Кати Лети
Ако вибраторите имаха клепачи (7)

7. Водни маневри

Разликата между половете: Подкрепата

Мъжете: Зад всеки преуспял мъж стои съпруга… Под всеки преуспял мъж стои любовница. (Иначе известна като метреса.)

Жените: Единственото нещо, което поддържа една жена, е „сутиенът чудо“. (Нарича се така, защото когато го свалиш, се чудиш къде, по дяволите, са циците ти.)

Да правиш секс с Кит е вълшебно, помисли си Шели, когато се събуди на следващата сутрин. Но много по-вълшебно щеше да е, ако той бе до нея, когато го правеха.

Между Шели и щастието стоеше само една дума: въздържание. Но очевидно Кит нямаше да го премахне. Добре. Няма да губи повече време, за да разбере защо съпругът й не спи с нея. Просто ще си замине за Лондон. Веднага след закуска; макар да не бе особено гладна, след като през нощта преглътна такива количества смиреност.

Кит бе споделил, че не закусва, освен ако не е огладнял от прекалено много плътска каланетика, затова Шели се замъкна с тежки стъпки, изтощена и махмурлия до покритата със сламен покрив трапезария на открито — наричаха я „Каравелата“ — сама.

— Нямаш вид на жена, на която й се е отворил парашутът — констатира Габи, застанала до нея пред бюфета.

Шели се намръщи и се оттегли в усамотен ъгъл. Точно разбъркваше овесените ядки в купичката и погледът й попадна върху Кит, който… закусваше с Коко!

Разгневена и едва поемайки си дъх, Шели стигна със залитаща стъпка до масата им. Кит я посрещна с едно снизходително „здравей“ и отпи кафе с мляко.

— Коко точно ми разказваше как е колонизиран островът. Гадните французи поробили африканците и ги заставили да се трудят по кафеените плантации, а по-късно за захарните барони.

С шумно мляскане унищожаваше съдържанието на кошничката, пълна с кроасани. Откъде му се яви такъв апетит, запита се Шели горчиво.

Коко погледна към Шели с разтопени, шоколадови очи.

— Французите, те са като родителите: страшно отегчителни — сподели тя с подчертан парижки акцент. — Нали знаеш как надрастваш родителите си, започваш да ги мразиш, а после са ти нужни години терапия, за да преодолееш чувството за вина? Ти, като представител на Британската империя, какво мислиш по въпроса за колонизацията, Нели?

— Името ми е Шели.

— Кит, той разбира, нали така, миличък? Много хора просто влизат и излизат от живота ти, но само истинските приятели оставят диря в сърцето — изрече певицата с толкова сладникава усмивка, колкото бе и клишето й.

Преди Коко да продължи, мъж с бели дрехи тръгна заплашително към тях и привлече вниманието на Шели.

Коко го изгледа недоволно, но моментално стана и се отдалечи с котешка походка. Съблазнителното й дупе, покрито с къси панталонки от ламе, предизвика тръпка на ревност по цялото тяло на Шели.

— Мосю — мъжът вдигна въображаема шапка, — мадам, моля да извините персонала. Не им е позволено да се сприятеляват с гостите. Особено на нея — посочи той към отдалечаващата се Коко. — Пристигна тук като добро френско момиче, но — както казвате вие, англичаните — се превърна в туземка. Не ме питайте защо. — Сви безпомощно рамене. — Преди ние да дойдем насам и да цивилизоваме чернокожите тук, основният им начин за придвижване бе с лиани.

Замълча, запали неизменния „Голоаз“, а Кит и Шели се спогледаха. И двамата съвършено ясно осъзнаха, че човекът има изключително високо самомнение. Едва след като свали очилата си, Шели разпозна бруталния полицейски началник от летището. Не би забравила лицето му. Беше толкова грозен, че тя се запита защо не са го напъхали в колба и не са го поставили в някоя научна лаборатория.

— Господи — прошепна Кит, — майка му явно му е подавала храната с прашка.

