Джон Стайнбек
Златната чаша (22)

VI

Пролетта пристигна в Камбрия, избликнала от Уест Индия и от горещото, сухо сърце на Африка — петнайсетата пролет, откакто Хенри беше заминал. На Татко Робърт му харесваше да си мисли, а после, колкото и странно да беше, започна и да вярва, че синът му изпраща пролетта в Камбрия от тропиците. По склоновете се катереше зелена кожа, а дърветата изпробваха новите си крехки листа на ветровете.

Лицето на Татко Робърт беше станало по-безжизнено. На устата му се изписваше повече гримаса, отколкото усмивка, сякаш някаква древна, болезнена усмивка беше застинала там. Ах, годините бяха самотни, безплодни същества и в прегръдките им нямаше нищо за него. Сега схващаше смисъла на думите на Гуенлиана, че възрастта не носи нищо друго, освен студено, неспокойно очакване, смътна надежда за някакво състояние, което човек не можеше със сигурност да си представи. Може би той очакваше времето, когато Хенри отново щеше да се върне при него. Но едва ли беше така. Въобще не беше сигурен, че иска отново да види Хенри. Това щеше да смути покоя му. Когато човек е стар, не обича обезпокояващи неща. Дълго време се беше питал: — „Какво ли прави Хенри сега? Какво вижда?“ А после момчето беше избледняло и беше станало като хората в старите книги — не съвсем реално, но все пак достатъчно реално, за да не бъде забравено. Робърт обаче често си мислеше за тази абстрактна личност, сина му, за който от време на време дочуваше противоречиви слухове.

Една чудесна пролетна утрин Робърт се събуди и си каза: „Днес ще се кача да видя Мерлин. Чудно как живее този стар човек под растящия товар на годините. Сигурно е на повече от сто. Тялото му е като празна шушулка — нищо повече от намек, че някога там е имало тяло. Но Уилям казва, ако човек може да вярва на приказките му, че гласът на Мерлин бил златен и силен, както винаги, и че все още говорел страхотни глупости, които никой не би търпял в Лондон. Удивително е, как този работник по пътищата се отърква през целия си живот като коте около четирите дни, прекарани в Лондон. Но трябва да тръгвам към Мерлин. Едва ли някога ще мога отново да го навестя.“

Стръмната, скалиста пътека беше мъчение за него — беше още по-жестоко, защото си спомняше гъвкавите си, силни крака и дробовете, неуморни като мехове. Навремето той беше начело на всички в изкачването на планината, а сега повървеше малко, почиваше на някой камък и продължаваше нагоре — нагоре и нагоре, през теснината, към рамото на скалата. Когато най-после пристигна, беше пладне.

Мерлин го посрещна на вратата, преди да бе имал време да почука. Той не се беше променил много повече от арфите и върховете на копията, които висяха на стените. Сякаш беше захвърлил времето като дреха. Мерлин не се изненада от появяването на Робърт. Като че ли беше знаел за това бавно, дълго пътуване хиляди години преди този ден.

— Отдавна, Робърт, не си изкачвал пътеката, а и аз отдавна не съм слизал по нея.

И арфите запяха „слизал, слизал“. Той говореше с езика на струните и те отговаряха като далечен хор от високата грамада на планините.

— Но сега при теб се качва стар човек, Мерлин. Пътеката е страшен враг, с който трябва да се бориш. А ти не остаряваш. Чудя се кога най-после ще умреш. Годините ти не ти ли задават този въпрос понякога?

— Да ти кажа откровено, Робърт, няколко пъти ми е минавало през ума, но винаги е имало прекалено много неща, за които да мисля. Не бързам да умирам, защото ако умра, може би никога повече няма да съм в състояние да мисля. Защото тук, горе, Робърт, онази скрита надежда, която хората от долината наричат вяра, става съмнителна. О, безспорно, ако около мен имаше много такива хора и те всички напяваха безспир: „Има мъдър, добър Господ — ние, разбира се, ще продължим да живеем и след смъртта“, аз сигурно щях да се подготвям за идния живот. Но тук, сам, на половината път до небето, аз се страхувам, че смъртта ще прекъсне мислите ми. Планините са нещо като мехлем за абстрактната човешка болка. Сред тях човек се смее много повече, отколкото плаче.

— Знаеш ли — каза Робърт, — майка ми, старата Гуенлиана, направи едно последно, странно пророчество, преди да умре: „През тази нощ светът ще свърши — каза тя — и вече няма да има земя, по която да вървим“.

