Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cup of Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Steis (2014)

Издание:

Джон Стайнбек, Златната чаша

Английска. Първо издание

Редактор: Захари Омайников

Художник: Петър Станимиров

ИК „Абагар“, София, 1992

ISBN: 954-8004-27

История

  1. — Добавяне

Част първа

I

През целия следобед вятърът се носеше из разораните равнини на Уелс и напомняше, че зимата скоро щеше да се спусне откъм Северния полюс и да се разпростре по цялата земя. Беше сив, тъжен ден, наситен с мрачна загриженост. Почти неподвижният въздух сякаш тихо оплакваше изгубената си ведрина. По широките пасища едри работни коне неспокойно биеха крак, а навсякъде наоколо малки рояци кафяви птички прелитаха от дърво на дърво, събирайки се за предстоящия полет на юг. Няколко кози се бяха изкатерили чак до върха на високите самотни скали, душеха въздуха и продължително се вглеждаха в облаците с жълтеникавите си очи.

Следобедът минаваше бавно, като шествие, чийто край щеше да настъпи едва с падането на нощта. Чак вечерта силен вятър зашумя в сухите треви и лудо се понесе из ливадите. Нощта се спусна като тъмен покров, а Светата зима изпрати свой вестител към Уелс.

Близо до планинския път, който ограждаше долината и се изкачваше през една теснина към околните възвишения, а оттам отвеждаше към широкия свят, се намираше една голяма полска къща, изградена от тежки каменни блокове, с покрив от плетена слама. Морганови, които я бяха построили, бяха залагали срещу Времето и почти бяха спечелили играта.

Вътре в къщата силен огън пламтеше в огнището, посред което висеше желязно котле. Игривият блясък на пламъците се отразяваше по върховете на окачените по стените дълги копия — оръжия, неупотребявани вече от стотина години, когато един Морган беше воювал на страната на Глендоуър[1] и бе треперел от гняв пред безмилостните строфи на Йоло Гох[2].

Широкият обков на големия сандък, който стоеше в ъгъла, улавяше светлината и хвърляше отблясъци. В сандъка имаше книжа, пергаменти и корави нещавени кожи с надписи на английски, латински и на стария кумрийски език: Морган се роди, Морган се ожени, Морган стана рицар, Морган беше обесен. Тук лежеше историята на къщата, позорна и славна. Но семейството сега беше малочислено и едва ли щеше да добави към архива на сандъка нещо друго, освен скромната хроника: Морган се роди… и умря.

Ето например Татко Робърт седеше на стола си с висока облегалка, седеше и се усмихваше, вперил поглед в огъня. В усмивката му личеше обърканост и някакво странно предизвикателство. Човек би казал, че, като се усмихваше на Съдбата, отговорна за неговото съществуване, той се опитваше да я накара малко да се засрами. Често уморено премисляше живота си, съпътстван от дребни поражения, които му се присмиваха така, както улични хлапетии тормозят сакат човек. Беше му странно, че той, който знаеше много повече от съседите си и така дълго беше размишлявал, не стана дори добър фермер. Понякога си въобразяваше, че разбира прекалено много неща, за да може да свърши както трябва каквото и да било.

И така Татко Робърт отпиваше от светлокафявата бира, негова собствена марка, и се усмихваше на огъня. Знаеше, че жена му шепнеше оправдания вместо него, а работниците на полето сваляха шапки на Морган, а не на Робърт.

Дори старата му майка Гуенлиана, която седеше тук, до него, и зъзнеше на огъня, сякаш самите звуци на вятъра край къщата й навяваха студ, не беше смятана за толкова невежа. В къщите наоколо й имаха малко страх и много я уважаваха. В дните, когато седеше в градината и извършваше магьосническия си ритуал, човек можеше да види някой селски момък да се изчервява и да притиска до гърдите си шапката, заслушан в заклинанията на Гуенлиана. От много години тя се занимаваше с ясновидство и се гордееше с умението си. Близките й знаеха, че предсказанията й бяха изцяло догадки, чиято проницателност отслабваше с възрастта й; независимо от това, я слушаха с почит и престорено страхопочитание и я питаха къде могат да намерят нещо загубено. Веднъж, когато след мистичния й разказ ножиците не бяха открити под втората дъска на пода в навеса, те все пак се престориха, че са ги намерили там, защото, ако ореолът й на магьосница изчезнеше, от нея щеше да остане само една сбръчкана старица, чийто край е съвсем близо.

