Джон Стайнбек
Златната чаша (34)

III

Сър Хенри Морган седеше на съдийското място в Порт Роял. Пред него, на пода, имаше плоча от бяла слънчева светлина, като заслепяващ гроб. В стаята оркестър от мухи пееше своята симфония на скуката. Жужащите гласове на адвокатите бяха само по-силни инструменти на фона на бръмчащия акомпанимент. Съдебните служители се движеха сънливо и делата минаваха едно след друго.

— Беше петнайсетият ден от месеца, милорд. Уилямсън отиде в имението на Картрайт, за да установи… да установи за себе си, милорд, дали дървото е там, където е описано. Докато беше там…

Делото продължи напевно и стигна до монотонния си край. Сър Хенри се размърда сънливо зад широката маса. Стражата въведе мрачен скитник, облечен в дрипи от старо корабно платно.

Обвинен в кражба на четири бисквити и огледало от еди-кой си.

— Доказателството?

— Хванат на местопрестъплението, милорд.

— Откраднал ли си четири бисквити и едно огледало?

Лицето на обвиняемия стана още по-мрачно.

— Вече им казах.

— Милорд — напомни охраната.

— Милорд.

— Защо открадна тези неща?

— Нуждаех се от тях.

— Кажи „милорд“.

— Милорд.

— Защо се нуждаеше от тях?

— Бисквитите исках да изям.

— Милорд.

— Милорд.

— А огледалото?

— Нуждаех се от него, за да се огледам.

— Милорд.

— Милорд.

Отведоха го в килията.

После стражите въведоха слаба жена с нездрав цвят на лицето.

— Обвинена в проституция и безнравственост, милорд.

— Безнравствеността е забранена със закон — каза раздразнено сър Хенри, — но откога наказваме хора за проституция?

— Милорд, животът на тази жена… Общественото здраве изисква… Мислехме, че ще схванете характера на делото.

— Аха! Разбирам. Ще трябва да я затворите. Отведете я бързо.

Жената започна да плаче сърдито.

Сър Хенри подпря чело с ръце. Не обърна внимание на следващите обвиняеми.

— Обвинени в пиратство в открито море, милорд; в нарушаване на мира в кралството; във водене на военни действия срещу приятелска държава.

Сър Хенри погледна бързо арестуваните. Единият от тях беше закръглен, дребен мъж, с уплашени очи, а другият — мършав, прошарен човек с една ръка.

— Какви са доказателствата срещу арестуваните?

— Петима свидетели, милорд.

— Така ли? Защитавайте се!

Високият мъж беше обвил със здравата си ръка раменете на своя другар.

— Признаваме се за виновни, милорд.

— Но защо?

— Петдесет души ни видяха. Защо да ви отнемаме времето и да отричаме това, в което петдесет души ще се закълнат? Не, ние сме се примирили, милорд. Доволни сме, милорд, от последното сражение и от живота си. — Жилавата ръка притисна дребния, кръгъл като буре буканиер.

Хенри остана известно време мълчалив. После вдигна уморените си очи.

— Осъждам ви на смърт чрез обесване.

— Чрез обесване, милорд?

— Ще висите на вратовете си, докато умрете.

— Променили сте се, сър.

Хенри се приближи и внимателно изгледа арестуваните. След това устните му се разтегнаха в усмивка.

— Да — тихо каза той, — променил съм се. Хенри Морган, който вие познавате, не е сър Хенри Морган, който ви осъжда на смърт. Аз не убивам вече жестоко, а хладнокръвно, по задължение. — Сър Хенри повиши глас. — Опразнете залата и поставете стражи на вратата! Искам да поговоря насаме с арестуваните.

Когато останаха сами, той започна:

— Знам добре, че съм се променил, но, кажете ми каква промяна виждате.

Бургундците се спогледаха.

— Говори ти, Емил.

— Промяната е следната, сър: преди знаехте какво вършехте. Бяхте сигурен в себе си.

— Точно така — прекъсна го другият. — Вие не знаете… Вие вече не сте сигурен в себе си. Преди бяхте един човек. Възможно е да се вярва на един човек. Но сега сте няколко души. Ако вярваме на един от вас, би трябвало да се страхуваме от другите.

Сър Хенри се засмя.

