Джон Стайнбек
Златната чаша (29)

VI

Буканиерите се веселяха шумно в Панама. Бурета с вино бяха изтъркаляни в голям склад. Подът беше разчистен от хаоса от стоки и се развихри буен танц. Имаше много жени, които се бяха присъединили към пиратите. Те танцуваха и се мятаха под острите звуци на флейтите, като че стъпките им въобще не кънтяха по гроба на Панама. Те, пестеливките, си връщаха обратно някои изгубени съкровища, използвайки по-бавно, но не по-несигурно оръжие от сабята.

В ъгъла седяха Бургундеца и едноръкият му закрилник.

— Виж, Емил! Онази там… Какво ще кажеш за бедрата й?

— Виждам я, ’Тоан, но тя става за тебе. Не мисли, че не оценявам грижата ти за моите развлечения. Но аз съм достатъчно глупав, за да имам идеал дори и за съвкуплението, Това ми доказва, че все още съм художник, ако не и благородник.

— Но виж, Емил, погледни за момент пълните й гърди.

— Не, ’Тоан, не виждам нищо, което да излага на опасност розовата ми перла. Ще си я запазя още малко.

— Но, приятелю, мисля, че си загубил усета си за красивото. Къде е внимателното ти око, от което се страхуваха платната ни?

— Тук е, ’Тоан. Все още е тук. Твоето око прави от кафявите кобили нимфи.

— Тогава… Тогава, Емил, тъй като упорстваш в слепотата си, може би ще благоволиш да ми заемеш розовата си перла. Така… Благодаря ти. Скоро ще ти я върна.

Грипо седеше в средата на пода и навъсено броеше копчетата на ръкава си.

— … Осем, девет… Бяха десет. Някой разбойник ми е задигнал копчето. Ах, този свят от крадци! Това е вече прекалено. Бих го убил заради копчето. Беше любимото ми копче. Едно, две, три… А, десет са. Едно, две, три, четири… — Около него танцьорите се клатушкаха, а въздухът беше изпълнен с острите, пронизвали писъци на флейтите.

Капитан Сокинс гледаше намръщено танцьорите. Той твърдо вярваше, че да танцуваш означава да отидеш в ада по най-краткия път. До него капитан Зайглер тъжно гледаше потока от вино. Този Зайглер беше наречен Кръчмаря на морето. Имаше обичай след нападение да задържа хората в морето, докато не похарчат парите си за рома, който доставяше. Говори се, че веднъж имало бунт, защото в продължение на три месеца той плавал около един остров. Не могъл да постъпи по друг начин. Хората все още имали пари, а той все още имал ром. Тази вечер беше натъжен от факта, че буретата се пресушаваха, без акомпанимент от монети, дрънкащи на тезгяха. За него това беше неестествено и вредно.

Хенри Морган седеше сам в стаята. Едва ли чуваше кресливата музика на танца. През целия ден малки групи от хора бяха идвали със закъснели находки, изровени изпод земята или изтеглени с железни куки от водоемите. Една старица беше глътнала диамант, за да го спаси, но мъжете бяха ровили и за него и го бяха намерили.

Сега залата беше обхваната от сивкав здрач. От сутринта до вечерта Хенри Морган беше прекарал на високия си стол и денят го беше променил. Очите му, тези взиращи се очи, които гледаха отвъд живия хоризонт, сега бяха обърнати навътре. Гледаше себе си, объркано гледаше Хенри Морган. През годините на живот и приключения той така безрезервно беше вярвал в целта си, каквато и да беше тя в момента, че почти не се беше замислял над въпроса. Но днес беше размишлявал над същността си и в сивия здрач се бе смутил при вида на Хенри Морган. Хенри Морган изглеждаше недостоен, дори незначителен. Желанията и амбициите, по които лаеше протяжно из света като душеща хрътка, изглеждаха нищожни сега, когато се вглеждаше в себе си. И изненадата растеше като здрача около него.

Както стоеше в сумрака, сбръчканата гувернантка се промъкна и се изправи пред него. Гласът й прозвуча като мачкане на хартия:

— Господарката ми иска да говори с вас.