Тази възхита, разигравана пред наивник, беше тежко изпитание за убежденията на Майка Морган. Тя оскърбяваше природата й, защото тази жена беше човек, очевидно дошъл на този свят, за да бъде бич за всички глупости. Неща, които толкова явно нямаха никаква връзка нито с религията, нито с цените, бяха просто нелепости.

Татко Робърт обичаше толкова много и толкова отдавна жена си, че в мислите му за нея понякога можеше да има язвителност, без това да намалява привързаността му. Когато днес следобед тя се прибра вкъщи, бясна от цената на чифт обувки, от които така или иначе нямаше нужда, той си помисли: „Животът й е като книга, преизпълнена с важни събития. Всеки ден тя стига до разтърсваща кулминация по повод някакви копчета или венчавката на съсед. Мисля, че когато й се случи истинска трагедия, тя няма да я забележи сред купчината от дреболии. Навярно такава е съдбата й.“ И продължи да разсъждава: „Чудя се какво би представлявала за нея смъртта на самия крал пред загубата на едно от розовите прасенца.“

Майка Морган беше прекалено заета с ежедневните си грижи, за да се тревожи за безсмислени абстракции. Някой в семейството трябваше да бъде практичен, защото в противен случай покривът на къщата щеше да хвръкне — а какво можеше да се очаква от мечтатели като Робърт, Гуенлиана и сина й Хенри? Тя обичаше мъжа си със странна смесица от жалост и презрение, породени от слабостите и добротата му.

Тя боготвореше сина си, младия Хенри, макар и да не вярваше, че той има и най-малка представа какво е полезно за него и за здравето му. Всички в къщата обичаха Майка Морган, страхуваха се от нея и й пречеха.

Вече ги беше нахранила и подрязала фитила на лампата. Закуската беше на огъня. Потърси нещо за кърпене, сякаш не кърпеше всичко в момента, в който се скъсаше. Докато се опитваше да си намери работа, тя спря и хвърли бърз, остър поглед на младия Хенри. Беше пронизващ, предан поглед, който казваше: „Чудя се дали няма да настине там, на пода“. Хенри се сви, питайки се какво ли е забравил да свърши днес следобед. Тя обаче хвана незабавно една кърпа, започна да бърше и момчето се успокои.

Хенри лежеше, подпрян на лакът, и се взираше през огъня в мислите си. Дългият и мрачен следобед, проникнал в тази загадъчна нощ, беше събудил у него силни копнежи, чиито семена бяха посети преди месеци. Това беше желание за нещо, което той не можеше да назове. Може би го движеше същата сила, която събираше птиците в търсещи се ята и караше животните да душат неспокойно мириса на зимата.

Тази нощ младият Хенри осъзна, че е изживял петнайсет отегчителни години, без да е постигнал нито едно важно нещо. Ако майка му знаеше за това негово чувство, би казала:

„Той расте.“

А баща му би повторил след нея:

„Да, момчето расте.“

Но нито един от двамата не би разбрал какво има предвид другият.

Ако се съдеше по лицето му, Хенри беше получил почти по равно от двамата си родители. Скулите му бяха високи и изпъкнали, брадичката — решителна, горната устна — малка и тънка като на майка му. Долната му устна обаче беше чувствена, носът — тънък, а очите му гледаха в мечтите — това бяха черти от Татко Робърт, негови бяха и гъстите, остри кичури, навити като пружинки около главата му. И макар че по лицето на Робърт се четеше явно колебание, от Хенри лъхаше силна решителност, стига само да имаше за какво да се взема решение. Тримата бяха пред огъня: Робърт, Гуенлиана и младият Хенри, чиито очи гледаха през стените и виждаха безтелесни неща — търсеха призраци в нощта.

Нощта беше свръхестествена; време, когато човек би могъл да срещне блуждаещи огньове, плъзгащи се по пътя, или да се натъкне на призрака на римски легион, преминаващ с бърза крачка, за да намери подслон в град Карлиън[3], преди да се е разразила бурята. Малките безформени същества на хълмовете търсеха изоставени от язовците дупки, за да ги скрият от нощта, а вятърът тичаше с плач след тях през полето.

