Михаил Цвик
Близнаци (31)

Последният аут…

През същата тази нощ, когато Тилден и Карстен разговаряха у Маркони, Рудолф Корти не можа изобщо да заспи. Седеше в малката лаборатория до кабинета. Неуспелият опит на Кети да уреди среща с Регина съвсем го беше потиснал и Корти не вярваше, че ще може отново да спечели разположението на Регина, че някога ще може пак да влезе в тези приятни стаи на горния етаж. Беше сигурен, че ако не днес, утре ще се разиграе последното действие и Регина след развода няма да остане нито ден повече в тази къща, в която беше преживяла толкова тежки часове.

По-късно той дълго се въртеше в леглото си, мъчейки се напразно да се успокои и да заспи.

В девет часа стана, облече се, изпи чаша кафе и Регина го видя от прозореца си как бързо излезе.

— Знаете ли, Кети, къде отива професорът толкова рано? — запита тя.

— Не знам, госпожо, сигурно отива при някой болен… В последно време господин професорът няма спокойствие от болни… Нито денем, нито нощем…

Регина на никого не би признала, че голяма част от деня прекарваше край прозореца, от който добре се виждаше кабинетът на професора. Живееше неговия живот, искаше да знае всичко за него и когато той се появяваше на вратата, ставаше неспокойна, както през време на младостта, както през времето на първата си любов. И тя винаги се стараеше да види лицето му, движенията и уверявайки се, че е напълно трезвен, чувствуваше как радостта прелива в нея.

Тази сутрин Регина забеляза, че Корти беше угрижен и й беше мъчно, че два дни не беше го поканила при себе си, но тази малко жестока игра с него й доставяше удоволствие. Искаше й се, както преди, той да я търси, да мисли много за нея и да страда от нейното отсъствие. Тогава по-хубави ще бъдат техните срещи.

За Регина, която толкова години не беше изпитвала семейно щастие край почти винаги пияния си мъж, всичко сега беше ново и примамливо, дори и това кокетиране, стоенето зад завесата, разпитване за него, както и много други дреболии, свързани с личността на всяка жена, която почти винаги обича да украси любовта с доза романтика.

— Защо ли беше толкова загрижен днес, Кети? — не можеше да се успокои Регина и в нейния въпрос имаше не само любопитство, а и мъка.

Регина не се беше излъгала. Корти наистина беше загрижен тази сутрин. Онова, което Ема Зеберг беше разрушила със своето посещение при Регина, той трябваше да възстанови колкото е възможно по-скоро. Страхът, че веднага след развода Регина ще напусне Женева, просто го подлудяваше. Знаеше, че за да може да я задържи поне още за известно време, трябва да направи истински подвиг, с който да привлече нейното внимание и симпатия. Не трябваше да отлага, защото дните минаваха неумолимо бързо и денят на нейното заминаване вече се промъкваше през прозорците на къщата, в която на двата различни етажа — в два различни свята — минаваше техният живот.

И Корти, след дълги и мъчителни размишления, реши да се опита да спечели най-важната позиция, която беше изгубил неговият брат. Рудолф Корти отиде тази сутрин в университета. Беше го срам да се покаже там с маската на Адалберт Корти, но нямаше изход. Трябваше да поеме и това върху себе си. Старият прислужник посрещна Корти като стар познат и не можа да скрие учудването си.

— Кажете, моля ви, на господин ректора, че искам да говоря с него.

Прислужникът малко се обърка:

— Не знам дали господин ректорът ще има време…

— Кажете на господин ректора, че съм дошъл по много важна работа — решително каза Корти и служителят веднага се изгуби.

Рудолф с тъга и любов гледаше стените на старата университетска сграда, на които висяха обяви за лекциите, семинарите, разни други съобщения, и големия прозорец с многото малки квадратни стъкла.

Той не забеляза кога прислужникът се беше върнал.

— Заповядайте, господин ректорът ви чака — каза той и Корти започна да се изкачва по познатата стълба, както по време на своето студентство.

Ректорът посрещна Корти много студено, но веднага забеляза промяната, която беше настъпила у него, видя пред себе си съвсем друг, напълно трезв човек. И веднага промени тона си.

