Джон Стайнбек
Златната чаша (30)

VII

Хенри Морган стоеше на вратата на залата за аудиенции и наблюдаваше малката група испанци, които яздеха из улиците към двореца. Конниците бяха заобиколени от всички страни от тълпа буканиери. Пръв в колоната беше пратеникът, но сега той изглеждаше променен. Беше облечен в алена коприна. Перото на шапката му и ножницата на сабята му бяха бели като знак за мир. Зад него яздеха шестима войници със сребърни нагръдни брони и испански шлемове, които приличаха на половинки от синапени зърна. Последният войник водеше бяла кобила без ездач, с алена парадна сбруя, с наниз от златни звънчета на челото. Бялото покривало на седлото почти докосваше земята. Шест мулета, натоварени с тежки кожени торби, следваха кобилата; групата завършваше с шестима войници. Кавалкадата спря пред двореца. Пратеникът скочи от коня си.

— Донесох откупа.

Изглеждаше разтревожен и уморен. Бремето на мисията го потискаше. По негова заповед войниците пренесоха кожените торби в залата и след като всичките бяха поставени до останалите богатства, тревогата изчезна от лицето му.

— А, сега е добре. Ето го съкровището. Двайсет хиляди монети по осем реала — нито една не е загубена по пътя. Можете да ги преброите, сеньор. — Той изчисти праха от крака си. — Могат ли хората ми да се подкрепят, сеньор? Вино… — предложи той.

— Да, да — Хенри махна на един от хората си: — Погрижи се тези мъже да получат храна и вино. Ако ти е мил животът, бъди любезен с тях.

След това отиде при торбите, за да преброи откупа. Правеше малки кули от блестящи монети и ги местеше по пода. Монетите са лъскави, мислеше той. Не биха могли да имат по-красива форма. Квадратът не би бил подходящ, нито пък елипсата. Парите наистина са нещо повече от пари. Той развали една кула и отново я построи. Бяха толкова сигурно нещо. Човек знаеше предварително на какво са способни, ако се пуснат в ход, или поне отчасти беше наясно. Оттам нататък нямаше значение какво ще се постигне. Човек можеше да купи вино с парите си и щеше да има вино. И навярно би било жалко, ако писарят на някой търговец убие господаря си за същите тези монети. Въпрос на съдба или на нещо друго, това е без значение — човек в крайна сметка получава вино. А и цялата тази купчина от златни съдове тези кръстове, свещници и перлени одежди щяха да се превърнат в пари. Кюлчетата злато и сребро щяха да бъдат нарязани на кръгчета и на всяко щеше да бъде отпечатано изображение. Изображението щеше да бъде нещо повече от изображение. Като целувка на светец то щеше да дари кръгчето със сила; изображението щеше да му даде собствена физиономия и необикновена, покоряваща душа. Той струпа монетите на купчина и търпеливо започна отново да ги престроява. Достатъчно кули за Йерусалим!

Исобел дойде от вътрешния двор и застана до него.

— Колко много пари! Това откупът за мене ли е?

— Да. Това е златото, което ви купува.

— Но то е страшно много! Мислите ли, че струвам толкова много?

— Според съпруга ви — да. Той го плати. — Хенри подреди десет кули в една редица.

— А за вас колко струвам? Колко от тези златни парчета?

— Сигурно толкова. Аз определих цената.

— Няма ли да подскачат добре по водата? — попита тя. — О, как биха подскачали! Знаете ли, мога да хвърлям като момче, със свита ръка.

— Говори се, че умеете много неща.

— Но наистина ли струвам толкова много?

— Парите са тук, а вие трябва да тръгвате. Те ви купиха. Всяко нещо трябва да струва парите, които се плащат за него, иначе не би имало търговия.

— Това е добре. Утешително е да знаеш цената си в реали. А вие имате ли представа колко струвате, капитане?

— Ако някога бъда пленен и поискат за мен откуп, не бих струвал и пукната пара. Моите негодници биха се засмели и биха свили рамене. Но веднага би се намерил нов капитан, който да ги води, а аз, е, с мен ще се забавляват онези, които са ме пленили, и мисля, че мога да предскажа забавленията им. Виждате ли, през последните няколко дни съм се подложил на преоценка. Сигурно ще имам някаква стойност за историците, защото разруших някои неща. Строителят на вашата катедрала е забравен, но аз, който я изгорих, може би ще бъда помнен стотина години и този факт навярно означава нещо за човечеството.

— Но кое у мене струва всичкото това злато? — настояваше тя. — Мислите ли, че са ръцете ми? Или косата? Или това, че съм въплъщение на суетата на съпруга си?

— Не знам — каза Хенри. — С преоценката, която направих за себе си, цялата икономическа система от емоции и личности се промени. Ако днес трябваше да поискам откуп, вероятно нямаше да бъдете поласкана.

— Толкова ли ме мразите, капитан Морган?

— Не, не ви мразя, но вие сте една от звездите на моята небесна твърд, които се оказаха метеори.

— Не е великодушно, сър, това е съвсем различно от речта ви преди няколко дни — отбеляза тя злобно.