В къщата беше тихо, ако се изключи пукането на дървата в огъня и свистенето на вятъра в сламения покрив. В огнището изпращя цепеница, от пукнатината изскочи тънък пламък и се завъртя около черния котел като огнено цвете. Майка Морган разтревожено се забърза към камината.

— Робърт, никога не обръщаш внимание на огъня. От време на време трябва да го наглеждаш.

Така действаше тя. Разравяше огъня, за да намали пламъците, а когато виждаше, че загасва, енергично подклаждаше жаравата, за да я разпали.

Откъм пътя се чуха тихи стъпки — звук, който би могъл да идва от вятъра или от невидимите ходещи същества. Стъпките се чуха по-ясно, след това спряха пред вратата. Чу се плахо почукване.

— Влез — извика Робърт.

Вратата се отвори полека и осветен на фона на тъмната нощ се появи прегърбен хилав мъж, с очи като слаби пламъчета. Той се спря на прага, сякаш се двоумеше, но след минута влезе в стаята и заговори със странен, хрипкав глас:

— Питам се дали ще ме познаеш, Робърт Морган? Дали ще ме познаеш, след като толкова дълго ме нямаше тук?

В думите му имаше молба.

Робърт огледа внимателно повехналото лице.

— Да те позная? Едва ли. Чакай! Възможно ли е да си младият Дафид, нашият малък ратай, който преди години замина по море?

На лицето на странника се изписа израз на пълно облекчение. Той може би деликатно и боязливо изпитваше Робърт Морган. Едва сега се подсмихна.

— Пред теб наистина е Дафид, богат и измръзнал — в думите му имаше тъга, прилична на болка, която идваше и си отиваше.

Дафид беше посребрен и загрубял като изсъхнала кожа. Лицето му беше грубо и повехнало, и той сякаш променяше изражението си с бавно, съзнателно усилие.

— Студено ми е, Робърт — продължи със странен, сух глас. — И като че ли никога повече няма да се стопля. Но във всеки случай съм богат — говореше, сякаш се надяваше, че тези две неща могат да се уравновесят, — богат като този, когото наричат Пиер льо Гран[4].

Младият Хенри се беше изправил и извика:

— Къде си бил, човече, къде?

— Къде ли? Е, бях в Уест Индия[5], ето къде съм бил, в Гоавес и Тортуга — това означава „костенурка“, — и в Ямайка, и в гъстите гори на Испаньола[6] на лов за диви бикове. Бил съм по всичките тези места.

— Седни, Дафид — прекъсна го Майка Морган. Говореше така, сякаш никога не беше заминавал. — Ще донеса нещо топло за пиене. Виж само как Хенри те гледа с ококорени очи, Дафид. Сигурно и той иска да отиде в Уест Индия — за нея тези думи бяха закачлива безсмислица:

Дафид запази мълчание, като че ли възпираше желанието си да говори. Майка Морган го плашеше както по времето, когато беше ратайче със сламена коса. Татко Робърт усети притеснението му, Майка Морган също изглежда го почувства, защото излезе, веднага щом сложи димящата чаша в ръцете му.

Сбръчканата стара Гуенлиана седеше на стола си пред огъня, а умът й се губеше в неясното бъдеще. Мътните й очи бяха забулени с утрешния ден. Зад неясните им сини повърхности сякаш се бяха струпали множащите се събития и обстоятелства на света. Тя не присъстваше в стаята — беше се пренесла в чистото Време, което беше бъдното.

Татко Робърт изчака вратата да се затвори след жена му, после седна, въртейки се, както се намества куче.

— Е, Дафид — каза той и се взря усмихнат в огъня, а Хенри, коленичил на пода, гледаше втренчено със страхопочитание този смъртен, който държеше разстоянията на дланта си.

