Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cup of Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Steis (2014)

Издание:

Джон Стайнбек, Златната чаша

Английска. Първо издание

Редактор: Захари Омайников

Художник: Петър Станимиров

ИК „Абагар“, София, 1992

ISBN: 954-8004-27

История

  1. — Добавяне

I

На разсъмване Хенри стигна покрайнините на Кардиф — всичкият му страх беше изчезнал и в него разцъфваше ново чудо. Този град от къщи, ред до ред, коя от коя по-различни, разгърнати в калта като безкрайна армия, изглеждаше невероятно. Никога не бе си представял такива размери, когато хората говореха за градовете.

Дюкяните вдигаха кепенците си, излагайки на показ стоките, и Хенри гледаше с широко отворени очи всеки, край който минаваше. Вървеше надолу по дълга улица и най-сетне стигна до доковете с полетата от мачти като изкласила пшеница и със сенките и паяжините от кафяви платна и въжета в привиден, див безпорядък. На някои от корабите товареха денкове, бурета и заклани животни, други бълваха от заоблените си търбуси стоки в чудати чуждестранни сандъци и чували от плетена слама. На пристанището цареше възбудено оживление. Момчето почувства онзи празничен трепет, който го обземаше, когато у дома мъжете опъваха шатрите за предстоящия панаир.

От един кораб, който вдигаше котва, гръмна песен — ясни, красиви, чужди думи. Водата, плискаща по гладките корпуси, пораждаше у него болезнена радост. Чувстваше, че се е върнал отново у дома, в познато обичано място, след дни и нощи на безумно бълнуване. От потеглящия барк долиташе силна песен на множество гласове, кафявата му котва се издигна над водата, платната му паднаха от реите и уловиха утринния вятър. Баркът се отдели плавно от кея и меко се понесе по канала.

Хенри продължи до мястото, където корабите бяха наклонени за ремонт. По лъщящите им корпуси висяха водорасли и ракообразни, събирани в много океани. Чуваха се звуци от отсечено, бързо чукане и стъргане на желязо по дърво и резки команди, усилени от рупорите в рев.

Когато слънцето се издигна, Хенри почувства глад. Бавно се добра до града, за да потърси закуска — не му се искаше да напуска пристанището, дори и заради храната. Хората, които наемаха персонал за корабите, и душещите комарджии, търсещи плячка сред моряците, излизаха от дупките си. Тук-там разрошена жена със спящи очи притичваше към къщи, сякаш се страхуваше да не я хване слънцето. Моряци в отпуск триеха подпухналите си очи и, подпрени на стените, се вглеждаха в небето и търсеха признаци, по които да отгатнат какво ще бъде времето. Хенри се чудеше какво ли са видели тези мъже в своите плавания. Отдръпна се встрани, за да направи път на каруци, натоварени със сандъци и бали за корабите, и след минута отново трябваше да отскочи, за да пропусне друга колона с презокеански стоки.

Най-после стигна до оживена кръчма. Казваше се „Трите кучета“. Животните на табелата изглеждаха като три подплашени едногърби камили. Хенри влезе и видя голяма стая, препълнена с хора. Попита един дебел човек с престилка къде може да закуси.

— Имаш ли пари? — недоверчиво попита съдържателят.

Хенри остави светлината да падне върху златната монета в ръката му и след като беше показал силата си, престилката започна да се кланя и леко да го тегли за ръката. Хенри си поръча закуската и огледа кръчмата.

В стаята имаше много хора, насядали на дългите маси или облегнати на стените, мъжете дори се бяха разположили на пода. Малко момиче се провираше между тях с поднос с напитки. Някои бяха италианци от корабите на Генуа и Венеция, пристигнали с рядка дървесина и подправки, прекарани по сушата с камили от Индийския океан до Византия. Имаше французи от винарските лодки на Бордо и Кале, между тях се срещаха баски с широки лица и сини очи. От китоловните кораби от Северния океан бяха слезли шведи, датчани, финландци — мръсни мъже, които воняха на разлагаща се китова мас, а на някои от масите седяха жестокосърдечни холандци, забогатели, от превозването на черни роби от Гвинея до Бразилия. Пръснати сред тези чуждоземци, няколкото камбрийски селяни изглеждаха уплашени, притеснени и самотни. Бяха докарали прасета и овце за храна на моряците и сега лапаха бързо, за да могат да се приберат вкъщи, преди да е паднала нощта. Търсеха защита от тримата моряци в кралска униформа от бойните кораби, увлечени в разговор край вратата.