Впечатлението идваше от бузите на мъжа, осеяни с белези от акне. Още по-обезпокоително изглеждаше тонзурата на полицейския началник: от нея пролазваха три кичура лошо боядисани кестеняви коси, зализани върху опустошения от слънцето череп. Огромните му стъпала бяха напъхани без чорапи в обувки от крокодилска кожа, а издутите като бременни влечуги едри крака бяха пристегнати от изгладени бели джинси. Над дебелите белезникави наденици стърчеше корем, очевидно привикнал на прекалено много вино и гъши пастет, който опъваше копчетата на ризата му от „Пиер Карден“. Изглеждаше заплашителен и мощен, като готово да нападне огромно куче.

— Черните са толкова мързеливи. Проблемът е, че им плащаме прекалено много. Защото ние, французите, сме твърде либерални. Много сме щедри. Ако им плащаме по-малко, ще работят по-усилено — заключи той.

Шели усети как кръвта й кипна.

— Нима? Мислех, че експлоатацията на труд, за който се заплаща колкото да не умреш от глад, е забранена, като се изключи бракът, разбира се.

(Майка й непрестанно го повтаряше.)

Ала полицейският началник, вече поклонил се почтително, бе тръгнал да преследва красивата си плячка.

Шели се обърна към Кит.

— Знаеш ли, прав си. Обвързването е съсипваща работа. Вие, мъжете, се жените, за да колонизирате жените. Точно както французите са колонизирали тези окаяни чернокожи. Когато ние, жените, станем неспокойни, теглим големи суми от кредитните си карти, сменяме си прическите, ядем шоколад, докато вие, мъжете, колонизирате други държави. Англичаните и французите обикалят света, бият се помежду си за всеки новооткрит остров и дори не си дават труда да си избършат краката, преди да стъпят на него, а после карат робите да почистят след тях, точно както постъпват със съпругите си.

— А, значи си съгласна с Коко — заяви Кит победоносно и се ухили.

— Не. Да… Искам да кажа, че спрямо чернокожите е проявена дискриминация, точно както към жените. Майка ми не търпеше да й заповядат нито баща й, нито моят баща. Затова накрая й се наложи да ме отгледа сама в общинско жилище. Ако видиш какви са в Уелс, ще повярваш, че светът е създаден в някакви си оскъдни шест дни. През по-голямата част от живота си остана второкласна гражданка. С повечето жени се случва така. Съпрузите притежават отвратителния навик да се превръщат във викториански патриарси. Само камбанният звън да отбележи сватбата и започват: „Наистина ли смяташ за подобаващо да носиш такава къса пола на обществени места?“, „Смяташ ли за редно да питам шефа си как си обяснява, че лесбийките използват изкуствени хуйове, след като толкова мразят мъжете?“. Вие може вече да не ни карате да прикриваме краката на пианото, за да обуздаете сексуалното си вълнение, но продължавате да ни обличате в емоционални кринолини и да не ни приемате сериозно.

— А те… защо го правят?

— Кое?

— Защо използват изкуствени хуйове? Лесбийките, имам предвид — уточни той, понеже не я приемаше на сериозно.

— Чу ли поне думичка от онова, което…

— Да, докато мозъкът ми не изключи. Не съм в състояние да водя дълго такива задълбочени разговори. Не и преди да съм си сложил костюма за дълбоко гмуркане. Между другото, ще дойдеш ли да се погмуркаш?

— Само психичноболни могат да се забавляват така. Освен това не притежавам необходимия противен, проблясващ костюм.

— Казва се водолазен — подсказа й Кит и настоя: — О, хайде ела.

— Не! Питал ли си се защо рибите никога не смъркат кокаин? Защо са така неспокойни? Защото нещо много по-голямо постоянно се опитва да ги изяде!

— Няма ли поне един спорт, който да харесваш? — поинтересува се Кит.

Шели сви рамене и изяде недокоснатия от Коко кроасан.

— Може би голф…

— Голф? — смая се Кит. — Та това е спорт за хора, негодни да се справят с нищо друго!

— Оставам тук!

— Заедно с дебелия си задник — обяви той шеговито и я шляпна закачливо. — Това ви е проблемът на вас, британците: нищо не правите спонтанно.

— Възнамерявам да извърша нещо спонтанно — увери го Шели. — Например да те убия, Кит Кинкейд.

Кого лъже, питаше се Шели, докато си запазваше място за полета до Лондон. Отстъплението не е нищо друго, освен стратегическа маневра на човек, загубил битката.

