Джон Стайнбек
Златната чаша (13)

V

Хенри беше служил три години и макар че беше само на осемнайсет години, беше зрял и силен. Черните му къдрици още по-стегнато се виеха около главата му, а от разправиите с робите той повече от всякога свиваше устни. Оглеждаше се втренчено и знаеше, че ще бъде доволен, но очите му никога не губеха странната си привичка да гледат в отвъдното, над ръба на настоящето. Малко, тормозещо го желание бягаше през будните му часове и сънищата му като тънка червена линия. Той трябваше да се върне към морето и корабите. Морето беше неговата майка и повелителка, богинята, която можеше да му заповядва и той беше на нейно разположение, готов да й служи. Та нали самото му име на древния британски език означаваше „човек, който живее край морето“. Да, корабите вече го зовяха мъчително. Сърцето му тръгваше на път, отдалечаваше се от него с всеки минаващ търговски кораб.

В голямата къща той беше изучавал и разсъждавал над всичко, което можеше да намери за навигацията в книгите, беше се разхождал край брега с малкия кораб на плантацията. Но това беше детска игра, си мислеше той, и не го подготвяше за опитен моряк. Беше необходимо да учи жадно, защото в близко бъдеще трябваше да стане буканиер и да завземе испански град — сребърния престол на всичките му желания.

И така, една вечер…

— Бих искал да говоря за нещо с вас, сър.

Джеймс Флауър вдигна очи от книгата и облегна глава назад на стола.

— Ако имахме кораб, който да превозва продуктите ни до Ямайка — продължи Хенри, — бихме спестили навлото. Цената на такъв кораб скоро ще бъде изплатена от печалбите. Освен това бихме могли да превозваме стоките на други плантации срещу по-малка такса, отколкото искат търговските кораби.

— Но как бихме могли да намерим такъв кораб? — попита Джеймс Флауър.

— В пристанището има един двумачтов и…

— Купи го тогава и се погрижи за всичко останало. Ти знаеш повече за тези неща от мен. Между другото, тук има интересно описание за обитателите на луната: „Те може би са съвсем различни от човешките същества — прочете той, — вратовете им биха могли лесно…“

— Ще струва седемстотин лири, сър.

— Какво ще струва седемстотин лири? Ти като че ли пак не слушаш, Хенри. Чуй този пасаж, той е развлекателен и поучителен…

Хенри наклони на една страна кораба и след като го беше изстъргал и боядисал, го нарече „Елизабет“ и се отправи в морето. За него той притежаваше нещо, като това, което ездачът нарича „ръка“ — топло чувство към индивидуалността на своя кораб. Той, разбира се, трябваше да изучи правилата на корабоплаването, но още сега нещо от духа на кораба облада душата му и част от нея отлетя към него. Това беше трайна любов, трезво разбиране на морето. По трептенето на палубата и по плавното докосване до кормилото той можеше инстинктивно да усети как да го води срещу вятъра. Беше като мъж, който, поставяйки глава на гръдта на любимата, можеше да почувства прилива на страстта в дишането й.

Сега можеше да избяга от Барбадос и да започне да ограбва с преданата „Елизабет“, но нямаше смисъл. Парите му не бяха достатъчни, беше прекалено млад, а освен това изпитваше странна, свенлива любов към Джеймс Флауър.

За известно време Хенри беше доволен. Страстта, която всички мъже в различни степени носят в себе си — някои към блясъка на картите, други към виното, а трети към телата на жените — беше задоволена у Хенри от палубата, катрана и плющенето на платната. Вятърът, духащ от черното, страховито небе, беше за него чаша вино, предизвикателство и страстна милувка.

Той плаваше до Ямайка с продуктите и се скиташе сред островите. Доходите от плантацията се увеличаваха и кутията с парите ставаше все по-тежка.

Но след няколко месеца го обхвана мрачно и мъчително желание. Това беше копнежът на малкото момче, съживен и засилен. „Елизабет“ бе уталожила старата страст и бе събудила нова. Зовеше го плячката — красивите неща от коприна и злато, и възхищението на мъжете, към тях все по-пламенно го теглеше сърцето.

