Михаил Цвик
Близнаци (75)

Братя близнаци

Беше мрачна зимна вечер, когато Адалберт Корти слезе от влака. Не трябваше да се страхува, че ще бъде познат. Не беше останала и следа от предишния Корти. На перона беше застанал прегърбен човек, мръсен, с подпухнало лице, дълга брада, дълга прошарена коса, смачкано палто, смачкана и мръсна шапка.

Беше девет часът вечерта. Той беше трезвен и неговото идване в Женева го изплаши. Постъпката му изглеждаше и на него самия ненужна, опасна, глупава.

„Но аз мога да се върна обратно… И никой нищо няма да узнае…“ — каза си той. Беше застанал под една лампа, помисли малко и влезе в малък ресторант, близо до града, в който обикновено нямаше много хора. Поръча си вечеря, пийна коняк, обърна се към стената и въздъхна. Сега разбра, че никакви срещи няма да му помогнат. Отдавна беше престанал да се надява, че ще се измъкне от калта, в която беше потънал, видя своето постепенно физическо рухване и единственото нещо, което го свързваше с миналото, беше ревността към Регина и брат му Рудолф.

Първата чаша коняк изпи почти с отвращение, намръщи се и дълго се държа за гърдите, където неспокойно биеше болното му, отровено от алкохола сърце.

„Старост! Старост!“ — помисли той тъжно.

Около полунощ поиска втора чаша коняк. И решението, което беше го накарало да дойде тук, го обзе отново. Злобно стисна юмруци, прииска му се шум, борба, скандал… Плати сметката си и клатушкайки се, се отправи към дома си.

Дълго стоя пред къщата, държейки се за желязната решетка на оградата. И изведнъж злобата отново преля в него, влезе в градината, мина по пътеката и натисна звънеца.

Зад вратата се чуха стъпки, някой превъртя два пъти ключа в ключалката и пред него застана брат му.

Да Рудолф стоеше пред него с дълъг топъл халат, с домашни пантофи на краката. Адалберт почувствува слабо ухание на парфюм и онази специфична миризма на чистота, която мъчно може да се определи. Рудолф не позна брат си, още повече че лицето му беше покрито с голяма шапка, а и светлината не беше силна. Но изведнъж почувствува миризмата на коняк и сърцето му замря от страх.

— Адалберт? — попита той тихо.

— Да, представи си! — грубо каза Адалберт и блъскайки брат си настрана, влезе в къщата.

— Какво значи твоето завръщане? — с треперещ глас запита Рудолф.

— Какво значи? Да не би да съм в чужда къща? — викна Адалберт.

— Тихо, моля те. Ще я събудиш.

— Ха-ха-ха! Ще събудя Регина? Така ли? Чудо! Тя и не заслужава да бъде повече в тази къща, защото аз отдавна подадох заявление за развод. Разбираш ли.

— Моля те, моля те! — изплашено бъбреше Рудолф. — Ще издадеш нашата тайна, тя ще чуе…

— Че какво от това? Нека разбере, че си лъжец! Така ще бъде по-добре! — все по-високо и по-високо викаше Адалберт и тръгна към кабинета си.

Рудолф се опита да го спре, но Адалберт силно го удари в гърдите.

— Моля те! Ти даде дума…

— Дума? Така значи! А ти не ми ли обеща, че няма да пипнеш Регина, че ще й дадеш развод? Аз съм пияница, пропаднал човек, но удържах на думата си, не те закачих, а ти, братко? Ти? И мен излъга… и нея… двама ни…

— Получих Регина на скъпа цена! Изкупих всичките ти грехове, а те бяха много, безкрайно много… Два пъти се жертвувах, за да ти бъде добре на теб… Преди петнадесет години се отказах от Регина, оставих ти я. Петнадесет години живях като аскет, докато ти живя истински живот сред слава и любов… И какво направи? Унищожи всичко! Върнах се при Регина тогава, когато разбрах, че си загубен за нея, съвсем загубен, когато разбрах, че сте станали съвсем чужди един на друг…

— Лъжеш! Докато не сме разведени, не сме чужди един на друг. Тя е моя законна жена! Моя!

— По-тихо, за бога!

— Сега ще ти докажа, че тя ми е жена! — викна изведнъж Адалберт и тръгна към вестибюла. Но Рудолф го хвана здраво и го въведе в кабинета.

— Няма да отидеш при нея! — каза той, стискайки зъби.

— Какво? Искаш да ми заповядваш в моята къща? — И съвсем неочаквано Адалберт удари силна плесница по лицето на Рудолф.

Рудолф изгуби хладнокръвието си и се хвърли върху брат си, поваляйки го на пода.

— Няма да те пусна при нея, няма! Достатъчно се е измъчвала с теб. Няма да те пусна.

Двамата братя се затъркаляха в дива борба по пода, събаряйки столовете.

— Пусни ме — започна изведнъж да се моли Адалберт.