Младият Хенри се изгуби в чудната глъч на стаята. Чуваше непозната реч и виждаше непознати гледки: обиците на генуезците, късите, подобни на ножове, саби на холандците, цвета на лицата от говеждо червено до обрулено от вятъра кафяво. Цял ден би могъл да стои тук, без да усети, че времето минава.

Голяма мазолеста ръка го хвана за лакътя и Хенри сведе поглед към широкото, простодушно лице на ирландски моряк.

— Ще седнеш ли тук, млади момко, до един честен моряк от Корк на име Тим?

Докато говореше, той силно се притисна до съседа си и го изтласка встрани, за да направи място на пейката за момчето. По своята деликатна грубост ирландците нямаха равни на себе си. Когато сядаше, Хенри не знаеше, че морякът от Корк е видял неговата златна монета.

— Благодаря ви — каза той. — За къде ще плавате?

— А! Навсякъде, където бродят кораби — отвърна Тим. — Аз съм честен моряк от Корк, без никакъв недостатък, освен този, че никога нямам пукната пара в джоба си. И сега се чудя как ще платя за хубавата закуска, аз, който нямам пукната пара — каза той бавно и подчертано.

— Е, щом нямате пари, аз ще ви почерпя. А вие ще ми разкажете за морето и за корабите.

— Знаех си, че си джентълмен! — извика Тим. — Разбрах го веднага, щом очите ми се спряха на теб, деликатен като… Да започнем с едно малко? — и той си поръча питие, без да дочака съгласието на Хенри, а когато му го донесоха, вдигна чашата с тъмна течност пред очите си. — Ирландците го наричат „ускуибо“. Означава „жива вода“, а англичаните му викат „уиски“ — само „вода“. Виж ти! Ако водата имаше неговата изящна мекост и блясък, щях да се откажа от плаването и да почна да плувам! — изсмя се той гръмогласно и обърна чашата.

— Заминавам за Уест Индия — отбеляза Хенри, с мисълта да го върне отново към морето.

— За Уест Индия ли? Ами че и аз заминавам за там — утре сутринта. Тръгвам за Барбадос с ножове и сърпове за плантациите. Корабът е добър, от Бристъл, но капитанът е труден човек, много религиозен, от заселниците в Плимът. Бълва по теб адски огън и го нарича молитва и покаяние, но мисля, че този огън му носи радост. Ако стане неговата, доста дълго ще горим. Не мога да разбера религията му, в нея никога не съм чул „Аве Мария“. Как може това въобще да е религия?

— Мислите ли… Мислите ли… Дали бих могъл да дойда с вас на кораба? — попита Хенри сподавено.

Клепачите паднаха върху безхитростните очи на Тим.

— Ако имаше десет лири… — каза той бавно и като видя покрусата върху лицето на момчето, добави: — Исках да кажа пет…

— Имам малко повече от четири — прекъсна го Хенри печално.

— Е, и четири ще свършат работа. Дай ми твоите четири лири и аз ще говоря с капитана. Не е лош човек, когато го опознаеш, само дето е особен и набожен. Не ме гледай така, ще дойдеш с мен. Не бих избягал с четирите лири на момчето, което ме нахрани — лицето му разцъфна в широка усмивка. — Хайде — подкани го той, — хайде да пием за твоето идване на „Бристълско момиче“. Ускуибо за мен и портвайн — за теб.

Закуската дойде и те започнаха да се хранят. След няколко залъка Хенри се обади.

— Казвам се Хенри Морган. А на теб другото ти име как е?

Морякът се изсмя от сърце:

— Ако имам друго име освен Тим, то сигурно се търкаля из коловозите в Корк. Майка ми и баща ми не са изчакали да ми кажат името. А Тим си го имам, без някой да ми го е дал. Тим е нещо като свободно име, което просто можеш да си вземеш и никой няма да отвори дума за това, като листчетата, които, протестантите сектанти изхвърлят по улиците и офейкват, за да не ги намерят у тях. Можеш да вдишваш Тим както въздуха и никой няма да сложи ръка на рамото ти.

Привършиха закуската и излязоха на улицата, оживена от каруците, момчетата, предлагащи портокали, и старите амбулантни търговки. Градът предлагаше хилядите си стоки, сякаш великолепните неща от далечните, неземни кътчета на света бяха докарани от корабите и изтърсени като буци пръст на прашните сергии на Кардиф: лимони, сандъци кафе, чай и какао, ярки килими от Изтока и свръхестествени лекарства от Индия, които те карат да виждаш несъществуващи неща и да чувстваш отлитащи удоволствия. По улиците стояха бурета и глинени делви с вино от бреговете на Лоара и планинските склонове на Перу.

