, и как обясни маниакалната си страст към рециклирането на хартия и пластмаса. Ами юристът от Милтън Кийнз? Шели се съмняваше дали би признал пред целия свят, че няма нищо против да се поразходи из Любовния каньон.

— А ти защо? — парира я Кит, докато събличаше ризата си, отново разкривайки мускулестите си гърди. През цялото време я наблюдаваше с открито любопитство. — Защо се включи в състезанието, имам предвид.

В тона му се долавяше новопоявила се бдителност.

— Казах ти. За проклетото нещо са ме записали моите ученици.

— Твоите ученици ли? — Кит я изгледа недоверчиво. — Спомена приятели. Никога не е ставало въпрос за ученици!

— Учениците ми по музика. Преподавам китара в лондонска гимназия. Рок китара, ако можеш да го повярваш.

— В автобиографията ти пише „класическа музикантка“.

— Не съм я писала аз. Направили са го хлапетата. А и наистина съм учила класическа музика. Само дето никой вече не ме чува да свиря.

Шели стисна устни сякаш току-що ги е начервила.

— Чакай, чакай. Не изнасяш ли концерти?

Е, помисли си Шели, хайде да започнем с лесните въпроси. Кога загуби смелостта си? Веднага щом раковите клетки унищожиха тялото на майка й, Шели замръзна по средата на прелюдията към Четвърта сюита за лютня от Бах. Болката и унижението, смятани за отдавна овладени, изригнаха с пълна сила. И отново се появи напрежението, което я обгръщаше и задушаваше. Мълчанието в зала „Уигмор“ кънтеше в главата й по-силно от клаксоните на бушуващия в кръвта й ужас. И от онзи катастрофален момент способната да печели награди музикантка, с виртуозни изпълнения и вещи пръсти, унищожи таланта си — стигна дотам да преподава на потни тийнейджъри, членове на училищни състави с имена от рода „Стомашно съдържание“, „Движение на червата“ и „Размърдай си задника“, как се свири хевиметъл на китара.

— Сценичен страх — призна тя тихо.

— Значи наистина си само една… гимназиална учителка.

— Щеше да го узнаеш още в колата, ако поне за две секунди бе престанал да говориш за себе си.

— Мислех те за творец. Нали знаеш какво разправят: който може, го прави, който не може, преподава — издекламира той мрачно, докато си събуваше панталоните. — А който не може и да преподава, преподава музика.

Ако в момента бе оголено само любопитството на Кит, Шели вероятно би му отговорила нещо; но не и докато стоеше пред нея с оскъдните си слипове „Калвин Клайн“. Тази секваща дъха гледка я приведе в растениеподобно състояние. Единственото, което можеше да се изтръгне от нея, бе едно фотосинтезиращо „Ъхъ…“

С усилие, сякаш поставена под строгото наблюдение на полицейски ескорт, откъсна очи от представителното тяло на гъвкавия си съпруг, за да си възвърне способността да говори.

— Господин Кинкейд, не е необходимо да свалите всичките си дрехи, за да докажете, че сте естествен блондин.

— Никак не обичам вицовете за блондини, защото нито съм тъп, нито пък блондин.

И дръпна косата си, която за изненада на Шели остана в ръката му. Хвърли перуката в кошчето за боклук и разтърси гривата си от лъскави, черни къдрици.

Тя го зяпна смаяно. Защо носеше перука? Кой, по дяволите, беше този мъж? Този мъж, за когото — света богородице — се бе омъжила? Шели започна да преоценява блясъка в очите на Кит Кинкейд. Издаваше по-скоро неприкрита лудост. Какво си е въобразявала? Как така се омъжи за мъж, когото току-що видя? Дори в хладилника й имаше продукти, присъствали в живота й по-отдавна от него! Как допусна интимност с непознат мъж? В кого се бе превърнала ненадейно?

Усети как по лицето й започва да играе тик. Кит Кинкейд, сега досущ като Хийтклиф с черните си къдрици и очи на вагабонтин, нахлузи джинсите над съблазнителния си задник, облече кадифената риза, напъха сгъваемия нож във високите си ботуши и я шляпна шеговито с първата вноска от наградния им фонд — пачка от двадесет и пет хиляди лири.

— Ще се видим по време на медения месец, сладурче. А, и между другото: честит ти свети Валентин!

Не приличаше особено на примирие; по-скоро си беше първокласна обида. В главата й се въртеше една-единствена мисъл — нещо сълзливо от рода на: „Искам мама!“.

Докато вратата се затваряше зад гърба му, Шели изпита увереността, че женитбата за Кит Кинкейд ще е нещо подобно на операция на зъбен канал; само дето нямаше да е толкова спокойно.