— Робърт, мисля, че е казала истината. Смятам, че предсмъртните й думи са верни, каквито и да са били останалите й предсказания. Тази разяждаща мисъл ме спохожда понякога и заради нея се страхувам да умра — ужасно се страхувам. Ако с живота си давам живот на теб и на полята, тревите и на целия зелен свят, би било невъобразимо дело да изтрия всичко това като рисунка с креда. Не трябва — поне още малко. Но стига с тези предзнаменования. В тях няма смях, Робърт. Ти, Робърт, много отдавна живееш в долината на хората. Устните ти се смеят, но в сърцето ти няма веселие. Мисля, че нагласяваш така устните си, като клонки върху капан, за да скриеш от Господ болката си. Веднъж се опита да се засмееш с цялата си душа, но не направи като сатирика — с малко смях над самия себе си да си купиш привилегията да се смееш от сърце на останалите.

— Знам, че съм победен, Мерлин, и изглежда това е непоправимо. Победата, или щастието — както искаш го наречи, навярно се крие у малцина избраници, подобно на зъбите на бебето, които се крият във венците. През последните години Господ игра твърдо и пресметливо с мен. Понякога си мислех, че ме мами.

Мерлин заговори бавно:

— Някога се състезавах с мил, млад бог с кози крака и тази игра беше причина да дойда тук. Но после подписах големия договор с тъжен смях. Правилно ли чух, Робърт, че не си с всичкия си? Уилям се отби и ми каза, че си полудял. Правил ли си осъдителни неща в розовата си градина?

Робърт се усмихна тъжно.

— Това беше един от триковете на Госцод — отговори той. — Ще ти разкажа как стана. Един ден, когато чистех сухите листа на розите, ми хрумна да направя знак. Това не е нещо необикновено. Колко често хората стоят на върха на хълма с протегнати ръце, колко често коленичат за молитва и се кръстят. Откъснах един цвят и го хвърлих във въздуха, а венчелистчетата се посипаха върху мен. И сякаш това действие събра в едно и разказа цялата история на живота ми с един жест. След това красотата на белите цветчета върху черната земя ме погълна и аз забравих за своя знак. Подхвърлих още един и още един, докато земята побеля от розов цвят. Изведнъж вдигнах очи и видях десетина души, които стояха наблизо и ми се присмиваха. Бяха минали край мене на връщане от църква. „Хи-хи! Робърт си е загубил ума. Хи-хи! Разумът му го напуска. Ха-ха! Той отново е дете, което хвърля розови листа.“ Трябва да е бил луд този Господ, който е разрешил това.

Мерлин трепереше от тиха радост.

— Ах, Робърт! Робърт! Защо трябва да обвиняваш света, когато се пази от тебе? Мисля, че Господ и светът за тебе са едно и също нещо. Ако долу в долината имаше десет души, на които им е харесала гледката с розовите листа върху земята, ти щеше просто да бъдеш един много особен човек, интересен и чудат. Те щяха да водят непознати в къщата ти в неделя следобед, за да те показват. Но тъй като такива хора няма, ти, разбира се, си екстремист, който трябва да бъде затворен и обесен. Наказанието за лудостта наистина е обесването на човешкия ум. Тръгне ли за някого приказка, че умът му не е на място, тогава неговите думи не биха били нищо друго, освен обект на присмех. Виж, Робърт, тъй като хората толкова често биват наранявани, хващани в капан и измъчвани от идеи и измишльотини, които не разбират, те започват да вярват, че всички непонятни неща са порочни и пагубни и трябва да бъдат смачквани и унищожавани от първия срещнат. Така те просто се предпазват от отвратителните рани, нанасяни от дребни на вид неща.

— Зная — каза Робърт, — зная всичко това и не протестирам. Оплаквам се само, че единственото, което нося със себе си, е торба със загуби. Аз съм собственик единствено на спомените за нещата, които съм имал. Може би това е добре, защото изглежда сега, когато вече ги нямам, ги обичам повече. Но не мога да разбера как е възможно тази съдба да се крие у малцина избраници. Собственият ми син се нахвърля върху всяко свое желание и го пази, ако ветровете казват истината.

— Ти имаше син, Робърт, сега си спомням. Мисля, предрекох, че ще управлява някой свят, ако не порасне.

