Джон Стайнбек
Златната чаша (16)

Когато Хенри Морган стана буканиер, по бреговете на Дариенския залив и сред зелените Карибски острови блестяха много имена. Във винарните на Тортуга се разказваше за хиляди богатства, спечелени и прахосани, за хубави кораби, завзети и потопени, за злато и сребро, натрупани като дърва по пристанищата.

Свободното братство се беше превърнало в страшилище, откакто Пиер льо Гран и банда ловци изскочиха от горите на Испаньола и само с едно кану плениха вицеадмирала на флотата, пренасяща съкровища. Франция, Англия и Нидерландия бяха намерили в островите добро прибежище за криминалните си престъпници и години наред сваляха на брега ненужен човешки товар в Уест Индия. Имаше времена, когато онзи, който не беше в състояние да докаже, че е порядъчен, биваше натикван в кораб, за да бъде изпратен като роб на всеки, готов да плати за него малка сума. А когато срокът на договора изтечеше, тези хора крадяха оръжия и воюваха с Испания. В това нямаше нищо странно, защото Испания беше католическа и богата страна, а хугенотите, лутераните и представителите на английската църква бяха бедни. Те водеха свещена война. Испания беше заключила съкровищата на света. И какво ако бедните, разорени просяци подаваха монета през ключалката? Кой имаше нещо против това, освен Испания? Англия, Франция и Нидерландия, разбира се, почти не обръщаха внимание. Понякога те възлагаха на пиратите да нападат Арагон и Кастиля, така че се срещаха хора, които преди десет години бяха откарани със затворнически кораби, а сега носеха титла „Капитан по кралска милост“.

Франция вземаше присърце добруването на своите непокорни деца, затова изпрати хиляда и двеста жени в Тортуга за съпруги на пиратите. Веднага, щом слязоха на брега, всички те се захванаха с нещо много по-доходно от съпружеството и Франция не можа да предотврати това.

Буканиерите бяха получили името си от времето, когато не бяха нищо повече от ловци на диви бикове. Съществуваше начин да се опушва месото чрез изгаряне на малки парчета мас и месо в огъня, от което то ставаше много по-вкусно. Това се наричаше „букан“ и оттам идваше името на пиратите.

След време обаче тези ловци излязоха от гората на малки групи, които действаха предпазливо, после се сформираха банди и цели флотилии от по осем или десет кораба. Накрая хиляди се събраха в Тортуга и от това безопасно място се отправиха към фланговете на Испания.

А Испания не можеше да се бори с тях. Ако обесеше десет, към редиците им се присъединяваха стотици; ето защо тя укрепи градовете си и превозваше съкровищата си по море, под закрилата на бойни кораби, пълни с войници. Безбройните кораби на испанските колонии почти напълно бяха изгонени от морето от свирепите буканиери. Флотата със съкровищата потегляше за дома само веднъж в годината.

Сред Братството имаше хубави имена и подвизи, които биха карали Хенри Морган да се гърчи от ревност, ако не беше толкова сигурен, че ще ги засенчи някой ден.

Имаше един, Бартоломео Португалеца, който отмъкна огромна плячка. Но преди да успее да избяга с нея, го плениха при Кампече. На брега беше издигната бесилка. От затвора на кораба той наблюдаваше как я строят. А в нощта преди екзекуцията намушка пазача и избяга, плувайки върху бъчва. Не бяха минали и осем дни, когато се върна с пирати в едно дълго кану и открадна същия кораб от пристанището в Кампече. Той естествено го загуби по време на буря край Куба, но независимо от това историята се разказваше в кръчмите с възхищение.

Рош Бразилеца беше холандец с кръгло лице. Като млад португалците го бяха изгонили от Бразилия и той носеше името си от тяхната колония. Колкото и да е странно, той не таеше злоба към Португалия. Омразата му се насочи към Испания. Беше мил, любезен, обичлив капитан, стига наоколо да нямаше испанци. Моряците го обожаваха и вдигаха наздравици само за него. Веднъж, когато корабът му беше разбит в Кастиля дел Оро, той изби повечето испански конници и използва животните, за да се оттегли. Когато испанците бяха близо до него, Рош побесняваше като див звяр. Говореше се, че веднъж пекъл на бавен огън пленници, набучени на шишове от сурово дърво.

След като прогониха богатите флоти от морето, буканиерите се видяха принудени да завземат села, дори укрепени градове. Луис Шотландеца ограби Кампече и остави зад себе си черна димяща купчина.

