Михаил Цвик
Близнаци (32)

Трима

Отдавна Регина не беше пяла така хубаво, както тази вечер. Любовта й към Корти, възродена от пепелта, неговата нежност и внимание, с които я беше обградил, придаваха на пеенето й някакво съвършенство, а публиката, която изпълваше салона до последното място, въодушевено ръкопляскаше и викаше пред завесата безброй пъти своята любимка.

Корти, обхванат от общия ентусиазъм, ръкопляскаше, изправен в ложата си, и ликуващият израз на лицето му привличаше много пълни със съчувствие погледи.

В една ложа седеше доктор Карстен. Колко се беше променил той напоследък! Отслабнал, прегърбил се, а омразата в очите му бе видима. В последно време бяха започнали да го избягват не само познатите му, но и болните, защото неговата нервност се пренасяше и на тях и те не се чувствуваха изобщо добре в негово присъствие. И сега той седеше в ложата, хвърляше тайно погледи на Корти, проклинайки неговото щастие.

След представлението Корти, Регина и Кети напуснаха гримьорната и се отправиха към задния изход. Но почитатели очакваха Регина на улицата и щом се появи, овациите, затихнали в салона, се подновиха тук.

Регина, засмяна и щастлива, хвърляше на всички страни стръкове от букета, който държеше.

Изведнъж в тълпата се чу вик:

— Пуснете ме… пуснете ме!

Някой разблъскваше хората и след малко пред Корти и Регина застана Ема Зеберг, пияна и ядосана. Регина едва можа да сподави вика си. Рудолф я прегърна и тръгна с нея към автомобила, но Ема го удари в гърдите и викна:

— Чакай, драги, не бързай и не се срамувай! Не те беше срам да правиш любов с мен, нали? Не те беше срам! А сега те е срам да разговаряш пред хората. На жена си купуваш брилянти и цветя, а мен изхвърли на улицата и повече не искаш да ме чуеш! Не, драги мой, както можа да ме изпъдиш, нека така всички разберат кой си и какъв си! Нека всички да знаят!

Малко остана Регина да изгуби съзнание, но Корти я грабна на ръце и през тълпата от девойки и момчета я отнесе в автомобила, а Ема продължаваше да вика.

— Ето полиция! Ще видиш ти сега как можеш да нападнеш човек на улицата! — извика някой на Ема.

Думата полиция веднага я накара да изтрезнее. Отнякъде се появи Франц Годар, хвана я за ръката и я повлече към малката съседна улица.

— Изчезвай веднага, Ема! — нареди той и леко я блъсна в гърба. Тя започна да бяга, изпратена от тихия му смях.

* * *

Регина отвори очи.

— Къде е професорът? — попита тя прислужницата, която стоеше край нея.

— В стаята си, госпожо — каза Кети изплашено.

— Извикай го веднага тук!

Кети излезе. Минаха няколко дълги минути… Най-после тя се върна, но само подаде на госпожата писмо.

— Какво е това?

— Господин професорът го е оставил.

Регина се изплаши. Взе писмото и бързо го отвори Корти пишеше:

„Регина, трябва да извадя този трън от нашия живот. Не съм в състояние да живея в постоянен страх. Трябва да направя безопасно това пияно животно Ема и да ти върна спокойствието. Бог вижда, че направих всичко, което беше по силите ми, за да бъдеш щастлива. Не се грижи, аз скоро ще се върна.“

Твой с цялото си сърце: Адалберт

Регина машинално смачка писмото.

— Какво значи това? Как иска той да я направи безопасна? Как? О, господи!

Изплашена, Регина се разхождаше из стаята, отивайки непрекъснато до прозореца, гледаше в тъмната градина и се ослушваше. Нощта беше тиха и градът замрял.

Корти се върна вкъщи в четири часа.

Влизайки в кабинета си, той завари там Регина. Дремеше на канапето, а по лицето й имаше следи от дълбока печал.