— Малко или много е вярно. Вината не е моя, но е вярно. Цивилизацията разделя личността, а който отказва да бъде разделен, загива.

— Забравили сме цивилизацията, благодарение на Светата Дева — възпротиви се пламенно Антоан.

— Колко жалко, че трябва да ви обеся.

— Но нима е толкова необходимо да ни обесите, сър? Не бихме ли могли да избягаме или да получим прошка?

— Не, трябва да бъдете обесени. Съжалявам, но това трябва да бъде направено. Мой дълг е.

— Но дългът ви към приятелите, сър…, към мъжете, които се сражаваха заедно с вас, които смесваха кръвта си с вашата…

— Слушай, Други Бургундецо, има два вида дълг и вие би трябвало да го знаете, ако не сте забравили своята Франция. Вие споменахте единия и той е по-малкият. Другият, големият, този който не може да се пренебрегне, се изпълнява, за да се запази приличие. Беся ви не защото сте пирати, а защото от мен се очаква да беся пиратите. Съжалявам за вас. Бих искал да ви изпратя в килиите с пили в джобовете, но не мога. Докато правя това, което се очаква от мен, ще остана съдия. Променя ли се по каквато и да било причина, аз самият може да бъда обесен.

— Така е, сър, спомням си. — Той се обърна към приятеля си, който трепереше от страх. — Виждаш ли, Емил, случаят е такъв. Той не би искал да ни казва това, защото го боли. По този начин вероятно се наказва за нещо, което е направил или не е успял да стори. Може би си спомня Чагрес, Емил.

— Чагрес! — Сър Хенри възбудено се приведе напред. — Кажете ми какво се случи, след като отплавах?

— Бяхте прокълнат, сър, както малцина са били прокълнати. Мислено ви измъчваха. Любуваха се на сърцето ви и пращаха душата ви в ада. Аз не се радвах на сцената, защото знаех, че всеки мъж ви завиждаше, докато ви ругаеше. Гордеех се с вас, сър.

— И те се разпръснаха?

— Разпръснаха се и измряха, бедните малки деца.

— Както и да е, много щеше да ми е неприятно да бъда заедно с тях! — Гласът на сър Хенри беше станал тъжен. — Разкажете ми за Панама. Бяхме там, нали? Наистина завладяхме Панама, нали, и я ограбихме? И ви водех аз, нали?

— Така беше. Велика битка и огромна плячка… Но в крайна сметка вие повече от нас знаете за последното.

— Понякога се съмнявам дали тялото ми въобще е ходило в Панама. За мозъка съм сигурен, че не е. Бих искал да остана и да си поприказвам с вас за онова време, но жена ми ме чака. Склонна е да се нервира, когато закъснея за обед. — Той заговори шеговито: — Кога бихте искали да ви обесят?

Бургундците си шепнеха нещо.

— Ах, пак това „да ви обесят“. Кога бихте искали да ви обесят? По всяко време, сър. Не бихме искали да ви създаваме неприятности, но ако настоявате — по всяко време, когато има свободен човек и свободно въже. — Антоан се приближи до масата. — Емил иска да ви даде нещо за спомен. Това е подарък за жена ви — подарък, чиято история е достатъчна, за да го направи ценен. Емил го пази до края и от този талисман прибра реколта — защото той наистина има силата на талисман. Но Емил смята, че службата му е свършила, сър. Мисли, че така ще спре последиците от тази ценна вещ. За съжаление Емил повече няма да я ползва. Емил целува ръката на лейди Морган и й поднася уважението си и най-топлите си поздрави. — Той пусна една розова перла на масата и бързо се обърна.

След като ги отведоха, сър Хенри остана на пейката и дълго гледа перлата. После я сложи в джоба си и излезе на улицата.

Стигна до неугледния, бял дворец на заместник-губернатора. Той беше точно такъв, какъвто го беше оставил сър Едуард. Лейди Морган не би се чувствала добре, ако беше променена и най-малката подробност. Тя посрещна Хенри на вратата.

— Ще обядваме със семейство Вон. Но какво да правя с кочияша? Пиян е. Много пъти съм ти казвала да заключваш шкафа си, но ти не ми обръщаш внимание. Промъкнал се е в къщата и е взел бутилка от лавицата. Сигурно така е направил.