Л’Олоне беше дошъл от Сабъл д’Олон и бързо беше станал най-страшният мъж в Западния океан. Започна с истинска омраза към Испания и завърши със силна любов към жестокостите. Беше изтръгвал езици и беше рязал пленниците на късове със сабята си. Испанците предпочитаха да срещнат дявола, какъвто и да е той, пред Л’Олоне. Прошепването на името му изпразваше селата по пътя му. Говореше се, че мишките бягали в джунглата, когато той приближавал. Завзе Маракаибо, Нови Гибралтар и Сейнт Джеймс де Леон. Навсякъде колеше хора заради неудържимата си любов към жестокостите. Веднъж, когато го обзе жаждата за кръв, той заповяда да вържат осемдесет и седем пленника и ги накара да легнат на земята. След това мина по редицата с точилен камък в едната ръка, а с дълга сабя — в другата. Този ден той отряза собственоръчно осемдесет и седем глави.

Но Л’Олоне не се задоволи да убива само испанци. Навлезе в мирния Юкатан, където хората живееха в руините на каменни селища и девиците носеха венци от цветя. Хората на Юкатан бяха кротки и човешкият род там загиваше, подложен на неописуеми жестокости. Когато Л’Олоне си тръгна, градовете представляваха купища камъни и пепел и вече нямаше венци.

Индианците от Дариен бяха различни: яростни, безстрашни и непреклонни. Испанците ги наричаха „бравос“^[1] и се кълняха, че е невъзможно да бъдат опитомени. Те бяха приятели с пиратите, защото и те също толкова ненавиждаха испанците, но Л’Олоне ги грабеше и убиваше. Тези индианци дълги години чакаха, за да си отмъстят, и най-после хванаха Л’Олоне, когато корабът му се беше разбил на техния бряг. Те запалиха огън и с часове танцуваха, а след това изгориха тялото на французина пред собствените му очи — късаха пръст след пръст и парче след парче от плътта му и ги хвърляха в огъня.

В една кръчма в Тортуга веднъж влезе слаб французин и когато го попитаха за името му, той грабна голяма бъчва с ром и я хвърли пред себе си.

— Бра дьо Фер^[2] — каза той и никой не поиска да знае нищо повече. Никога не стана ясно дали криеше името си от срам, от съжаление или омраза, но цялото крайбрежие го познаваше като велик, смел капитан.

Тези мъже казваха думи, които си струваше да бъдат запомнени.

— Няма плячка, няма пари — беше изревал Изтребителя и сега всеки го повтаряше. Когато капитан Лорънс беше нападнат в малка лодка от две испански фрегати, каза на своите моряци:

— Имате прекалено много опит, за да не усещате опасността, и прекалено много смелост, за да не се страхувате от нея.

Това беше хубава сентенция и по силата на смисъла й хората му плениха двата испански кораба и ги отведоха в родината си в Гоавес.

Не всички обаче бяха жестоки и буйни. Някои имаха странна склонност към набожност. Имаше един капитан на име Уолтинг, който смяташе за важни всяка неделя да се отслужва литургия, а целият екипаж да стои със свалени шапки. Веднъж Даниъл застреля моряк, който се държа непристойно по време на службата. Тези буканиери се молеха шумно преди битката и ако я спечелеха, половината от тях отиваха в пленената катедрала, за да пеят „Те Deum“^[3], а другата половина събираха плячката.

Капитаните на кораби поддържаха най-строга дисциплина сред моряците и незабавно наказваха за неподчинение или други злодеяния, които биха попречили на успеха им. В морето нямаше бунтове като онези, които по-късно бяха допускани от Кид, Черната брада и Лафит.

Но в цялата история на Братството един човек се издигна над всички. Имаше един датчанин, на име Едуард Мансфелд. В храбростта си и войнствеността си той беше ненадминат, защото беше завзел Гренада и Свети Аугустин във Флорида и остров Света Катерина. С огромна флота кораби кръстосваше край бреговете на Дариен и Кастиля дел Оро, плячкосвайки всичко, на което можеше да сложи ръка. Но беше мечтател. От тълпата дрипави герои искаше да направи силна, издръжлива нация, нова, предприемчива нация в Америка. Колкото повече буканиери се събираха при него, толкова повече мечтата му назряваше. Той се консултира с правителствата на Англия и Франция. Те бяха шокирани и му забраниха да мисли за това. Народ от пирати, които няма да се подчиняват на бесилките на короните? Та те ще ограбват всички! Да си избие от главата тази мисъл.

Но той продължаваше да планира новото си правителство. Седалището му щеше да бъде на остров Света Катерина. Разположи хората си там и тръгна да търси съмишленици, които да се присъединят към новата му нация. Корабът му беше потопен близо до Хавана и испанците го удушиха с гарота^[4].

Тези мъже бе решил да води Хенри Морган. Уверен в себе си, той не виждаше никакви пречки, стига човек внимателно да планира и да обмисля шансовете си. Тези истории и тези мъже си ги биваше, но в големите битки те не оправдаваха очакванията. Бяха разточителни и суетни. И все пак някой ден можеха да му бъдат в помощ.

Мансфелд беше жив, а Бра дьо Фер беше старец, когато Хенри потегли с „Ганимед“ и черния Грипо.