Михаил Цвик
Близнаци (42)

Любопитният художник

— Ало, докторе!

Доктор Карстен се обърна и позна художника Тилден.

— Вие постоянно скитате из града, господине. Вашите четки сигурно отдавна са изсъхнали — каза полушеговито, полусериозно Карстен.

— Няма значение! Ще си купя нови! — безгрижно отговори Тилден. — Как сте, докторе?

— Работя, драги мой, работя! За съжаление нямам време да се наслаждавам на разходки из града и да чакам Господ да ми изпрати нещо за ядене от далечното небе.

— Глупости, докторе! Ето, врабчетата нищо не работят, а виждате колко весело и безгрижно живеят. А и свинете, моля ви се, никога нищо не работят, а винаги са сити, доволни и само лежат — весело се засмя художникът, показвайки белите си зъби, после изведнъж стана сериозен и погледна към прозореца на ресторанта. — Да си пийнем винце, докторе. Точно сме пред „Маркони“.

— През деня? Вие сте полудели!

— О, не! Виното може да се пие винаги и вие сам ще видите, докторе, как добре ще се почувствувате след една-две чашки токайско…

Карстен разсеяно погледна часовника си.

— Може… Имам още половин час на разположение.

В „Маркони“ по това време имаше малко посетители и точно това хареса на Тилден. Той не обичаше винаги хората, особено денем, когато всички изглеждат прекалено заети.

— Кажете, докторе, вярвате ли, че Корти е убил онази девойка? — запита изведнъж художникът.

— Вярвам, но само защото всички са уверени в това.

— Не, интересува ме вашето лично мнение за това и за цялата тази история.

— Виждате ли, Тилден, ако въпросът е имал ли е Корти причини да извърши това убийство, бих ви отговорил положително, но как мога да ви кажа точно дали той го е извършил, като не съм видял с очите си?

— Смешен сте вие, докторе! Почти всички престъпления се извършват без свидетели.

— Разбира се, но има доста доказателства, че Корти е убил Ема Зеберг — каза докторът.

— А какво мисли Регина Корти? Вярва ли тя, че нейният мъж е убиец?

— Вярва.

— Аха… вярва! — Тилден се усмихна. — Сега тя сигурно съжалява, че не се разведе с него?

— Не зная… Но предполагам, че съжалява.

— За какво… Тя може да направи това и сега.

— И ще го направи.

— Вие откъде знаете?

Карстен се обърка.

— Това е мое предположение и нищо повече…

— И нищо повече? — Тилден изпитателно се загледа в доктора, усмихвайки се.

— А какво мислите вие? — попита Карстен, обезпокоен от прекаленото любопитство на бохема.

— Помислих, че самата тя ви е казала… Вие сега толкова много време прекарвате в нейна компания…

Карстен се изчерви.

— Извинете, но вие се лъжете! Прекарвам времето си в кабинета на професора, където приемам болни…

— Нима никога не се отбивате при Регина Корти?

— Не-е… почти никога.

— Позволете ми да не ви вярвам.

— Какво основание имате, за да не ми вярвате?

— О, докторе, мислите ли, че не ми е ясен истинският смисъл на вашия хуманен жест? Нима мислите, че аз не знам по какви причини зарязахте вашите собствени пациенти, а отделяте толкова време за тези на професора? Вие искате колкото е възможно повече да бъдете в неговата къща, близо до Регина Корти. На вас, разбира се, би ви се искало професорът да остане в затвора колкото е възможно повече.

— Вие сте полудели! — пламна Карстен.

— Защо се обиждате! В това няма нищо лошо. Кой не би желал да бъде близо до жената, която обича? Да изпием по чаша за здравето на Регина Корти, докторе, а?

— С удоволствие ще изпия чаша за нейно здраве, но моля ви, Тилден, не свързвайте името й с моето… Моите надежди никога няма да се осъществят и аз се постарах да задуша тази детинска мечта…

— Защо мечта? Регина е свободна! Корти ще бъде освободен не по-рано от десет-петнадесет години, а дотогава неговата жена ще бъде почти старица… Или мислите, че тя ще чака неговото връщане?

— Може би…

— Е, сега говорите като истински луд!

Тилден лукаво се усмихна и вдигна чашата си.

— Значи вие твърдите, докторе, че отивате само в кабинета на професора, не и в салона на неговата жена?

Карстен скочи. Неговото лице доби злобен, почти неприятен израз.

— Моля ви да престанете! Всяка шега трябва да има граници! — каза той почти заканително.

— Млъквам, млъквам! Не мога, знаете, да заглуша вроденото си любопитство. Имам го още от детинство, докторе, повярвайте ми. Винаги съм бил любопитен. А вие, доколкото виждам, не обичате любопитните хора.

— Не ги обичам! Запомнете това!

— Искам, но не вярвам, че ще се променя.

— Насочете любопитството си другаде.

— Любопитството само, мимо нашата воля, избира обектите си, докторе… За съжаление… Вчера например търсих възможност да се срещна с Корти.

Доктор Карстен се смая.

— Защо?

— Ами така, без никаква определена цел. Исках да поговоря с него за това убийство.

— И говорихте ли с него?

— Не, отказаха ми, за съжаление.

— Какво ви интересува вас цялата тази работа?

— Обичам загадките в живота. Обичам да блъскам главата си над сложни проблеми.

— Какво има тук да блъскате главата си? В случая с професор Корти всичко е ясно.

— Мислите ли?

— Нима вие се съмнявате? — запита от своя страна Карстен и здраво стисна чашата си.

Тогава Тилден стана, наведе се над доктора и каза:

— Ние и двамата се съмняваме в това, докторе!