Хенри ходеше при кафявите жени и при чернокожите в робските колиби, опитваше се, ако не да задоволи, то поне да притъпи копнежа си, а те го посрещаха с благи погледи, без съпротива, нетърпеливи да му доставят удоволствие. Надяваха се, че от неговата благосклонност могат да получат повече храна или кана с ром като дажба. Всеки път си тръгваше с отвращение и малко жалост към тяхното мизерно, изпълнено с надежда проституиране.

Веднъж на пристанището за роби в Порт Роял той откри Полет и я купи за прислужница в къщата. Тя беше подвижна, макар и закръглена, ту гневна, ту кротка. Нещастната малка робиня със смесена кръв — едновременно испанка, туземка, негърка и французойка. Наследството от тази сбирщина от прадеди беше коса като черен водопад, очи, сини като морето, разположени в тесни, ориенталски отвори, и златиста, златиста кожа. Красотата й беше чувствена, страстна — крайници, които искряха като златисти пламъци. Устните й можеха да се гърчат като тънки, виещи се змии и да цъфтят като червени цветя. Беше малко дете, остаряло от живота. Беше християнка, но вярваше в горски духове и пееше монотонни мелодии в ниски тонове в чест на Голямата змия.

Хенри я възприемаше като крехка машина, съвършено създадена за удоволствие — приспособление за чувствени наслади. Беше като високите хладни жени от нощта, които се носят на крилете на съня — тела без души, тела от страстни сънища. Построи малка колиба, обвита с лози, с покрив от бананови листа и там той играеше на любов.

В началото Полет само му беше благодарна за това, че й беше осигурил лек, предразполагащ към мързел живот, с удобства и дни с малко работа, но по-късно тя лудо се влюби в него. Наблюдаваше лицето му като бърз териер в очакване да скочи с луда радост или по даден знак да клекне и да се заумилква.

Когато Хенри беше сериозен или смутен, тя се страхуваше — тогава коленичеше пред малката абаносова фигура на божество от джунглата и се молеше на Дева Мария за любовта му. Понякога поставяше чаши с мляко за пчелата Джън-Джо, която пази верността на мъжете. С безумното, деликатно умение на смесената си кръв тя се стремеше да не го изпуска от погледа си. От тялото и косата й се носеше богат ориенталски аромат, защото се мажеше със сандалово дърво и смирна.

Когато беше тъжен, тя питаше:

— Обичаш ли Полет? Обичаш ли Полет? Сигурен ли си, че обичаш Полет?

— Разбира се, че обичам Полет. Как би могъл един мъж да види Полет, малката, скъпа Полет, да докосва устните на сладката Полет и да не я обича? — Очите му блуждаеха из морето и търсеха извития бряг.

— Наистина ли си сигурен, че обичаш Полет? Ела и целуни малките гърди на твоята Полет.

— Да, аз наистина обичам Полет. Ето! Целунах ги и магията е извършена. А сега замълчи. Чуй квакането на жабите. Чудя се какво е разтревожило старата брадата маймуна на онова дърво, някой роб вероятно краде плодове — и очите му неспокойно блуждаеха из морето.

С изтичане на годината от почвата на нейната любов избуяха гъсти ластари на задушаващ страх. Тя знаеше, че накрая, когато я изостави, щеше да бъде повече от самотна. Сигурно щеше да бъде принудена да коленичи между редовете и да разравя пръстта около корените като другите жени. И тогава някой ден щеше да бъде заведена в колибата на огромен негър със силни мускули, който щеше да смачка малкото й златисто тяло до гърдите си и да й направи черно дете — силно, черно дете, което щеше да се трепе на слънцето, когато порасне. Това се случваше на всички други жени на острова. Половината от ума й, който беше много стар, потръпваше от тази мисъл, но същият този стар ум добре знаеше, че някой ден Хенри щеше да я напусне.

