Михаил Цвик
Близнаци (16)

Опитният адвокат

— Адвокат Гурие — съобщи Кети.

Регина се стресна.

Чудно, тя харесваше този стар и добре възпитан господин, който й обещаваше скорошна свобода, винаги с радост го приемаше, но тази сутрин някак се изплаши, когато прислужницата й съобщи, че е дошъл. Защо? Регина не можеше да си обясни това и когато Гурие се приближи и й целуна ръка, тя съжали, че го прие днес.

— Всичко е наред, дете мое — каза Гурие, — и след две седмици вие отново ще бъдете свободна и независима жена.

Регина не отговори нищо. Мълчаливо наля кафе на адвоката и му подаде захарницата.

— Вие като че ли не сте добре днес, госпожо? — забеляза старецът.

— Имате право…

— Да не би господин професорът отново да е започнал да пие?

— О, не! Напротив! — побърза да каже Регина и почувствува даже някаква обида, както през хубавото старо време, когато неговите противници го критикуваха много остро след излизането на някоя негова книга.

Гурие внимателно наблюдаваше Регина. Старецът беше видял много в своя живот, познаваше хората и техните слабости.

— Вие… вие сте били долу?

— Не…

— И не би трябвало да ходите там!

— Защо? — Около устните й се появиха ситни бръчици.

— Сега, когато всичко е вече наред, не би трябвало да му давате повод да иска да се сдобрите…

— Не ви разбирам!

— Много просто! Ако ви вижда по-често, отново ще свикне с вашата близост и може да се откаже…

— И какво?

Гурие я погледна изненадано и се облегна на канапето.

— Но, скъпа моя госпожо, вие с такова нетърпение очаквахте развода! — каза той.

За да избегне проницателния поглед на адвоката, Регина наведе глава.

Гурие погледна часовника си. Регина разбра, че ще си тръгва и се зарадва.

— Бих ви препоръчал да се преместите в хотел, това ще ви избави от много и мъчителни колебания, драга госпожо — каза й старецът, гледайки я изпитателно в очите.

— Ще си помисля за това… — неопределено отговори Регина.

Щом Гурие излезе, в стаята влезе Кети. Регина разбра по израза на лицето й, че й носи някакви сведения.

При друг случай тя би махнала с ръка и би прекъснала бърборенето й, но през последните дни с нетърпение очакваше Кети да започне да й разказва за него, за професора, за това, което става долу, за онзи свят, в който не смееше да влезе, а който толкова я интересуваше.

— Какво има? — нетърпеливо запита Регина.

— При господин професора има много болни, почти както преди. Когато му занесох пощата, седеше зад писалищната маса и гледаше вашата снимка, госпожо, и очите му бяха тъжни.

Нещо се преобърна в сърцето на Регина и тя почувствува, че почервенява. А Кети продължи:

— Подавам му аз пощата и казвам: „Добро утро, господин професор!“.

— А той? — не можа да се сдържи Регина.

— А господин професорът ме погледна много приятелски и ми каза: „Благодаря, мило дете“.

— Точно така ли каза: „дете“?

— Да, мадам, точно така каза.

— И… нищо повече? — Регина притаи дъх, нетърпеливо мачкайки копринената си кърпичка.

— Каза още: „Какво има горе, при вас, всички добре ли сте?“ — и нищо повече.

— Добре, Кети… идете си…

Щом прислужницата излезе, Регина седна на пианото и започна да свири една Бетховенова соната, която нейният мъж някога много обичаше. Свиреше и си представяше, че той и сега все още седи и гледа нейната снимка… Регина съжали, че на тази снимка е със старомодна рокля от дантела и с ветрило в ръка…

„Защо с ветрило? Колко глупаво!“ — мислеше си тя и изведнъж ръцете й паднаха безпомощно от пианото на коленете й.

После дълго се разхожда из стаята и се питаше: „Какво става с мен? Сякаш имам желание да му се харесвам! Прекалено много мисля за него… Или съм забравила всичките обиди и болки от последните години? Униженията и сълзите… И тази страшна връзка с Ема Зеберг? И то къде — в моята къща!“.

Кръв нахлу в главата й. Регина се опитваше да се убеди, че това е вследствие на преживяното, а всъщност беше само ревност. От прозореца на нейния будоар се виждаше входът на къщата и Регина дълго стоя на прозореца, желаейки да види Корти, но най-после се засрами от себе си и се дръпна.

„Защо той не иска да се срещне с мен? Защо не се качва при мен, когато не е пиян?“ — мислеше тя и се успокояваше с това, че нейният мъж чувствува безполезността от едно такова посещение след всичко, което Гурие вече беше успял да направи по въпроса с техния развод.

„Да, да, той има право. Нима сега има смисъл? — каза си тя, а после си помисли: — А защо аз да не сляза долу при него?“

Тази мисъл я обзе и тя започна трескаво да се облича.

„Но какво да му кажа? Ние сега сме чужди един на друг.“

В стаята влезе кучето.

„Ще го взема със себе си — без да знае защо, реши Регина и веднага намери оправдание: — Ще му кажа, че ще отпътувам след развода и че ще му оставя кучето… Да, да, така ще направя… Трябва някой да се грижи за животинчето…“

Регина хвана кучето за нашийника и слезе долу. Сърцето й силно и неспокойно биеше. Пред вратата на кабинета се спря, въздъхна и тихо почука.

— Влезте!… — чу се от дълбочината на голямата стая и когато Регина позна гласа, поиска да избяга, но кучето радостно залая и нетърпеливо започна да дращи по вратата.