Кати Лети
Ако вибраторите имаха клепачи (19)

19. Мобилизация

Разликата между половете: Чувството за хумор

Мъжете твърдят, че жените не умеят да разказват вицове.

Жените смятат, че е така, защото… се омъжват за тях.

В наши дни ваканциите отнемат преждевременно повече човешки живот, отколкото каскадьорството, борбата с бикове и пътуванията в космоса. Така е! Елате на почивка във френските колонии! Така ще премахнете безработицата сред собствениците на погребални бюра!

С такива мисли в главата Шели влезе в стаята си и заключи вратата, но когато се обърна, съзря, че нещо се движи в сенките. Първичен страх изопна нервите й; кожата й настръхна сякаш невидими същества плъзнаха по нея. Очите й постепенно се приспособяваха към мрака, а усещането, че я наблюдават, се засилваше. Шели затършува из чекмеджето с бельо да намери пистолета на Коко. Насилието не й бе присъщо, но необходимостта и тревогата я тласкаха към подобни действия. Като потисна мисълта, че по този начин започват и серийните убийци, тя вдигна и насочи пистолета. Шели не само не разполагаше с правомощия да убива; тя нямаше дори разрешително за начинаещи, но появата на пистолета се оказа достатъчна натрапникът да издаде скривалището си.

— По дяволите! Питах се какво стана с пистолета. — Шели вдигна щорите, а Коко се изправи от приведената си поза до леглото и протегна ръка. — Аз ще го взема.

— Всъщност, ще вземеш мен и ще ме отведеш до убежището на похитителите.

Коко се изсмя.

— Няма да стане. Там отивам, но сама. Пътищата са блокирани и жандармерията е навсякъде. Дойдох тук да заема дрехи от теб.

Шели забеляза, че терористката е захвърлила военната си униформа и е облякла една от летните й рокли; рокля, обилно изпъстрена с цветя, като поле; рокля, която Шели с прискърбие трябваше да признае, че стои на Коко много по-добре, отколкото на самата нея.

— Хайде, трябва да тръгвам — подкани Коко.

— Идвам с теб. Кит е там и го грози опасност.

— Не и ако ми дадеш пистолета.

Шели й го подаде и Коко го прибра в обемистата си раница, където вече бяха военните й ботуши.

— Сбогом, скъпа.

— Но ти обеща да ме отведеш при Кит!

— Няма да успееш да стигнеш — отсече Коко и добави слънчеви очила и шапка към тоалета си.

Надникна предпазливо през вратата, а после с нехайна крачка тръгна боса към плажа.

Шели натика няколко неща в раницата си и хукна след нея.

Само преди ден имаше размирици и криза със заложници, но лодки със стъклени дъна, джетове и водни скиори вече си търсеха място в гъмжащите от туристи води на морето. Почиващите се бяха върнали към нормалното си поведение със сюрреалистично усърдие.

Едно нещо бе сигурно: Шели определено щеше да има нужда от онази ваканция, която Кит й обеща. Какво стана с безгрижните дни, които мислеше, че ще прекара на Реюнион, излежавайки се в хамак, загледана в златистите пясъци? До момента се бе наслаждавала на урагани, корумпирани ченгета, революции, отвличания, терористи подстрекатели, взимаха я на прицел, а сега бе на път да попадне в претъпкан затвор на страна от Третия свят, където вилнее дизентерия и психопатки надзирателки с лесбийски наклонности вероятно ще изтръгват признания от нея с бутилка кока-кола в ръка.

В цялата ситуация имаше едно-едничко положително нещо: изплашена до смърт от бъдещото си попадане в затвора, Шели забрави напълно ужасите, които Майката Природа може да предложи. В тази част на острова извитите плажове се стелеха от кораловите рифове пред хотела към загасналия вулкан. За да избегне среща с жандармерията, Коко избра този път — така се отдалечи от града и навлезе в джунглата.

— Престани да вървиш след мен! — изсъска Коко към своята преследвачка петнадесет минути по-късно.

— Не вървя след теб. Просто се разхождам сред природата.

— Така ли? — Коко посочи черните води на реката пред тях, която се вливаше в морето. — А какво е отношението ти към соленоводните крокодили, природолюбителко? В курорта дават под наем очила и шнорхели, но… не е много изгодно, защото рядко ги връщат.

— Нямам намерение да плувам, Коко. — Шели се отправи с решителна крачка към закътано скалисто заливче, където алуминиева лодка, собственост на хотела, бе заседнала по време на бурята. Издърпа я към брега. — Ето, виждаш ли колко съм ти полезна?

Коко я погледна както човек би погледнал неработеща слънчева батерия в дъждовен ден, но все пак се качи. След първоначалното задавяне двигателят запали и Коко пое управлението. Известно време лодката се движеше успоредно на брега, но когато зърнаха танк на плажа, Коко тутакси насочи плавателния съд към разпенилите се вълни. Лодката трепереше и макар Шели да се опита да прикрие завладяващата я морска болест, зелените и жълтите петна по лицето й, зачервените очи и влажната коса, които й придаваха вид на рисунка от Пикасо, я издаваха.

Преценявайки слабостта на Шели, Коко направи всичко по силите си да ужаси и откаже английската туристка от мисията й. Първо я информира, че ако се преобърнат, е по-безопасно да остане при лодката, отколкото да се хвърли да плува в тези измамни води. Самата Коко, естествено, щяла да се добере до брега с плуване, но само защото била отличен плувец. Ако лодката поеме към открито море, предупреди тя Шели, можело да минат дни преди да я спасят. Затова я посъветва да яде водораслите, които щели да се обвият около лодката.

