Джон Стайнбек
Златната чаша (2)

II

Татко Робърт се върна от розовата си градина късно на следващата сутрин и остана в стаята, докато жена му метеше. Тя погледна с неодобрение пръстта по ръцете му.

— Той иска да заминава, Майко — каза неспокойно Робърт.

— Кой иска да заминава и къде? — тя беше рязка, заета с метенето; бързата, настойчива метла гонеше праха от ъглите и от цепнатините на пода и ги изкарваше навън на малки валма.

— Ами, Хенри. Иска да заминава в Уест Индия.

Тя спря и се втренчи в него.

— Уест Индия?! Но, Робърт! О, глупости! — завърши тя и метлата се задвижи по-бързо в ръцете й.

— Отдавна го виждам как расте в него — продължи Робърт. — След това дойде Дафид с неговите истории. Хенри ми каза снощи, че трябва да замине.

— Но той е още малко момче — рязко отвърна Майка Морган. — Не може да замине за Уест Индия.

— Когато Дафид тръгна преди малко, в очите на детето имаше копнеж, който никога няма да бъде утолен, дори и ако наистина замине за Уест Индия. Не си ли забелязала, Майко, как очите му гледат отвъд планините към нещо, което той иска?

— Но той не може да замине! Не може!

— Безсмислено е, Майко. Между сина ми и мен лежи огромна пропаст, но не и между мен и сина ми. Ако не познавах така добре неговия нежен копнеж, можех и да му забраня тази авантюра и той щеше да избяга с гняв в сърцето, защото не може да разбере моя копнеж да остане. Във всеки случай това би довело до едно и също нещо. — Робърт говореше все по-убедено. — Има мъчителна разлика между мен и сина ми. Усетих я през годините, докато растеше, докато той тича насам-натам и опитва с пръст гърне след гърне със студена каша, напълно убеден, че във всяко едно ще се окаже мечтаната топла чорба, аз няма да отхлупя нито едно котле, защото мисля, че във всяко кашата е студена. И така, аз само си представям огромни блюда с пурпурна каша, напоена с мляко от дракон, подсладена и ароматна. Той изпробва мечтите си, Майко, а аз, Господ да ми е на помощ, се страхувам.

Тя беше загубила търпение от приказките му.

— Робърт! — почти гневно извика тя. — Винаги когато сме в опасност, изпитваме мъка или сме в нужда, ти се криеш зад думите. Това е твое задължение! Момчето е прекалено младо. Има ужасни места отвъд океана, а идва зима. Той със сигурност ще намери смъртта си, ако хване някоя кашлица от студа. Знаеш колко лесно се разболява, ако си намокри краката. Не бива да напуска този чифлик, дори ако иска да замине само за Лондон, казвам ти, независимо от жаждата в очите му, за която говориш. Как би могъл да знаеш с какви хора ще се събере и дали няма да му наприказват глупави и порочни неща? Чувала съм за злото по света. Нима свещеникът не го споменава на всяка неделна служба — той говори за „капани и примки“ — и те наистина съществуват. А ти стоиш тук и ме занимаваш с глупости за някаква пурпурна каша, когато би трябвало да правиш съвсем друго. Трябва да му забраниш.

Робърт й отвърна нетърпеливо:

— За теб той е само малко момче, което трябва да бъде заставено да казва молитвите си вечер и да облича палто, когато излиза на полето. За разлика от мен ти не си почувствала лъскавата стомана, от която е направен. Да, за теб решителната му брадичка не е нищо друго освен непреклонност на вироглаво дете, която с времето отминава. Но аз знам и ти казвам, макар и да не ми е приятно, че този наш син ще стане велик, защото не е много умен. Той вижда желанията си едно по едно. Казах ти, че изпробва мечтите си; ще убие всяка една от тях с неумолимите стрели на волята си. Момчето ще улучи сигурно всяка мишена, в която се прицелва, защото не допуска до ума си друга мисъл, друг довод, освен своите. И аз се страхувам от бъдещото му величие поради нещо, което веднъж ми каза Мерлин. Трябва да обърнеш внимание на масивните му челюсти и на това как изпъкват мускулите на страните му, когато ги стисне.

— Той не трябва да замине — каза тя твърдо и сви устни.

— Виж, Майко — продължи Робърт, — ти самата си като Хенри — никога не приемаш съществуването на някаква идея, ако не е твоя. Аз обаче няма да му забраня да замине, защото не искам да се измъкне в самотната тъмнина с хляб и сирене под палтото и с болезнено чувство за несправедливост в сърцето. Разрешавам му да тръгне. Нещо повече, ще му помогна да тръгне, ако поиска. А после, ако погрешно съм преценил сина си, той ще се върне тихомълком, с плахата надежда, че никой няма да отвори дума за малодушието му.

— Глупости — каза Майка Морган и продължи работата си. Тя щеше да осуети намеренията му, отказвайки да повярва. О, със скептичността си тя беше изпращала хиляди неща в забрава! Години наред бе громила приумиците на Робърт с несъкрушимия си строй от здрав разум. Нейните войски просто връхлитаха върху него и го смазваха. Той винаги уморено се оттегляше и се усмихваше. И в този случай щеше да се вразуми.

Робърт разравяше земята около корените на един розов храст със силните си, загорели ръце. Пръстите му вдигаха черната глинеста пръст, после нежно я потупваха обратно на мястото й. От време на време галеше с много обич сивото стъбло на храста, сякаш приглаждаше завивките върху някой, който се готвеше да спи, и докосваше ръката му, за да го увери, че е в безопасност.

Денят беше светъл, зимата бе поотстъпила; и беше върнала на света своя заложник — малкото, студено слънце. Младият Хенри дойде и застана пред един бряст до стената — сухо и мършаво дърво, с обрулени листа, дълго давало подслон на ветровете.

— Помисли ли, както те бях помолил? — тихо, проговори Робърт. Хенри трепна. Не знаеше, че коленичилият, сякаш кланящ се на земята човек, го бе забелязал; и все пак беше дошъл, за да бъде забелязан.

— Да, татко, как бих могъл да не мисля?

— Е, намери ли се нещо, което да те задържи тук? Ще останеш ли?

— Не, татко, не мога да остана.

Тъгата на баща му натъжаваше и него. Изпитваше вина и се чувстваше глупаво, защото той беше причината, но жаждата да замине все още разяждаше сърцето му.

— Ще отидеш ли тогава да говориш с Мерлин горе, на скалата? — умолително попита Робърт. — Ще слушаш ли много внимателно думите му?

— Сега отивам.

— Но, Хенри, денят преваля, а пътят е дълъг. Изчакай до утре.

— Но утре тръгвам, татко.

Ръцете на Татко Робърт се отпуснаха полуотворени на земята, на черната пръст покрай корените на розовия храст.