— А сега, Робърт, искам да ви разкажа за зелената джунгла и за кафявите индианци, които живеят в нея, и за онзи, когото наричат Пиер льо Гран. Но, Робърт, нещо сякаш излетя от мен като мигаща светлина. Нощем лежах на палубата й си мислех как ще говоря и ще се хваля, стига само отново да се върна вкъщи. Но сега повече приличам на малко дете — дошъл съм вкъщи, за да плача. Можеш ли да разбереш това, Робърт? Можеш ли изобщо да го разбереш? — Беше се навел нетърпеливо напред. — Ще ти кажа. Превзехме големия, натоварен със съкровища кораб, който наричат галеон[7], и то само с пистолети и с дългите ножове, които те използват, за да правят просеки в джунглата. Бяхме двайсет и четирима — само двайсет и четирима, и то в дрипи — но, Робърт, ние вършехме ужасни неща със същите тези дълги ножове. Не е хубаво за един мъж, който е бил ратай, да върши такива неща и после да мисли за тях. Имаше чудесен капитан и преди да го убием, го обесихме за палците. Не зная защо го сторихме; аз помагах, не зная защо. Някой каза, че бил проклет католик, но мисля, че и Пиер льо Гран беше католик. Някои блъснахме в морето заедно с броните им, които блестяха, докато потъваха — величествени испански войници, от устите им излизаха мехурчета. Там се вижда надълбоко под водата — Дафид спря и погледна пода. — Не искам да ви наранявам с тези случки, Робърт, но те са като нещо живо, скрито под ребрата в гърдите ми, те ме хапят и драскат, за да излязат от мен. Станах богат на дързост и решителност, но в повечето случаи това не е достатъчно; аз съм богат, може би по-богат и от собствения ти брат, сър Едуард.

Робърт се усмихваше със свити устни. От време на време очите му блуждаеха към момчето, коленичило до огнището. Хенри беше застинал и лакомо поглъщаше думите. Когато Робърт проговори, отбягваше очите на Дафид.

— Душата ти те измъчва. Най-добре е сутринта да поговориш със свещеника — не знам обаче за какво.

— Не, не, въобще не е душата ми — бързо продължи Дафид. — Душата първа изтича от човека в Уест Индия, а на мястото й остава усещане за нещо сухо и сгърчено. Въобще не става дума за душата ми, а за отровата, която е в кръвта и мозъка ми. Тя ме изсушава като стар портокал. Пълзящите твари и малките летящи зверчета, които се въртят вечер край огъня, големите бледи цветя — всичко е отровно. Те причиняват ужасни страдания на човека. По кръвта ми сега сякаш се носят студени игли, макар че пред мен е този чуден огън. Всичко това е от усойното дихание на джунглата. Въобще не можеш да спиш, не можеш да лежиш, не можеш да живееш в нея — тя диша върху теб и те изсушава. А кафявите индианци — виж! — той нави ръкава си и Робърт с отвращение му даде знак да покрие бялото обезобразено място, което гноеше на ръката му.

— В началото беше само малка драскотина от стрела — почти не се виждаше, но мисля, че скоро ще ме убие. Има и други неща в мен, Робърт. Там дори хората са отровни, има такава моряшка песен.

Младият Хенри подскочи възбудено:

— А индианците? — извика той. — Онези индианци със стрелите? Разкажи ми за тях! Воюват ли много? Как изглеждат?

— Дали воюват? Да, те непрекъснато воюват — от любов към битките. Когато не воюват с испанците, те се избиват помежду си. Гъвкави са като змии и са бързи, тихи и кафяви като порове; изчезват като истински дяволи от погледа ти, преди да си успял да дадеш изстрел. Но те са смели, силни хора и се страхуват само от две неща — от кучета и от робство — Дафид беше погълнат от разказа си. — Ей, момче, можеш ли да познаеш какво правят с човек, ако се остави да бъде заловен в схватка? Набиват в тялото му от главата до краката бодли, а на дебелия им край слагат снопчета мъх. После нещастният пленник бива заобиколен от голи диваци, които палят валмата. Ако някой индианец не пее, докато гори като факла, бива прокълнат и наречен страхливец: Е, можеш ли да си представиш бял човек да направи това? Много ги е страх от кучета, защото испанците ги гонят с огромни догове, когато събират роби за мините, а за тях робството е ужасно. Да слизат оковани, тяло до тяло, под влажната земя години наред, докато умрат от треска — по-скоро биха пели под горящите бодли и биха умрели в огъня!

Той спря и протегна тънките си ръце към огнището, докато те почти докоснаха пламъка. Светлината, озарила очите му докато говореше, отново угасна.

