Джон Стайнбек
Златната чаша (35)

IV

Сър Хенри Морган лежеше в огромно легло, толкова голямо, че под завивките приличаше на покрита със сняг планинска верига, разделяща две огромни равнини. От стените из цялата стая го гледаха лъскавите очи на предците му. По лицата им беше изписана лукава усмивка: „Ах, да! Рицар, без съмнение… Но ние знаем как си купи титлата.“ Въздухът в стаята беше тежък, застоял и топъл. В стая, където човек умира, въздухът винаги изглежда така.

Сър Хенри се взираше в тавана. От час си блъскаше главата с този загадъчен таван. Нищо не го подпираше в средата. Защо не падаше? Беше късно. Всички наоколо бяха безмълвни; прокрадваха се покрай него като призраци, мислеше си той. Опитваха се да го убедят, че вече е умрял. Затвори очи. Беше прекалено уморен или прекалено апатичен, за да ги държи отворени. Чу доктора да влиза и усети, че мери пулса му. После високият му, самоуверен глас изгърмя:

— Съжалявам, лейди Морган. Вече нищо не може да се направи. Дори не знам какво му е. Предполагам, някаква стара тропическа треска. Мисля, че мога отново да му пусна кръв, но вече изтеглихме доста голямо количество, а като че ли няма полза. Ако обаче започне да се влошава, ще опитам отново.

— Значи ще умре? — попита лейди Морган. Хенри си помисли, че тя показва повече любопитство, отколкото скръб.

— Да, той ще умре, ако Бог не се намеси. Само Бог може да бъде сигурен в пациентите си.

А после стаята се изпразни. Хенри знаеше, че жена му седи до леглото му. Чуваше я как плаче край него. „Колко жалко — помисли си той — че не умирам на кораб. Тя щеше да ми приготви багажа. Би й доставило толкова голямо удоволствие да знае, че отивам на небето с приличен запас от чисто бельо.“

— О, съпруже мой… О, Хенри, съпруже мой.

Той обърна глава и я погледна любопитно, вторачено се взря в очите й. Изведнъж го обхвана отчаяние.

„Тази жена ме обича — каза си той. — Тази жена ме обича, а аз не съм знаел. Аз не познавам такава любов. Очите й… Очите й… Това е нещо, което аз не мога да разбера. Възможно ли е винаги да ме е обичала? — Той отново отвори очи. — Тя е много близо до Бог. Мисля, че жените са много по-близо до Господ, отколкото мъжете. Те не могат да говорят за това, но, Господи, как свети в очите им! А тя ме обича. Обичала ме е през цялото време, докато ме е тормозела, дразнела и ме е заплашвала, а аз не съм знаел. Но какво щях да направя, ако знаех?“ — той извърна глава. Тази мъка беше прекалено голяма, изгаряща и страшна за гледане. Ужасно е да видиш душата на жена, светеща през очите й.

Той щеше да умре. Беше доста приятно, ако това е смъртта. Беше му горещо и се чувстваше много изморен. След малко ще заспи и това ще е смъртта — Сестрата Смърт.

Знаеше, че в стаята е влязъл някой друг. Жена му се наведе над него, докато влезе в обсега на вторачения му нагоре поглед. Щеше да се разсърди, ако знаеше, че той може да обърне глава, стига да поиска.

— Викарият, скъпи — каза жена му. — Бъди добър с него. О, моля те, изслушай го! Това може да ти помогне… впоследствие.

Ах, тя беше практична! Ако можеше, щеше да се погрижи за някаква спогодба с Всевишния. Привързаността й беше ефикасна, но любовта й — това, което блестеше във влажните й очи — беше страшна.

Хенри почувства, че една топла, мека ръка взе неговата. Утешаващ глас му говореше. Но му беше трудно да слуша. Таванът опасно се люлееше.

— Господ е любов — казваше гласът. — Трябва да имате доверие в Господ.

— Господ е любов — повтори Хенри механично.

— Да се молим — продължи гласът.

Изведнъж Хенри си спомни миг от детството. Болеше го ухото и майка му го държеше в скута си. Галеше китката му с върха на пръстите си. „Всичко това са глупости — нареждаше тя. Той си спомни как го беше казала. — Всичко това са глупости. Бог е любов. Той няма да позволи малките момчета да страдат. А сега повтаряй след мен: «Бог е моят пастир. Аз не бих искал…» — сякаш му даваше лекарство. Със същия тон би му заповядала: — Хайде, изпий това масло!“

Хенри усети как топлите пръсти на викария пропълзяха до китката му и започнаха да я галят.