— Отвори си ръката, скъпа. Нося ти подарък.

Той пусна розовата перла на дланта й.

Тя погледна за миг розовото топче и лицето й се зачерви от удоволствие, но после го изгледа подозрително.

— Какво си направил?

— Какво съм направил? Бях в съда.

— И предполагам, че си я получил в съда. — Лицето й се оживи. — Зная! Снощи подозираше, че съм недоволна от постъпката ти. Ако трябва да ти кажа истината, ти беше пиян и всички хора те гледаха и си шушукаха. Не се оправдавай. Видях ги, видях и теб. А сега искаш да ме подкупиш, за да ти простя.

— Подозирал съм, че си недоволна! О, скъпа, аз го подозирах през целия път до вкъщи и почти през цялата нощ, когато се прибрахме. Права си. Подозирах силно недоволството ти. Всъщност бях сигурен. Сега ще ти кажа истината за перлата.

— Ще ми кажеш истината, само защото знаеш, че не можеш да ме измамиш, Хенри. Кога ще престанеш да мислиш, че не подозирам какво има в главата ти?

— Не съм се опитвал да те измамя. Ти не ми даде време.

— За да кажеш истината, не е необходимо повече време, отколкото…

— Слушай, чуй ме, Елизабет, моля те. Тази сутрин съдих двама пирати и те ми я дадоха.

Тя се усмихна надменно:

— Дадоха ти я? Защо? Освободи ли ги? Би било съвсем в твоя стил да ги освободиш. Понякога си мисля, че ако не бях аз, ти още щеше да си един от тях. Сякаш не разбираш, Хенри, че наистина аз съм тази, която те направи такъв, какъвто си — рицар и благородник. Ти се направи буканиер. Но кажи ми, освободи ли тези пирати?

Не, осъдих ги на смърт.

— Ах! Тогава защо ти дадоха перлата?

— Скъпа моя, дадоха ми я, защото вече нямаше какво да правят с нея. Можеха да я подарят на палача, но всеки би се поколебал да подари перла на човека, който слага въжето на шията му. Струва ми се, че не е възможно да завържеш приятелство с палача си. И така, те ми я дадоха, а аз… — той се усмихна широко и невинно, — аз ти я давам, защото те обичам.

— Добре, много лесно мога да разбера за пиратите, а що се отнася до любовта ти — ти ме обичаш, само докато си пред очите ми. Познавам те изцяло, но се радвам, че са ги обесили. Лорд Вон казва, че са сигурна заплаха дори за самите нас. Той твърди, че всеки момент могат да спрат да се бият с Испания и да се обърнат срещу нас. Казва още, че приличат на зли кучета, които трябва да бъдат изтребени колкото е възможно по-скоро. Чувствам се малко по-сигурно, всеки път, когато заловят някой от тях.

— Но, скъпа, лорд Вон не знае нищо за буканиерите, докато аз…

— Хенри, защо ме задържаш тук с приказките си, след като знаеш, че трябва да се погрижа за хиляди неща? Мислиш, че щом ти разполагаш с всичкото свободно време на света, аз мога да си позволя да ти помагам да бездействаш. А сега би ли се погрижил за кочияша, защото ужасно ще се притесня, ако все още не може да се държи на краката си. Ливреята му в никакъв случай няма да стане на Джейкъб, колкото и да я стесняваме. Казах ли ти, че е пиян? Накарай го да изтрезнее за довечера, дори ако трябва да го удавиш. А сега побързай. Няма да се успокоя, докато не разбера, че може да стои изправен. — Тя се обърна, за да влезе в къщата, после се върна и го целуна по бузата. — Перлата наистина е красива. Благодаря ти, скъпи. Аз, разбира се, ще накарам монсеньор Банзе да я оцени. След всичко, което лорд Вон каза, имам много малко вяра на пиратите. Ще се опитат да те подкупят със стъкло и ти никога няма да разбереш.

Сър Хенри тръгна към конюшните. Сега, както й в други случаи, той изпитваше леко безпокойство. От време на време имаше странното чувство, че, независимо от патетичните речи на Елизабет в този дух, вероятно тя наистина го познаваше изцяло. Това го тревожеше.