 

 

Габи я завари на рецепцията да освобождава бунгалото си и направо изригна.

— А договорът ти? А онези двадесет и пет хиляди, които ще получиш в края на седмицата? — Гласът й не спираше да жужи в ушите на Шели. — Слушай, съгласна съм, човек по-лесно ще се справи с еднооко извънземно, което се храни с човешка плът, отколкото с мъж, но не можеш ли да изтраеш този арогантен негодник още няколко дни? Какво ще стане с рейтинга на предаването ми?

— Съжалявам за шоуто ти, Габи. Но ми писна да ме унижават. Просто не ми е присъщо да преследвам мъж. Не съм устроена така. Освен това е безсмислено. Кит е прекалено зает с това да открие „женската“ си същност.

— Да. Олицетворена от друга жена.

— Какво искаш да кажеш?

— Коко току-що се цани на работа като част от екипажа на лодката, дето ще вози гмурците следобед.

Шели се бе примирила, че Кит не я забелязва, но Господ й е свидетел — няма да допусне да й го задигне друга жена.

Поради тази причина, след двучасов урок на дъното на плувния басейн, Шели представяше три различни документа, за да удостовери самоличността си, срещу което щеше да получи плажна хавлия. Погледна плахо към Индийския океан, който от време на време все още се виждаше сред мазните петна от плажно масло, сновящите с бясна скорост напред-назад моторни лодки, платноходки, хилядите жужащи като комари джетове и лодки с плексигласови дъна за разходки.

Моментално я заобиколи тълпа местни жители, подпрели по кошница с миди на коленете, и някоя и друга баба с панер ананаси и се разкрякаха: „Ще купиш ли?“, поради което едва след десет минути забеляза Кит, легнал по корем върху черния вулканичен пясък до прозрачното море. Бейзболна шапка покриваше половината му лице и оставяше да се виждат само наситените му с чувственост устни, залепили се плътно към едно манго. О, какъв щастлив плод! В един момент спря да го яде, за да махне озовалото се върху езика му плодово влакно, наподобяващо косъмче от срамните части. Гледката си беше направо порнографска!

Шели преглътна с усилие.

— Е, откъде да си взема водолазен костюм?

Кит извърна глава, за да я погледне през присвитите си клепачи.

— Реши да се присъединиш към рискованото начинание, така ли?

Идеше й да отговори: „То е номер едно в списъка на нещата, които най-малко бих искала да направя, преди да умра“, но вместо това потвърди:

— Точно така.

— Имаш ли свидетелство?

По-скоро трябваше да я освидетелстват след тлъстата лъжа, която се канеше да се измъкне през устните й. Успя някак да промълви едно неутрално „Ъхх…“.

Шели бе твърдо решена да си възвърне чувствата на своя бог на любовта, дори да се наложи да изпочупи всяко кокалче от тялото си, което, естествено, щеше да постигне съвсем лесно, като се гмурне на тридесет метра под водата.

Час по-късно позеленя, понеже й се повдигаше, зъбите й тракаха, защото дупето й измръзна, а тя седеше вкопчена здраво в пейката, за да не загине в отправилата се по бурните вълни лодка към открито море. Мощната, с осемдесет конски сили лодка изглеждаше прекалено крехка за тези дълбоки води. Най-после двигателите млъкнаха и Шели, с нарастваща паника, установи липсата на суша наоколо; виждаха се само телата на облечените във водолазни костюми двадесетина желаещи да се погмуркат, напрегнати от възбудено очакване.

Като връх на всичко Шели сега забеляза, че на борда са не само Влекача и Мълчаливия Майк, но и полицейският началник, който с желанието си да командва би създал комплекс за малоценност на самия Наполеон.

— Как се казва полицейският началник? — попита Шели неукротимия отговорник по забавленията.

Доминик бе зает (и безкрайно ентусиазиран!!!) да организира дамите от курса си по водна аеробика — всички те се стараеха да изглеждат далеч по-млади, отколкото бяха в бикини и с изкуствения си тен — да надянат шнорхелите.

Мляс! Мляс! Бузите на Шели трябваше да изтърпят поредните слюнчести целувки, преди Доминик да й отговори:

— Симон Гаспар.