Хенри стана и с усилие я последва към килията.

В килията пред окачената на стената икона гореше свещ. Изографисаната на иконата мадона, дебела испанска селянка, държеше отпуснато дете и гледаше в него с тъжно удивление. Свещеникът, който я беше нарисувал, е искал да изобрази благоговение върху лицето й, но е имал съвсем малко опит в благоговението. Той обаче беше успял да направи добър портрет на тъпата си стопанка и на детето си. Картината му беше донесла четири реала.

Исобел седеше под иконата. Когато Хенри влезе, тя бързо се приближи до него.

— Говори се, че ще ме освободите срещу откуп.

— Съпругът ви изпрати човек.

— Моят съпруг! Трябва ли да се върна при него? При парфюмираните му ръце?

— Да.

Тя посочи към един стол и накара Хенри да седне.

— Не ме разбрахте. Не можахте да ме разберете. Трябва да знаете нещо за живота, през който съм преминала. Трябва да ви разкажа, тогава ще ме разберете и…

Тя го изчака да прояви интерес, но Хенри продължи да мълчи.

— Не искате ли да чуете тези неща? — попита тя.

— Искам.

— Няма да е дълго. Животът ми е кратък. Но искам да ме разберете и тогава…

Исобел го погледна остро в лицето. Хенри беше стиснал устни сякаш от болка. Очите му гледаха смутено. Не обърна внимание на паузата.

— Виждате ли, стана така — започна тя. — Родена съм тук, в Панама, но родителите ми ме изпратиха в Испания, когато бях малко момиче. Живеех в манастир в Кордоба. Носех сиви дрехи и се молех на Светата Дева през нощните бдения. Понякога, вместо да се моля, заспивах. И страдах заради тази си слабост. След като бях прекарала там няколко години, бравос нападнаха плантацията на баща ми тук, в Панама, и избиха цялото ми семейство. Изгубих всички близки, освен стария си дядо. Бях сама и тъгувах. Дълго време не спах на пода пред Светата Дева. Бях станала красива и знаех това, защото веднъж един кардинал, който посети училището, ме погледна, устните му трепнаха и вените на ръцете му се издуха, когато целунах пръстена му. Той каза: „Мир вам, дъще. Имаш ли нещо да ми довериш насаме?“ Чувах виковете на продавачите на вода отвъд стените и от време на време чувах кавги. Веднъж двама мъже се биха със саби пред мен — седях на клон и гледах над стената. А една нощ млад мъж доведе момиче в сянката на портата и легна с нея на две крачки от мен. Чух ги да си шепнат, тя се страхуваше и се противеше, а той я успокояваше. Опипвах сивата си рокля и се чудех дали това момче би ме увещавало, ако ме познаваше. Когато споделих с една от сестрите видяното през нощта, тя каза: „Грешно е да слушаш такива неща, а още по-грешно е да мислиш за тях. Трябва да изкупиш греха си заради любопитните си уши. Коя порта казваш?“ Рибарят викаше: „Елате, малки сиви ангелчета и погледнете улова в кошницата ми. Излезте от свещения си затвор, малки сиви ангелчета.“ Една нощ се прехвърлих през стената и напуснах града. Няма да ви разказвам за пътешествието си, а само за деня, когато пристигнах в Париж. Кралят минаваше по улиците и каляската му беше бляскава и златна. Повдигнах се на пръсти сред тълпата и видях как свитата му премина. Изведнъж пред мен се изправи мургаво лице и силна ръка ме хвана за рамото. Заведе ме до една врата, далече от хората. Виждате ли, капитане, той ме би с ремък от твърда кожа, който използваше само за тази цел. На лицето му се таеше усмивка на звяр. Но той беше свободен — смел, свободен крадец. Убиваше преди да открадне — винаги убиваше. Спяхме по входовете и покривите на църкви и под мостовете и бяхме свободни, свободни от мисли, страхове и тревоги. Но веднъж изчезна и когато го намерих, висеше на бесилка, о, огромна бесилка, окичена като с гирлянди с висящи мъже. Можете ли да разберете това, капитане? Виждате ли го така, както аз го видях? Означава ли въобще то нещо за вас? — Очите й горяха. — Върнах се в Кордоба, а краката ми бяха разранени. Самонаказвах се за изкупление на греховете си, докато тялото ми стана на рани, но не можах да прогоня злото. Освободих се от злите сили, но дяволът беше дълбоко в мен. Можете ли да разберете това, капитане?