— И той наистина го управлява. От юг лек, измамен вятър носи новини за него. Слуховете имат криле като прилепите. Говори се, че управлявал буйна раса от пирати, че е превзел и ограбил малки и големи градове. Англичаните ликуват и го наричат герой и патриот, понякога и аз правя същото. Но, се опасявам, че ако бях испанец, той щеше да бъде само преуспял крадец. Чух, макар и да не вярвам, не искам да вярвам, че е измъчвал пленниците.

„Станал е велик човек, какъвто мислеше, че иска да бъде — размишляваше Мерлин. — Ако е вярно, значи не е мъж. Все още е малко момче и иска луната. Предполагам, че е доста нещастен. Онези, които казват, че децата са щастливи, са забравили своето детство. Чудя се колко дълго може да отлага зрелостта си.“

— Робърт, виждал ли си онези огромни, черни мравки, които се раждат с криле? Летят ден-два, после крилете им падат и те се спускат на земята, за да пълзят цял живот. Чудя се кога ще паднат крилете на сина ти. Не е ли странно, Робърт, че сред мъжете това пълзене е на почит и че децата късат своите криле, за да могат да се отдадат на великолепното пълзене?

— Какво кара момчетата да стават мъже? — попита Робърт. — Какви обстоятелства разяждат корените на крилете им?

— А-а, много от тях въобще нямат криле, а други сами си ги късат. Някои от тези обстоятелства настъпват изведнъж, а други се точат дълго. Не са ми известни всичките, но при мен причината бе присмехът — нещо като самоосмиване. Обичах едно момиче в долината и мисля, че беше красива. Надявам се, че и аз съм бил хубав. Написах за нея песен и нарекох момичето Годеницата на Орфей. Представях си, че съм Орфей. Но тя възприе женитбата с божество като престъпление срещу природата. Поучаваше ме. Всеки човек, така казваше тя, има задължението към някого или към нещо — към семейството, към общността или към самия себе си, забравих точно какво — да успее. Не беше съвсем наясно с естеството на успеха, но обясни, че песента не е част от него. А божествата презираше, особено езическите. Имаше един мъж с имения и къщи, който беше определено земен. Дори на стари години си мисля злобно, че беше жалко земен. И така те се ожениха и присмехът разяде крилете ми. Представях си смърт, самоубийство и слава, за да се преборя с този болезнен присмех. В срама си мислех да заключа песните си за света, за да не ги чуят хората никога вече. Светът дори и не разбра кога съм го напуснал. При мен не идваха хора, за да ме молят да се върна, а аз бях обещал на присмеха, че ще го направят. Попарените ми криле опадаха, бях мъж и не исках луната. А когато отново се опитах да запея, гласът ми беше станал дрезгав като гласа на търговец на говеда, а песните ми бяха натежали от замисли и планове.

— Чудя се аз как съм пораснал? — каза Робърт. — Не помня. Навярно младостта ми си отиде в стремежа ми да се придържам към всичко онова, което съм ценил, или може би все още живея в онези земи, за които съм мечтал. Но Хенри плува в мечтите си и понякога страшно му завиждам. Знаеш ли, Мерлин, има нещо, което ми се вижда странно. Майка ми, Гуенлиана, мислеше, че е способна да пророкува и ние й вярвахме, защото това й доставяше голяма радост. А през нощта, преди да замине Хенри; тя предначерта живота му. Мерлин, почти всичките й думи се сбъднаха. Възможно ли е да е видяла всички тези мисли като ярки картини? Това е странно, невероятно нещо.

— Навярно тя е предугадила желанието му, Робърт, и е почувствала силата на копнежа му. Научих старата Гуенлиана на много неща, свързани с магията. Тя притежаваше способност да разгадава знаци и лица.

Татко Робърт стана и се протегна:

— Е, добре, трябва вече да вървя. Стар човек като мене трудно и бавно слиза по пътеката. Когато се прибера вкъщи, ще бъде нощ. Ето го и Уилям с вързопа — сякаш са едно цяло. Ще сляза, с него донякъде, и ще науча как вървят нещата в Лондон. Ти сигурно обичаш думите Мерлин, след като говориш толкова много, докато аз сигурно обичам болката, след като си я причинявам. Ти, Мерлин, мисля си, си шарлатанин и мошеник. Винаги, когато си тръгвам от теб, съм убеден, че си казал силни думи, а като помисля, не мога да си спомня нито една. Смятам, че правиш изкусни магии с лекия си глас и с арфите си.

Докато слизаше надолу по пътеката, висящите арфи отпяваха след него „Сбогуването на магьосника“.