Симон ли? На Шели й звучеше като марка лошо вино.

— Някои хора го мразят заради нулевата му полицейска толерантност. Откакто пристигна от Париж, затегна нещата. По улиците е пълно с полиция, раздават се нелеки присъди, правят се рутинни арести на момичета, анархисти и нежелани персони. Във Франция е голяма клечка. Но имало някакъв скандал, скъпа моя. Тук е временно, докато — как да кажа — нещата там се успокоят.

— По-скоро съм склонна да мисля, че бяга от Международния трибунал за военновременни престъпления!

Какво ли правя тук, на лодката, запита се тя наум.

— Къде е операторът ти, скъпа моя? — попита Доминик с надежда да смени темата.

Междувременно повдигна единия си крак и го протегна като екзотично фламинго — причина дамите от курса по аеробика да се струпат около него и вкупом да настояват да им помогне да вдигнат циповете на водолазните костюми.

Шели забеляза как Гаспар хвърля изпепеляващ, отровен поглед към Коко. С нейната ленива, чувствена грациозност тя удряше всички други жени на лодката в земята; удаваше й се още по-лесно благодарение на сребристия бански от ламе, толкова оскъден, че човек би го взел за молекула. Шели моментално се досети, че това е типът жена, която носи единствено дантелено бельо; с други думи — не е човек, комуто можеш да имаш доверие. Беше идеална от главата до петите, забеляза Шели, загледана в лакираните й с розов лак нокти на краката, златната верижка около глезена и пръстена с тюркоаз на големия пръст на крака. Хвърли поглед към своите нозе: нямаше педикюр, петите бяха напукани и приличаха на парчето пармезан, което изяде предишния ден на обяд. Бързо ги напъха в чехлите, макар да си помисли със съжаление, че едва ли някой й обръща внимание.

— Можете да оставите скъпоценностите си на борда на лодката — увери Гаспар гмуркачите, когато капитанът пусна котвата. — Чернокожият персонал няма да се поколебае да претърси портфейлите ви — добави той шеговито и погледна многозначително Коко.

Дружките на полицейския началник се засмяха съучастнически. Ако Коко бе чула забележката му, то великата бунтарка и революционерка не трепна дори с намазана с туш мигла.

Шели надяна водолазния костюм, направен сякаш от неподдаваща се на разтягане материя. Холандският инструктор по гмуркане, когото видя за последен път на солидния циментов под на хотелския плувен басейн, затегна коланите на обезопасителната жилетка до задушаване и попита:

— Добре ли си?

— Естествено — увери го Шели. — Изтръпването на краката невинаги е признак за мозъчен тумор.

— Просто не забравяй международните знаци за под водата — нареди той и направи „О“ с палец и показалец.

Шели се опита да повтори жеста, но обемистата бутилка кислород се притисна болезнено към опашната й кост. Загуби равновесие, залитна назад и се просна върху палубата като препариран бръмбар. Докато инструкторът й помогне да стане, гмуркачите започнаха да скачат в сивите, неспокойни води. Много бързо дойде и нейният ред да се гмурне. Перспективата бе така противна на Шели, че тя затътри плавниците по палубата и остави дири, които можеха да се видят от космическата станция „Мир“.

— Нервна ли си? — попита Кит весело.

Точно в този момент Шели отново загуби равновесие и се стовари върху него. Той я дари с ленивата си, сияйна усмивка, която я караше да потръпва от желание, независимо колко му е сърдита.

— Нервна? Аз? Задето ще трябва да скоча в този пълен с акули гроб? Не бих казала… — заяви Шели, но гласът й бе с няколко октави по-висок от обичайния й тон. Кит я погледна озадачено. — Просто не съм свикнала много с гмуркането в открито море. Предпочитам да се гмуркам сред кораловите рифове — продължи да лъже тя.