После в детския й ум се появи вратата, през която тя пускаше страха си. Само ако можеше да се ожени за нея — изглеждаше невъзможно, и все пак бяха се случвали необикновени неща, — само ако можеше да се ожени за нея, тя нямаше за какво да се страхува. Защото тези странни същества, съпругите, по някакъв особен начин, по божия воля, бяха защитени от грозните и неприятни неща. Ах, тя ги беше виждала в Порт Роял, заобиколени от мъжете си, за да ги предпазят от нечист допир, дишащи през напарфюмирани кърпички, за да убият противните миризми, понякога с малки тампони памук в ушите, за да не позволят на ругатните от улиците да проникнат в тях. Полет знаеше — нали й бяха казвали, че в домовете си те лежаха в огромни меки легла и апатично заповядваха на робите си.

Това беше блаженото състояние, за което тя се осмеляваше да се надява. Но Полет знаеше, че тялото й не беше достатъчно. Често то не успяваше със своята мека плът. Ако тя го нахранеше до насита с любов, известно време той не идваше в колибата й; когато му отказваше, за да накара страстта му да пламне, той или си отиваше мрачен, или се смееше и грубо я хвърляше на ниското, застлано с палмови листа легло. Тя трябва да потърси някаква покоряваща сила, някакво много мощно средство, за да го накара да се ожени за нея.

Когато Хенри замина с товар от какао за Порт Роял, тя изгуби ума си. Познаваше любовта му към кораба, страстта му към морето и яростно го ревнуваше от тях. В ума си го виждаше да гали кормилото със силното, чувствено докосване на пръстите на любовник. Ах, тя щеше да издере и да начупи това кормило, което я ограбваше!

Трябваше да го накара да обича Полет повече от корабите, от морето, от всичко на света, за да се ожени за нея. Тогава тя щеше да се разхожда надменно сред колибите и да сипе гневни заплахи връз робите; тогава вече нямаше да мисли, че ще рови в пръстта и ще ражда силни черни деца; тогава щеше да бъде с червена дреха и сребърна верижка на шията. Възможно беше дори след време да й носят обяда в леглото, докато се преструва на болна. Тя мърдаше пръстите на краката си от удоволствие при тази мисъл и съчиняваше обидните думи, които щеше да каже на една дебела негърка с презрителен език. Само ако можеше да стане съпруга. Тази стара, дебела нещастница беше нарекла публично Полет уличница. Полет й беше оскубала доста коса, преди да успеят да й хванат ръцете — но все пак тази черна твар щеше да види някой ден. Полет щеше да накара да я нашибат с камшик, завързана на кръста.

Докато Хенри отсъстваше, на пристанището пристигна търговски кораб и Полет отиде на брега, за да види нещата, които щеше да купи, и да погледа как обрулените от вятъра моряци слизат на сушата. Един от тях — огромен, груб ирландец, натежал от ром, я подгони и я хвана до купчина сандъци. Силна и бърза, тя се бореше да се отскубне от него, но той я държеше здраво, макар че се олюляваше.

— Хванах фея, която ще ми закърпи обувките — смееше се той и се взираше в лицето й. — Това със сигурност е фея. — След това той видя, че е малка и много красива и започна нежно и тихо да й говори: — Ти си прекрасна фея — по-прекрасна не са виждали очите ми. Чудя се, дали може едно нежно, малко тяло да си помисли нещо за огромна, грозна мечка като мен. Ела и се ожени за мен и ще имаш всичко, което е във властта на моряка.

— Не! — извика тя. — Не! — Измъкна се от прегръдките му и побягна.

Морякът седеше на пясъка и се взираше тъжно пред себе си.

— Това беше сън — прошепна той, — само пиянски сън. Такова нещо не може да се случи на нещастния моряк. Не, за моряците има здрави прегръдки и пронизващи строги очи, които казват: „Хайде! Първо парите, драги!“

Полет беше открила как да накара Хенри да се ожени за нея. Щеше да измисли как да го напие, щеше да го хване в капана с вино, а наблизо щеше да чака свещеник, за да дойде, когато тя тихо го повика. О, разбира се, че се бяха случвали необикновени неща.

