Михаил Цвик
Близнаци (70)

Съмнителният квартирант

Тилден след неуспешния си разговор с Адалберт Корти се завърна в Женева и още същия ден замина за Росби, където беше прекарал времето си Франц Годар след бягството си от Женева до връщането си в столицата, където беше арестуван.

В това малко градче не беше трудно да се намери къщата, в която беше живял Франц Годар. Вратата му отвори някакъв човечец с дълга лула в устата.

— Покажете ми стаята, в която е живял Франц Годар! — започна Тилден.

— Извинете, но аз не познавам никакъв Годар.

— А познавате ли този? — попита Тилден и му показа снимката на Франц Годар, която беше получил от архива на криминалната полиция в Женева.

— Познавам го, но той се казва Пол Менар.

— Добре, покажете ми стаята, в която е живял.

Хазаинът без удоволствие го поведе към малката къщичка в дъното на двора.

Стаята, в която беше живял Франц Годар, беше обзаведена със стар диван, маса, два стола и гардероб. В ъгъла имаше и умивалник.

— Защо сте приели Менар в къщата си, без да го регистрирате в полицията? — попита Тилден.

Хазаинът, който помисли, че Тилден е полицейски агент, започна объркано да обяснява:

— Той искаше да остане при мен само 24 часа…

— А колко време живя тук?

— Ами че… три седмици. Всеки път, когато му исках паспорта, за да го запиша, той ми казваше, че ще пътува в чужбина и затова паспортът му е в префектурата за виза…

— Вие ще отговаряте за това! — отбеляза Тилден. — Кажете ми какво прави Менар в Росби?

— Нищо! Но имаше пари до последния ден…

Тилден се усмихна. Знаеше, че Годар е останал без пари едва когато полудя доктор Карстен.

— А после? — попита той.

— После, преди една седмица, изведнъж ми каза, че ще ми плаща месечно. Това не ми хареса, още повече че бях научил, че е започнал да взема от бакалницата на вересия дори и цигари. Той поиска скришом да избяга от къщата ми, но го хванах и задържах нещата му.

Тилден изведнъж се зарадва.

— Това е чудесно! Къде са тези неща? Покажете ми ги веднага!

Хазаинът извади изпод кревата протрития куфар на Франц Годар.

— Но аз няма да дам тези неща без пари, господин агент, аз съм беден човек, аз…

— Добре, добре, никой и не ви иска да дадете тези неща! — каза му Тилден и започна да рови из куфара.

— Посещаваше ли някой вашия квартирант? — попита Тилден, продължавайки да рови из куфара.

— Не, никого не съм виждал.

Тилден точно в този момент беше зает с обръщането на джобовете на дрехите. Изведнъж напипа в един джоб писмо, измъкна го, приближи се до прозореца и зачете. Хазаинът, който следеше всяка негова стъпка, много се изненада от чудното държане на „полицейския агент“, който сега ни най-малко не се държеше като официална особа, а плесна с ръце, подскочи, засмя се гласно, после пак подскочи и се удари по челото.

— Чичо ето ви десет франка за безпокойството и запомнете, че този час, който прекарах във вашата гостоприемна къща, е най-щастливият в моя лекомислен живот. Поздравете най-сърдечно вашата уважаема госпожа, симпатичните дечица, милата баба и тъщата. Нека Господ да ги пази! И да живее Блумендорф! Блумендорф! Блумендорф!

В следващия миг той беше вече на улицата, оставил хазаина с отворена уста в стаята, в която бе живял Пол Менар.