— Единственият хищник, от който трябва да се пазим, е Влекача — увери я Кит и посочи към оператора. Двама от екипажа се опитваха да напъхат плътта му във водолазния костюм. Беше все едно да наблюдаваш как едър датчанин се опитва да мине през вратичката на кучешка колибка. — Акулите са по-тъпи дори от питбулите — продължи Кит. — И са по-свирепи. Не се паникьосвай и не размахвай ръце. Ще заприличаш на ранен тюлен. Потопи се на дълбокото. Аз обикновено се спускам до дъното и се правя на камък. Ако акулата все пак те нападне, гледай да я удариш в хрилете. Така ще я откажеш от идеята да обядва с теб. — Кит й намигна и сложи маска върху лъчезарното си лице. — А, и недей да пикаеш във водата. Акулите обожават пикнята. Ще бъда наблизо, ако ти потрябвам.

— Да ми потрябваш ли? Не се ласкай, Кинкейд — сряза го Шели, опитвайки се да звучи непринудено и храбро.

Все пак мисълта да се гмурка в присъствието на квалифициран лекар й действаше успокояващо. Кит отново й се усмихна, налапа шнорхела и безшумно се гмурна в морето.

Скокът на Шели не бе толкова елегантен. Приличаше повече на морж, който ражда. След като се повъртя на повърхността и глътна два-три галона морска вода, инструкторът сграбчи бутилката й и я повлече през някакви водорасли към въжето на котвата.

Спускайки се стъпка по стъпка и броейки до десет при всяко спиране, като стискаше носа си, за да облекчи налягането в ушите така, както се научи да прави в басейна, Шели не преставаше да си повтаря, че във всички нейни любими стихотворения боговете танцуват с русалки и нимфи. Водата, напомняше си тя, е нещо здравословно, естествено, красиво. Затананика си мелодия от Хендел, възхваляваща водата. Да, да… Чувстваше се уверена, в безопасност и добре, а освен това Кит бе квалифициран медицински специалист. Беше във възможно най-добрите ръце — или поне скоро щеше да бъде, след като инсценира удавяне, което изисква изкуствено дишане уста в уста от добър лекар.

Инструкторът направи знак на Шели да пусне въжето; тя прие поканата с толкова жар, с колкото би се съгласила да й премахнат по хирургически път и двете гърди без упойка. Подводните течения я обгърнаха отвсякъде. Това не бе море, а гигантска бетонобъркачка! Холандецът отново й направи знак да го последва. Защо колкото едно занимание е с потенциално по-опасни последици, се смята за толкова по-забавно, запита се тя. Директно потапяне в река Конго й се струваше по-добра алтернатива, отколкото да пусне въжето по средата на океана.

Инструкторът направи международния знак, който Шели научи в басейна, че означава: „Добре ли си? Имаш ли нужда от помощ?“. Шели се запита какъв ли е знакът за: „Има ли начин да ми се направи трансплантация на белите дробове?“.

С огромно търпение инструкторът разтвори вкопчените й във въжето пръсти и й даде знак да го последва през мътните води към неясните сенки. Балончетата наоколо издаваха присъствието на другите гмуркачи, а краката им пореха водите като ножици. Тежестта на бутилката я принуждаваше да залита наляво-надясно сякаш е пияна, но успя някак да приближи групата. С тревога забеляза, че се канят да влязат в потънал плавателен съд, полегнал на пясъчното дъно. Един по един гмуркачите изчезнаха през люка. Шели направи международния знак за „В никакъв случай“ на инструктора си. Той сви рамене и изчезна след другите в тъмната вътрешност на онова, което приличаше на товарен кораб.

Шели се постара да не се паникьосва от факта, че е сама на дъното на Индийския океан. Цареше пълна тишина, като се изключи собственото й учестено дишане.

Внимателно приближи задната част на потъналия плавателен съд; мислено се поздрави с каква лекота се движи, независимо от обемистата и неудобна бутилка на гърба. Надяваше се всеки миг останалите да изскочат през някой от люковете.

Тръгна да заобикаля кораба, но сърцето й лудо подскочи: вместо да види позната физиономия, се озова лице в лице с огромно, мъртво куче. Подпухналото му туловище се рееше във водата, завързано с въже, в другия край на което имаше огромен камък. Съществото сякаш наблюдаваше Шели с известно любопитство.

Сега вече се паникьоса. Добре — мъртво куче е по-добро от жива акула, но живата акула не би ли търсила точно мъртво куче?