Тя почувствува присъствието му и отвори очи.

— Ти? Господи! Толкова се страхувах.

Корти продължаваше да стои с палто. Косата му беше разрошена и лицето толкова страшно, че Регина не посмя да се приближи към него.

— Господи! Какво става с теб? — запита тя, кършейки ръце. — Къде беше?

Той само тежко се отпусна на канапето, закри лицето си с ръце и тя видя сълзите, които се търкулнаха между пръстите му.

— Не, моля те, не плачи!

Пиянските сълзи на нейния мъж никога не бяха я трогвали, но тези сълзи — сълзите на трезв и измъчен човек, бяха за нея най-страшното нещо, което можеше да си представи.

— Няма ли да престанеш да ме обичаш, Регина?

— Не, никога!

Корти я погледна, после я привлече към себе си и покри лицето, врата и раменете й с целувки.

— Бедна моя, бедна моя! — шепнеше той и неговите очи бяха пълни с мъка и болка.

— Къде беше? — повтори въпроса си Регина.

— Цяла нощ търсих онази… онази отвратителна жена. Исках да сложа край на нашите мъки, но не я намерих.

— Как така, какво значи „да сложа край“?… Аз не те разбирам, Адалберт.

— Тя иска пари. Исках да й дам колкото желае, да й запуша устата, да я накарам да мълчи, да ни остави на мира…

— И… и вярно ли е това, Адалберт? Само пари ли искаше да й дадеш?

Корти я пусна и тежко въздъхна.

— А какво мислеше ти, Регина? — попита той едва чуто.

— Но добре, добре! Слава богу! Аз толкова се страхувах да не би в отчаянието си да направиш нещо друго… Писмото ти беше толкова страшно, но слава богу, ти си вкъщи, при мен и аз съм щастлива… Не говори нищо повече. Успокой се, моля те…

И тя започна да го милва по главата, а той се чувствуваше така приятно от милувките на нейните нежни ръце.

* * *

Рано сутринта, когато Корти още спеше, измъчен от тежката нощ, прислужницата го извика, защото го търсеше някакъв господин. Той отвори очи и погледна часа — беше осем без четвърт.

— Толкова рано? Кой е?

— Не зная, господин професор, не го познавам, но каза, че иска веднага да го приемете — каза прислужницата.

Корти стана, среса се, облече халата си и влезе в чакалнята. Там седеше някакъв непознат господин.

— Какво желаете? — попита Корти. Господинът му подаде някаква хартия.

— Какво значи това?

— Трябва да ви арестувам, господин професор — беше отговорът.

— Мен? Да ме арестувате? Защо?

Корти веднага се разсъни и мозъкът му започна да работи. Едва сега той забеляза полицая в униформа, който седеше зад вратата.

— За причината на арестуването ви ще научите от началника, господин професор. Корти, едва влачейки се, се върна в спалнята и започна да се облича. Ръцете му трепереха и той не можеше да намери ръкава на палтото си. Вече облечен, отиде при Регина. Спря се пред вратата й, но тя вече беше станала.

— Какво има, мили? Къде отиваш толкова рано? — попита го тя със страх, като видя, че е облякъл палтото си.

— Арестуват ме, Регина — каза той, гледайки я.

— Как? Арестуват те? Господи… Защо?

Спомни си, че той се върна едва към четири часа през нощта, спомни си неговото страшно лице, разчорлената коса и заплака.

— Защо? — запита тя още веднъж през сълзи.

— Не знам, Регина — кротко отвърна той и я прегърна.

— Защо? — продължаваше да пита Регина, но Корти си спомни за полицая, който го чакаше в чакалнята му и някак прегърбен, побърза да слезе.

Обзета от ужас, Регина изтича след него, хвана го за ръкава, потърси погледа му и запита:

— Ти не си направил нищо лошо, Адалберт?

Но в същото време в стаята отекна гласът на полицая:

— Моля ви, побързайте, господин професор…

Корти послушно тръгна с него.