Тя погледна Хенри в лицето и разбра, че той не я слушаше. Застана зад него и прокара пръсти в посивялата му коса.

— Променили сте се — каза тя. — Някаква светлина си е отишла от вас. Какъв страх ви е налегнал?

Той излезе от унеса си.

— Не зная.

— Казаха ми, че сте убили приятеля си. — Това ли ви потиска?

— Убих го.

— Тъжите ли за него?

— Може би. Не зная. Може би тъгувам за нещо друго, което е мъртво. Навярно е бил важна част от мене, която, умирайки, ме е оставила половин човек. Днес бях като роб върху бяла плоча от мрамор, а около мен се бяха събрали за вивисекция. Предполагаше се, че съм здрав роб, но скалпелите откриха, че съм болен от посредственост.

— Съжалявам — каза тя.

— Съжалявате? За какво?

— За изгубената светлина, защото жестокото дете у вас е мъртво, детето, което се хвалеше и се подиграваше, мислейки, че присмехът му ще разтърси трона на Господ, увереното дете, което благосклонно позволи на света да го придружи в пространството. Това дете е мъртво и аз съжалявам. Бих дошла с вас сега, ако мислех, че е възможно да върна детето към живота.

— Колко странно! — възкликна Хенри. — Преди два дни смятах да извадя континента от равновесие и да го увенчая със столица от злато за вас. В ума си изградих за вас империя и измислих короната, която трябваше да носите. А сега смътно си спомням човека, който бе имал тези намерения. Той е загадъчен странник на люлеещото се земно кълбо. А вие… С вас чувствам само леко неудобство. Вече не се страхувам от вас. Вече не ви искам. Изпълнен съм с тъга за черните си планини и за речта на народа си. Иска ми се да седя на широка веранда и да слушам един стар човек, когото познавах. Чувствам, че съм уморен от цялото това кръвопролитие и от борбата за неща, които си отиват, за предмети, които няма да запазят стойността си в моите ръце. Ужасно е! — извика той. — Вече нищо не искам. Нямам страсти, а желанията ми са сухи и объркани. Имам само едно смътно желание за покой и за време, за да размишлявам върху неща, които не могат да се измислят.

— Няма повече да превземате златни чаши — каза тя. — Повече няма да превръщате празни мечти в незадоволителни завоевания. Съжалявам за вас, капитан Морган, и не сте прав за роба. Той наистина беше болен, но не от болестта, за която споменахте. Но предполагам, че греховете ви са големи. Всички хора, които рушат преградите на посредствеността, извършват страхотни грехове. Ще се моля за вас на Светата Дева и тя ще се застъпи за вас пред Небесния трон. А аз какво да правя?

— Ще се върнете при съпруга си, предполагам.

— Да, ще се върна. Виехме накарахте да се чувствам стара, сеньор. Вие пробихте мечтата, върху която плуваше тежкият ми дух. И се чудя дали в бъдеще ще ме упреквате за смъртта на приятеля си.

Хенри бързо се изчерви.

— Опитвам се да направя нещо подобно сега — каза той. — Изглежда не си струва повече да лъжа и това е едно от доказателствата за смъртта на младостта. А сега, довиждане, Исобел. Иска ми се да ви обичам, както си мислех вчера. Върнете се при парфюмираните ръце на съпруга си.

Жената се усмихна и вдигна очи към иконата на стената.

— Мир вам, скъпи глупако — промърмори тя. — Ах, аз също изгубих младостта си. Аз съм стара… Стара съм, защото не мога да се утеша с мисълта за това, което сте пропуснали.