— Бог е моят пастир. Аз бих искал… — в просъница провлачено говореше Хенри. — Той ме кара да лежа в зелени пасища… — Галенето продължи, но по-грубо. Гласът на викария стана по-силен и властен. Сякаш след години търпеливо чакане, църквата най-после беше установила власт над Хенри. В гласа имаше нещо почти злорадо.

— Разкайвате ли се за греховете си, сър Хенри?

— За греховете си? Не, не съм мислил за тях. Да се разкайвам ли за Панама?

Викарият се смути.

— Е, Панама беше патриотично завоевание. Кралят го одобри. Освен това те бяха католици.

— Но тогава какви са греховете ми? — продължи Хенри. — Спомням си само най-приятните и най-мъчителните. Някак си не ми се иска да се разкайвам за приятните. Би било така, сякаш нарушавам дадената дума — те бяха очарователни. А мъчителните носеха със себе си изкупление, като скрити ножове. Как мога да се разкайвам, сър? Бих могъл да премина през целия си живот, да назова и да се разкая за всяко свое действие — от счупването на първата играчка до последното ми посещение в публичен дом. Бих могъл да се разкая за нещата, които си спомням, но ако забравя един-единствен грях, всичко ще е напразно.

— Разкайвате ли се за греховете си, сър Хенри?

Тогава той осъзна, че въобще не е говорил. Беше му трудно да говори. Езикът му беше станал ленив и бавен.

— Не — каза той. — Не мога да си ги спомня много добре.

— Трябва да потърсите внимателно в душата си алчност, похот и злоба. Трябва да изгоните от душата си порочността.

— Но, сър, не мога да си спомня някога да съм бил преднамерено грешен. Вършил съм неща, които впоследствие изглеждаха порочни, но докато съм ги вършил, винаги съм преследвал добри цели. — Той отново осъзна, че в действителност не говори.

— Да се молим — каза гласът.

Хенри направи невероятно усилие с езика си.

— Не! — извика той.

— Но вие сте се молили преди.

— Да, молил съм се, защото майка ми го желаеше. Тя искаше да се моля поне веднъж, повече като доказателство за нейното възпитание, отколкото по някаква друга причина — успокоение за самата нея, че си е изпълнила дълга към мен.

— Нима ще умрете като еретик, сър Хенри? Не се ли страхувате от смъртта?

— Прекалено съм уморен, сър, или прекалено ленив, за да се занимавам с въпросите на ереста. И не се страхувам от смъртта. Видял съм много насилие и никой, на който съм се възхищавал, не се е страхувал от смъртта, а само от умирането. Виждате ли, сър, смъртта е интелектуален въпрос, а умирането е чиста болка. Не, сър, аз не се страхувам дори от умирането. Приятно е и би било спокойно, само ако можех да остана сам. Изглежда така, сякаш ще заспя след голямо усилие.

Отново чу гласа на викария, но макар че топлата ръка все още галеше китката му, гласът идваше от огромно разстояние.

— Той няма да ми отговори — казваше викарият. — Смутен съм за душата му.

След това той чу жена си да му говори:

— Трябва да се молиш, скъпи. Всеки го прави. Как можеш да отидеш на небето, ако не се молиш?

Ето тя пак беше с намерение да се споразумее с Господ. Но Хенри не искаше да я погледне. Колкото и наивна да беше философията й, очите й бяха дълбоки и тъжни, като безграничното небе. Той искаше да й каже: „Когато умра, няма да искам да отида на небето. Няма да искам да ме безпокоят“ — създадоха такава суматоха около смъртта му.

Докторът отново беше влязъл в стаята.

— Той е в безсъзнание — обяви гърмящият глас. — Мисля, че трябва още веднъж да му пусна кръв.

Хенри усети как скалпелът резна ръката му. Беше приятно. Искаше му се да го режат отново и отново. Но илюзията беше противоречива. Вместо да усеща как кръвта му го напуска, той почувства странна топлина да се разлива по тялото му. Гърдите и ръцете му горяха, сякаш някакво силно, много старо вино шушнеше във вените му.