През първата нощ, когато той се върна от морето, тя заложи примката — голям каменен съд с перуанско вино и свещеник, подкупен с открадната монета, който чакаше в сянката на дървото. Хенри беше много уморен. Беше заминал с недостатъчен екипаж и беше помагал на кораба. Малката, обвита с лози колиба беше спокойно място за него. Пълната луна хвърляше сребристи отблясъци в морето, а земята осейваше с пурпурни ивици светлина. Сред палмите нежно пееше слаб бриз от джунглата.

Тя донесе виното и напълни чаша за него.

— Обичаш ли Полет?

— Ах, да! Господ ми е свидетел, аз обичам Полет, скъпата, сладка Полет.

Още една чаша и отново настойчиво:

— Толкова ли си сигурен, че обичаш Полет?

— Полет е малка звезда, която виси на сребърна верижка на гърдите ми.

Още една чаша.

— И не обичаш друга, освен твоята: Полет?

— Върнах се, копнеейки да видя Полет, мисълта за нея плаваше с мен в морето — и ръцете му обхванаха здраво малката й златиста талия.

Още една чаша, и още една, и още една; ръцете му освободиха тялото й и се свиха в юмруци. Момичето извика уплашено, защото Хенри беше станал мълчалив, странен и студен:

— О, обичаш ли Полет?

— Ще ти разкажа за едно, време — дрезгаво каза той. — Бях малко момче, весело малко момче, и все пак достатъчно голямо, за да обича. Имаше едно момиче, казваше се Елизабет, дъщеря на богат земевладелец. Ах! Беше красива като нощта, която сега ни заобикаля. Тиха и красива като онази палма на лунната светлина. Обичах я така, както мъжът може да обича само веднъж. Дори сърцата ни сякаш вървяха ръка за ръка. Ясно си спомням смелите планове, които правехме, седнали на склона на хълма в нощта. Щяхме да живеем в огромна къща и покрай нас да растат мили деца. Ти никога няма да изпиташ такава любов, Полет. Е, добре! Това не можеше да продължи дълго. Боговете убиват щастието от ревност. Нищо добро не може да трае дълго. Банда покварени моряци, които скитаха по суша, ме отвлякоха — мен, малкото момче, за да бъда продаден като роб в Уест Индия. За мен беше мъчително да загубя Елизабет, твърде мъчително, за да мога да го забравя през всичките тези години — той плачеше тихо до нея.

Полет се обърка от промяната в него. Галеше косата и очите му, докато той започна да диша по-спокойно. След това започна отново, с почти отчаяно търпение, като учителка, която изпитва бавно схващащо дете.

— Обичаш ли Полет?

Той скочи и гневно я погледна.

— Теб? Дали те обичам? Та ти просто си едно малко животно! Хубаво малко златно животно, без съмнение, но тяло от плът — нищо повече. Може ли човек да боготвори Господ, само защото е голям, или да обича земя без никакво качество, освен големината й, или да обича жена, чието царство е нейната плът? Ах, Полет! Ти въобще нямаш душа! Елизабет имаше невинна, възвишена душа. Аз те обичам, да, заради това, което може да бъде обичано в теб — тялото ти. А Елизабет, аз обичах Елизабет с душата си.

Полет беше смутена.

— Каква е тази душа? — попита тя. — И как мога да се сдобия с нея, ако я нямам? И къде е тази твоя душа, след като нито съм я виждала, нито съм я чувала? И щом не може да се види, чуе или докосне, откъде знаеш, че тя е имала душа?

— Млъкни! — извика яростно той. — Млъкни, или ще ти разбия устата и ще накарам да те набият, завързана на кръста. Говориш неща, които не разбираш. Какво знаеш за любовта, която е извън плътта ти?