— О, аз съм уморен, Робърт, толкова много съм уморен — въздъхна той, — но има още едно нещо, което искам да ти кажа, преди да заспя. Може би самият разказ ще ме облекчи, може би ще го изрека и ще го забравя за тази нощ. Трябва да се върна на онова проклето място. Никога вече няма да мога да се откъсна от джунглата, защото усещам горещия й дъх върху себе си. Тук, където съм се родил, треперя и замръзвам от студ. След месец ще бъда мъртъв. Тази долина, където играх, раснах и работих, ме е изхвърлила като противно горещо същество. Тя се прочиства от мен с помощта на студа. Ще ми осигуриш ли място за спане с дебели завивки, под които нещастната ми кръв ще продължи да се движи? А на сутринта отново съм на път — той спря и лицето му се изкриви от болка. — Толкова обичах зимата!

Татко Робърт му помогна да излезе от стаята, подкрепяйки го под мишниците, после отново седна до огъня. Погледна момчето, което лежеше неподвижно на пода.

— За какво мислиш, сине? — попита след време много нежно. Хенри оттегли втренчения си поглед от земята отвъд пламъците.

— Мисля, че скоро ще искам да замина, татко.

— Зная, Хенри. Цялата тази дълга зима го виждам да расте в тебе като силно дърво — Лондон, Гвинея или Ямайка. Идва от това, че си на петнайсет години, силен, обзет от страст за нови преживявания. Някога и за мене долината взе да става все по-тясна и по-тясна, докато накрая, мисля, малко ме задуши. Но не се ли страхуваш от ножовете, сине, от отровите и от индианците? Не те ли плашат тези неща?

— Не-е-е — бавно отвърна Хенри.

— Разбира се, че не те плашат. И как ли биха могли? Думите въобще не означават нищо за теб. А тъгата на Дафид, раната му, бедното болно тяло — не се ли страхуваш от тях? Искаш да кръстосваш по света с такава тежест на сърцето?

Младият Хенри дълго мисли.

— С мен няма да е така — най-после проговори той — Ще си идвам много често, заради кръвта си;

Баща му продължи да се усмихва храбро.

— Кога тръгваш, сине? Ще бъдем самотни тук без теб.

— Ами, ще тръгна веднага щом мога — каза Хенри. Изглеждаше така, сякаш той беше по-големият, а Робърт — малко момче.

— Хенри, преди да заминеш, ще направиш ли за мен две неща? Помисли тази нощ за дългото безсъние, от което ще страдам заради теб, и за това, колко отчаяни ще бъдат дните ми. Не забравяй за часовете, в които Майка ти ще се тормози за долните ти дрехи и за вярата ти. Това първо, Хенри; второ, ще отидеш ли утре при стария Мерлин горе, на скалата, да му кажеш за заминаването си и да чуеш неговите думи? Той е по-мъдър, отколкото аз и ти някога ще бъдем. Знае някаква магия, която може да ти помогне. Ще направиш ли тези две неща, сине?

Хенри беше станал много тъжен.

— Бих искал да остана, татко, но ти знаеш…

— Да, момчето ми — кимна Робърт. — И ме боли, защото наистина знам. Не мога да ти се разсърдя или да ти забраня да заминеш, защото разбирам. Де да можех да го предотвратя и да те напердаша, мислейки си, че съм ти помогнал. Но върви да лягаш, Хенри, и мисли, когато светлината изгасне и тъмнината нахлуе при теб.

Татко Робърт седеше унесено на стола, след като момчето беше излязло.

„Защо мъже като мен искат синове? — чудеше се той. — Сигурно защото дълбоко в бедната си, уморена душа се надяват, че тези нови мъже, кръв от тяхната кръв, ще направят нещата, за които те не са били достатъчно силни и мъдри. Това е като още една възможност в живота, като още една торба с пари на масата на щастието, след като си пропилял състоянието си. Навярно момчето прави това, което аз щях да направя, ако ми беше стигнала смелостта преди години. Да, долината, мисля, ме задуши и се радвам, че моето момче смята за свое право да прескочи планините и да обиколи света. Но ще бъде толкова пусто тук без него.“

Бележки

[1] Уелски предводител (1359 — 1416). — Б.пр.

[2] Уелски поет (1320 — 1398). — Б.пр.

[3] Град-крепост, в който е бил дворецът на легендарния крал Артур. — Б.пр.

[4] Големия Пиер (фр.). — Б.пр.

[5] Западна Индия — така били наричани островите в западната част на Атлантическия океан. — Б.пр.

[6] Името на о-в Хаити по онова време. — Б.пр.

[7] Три или четиримачтов ветроходен кораб от XVI в., разпространен в Испания, Англия и Франция. — Б.пр.