Замаха отчаяно ръце и крака; стараеше се да не вижда акула във всяка сянка. В следващия миг видя акула! Древният хищник, сив като водата наоколо, се устреми към нея с шеметна скорост — на Шели не й остана време дори да се престори на камък. Напротив. Започна да се държи като стръв. Махаше с ръце и крака, подмокри дъното на водолазния си костюм. Опита се да натисне бутона, който би я устремил към повърхността, но вместо това обезвъздуши костюма и се спусна към дъното на океана. При спускането си загуби маската, а накрайникът за дишане изскочи от устата й. Задържа дъха си и трескаво започна да го търси. Напипа го и го напъха в устата си, но забрави да натисне бутона, за да извлече солената вода от маркуча. Морската вода нахлуваше в дробовете й и тя започна да се задушава.

Изведнъж пред очите й причерня; усети нечии ръце да я обгръщат. Поради липса на кислород явно халюцинираше, защото й се стори, че Кит постави своя накрайник в устата й. Усети хладен, свеж въздух в гърдите си и си даде сметка, че Кит наистина е до нея. Внимателно, за да не я стресне, той измъкна накрайника от устата й и вдиша дълбоко, после го върна между сините й, треперещи устни. След това постави маската на лицето й и с жестове й показа как първо да махне водата, както я бяха учили в басейна. Докато не видя Влекача, изпаднал във видим възторг, да заснема всеки миг от унизителното й преживяване, Шели не си даваше сметка, че акулите ловуват на стада. Бяха заснети как с Кит дишат от един и същи апарат, докато стигнат до повърхността, вплетени в крепка прегръдка.

Шели никога не бе виждала нещо по-красиво от заслепяващата слънчева светлина. Дробовете й се напълниха със свеж въздух. Първите двадесет минути лежа на палубата с широко разперени ръце.

— Някой някога казвал ли ти е колко си красива, когато кашляш, за да изкараш морската вода от дробовете си?

Гласът на Кит й действаше като разхладително питие в жегата.

— Господи! Животът ти премина ли пред очите ти? — попита Коко, приклекнала до нея, като загрижена домакиня.

— Нищо чудно да имаш лоша карма.

Шели премигна насреща й; от носа й потече солена вода.

— Някога — в един минал живот — вярвах в кармата — сподели тя.

Кит оцени остроумието й — изсмя се, — но Шели с изненада забеляза, че не остана безразличен към татуировката от вътрешната страна на бедрото на Коко.

— Очаквах днес да се случи нещо лошо! — продължи Коко. — Усещах го. Знаеш ли, че съм психопатка? — Шели я погледна озадачено. Дали пък тя не е недоволната собственичка на мъртвото куче? Коко продължи с обясненията си: — Досещам се какво ще се случи на хората пред…

— Искаш да кажеш телепатка, а не психопатка — поправи я Шели. Грабна пешкира, който Коко току-що бе подала на Кит, и започна да суши оплетените си с водорасли коси. — Тогава не се налага да ти казвам да се разкараш от съпруга ми — промърмори тя под нос.

Гаспар спря да се бърше с хавлията и погледна с недоверие към Коко. С разкрачени едри крака и с ръце на кръста явно подчертаваше мъжката си надареност, прикрита под оскъдните гащета. Коко стисна чувствените си устни и се отправи към носа на лодката, за да донесе сандвичи и бира от хладилната чанта. Гаспар се прокашля многозначително и я последва.

— Тази жена е живо доказателство, че за да си богиня на любовта, не е достатъчно да имаш само напомпани гърди и копринени бедра, а трябва да си и глупава — просъска Шели злобно, докато солена вода продължаваше да се стича привлекателно от носа й.

— Коко глупава? По-скоро ти си глупава да смяташ така.

— О, стига, Кит. Нали не продължаваш да живееш с илюзията, че е политическа активистка? Тази жена е изхвърлена от Университета на Живота. Макар че поне по флиртуване там щеше да получи шестица. — Очите на Кит не се откъсваха от полуголата фигура на Коко. — Дръж — нареди му Шели. — От теб се очаква да избършеш плувналото ми в пот от треската чело. Така се постъпва според „Наръчник на съпруга“.

— Ти май забравяш, че там долу ти спасих задника. Това ме подсеща — продължи той с по-висок тон — да поставя въпроса, защо няма втори инструктор? Всъщност си беше доста опасно. То всичките им спортни занимания тук страдат от недостиг на персонал. Къде са хората?