Започна някаква странна промяна. Откри, че вижда през клепачите, че вижда всичко, без да движи главата си. Докторът, жена му и викарият, а дори и стаята, му се изплъзваха.

„Те се движат — мислеше си той. — Аз не се движа. Аз стоя на едно място. Аз съм центърът на всички неща и не мога да се движа. Тежък съм като вселената. Навярно съм вселената.“

Нисък, приятен тон струеше от съзнанието му; трептящ, богат тон от орган, който го изпълваше и сякаш извираше от мозъка му, за да залее тялото му и света. Почти не се изненада, когато видя, че стаята беше изчезнала. Лежеше в огромна, тъмна пещера, по стените й бяха наредени дебели, тумбести колони от някакъв зелен, блестящ кристал. Все още беше легнал и дългата пещера се плъзгаше край него. Изведнъж движението спря. Заобиколиха го странни същества с детски тела и кръгли, тежки глави без лица. На мястото, където трябваше да се намират лицата им, плътта беше гладка и цяла. Съществата говореха със сухи, дрезгави гласове. Хенри се чудеше как могат да говорят, без да имат усти.

Осъзна бавно, че това бяха постъпките и мислите му, които живееха със Сестра Смърт. Всяка една незабавно се премести да живее със Сестра Смърт, веднага след като той се роди. Когато разбра какво представляват, малките същества без лица се нахвърлиха върху него и се струпаха около леглото му.

— Защо ме извърши? — изкрещя едно.

— Не зная, не си спомням за теб.

— Защо ме помисли?

— Не зная. Сигурно съм знаел, но съм забравил. Паметта ми ме напуска тук, в тази пещера.

Продължиха настойчиво да го разпитват, гласовете им ставаха все по-пронизващи и по-груби, и надвиха великия Тон.

— Отговори ми!

— На мен!

— О, махнете се! Оставете ме да си почина — извика отегчено Хенри. — Уморен съм, пък и без това не мога да ви кажа нищо.

После той видя, че малките същества се свиха пред някаква приближаваща се фигура. Обърнаха се и се струпаха около нея, а после паднаха на колене и издигнаха треперещите си ръце, сякаш в жест на смирена молитва.

Хенри с усилие насочи вниманието си към фигурата. Та това беше Елизабет, която идваше към него — малката Елизабет със златиста коса и умно, младо изражение на лицето. Беше с венче от метличина, а очите й бяха странно смутени и блестящи. Трепна леко от изненада, когато забеляза Хенри.

— Аз съм Елизабет. Ти не дойде да ме видиш, преди да заминеш.

— Знам. Мисля, че се страхувах да говоря с теб. Но застанах в тъмнината до прозореца ти и подсвирнах.

— Така ли? — усмихна му се зарадвана тя. — Много мило от твоя страна, че си направил това. Не виждам обаче защо е трябвало да се страхуваш от мене… от такова малко момиче. Било е глупаво от твоя страна.

— Не знам защо — каза той. — Избягах. Подтикна ме сила, която се носеше от всички светове. Спомените един по един ме напускат като стари лебеди, отлитащи към някой самотен остров, за да умрат. Но ти стана принцеса, нали? — попита той нетърпеливо.

— Да, може би. Надявам се, че съм станала. И аз също съм забравила. Кажи ми, наистина ли си стоял в тъмното?

Хенри забеляза нещо странно. Ако приковеше поглед в някое от свитите същества без лица, то изчезваше. Забавляваше се, като се взираше последователно във всяко, докато не остана нито едно.

— Наистина ли си стоял в тъмното?

— Не зная. Може би само съм си мислил, че съм стоял!

Той потърси с очи Елизабет, но тя също беше изчезнала. На мястото, където беше застанала, имаше червен тлеещ въглен, чиято светлина гаснеше.

— Чакай, Елизабет… Чакай. Кажи ми къде е баща ми. Искам да видя баща си.

Гаснещият въглен му отговори:

— Баща ти почива в мир. Той се страхуваше да подложи на изпитание дори и смъртта.

— Но Мерлин, тогава… Къде е Мерлин? Само ако можех да го намеря!

— Мерлин? Би трябвало да знаеш за него. Мерлин пасе стадото на сънищата в Авалон.

Пламъкът на въглена угасна със сухо, силно изпукване. Никъде нямаше светлина. За миг Хенри усети дълбокото, меко туптене на Тона.