— Не, не е великодушно. Мисля, че оттук нататък ще бъда великодушен само за две неща — за парите и за успеха. Опитвах се да бъда великодушен заради чистата, весела страна на нещата. Както виждате, бях честен със себе си преди, честен съм със себе си и сега. Тези два вида честност са противоположни.

— Вие сте огорчен.

— Не, дори не съм огорчен. Храната, която поддържаше горчивината, вече я няма у мене.

— Аз тръгвам — промълви тя тихо и тъжно. — Имате ли още нещо да ми кажете за мен? Нещо да ме питате за мен?

— Нищо — отговори той и веднага се залови да нарежда отново монетите.

В залата влезе пратеникът. Беше пил много, защото му беше олекнало от изпълнената мисия. Той се поклони на Исобел и на Хенри Морган, поклони се много внимателно, мъчейки се да запази равновесие.

— Трябва да тръгваме, сеньор — обяви той на висок глас. — Пътят е дълъг.

Заведе Исобел до бялата кобила и й помогна да се качи на седлото. След това даде знак и колоната тръгна надолу по улицата. Исобел се обърна. Изглеждаше така, сякаш настроението на Хенри Морган се беше предало и на нея, защото на устните й имаше объркана усмивка, но след това се наведе над шията на кобилата и започна внимателно да изучава бялата грива.

Пратеникът стоеше до Хенри на прага. Двамата наблюдаваха, как колоната гъвкаво се олюляваше, а слънцето блестеше по броните на войниците. В центъра бялата кобила приличаше на перла в сребърен обков.

Пратеникът сложи ръка на рамото на Хенри.

— Ние, хората с отговорности, знаем как да се разберем — каза той с пиянски глас. — Не сме деца, които имат тайни. Ние сме мъже, храбри и силни. Можем да се доверим един на друг. Ако желаете, можете да ми кажете това, което е най-близко до сърцето ви, сеньор.

Хенри свали ръката му от рамото си.

— Нямам какво да ви кажа — отвърна той грубо.

— Аха, тогава аз ще ви кажа. Може би се чудите защо съпругът на тази жена беше склонен да плати такава огромна сума за нея. Та тя е само жена, си мислите. Много жени могат да се купят за много по-малко пари, някои — за един-два реала. Съпругът й е глупак, си казвате. Не би ми се искало да мислите така за господаря ми. Той не е глупак. Ще ви кажа каква е работата. Дядо й все още е жив и притежава десет сребърни мини и петдесет левги плодородна земя в Перу. Доня Исобел е наследницата. Ако бъде убита или отвлечена… Разбирате, Сеньор… Богатството — в ръцете на краля! — Той се засмя на умните си разсъждения. — Ние се разбираме с вас, сеньор, имаме твърди черепи, а не меки пилешки глави. Двайсет хиляди — това е нищо в сравнение с десет сребърни мини. Да, ние мъжете с отговорности се разбираме помежду си.

Той с мъка се покатери на седлото и се отдалечи, все още смеейки се. Хенри Морган го видя как се присъедини към клатещата се кавалкада. Сега при перлата в сребърния обков имаше рубин.

Капитан Морган се върна при съкровището. Седна на пода и загреба с шепа монети.

„Най-човешката от всички човешки черти е непостоянството — мислеше си той. — Шокиращо е да разбереш това, почти толкова шокиращо, колкото да осъзнаеш човешката си същност. А защо трябва да осъзнаваме последното? При цялата безумна нелепост и високопарна безполезност на живота почувствах, че най-после здраво съм закотвен за себе си. Каквито и да бяха колебанията на другите хора, аз мислех, че съм страшно устойчив. Но сега дрейфувам. Не зная дали някой е отрязал въжето или то просто се е износило, но котвата я няма. И аз обикалям около остров, на който няма желязо. — Златните монети течаха между пръстите му. — Но, може би, това е желязото за нова котва — си мислеше той. — Твърдо и тежко е. Стойността му може да се колебае в икономическите течения, но поне има предназначение, и то само едно. То е абсолютна гаранция за сигурност. Да, вероятно то е единствената истинска котва, единственото нещо, в което човек е абсолютно уверен. Ноктите му здраво се закачат за удобството и сигурността. Странно, аз копнея и за двете.“

„Но и другите хора имат дял в златото“ — спореше част от мозъка му.

„Не, скъпа моя съвест, това е краят на действието. Сложих нови очила. Те са закрепени неподвижно на главата ми и аз трябва да подреждам живота си според света, който виждам през тези нови очила. Виждам, че честността — честността на обществото — може да бъде стълба към по-голямо, по-висше злодеяние, а предаността — средство за по-умело лицемерие. Не, тези мъже нямат права, които да упражняват. Те прекалено свободно си служеха с правата на други, за да се съобразявам с тях. — Той се спря доволен на тази мисъл. — Те крадат, ето защо и тяхната плячка ще бъде открадната. Но аз казах, че съм свършил с извъртанията и с опитите да приспя съвестта си. А какво да правя с правото, с разума, с логиката или със съвестта? Искам тези пари. Искам сигурност и удобство и силата е в ръцете ми, за да взема и двете. Може би това не е идеала на младите, но така е било, откакто свят светува. За щастие навярно светът не се управлява от младите и освен това тези глупаци не заслужават нищо. Те ще го пилеят по бордеите, когато се завърнем вкъщи.“