— Седнете, колега. Как сте? Мога да ви честитя успеха в клиниката „Св. Франциск“. Значи пак взехте скалпела в ръка? Добре, много добре…

Ректорът говореше непрекъснато и Корти отлично знаеше защо е така. Старецът искаше да удължи разговора, за да го разгледа по-добре.

— Господин ректор — прекъсна го Рудолф, — дойдох да реша един много важен проблем в моя живот. Голямото и славно име на моя покоен баща, който е посветил много години на този университет, ме кара да направя всичко възможно, за да мога да поправя онова, с което до неотдавна обиждах неговата памет. Бях принуден — по ваше искане — да напусна катедрата и трябва честно да кажа, това жестоко наказание беше заслужено. То не само ми нанесе страшен морален удар, но ме излекува от срамния порок и ме върна към живота, достоен за моето име, за моите знания и положението, което заемах в научните среди.

Ректорът наблюдаваше през очилата си бледото и възбудено лице на Корти и инстинктивно приближи стола си към него. Това движение даде смелост на Корти и той продължи:

— Моля да ми вярвате, господин ректор… Пред вас сега седи човек, който напълно се е излекувал от порока и от всичко недостойно, което му беше донесла страстта към алкохола.

— Хъм… това е много интересно… — каза ректорът.

— Не искам да ви изморявам с детайлите, не искам да ви разказвам защо и как свикнах навремето с алкохола и как се излекувах от този страшен навик. Всичко това не е важно… Важното е, че завинаги се разделих с алкохола, отново се върнах към своята работа и ако вие, господин ректор, следите моите успехи напоследък в това поле…

— Да, да! Ще ви кажа искрено: и аз, и колегите бяхме много учудени и в същото време зарадвани…

— Днес дойдох с молбата да ми помогнете да си възвърна онова, което така безжалостно сам унищожих и изгубих… Върнете ми катедрата, господин ректор, и аз ще оправдая вашите надежди и надеждите на вашите студенти.

Ректорът изглеждаше объркан и загрижен.

— Мммм… ддда… Разбира се! Аз ще реферирам на съвета и сам, от своя страна, ще се постарая… Но виждате ли, с нас не е така тежко да се справи човек, колега… както с нашата младеж…

— Искате да кажете?

— Вие, колега, си създадохте, извинете ме за думите ми, невъзможно реноме, а младежите са злопаметни и дори жестоки към своите кумири, които сами са смъкнали от пиедестала… Ще можете ли да накарате студентите да се отнасят сериозно с вас на вашите лекции?

— Ще успея! — искрено възкликна Корти.

— Да не се лъжете?

— Ще вложа всичките си сили. Аз имам вяра в себе си господин ректор.

Старият професор кимаше.

— Съмнявам се, съмнявам се… Познавам по-добре младежта от вас. Но все едно, колега, ще разгледаме вашата молба на първото заседание, което ще имаме, а всичко останало бъдещето ще покаже. Но трябва да ви кажа открито: вие поемате върху себе си много тежка задача — студентите не ви уважават, те… те може би ще се опитат да ви осмеят…

— Ще се опитам, господин ректор… Ако не успея да спечеля сърцата им, аз сам ще напусна и никога повече няма да се върна тук…

— Добре, пожелавам ви успех, колега! Ние имаме днес заседание и още утре ще ви съобщим.

— Благодаря, господин ректор! — каза трогнат Корти, стисна протегнатата му ръка и побърза да излезе на улицата.

Изведнъж почувствува желание да се смеси с тълпата, да походи на слънце, да се вслуша в чуждите разговори! Така тежко му беше да стои в кабинета в положението на унизен, молещ, изгонен от служба заради пиянство.

* * *

Щом Регина отвори вечерния вестник „Попюлер“, веднага видя съобщението за връщането на професор Корти в университета и за успеха на първата му лекция. Регина не можа да овладее радостта, която я беше обхванала. Седна на пианото и с необикновен темперамент изсвири един етюд от Шопен. С това показваше на Корти своето възхищение, своята радост и чакаше той да я разбере и да се качи при нея. Но нейната покана остана без отговор.

Регина извика Кети.