— Гледай да уловиш някоя и друга риба — продължи Коко със съветите си, — защото вече ще бъдеш отчаяно жадна, а като стискаш силно рибите и изсмучеш очите им, ще си набавиш животоспасяваща течност.

Излишно е да се споменава, че през останалата част от пътя Шели не спря да повръща върху залепилата се към тях огромна медуза, докарана от бурята във водите на реката. Мекотелото видимо нямаше търпение да я опари до смърт, ако случайно цопне във водата. Започна да притъмнява и когато пристигнаха на отсрещния скалист бряг, силуетът на вулкан се очерта застрашително на фона на небето.

Коко нахлузи ботушите и погледна пренебрежително сандалите на Шели.

— Хайде, стига толкова — въздъхна Коко. — Върни се. Скоро ще настъпи нощта и няма да имам време да ти помагам.

Но Шели нямаше намерение да се предава. Пое нагоре по склона с усилие, задъхваше се, но без да изостава особено. Тогава Тигрицата се видя принудена да продължи с всяващата паника кампания. Първият й съвет бе, ако случайно падне и се пребие в някоя от урвите и Шели се озове сама, в никакъв случай да не слиза долу в долината, а да продължи да се движи по хребета, та спасителните отряди да я забележат по-лесно. Обясни й, че сгънато на триъгълник фолио от шоколад е световен знак за изпаднал в беда човек, но добави:

— Само дето, за жалост, не разполагаме с шоколад. Следователно ще огладнееш, но не бива да тичаш напред-назад в опит да хванеш някое животно, за да се нахраниш, защото ще се изтощиш.

Да гони животни, за да се нахрани? Шели бе ходила на екскурзия само веднъж през живота си и макар тогава фирма да бе осигурила цялата храна, пак се оказа трудно да се засити.

— Можеш да преживееш няколко дни без храна — продължаваше да я обучава Коко, — но не, естествено, и когато е студено, а горе, при циркуса, става доста студено. Въргаляй се в калта и листата, за да се стоплиш. Щом започнат да се появяват ледени висулки по тялото ти, отхапи ги. Така или иначе, накрая ще умреш, и то мъчително и бавно. — Посъветва я да събира вода, като завърже парцали по краката си и сутрин да върви по покритата с роса растителност, а после да цеди капките в устата си. — Но ако ти е прекалено студено да вървиш, пий собствената си пикня — добави тя весело.

— Според мен почти стигнахме до убежището — простена Шели, изтощена и изплашена. — Имам чувството, че вече сме прекосили поне три часови пояса.

— Е, сега вече ще се върнеш ли? — попита Коко дяволито.

Шели хвърли поглед натам, откъдето бяха дошли. На лунната светлина морето изглеждаше спокойно, но когато се огледа наоколо, се видя заобиколена от зловещ пейзаж: в тъмнината дърветата и хребетите изглеждаха пълни със закани. Чувството й за дълг все пак надделя над тревогата й. Продължи след Коко, ала в един момент луната залезе и стана прекалено тъмно да продължат напред.

Коко си приготви легло от листа и Шели последва примера й. Настаниха се удобно, доколкото бе възможно и Коко й съобщи:

— Има един паяк, от който трябва да се пазиш. Излъчва отровна миризма. Е, лека нощ.

После се сгуши върху импровизираната си постеля и заспа.

В това време Шели оглеждаше тайнствените сенки наоколо и съвсем скоро откри присъствието на милиони многооки същества из храстите, дебнещи да я изядат. Нощна птица нададе крясък, все едно е жертва на убийство. Даже хребетът на планината приличаше на силует на животно, готово да скочи и да я разкъса. Докато очите й се напрягаха да виждат в тъмнината, изпод храстите изпълзя змия. Боже, колко по-добре би изглеждала като колан на талията на манекенка, дефилираща с котешка грация, помисли си Шели, покачила се бързо на ствола на дърво, където реши, че все пак не е чак толкова уморена.

Със зачервени от безсъние клепачи, с пресъхнало гърло, с изподраскани от шубраците ръце и крака, тя седеше на клон и, потрепервайки, се питаше как ще се измъкне от всичко това. А и дори да се измъкне, какво посрещане я чакаше? Бунтовниците са хора, готови да извършат убийство, за да спечелят Нобеловата награда за мир. И без това в този момент Кит сигурно правеше нещо прибързано и глупаво, за което щяха да го разстрелят, и така да обезсмисли цялото й рисковано пътуване. Вярно, смята се за лоша поличба да видиш младоженеца преди сватбата, но определено е по-лошо да не го видиш след това!

Мисълта за Кит обаче й подейства като прегръдка в нощта. Шели прокара ръка по въображаемата си гирлянда от рози и се помоли той и Мати да са в безопасност.

Предполага се, че най-голямото нещастие за булката е, ако на съпруга не му става оная работа. Именно затова е измислено всичкото секси бельо и какви ли не още подпомагащи брака уреди. Но измъкне ли се жива оттук, тя ще сподели своя откривателски принос със списание „Булка“: когато съвременна жена опакова багажа си, за да замине на меден месец в тропиците, много по-полезно ще й бъде да вземе със себе си… корпус за бързо реагиране под прикритие!