Кит бе насочил въпроса към Гаспар, който отново се бе приближил към тях, този път с бира в ръка.

Полицейският началник сви рамене и запали пура.

— Знаете какви са хората в Третия свят. — Говореше с отегчения тон на скучаещ човек. — Сигурно са видели лицето на Дева Мария в черупката на някоя мида и са заминали масово на пилигримски поход. — Гадните му дребни очички не се откъсваха от Коко, която помагаше на един от чернокожите да измъкнат нова хладилна чанта с бира от склада. Шели настръхна от враждебните, злобни думи на Гаспар. Заедно с Милошевич и с хуна Атила, Гаспар щеше да е сред първите изгорели в ада заради липса на загриженост и доброта. — Всички, предполагам, извършват жертвоприношение с животно в момента — продължи полицейският началник, след като дръпна от пурата си. — Най-вероятно принасят в жертва някое животно в зоологическата ни градина. Забелязали ли сте, че там, пред клетките, има табелки с описание на затвореното животно, а отдолу — рецепта за готвене?

— Ей — подвикна Кит на чернокожия член на екипажа до Коко, — как е на вашия език „Яж си говната и умри, задник“?

Гаспар се завъртя към Кит, готов да го удари, но Коко се вкопчи в ръката на Кит и изгука:

— О, миличък, порязал си се на корал!

Започна да търси из аптечката алое вера и евкалипт. Коко явно бе от момичетата, които си падат по наранявания. И определено се бе превърнала в туземка, щом предпочиташе хомеопатията.

— Ало! Забрави ли за жертвата, която едва не се удави? На мен ми е нужна лекарска помощ — обади се Шели навъсено.

Влекача най-сетне успя да се измъкне от тесния водолазен костюм и сега разтърсваше плътта си. Във всички посоки от него се сипеха капки, все едно си застанал до отърсващ се от водата лабрадор.

— Ей, Жаклин Кусто. — Намести по-удобно камерата на рамо и ги приближи, свързан като с пъпна връв с тоноператора. — Заснех всичко на целулоид за публиката вкъщи.

— О, не ме снимай сега — простена Шели. — Изглеждам ужасно.

— Да, но от очите ти струи поезията на душата!

Дори Шели да не разпозна приповдигнатото чуруликане на отговорника по развлеченията, мокрите устни, лепнали се на бузата й, подсказаха, че това е Доминик. Обгърна я и сияещ погледна към камерата. Този човек имаше способността да надуши камера от петдесет метра.

— „От очите ти струи поезия“? Не е ли това начин вие, французите, да кажете, че някой е грозен? — Отърси се от ръцете му и се загърна с пешкира. Документираха унижението й, щяха да го покажат на целия свят. — Днес просто си бях дала свободен ден — обяви тя пред камерата. — Утре ще демонстрирам пред всички колко водолюбива съм всъщност.

Силното изреваване на двигателите заглуши последната част от неискрената й реплика.

Беше ред Кит да коментира пред камерата. Какво смяташе за инцидента на Шели, настояваше да узнае Влекача.

— Ако не се справиш първия път, значи гмуркането просто не е за теб, скъпа.

В тона на Кит имаше присмех, докато отмяташе водорасло от челото й.

Шели копнееше за питие, а всички й предлагаха само презрение. А, да — и бира.

— Присмиваш ли ми се? — просъска тя на Кит. — Трябваше да се досетя, че ще използваш гмуркането, за да ме унижиш!

Кит изсумтя.

— Хайде, Шел, не бе кой знае какво предизвикателство! А и във формуляра си написала, че обичаш заниманията на открито. „Особено водните спортове“, ако трябва да съм точен. За какво друго си излъгала?

Не тя, а учениците й бяха излъгали! Въпреки това се налагаше да признае, че това въоръжава проклетия Кит Кинкейд с още една точка срещу нея.

През обгърналите я мрачни мисли се прокраднаха слънчеви петънца и настроението й се подобри, когато доктор Кинкейд нежно взе ръката на пациентката си, за да премери пулса й. Усещаше слънчевите лъчи върху лицето си като милувка. Мелодичното напяване на двигателите й действаше успокоително.

