Михаил Цвик
Близнаци (25)

Бели рози

Новината за сполучливата операция бързо се разнесе из града. И още на другия ден кабинетът на доктор Корти беше пълен с болни.

Регина видя това от своя прозорец и си спомни за щастливите дни от практиката на мъжа й, когато той трябваше да работи по четиринадесет часа.

Пристигна Кети и започна да разказва:

— Ах, госпожо, само да знаете какво става долу! Има толкова много болни, че бях принудена да пусна част от тях в салона, чакалнята не достига. Господин професорът едва се справя… Телефонира в болницата веднага да му изпратят милосърдна сестра.

Регина радостно слушаше, но все пак попита:

— Господин професорът напълно… трезвен ли е?

— Но господин професорът вече не пие изобщо, дори и не пуши.

В два часа следобед прегледите бяха завършили. Съвсем изморен, Корти изми ръцете си, съблече бялата престилка, преоблече се, извика такси и отиде в клиниката да посети вчерашния си пациент.

— Всичко е наред — каза той след прегледа.

Излизайки на улицата, Корти извади бележника си с адреси на пациентите, които трябваше да посети по домовете. Бяха го търсили. Бяха много. И Корти, все още изморен, но възбуден от новата работа, си спомняше за петнадесетте години, които беше прекарал между тъмнокожи хора, които вярваха повече на своите врачки, отколкото на него, и които измираха като мухи от чума, холера, проказа и други страшни болести. Спомни си и потрепери. Беше му страшно мъчно за тези изгубени петнадесет години, измъчваше го мисълта, че не може да върне тези години нито за себе си, нито за Регина.

Корти се върна вкъщи доста късно. Държеше в ръцете си букет, но изглеждаше дори за себе си смешен в тази роля на кавалер с цветя.

Кети посрещна доктора.

— Вкъщи ли е жена ми? — попита той, казвайки за първи път „жена ми“. Това беше ново за него, необикновено — и приятно, а в същото време и тежко, защото Регина не беше негова жена.

— Вкъщи е, господин професор — каза Кети, гледайки цветята.

Корти отви букета и го подаде на прислужницата.

— Дайте това, моля ви, на… моята жена.

— Ах, госпожата така ще се зарадва.

— Мислите ли…

Но Кети вече тичаше с букета по стълбата, а Корти продължаваше да седи в хола с хартията в ръка и неопределена усмивка на устните.

Когато Кети влезе в салона, Регина, която седеше замислена до пианото, се обърна и махна с ръка.

— Кети, нали ви казах да не приемате повече цветя от доктор Карстен!

— Извинете, госпожо, но букетът не е от доктор Карстен, а от професор Корти — каза с въодушевление момичето.

— Ах, така ли?

Регина почервеня и протегна двете си ръце. И по начина, по който ги протегна, и по нетърпеливото потреперване на пръстите й беше лесно да се разбере, че тези рози й бяха скъпи и че много я зарадваха…

— Идете си, Кети…

Регина не искаше прислужницата да присъства на нейната радост. Отдавна, от много години, не беше получавала цветя от мъжа си. Той не разбираше, че всичките огромни букети, които тя получава на сцената, не означават нищо пред едно-единствено цвете от човека, когото обича. Той не разбираше това, беше много зает със своята работа и за нея, за Регина, му оставаха само малкото часове пълни с умора след напрегнатата работа. Това беше през онези дни, когато почти не напускаше кабинета си, а после през замъгления му мозък още по-малко можеше да мине мисълта да изпрати цветя на жена си или да прояви поне малко внимание към нея. През последните месеци Корти дори беше престанал да посещава операта и не беше видял нито една от нейните последни премиери.

И изведнъж — цветя! Бели рози, които едва бяха започнали да отварят нежните си пъпки…

Така Рудолф Корти упорито възстановяваше онова, което беше разрушил Адалберт Корти.