— Вкъщи ли е професорът? — попита тя.

— Не зная, госпожо…

— Разберете, мила моя.

— Веднага! — зарадва се прислужницата.

След половин минута тя вече се върна.

— Господин професорът отишъл при болни.

— Благодаря! — разочаровано каза Регина, отпусна глава на клавишите и затвори очи.

През нощта Рудолф Корти дочу нечии внимателни стъпки. Някой слизаше по стълбата. Скочи от мястото си. Разказът на доктор Карстен за непознатия, който една нощ напуснал Регинината къща, още беше в главата му и постоянно го държеше в напрежение. Корти отиде на пръсти до вратата и се ослуша. Стъпките се приближаваха. После чу слабо почукване…

Рудолф бързо отвори вратата. На прага стоеше Регина в широка светлосиня домашна роба. Никога Рудолф не беше виждал такава красота. Той дълго остана така, обхванат от очарованието на нощното видение. Дори забрави да я покани в стаята. Но Регина беше забелязала неговото възхищение и нарочно не бързаше да заговори. Беше й приятно да чувствува върху себе си неговия възхитен поглед, да провери силата на своята красота в блясъка на неговите разширени очи, и след като е била отхвърлена толкова години — отново да усети сладостта на чувството, че е обичана, че се възхищават от нея.

— Ти! Регина! Колко съм щастлив! Влез! — дойде най-после на себе си Рудолф.

Регина влезе в стаята, приближи се до него и обви ръце около врата му.

— Почувствувах там горе, че ме викаш при себе си… и ето, дойдох… — каза тя и в гласа и думите й се долавяше тиха покорност.

Корти трепереше с цялото си тяло. За първи път в живота си почувствува топлината на нейните ръце около врата си и се изплаши заради себе си, заради нея, заради отсъствуващия Адалберт. Не смееше да й каже, че той не е нейният мъж. Може би тогава би го оставила и веднага би напуснала тази къща. Да използува своята необикновена прилика с брат си, да открадне нейната любов, предназначена за друг — това би било още по-страшно… Но петнадесет години мечти за такова щастие, за такава среща…

— Какво ти е, скъпи мой? Или… или може би не ме обичаш вече? — попита го Регина.

— Не! Не! Нима бих могъл да не те обичам? О, господи само ако знаеш… Ако само знаеш как съм те обичал и как те обичам…

Тогава тя впи полуотворените си уста в неговите и затвори очи.

* * *

Утрото беше слънчево, врабчетата кацаха по прозорците на къщата и сякаш се радваха на нещо необикновено, защото тяхното цвърчене беше по-силно от обикновено. Може би само на Рудолф се струваше така.

Той се приближи до прозореца и им се усмихна — милите свидетели на неговото огромно щастие.

Тази сутрин не искаше да мисли за последствията от изминалата нощ. Не искаше, но тази мисъл му се натрапваше и се мъчеше да намери оправдание за всичко.

„Аз я обичам и аз, а не Адалберт, ще й дам щастието, което тя заслужава! От него тя е избягала на горния етаж, а при мен дойде сама. Адалберт я унижи, аз я възвисих. Не я получих без право, петнадесет години съм мислил за нея. Не я отнех от Адалберт, а й помогнах в последния момент, когато тя се превиваше под тежестта на неговия порок и грешки… И аз я благославям, нея и нейната любов и това слънчево, най-слънчевото утро в моя живот!“

После излезе в града и се върна, натоварен с пакети — големи и малки, а след него вървеше момче и носеше грамадна кошница с цветя. Когато видя Регина, Рудолф побърза към нея, хвана я за ръце, отведе я в най-отдалечената стая и страстно прошепна:

— Ние днес празнуваме започването на нов живот. Да излезем да се поразходим, искаш ли?

— Дали искам?

И Регина се загледа в очите му.

По обед двамата седяха на брега на езерото в ресторант „Алпи“.

— Всичко онова е минало — каза Регина.

— Всичко лошо мина — каза той.

Техните чаши, в които се пенеше шампанско, се срещнаха над масата и при тихия звън на кристала се чу: Амин.

Радваха се и изобщо не предвиждаха какво ги очаква!