— Но няма да отидеш при нея!

— Няма!…

Адалберт тежко стана от пода и взе шапката си от килима, където беше паднала. — Няма да отида при нея! — повтори той.

— Но зная къде трябва да отида. Ще отида в полицията! При ректора на университета, в редакциите на вестниците. Утре отново ще бъдеш в затвора, самозванецо!

Адалберт гледаше Рудолф с омраза. После се обърна към вратата и излезе.

— Всичко е свършено! — каза тихо Рудолф.

Изведнъж забеляза Регина. Беше застанала на вратата на кабинета бледа, изплашена, трепереща и гледаше с ужасени очи Рудолф, съборените на земята столове.

— Какво е станало? — попита тя.

— Нищо, мила моя, нищо особено…

— Боже мой, твоето лице, ударили са те по лицето.

— Няма нищо, Регина… Идва пациент… позвъни… аз отворих… Беше някакъв душевноболен, някакъв луд… Едва успях да се справя с него… Но нищо! Извиках линейката и…

Регина не му отговори, погледна го в очите и си отиде. Рудолф Корти прекара цял час в размисъл. Знаеше, че това е последната му нощ в тази къща. А утре. Страхуваше се да мисли за онова, което ще стане утре. Ни най-малко не се съмняваше, че Адалберт ще изпълни заканата си и че утре Женева ще бъде разтърсена от нова сензация, свързана със старото познато и, уважавано име Корти. А Регина? Боже мой, какво ще стане с Регина.

Може би ще бъде най-добре веднага да събере нещата си, най-необходимите, и да напусне града преди скандала. Да се върне обратно в Индия. Да, няма друг изход! И Рудолф хвърли прощален поглед към кабинета, които беше свикнал да смята за свой, и отиде в спалнята.

Регина я нямаше.

Корти започна бързо да се облича, после взе куфара си от съседната стая, извади от гардероба дрехи, бельо, обувки…

Трябва само още да напише няколко думи на Регина. Но какво да напише? Да й обясни всичко, да й разкрие тайната си и тази на своя брат близнак? Да каже цялата истина.

Рудолф влезе в кабинета, взе хартия и писалка и се замисли. Внезапно почувствува на рамото си една нежна ръка. Потрепери. Пред него беше застанала Регина с кожено палто, облечено върху копринената й нощница. Трепереше от студ.

— Закъде си се приготвил? — попита тя глухо.

— Къде ли?

Рудолф се изправи от стола и застана пред нея като осъден на смърт. Не беше се подготвил за такъв въпрос.

— Аз трябва да замина, Регина, трябва… Колкото е възможно по-скоро — каза той и едва сдържайки вик от болка, притисна устните си към нейната студена ръка.

— Няма никъде да ходиш! — каза тя със спокоен глас. — Твоето място е тук, при мен. — Показа с глава съборените столове, книгите по пода и прибави: — Всичко вече е минало…

Рудолф изненадан пусна ръката й.

— Как минало! Защо, Регина?

Жената взе неговата глава в ръцете си, привлече го към себе си, целуна го по челото и каза една-единствена дума:

— Рудолф!

— Ти, ти знаеш? Ти знаеш, Регина?

— Знам, Рудолф. Отдавна знам… Или по-точно чувствувах. Нима може да се излъже женското сърце?

Корти дълго стоя неподвижен, гледайки Регина като светло видение, което беше влязло неочаквано и бе разпръснало мрака в неговия живот. Изведнъж си спомни за брат си.

— А той? — попита толкова тихо, че Регина едва го чу.

— Той никога повече няма да се върне! — каза Регина и очите й станаха дълбоки и печални.

* * *

На следващия ден в криминална хроника на вестниците се появи бележка, която остана почти незабелязана:

„Зад склада на фирмата «Ридл» снощи е намерен трупът на непознат мъж. Направена беше аутопсия, констатирано е, че непознатият е умрял от сърдечен удар вследствие на прекалена и постоянна употреба на алкохол и е предизвикан вероятно от някакъв стрес или страх. Документи не са намерени. Предполага се, че покойният е един от многото емигранти от воюващите страни, които сега идват у нас. Непознатият е погребан на общински разноски.“

Когато Рудолф Корти прочете тази бележка, много се обезпокои. Пребледня, предполагайки нещо… Спомни си, че Регина беше излизала снощи. Беше се върнала късно, ръцете й бяха студени като лед…

— Регина, къде беше снощи? — попита й той възбудено.

— Рудолф забрави завинаги миналата нощ! И ми вярвай! Не съм направила нищо лошо, нищо, за което би могъл ти или някой друг да ме обвини. Разговарях с него — това беше всичко… Той после си отиде. Но моля те не ме питай никога нищо повече за това… А ние, Рудолф, трябва да си починем. Имаме право да си починем. Трябва да съберем сили за нов, по-добър и щастлив живот.