Стигнаха отново до пристанището и красивите кораби. Мирисът на катран и опалени от слънцето кълчища и свежестта на морето ги облъхваха откъм водата. Най-после към края на редицата Хенри видя голям черен кораб, на чийто нос със златни букви беше написано „Бристълско момиче“. Градът и всичките еднообразни, стари кораби изглеждаха грозни и жалки до тази прелест на морето. Източените извивки и чувствената му увереност действаха ободряващо и те караха да затаяваш дъх от удоволствие. Нови бели платна бяха прилепнали до рейките като дълги, нежни пашкули, а по палубите биеше на очи прясната жълта боя. Беше се излегнал и бавно се поклащаше от лекото вълнение, неспокоен и нетърпелив да полети към всяка земя, която фантазията можеше да роди — черна кралица от Шеба сред безличните кафяви морски съдове в пристанището.

— О, това е величествен кораб, чудесен кораб! — извика очарован Хенри.

Тим беше горд.

— Само да дойдеш на борда и да видиш такелажа — всичко е ново. Ще говоря с капитана за тебе.

Хенри остана в средната част на кораба, а едрият моряк тръгна назад към кърмата и свали шапка пред един мършав, подобен на скелет мъж в износена униформа.

— Доведох едно момче — каза той, но Хенри не можеше да го чуе, — момче, чието сърце е в Уест Индия, и си мисля, сър, дали не бихте искали да го вземете.

Изпосталелият капитан го погледна навъсено.

— Дали е силно момче, от което ще има някаква полза на Островите, боцман? Защото много от тях измират още първия месец и при следващото пътуване ще си имаме неприятности.

— Той е тук, зад мен, сър. Можете сам да го видите ей там — много добре сложен и здрав.

Изпосталелият капитан оценяваше Хенри, плъзгайки поглед от яките крака към широките гърди, и одобрението му нарастваше.

— Да, силно момче. Добра работа си свършил, Тим. Ще ти дам бакшиш, а когато излезем в открито море, ще получиш и допълнителна дажба ром. Запознат ли е с условията?

— Няма представа.

— Нищо не му казвай, тогава. Сложи го в камбуза. Нека мисли, че отработва пътуването си. Не е нужно да се крещи и да се безпокоят вахтените, които не са на смяна. Нека сам разбере, когато се озове там — капитанът се усмихна и се отдалечи от Тим.

— Можеш да дойдеш с нас на кораба — извика морякът и Хенри не можа да се помръдне от радост. Но — продължи сериозно Тим, — четирите лири не са достатъчни за пътуването. Ще трябва да работиш по малко в камбуза, докато пътуваме.

— Готов съм на всичко. Ще правя каквото ми кажете, стига само да дойда с вас.

— Хайде тогава да слезем на брега и да вдигнем тост за добро и волно пътуване — ускуибо за мен, а за теб същото великолепно вино.

Седяха в прашно дюкянче, покрай чиито стени бяха наредени бутилки с всевъзможни форми и размери — от малки тумбести шишета до огромни дамаджани. След малко запяха, като тактуваха, пляскайки с ръце и глупаво усмихвайки се един на друг. Накрая топлият портвайн изпълни момчето със сладостна тъга. Хенри почувства, че в очите му напират сълзи и му беше приятно. Така щеше да покаже на Тим, че и той си има своите болки, че не е просто едно празноглаво момче, което жадува да замине за Уест Индия. Щеше да разкрие на Тим тайните си.

— Знаете ли, Тим — започна той, — оставих едно момиче, чието име е Елизабет. Косата й е златна, златна като утрото. В нощта, преди да тръгна, я повиках и тя дойде при мен в тъмнината. Мракът беше студен и ни обгръщаше като шатра. Тя плака и ме моли да остана, дори когато й казах за чудесните неща, за украшенията и за коприните, които щях скоро да й донеса. Беше неутешима и сега ми е тъжно да си мисля за нея как плаче, задето съм заминал.

Очите му се наляха със сълзи.

— Зная — тихо каза Тим. — Зная, че е тъжно да оставиш момиче и да се втурнеш към морето. Нали съм срещал стотици такива мъже! Изпий още една чаша, момче. Нищо не може да направи по-голямо добро на жените от виното — нито сладкишите на Франция, нито мъжът, който го пие. Виното превръща всяка жена в красавица. Ах, ако грозните жени оставяха малък купел с вино на вратите къщите си, както се слага светена вода в църквите, в града щеше да има повече сватби. Мъжът никога не би разбрал, че им липсва хубост. Тъй че пийни още една чашка от това великолепно вино, тъжно момче, защото може би си оставил принцеса.