— Слушай, ако отново ти се прииска да се гмуркаш, ще трябва да се върнеш в началото — добави той грижовно.

Но на Шели не й се връщаше в началото, а в хотелската му стая, където да се съблече гола.

— Искам да те държа под наблюдение, момиче — прошепна той дрезгаво. — Има риск по-късно да изпаднеш в шок. Трябва да стоиш на топло и тихо и да пиеш много течности.

— Тъй вярно. Най-после открих нещо общо помежду ни: алергия към кармата и всички онези хипарски приказки, дето Коко ги дрънка. Нали не вярваш в подобни глупости? Все пак един лекар не може да се отнася сериозно към прераждането, нали? — намигна тя.

— Нямам представа. Не съм лекар.

— Какво? — Шели я побиха тръпки. — Но във формуляра си написал, че си лекар.

— Така ли? — Мускулите на изсеченото му лице се стегнаха. — Вярно е, веднъж играх ролята на фелдшер в сапунен сериал.

— Телевизионен сапунен сериал?

— Не е особено престижно, съзнавам. Все пак е по-добре, отколкото да играеш типа, дето убива извънземните, което е другата ми телевизионна изява. Гледала ли си ме?

Беше сигурна, че не е; иначе устните й още щяха да са прилепнали към телевизионния екран.

— Мислех, че се гмуркам с лекар до себе си. Само поради тази причина се реших да се потопя. Смятах, че ще съм в безопасност. За малко да загина! — Стомахът на Шели се разбунтува, и то не поради морска болест. — Честността явно така страни от теб, както вампирите бягат от слънчевата светлина!

Кит понечи да отговори нещо, но прехапа устни и извърна тъжно глава. Въпреки пристрастеността на съпруга си към заниманията на открито, Шели долавяше у него някаква душевна борба; той се поддаваше или на минорни, или на мажорни настроения; в него имаше нещо объркано и неясно. Обзелата го внезапно мрачност контрастираше с лазурното море и сапфиреното небе.

Шели се раздразни от собственото си лековерие. Реши да не му се поддава.

— Ще те изложа — заплаши тя. — Ще те разоблича като измамник!

— Мисля, че вече излагаш достатъчно от себе си, скъпа — обади се Влекача.

В едната си ръка държеше „Стела Артоа“, а с другата сочеше към бедрата й. Шели погледна и откри, че днес наистина не й е щастливият ден. Къдраво срамно косъмче се бе показало от края на банския. Тъкмо се готвеше да обяви, че Кит го харесва, ала си даде сметка, че вече въобще не е сигурна какво харесва Кит. Или кого, помисли си, защото точно в този момент Коко му подаде бира, след като бе опряла кутийката до гърба му, за да го разхлади.

Влекача отново включи камерата, за да запечата следващия й монолог. Шели се постара да изглежда овладяна, но точно в този миг корабчето се залюля; същото стори и Шели, и едва не падна зад борда. Търсейки опора, навря ръка в кофата със стръв и се разпищя. Накрая все пак успя да промърмори:

— Горещо препоръчвам ваканция тук. Непременно елате. Насладете се на безупречната медицинска помощ. От сърце ви я препоръчвам. И вие, като мен, можете да се превърнете в стръв за акулите.

Акулата, опитаха се да я убедят всички едновременно, не била опасна. Великолепното същество било съвършено безобидно и само проявявало любопитство към мъртвото куче. И Шели прояви същото любопитство — как въобще мъртвото куче се е озовало там, — но явно никой не знаеше, нито го беше грижа.

— Акулите се страхуват повече от теб, отколкото ти от тях — проповядваше Коко.

Ала Шели категорично не желаеше да приеме това клише. То бе поредната Голяма лъжа на Живота. Нещо като: „Хайде, омъжи се за мен! Аз съм… лекар!!!“.

Кит изведнъж се ухили.

— Всичко дойде от безкрайното ти размахване на ръце и крака. Това раздразни животното.

Засмя се заедно с другите, докато Коко бършеше прекрасното му тяло с пешкира.

Шели обаче знаеше истинската причина за раздразнението на акулата: и тя, като нея, е обречена да е сама цял живот!