Джон Стайнбек
Златната чаша (27)

IV

От малките пъстри хълмове на Панама изпълзя жълта зора и стана по-самоуверена, когато се промъкна в равнината. Слънцето припламна иззад един връх и златните му лъчи потърсиха своя град. Но Панама беше умряла и беше изпитала бързата разруха на огъня през една червена нощ. После, тъй като слънцето е изменчиво кълбо, търсещите лъчи си намериха забавление в новата гледка. Осветиха жалките руини, надникнаха в обърнатите нагоре мъртви лица, спуснаха се стремглаво към изпогазените вътрешни дворове. Стигнаха до белия дворец на губернатора, скочиха през прозореца на залата за аудиенции и опипаха златната купчина на пода.

Хенри спеше на стола със змиите. Пурпурният му жакет беше изпоцапан с кал от равнината. Рапирата в сива ножница лежеше на пода до него. Беше сам в стаята, защото всичките мъже, помагали при събирането на останките от града през тази нощ, бяха отишли да пият и да спят.

Стаята беше висока и дълга, стените — облицовани с полирано кедрово дърво. Гредите на тавана бяха черни и тежки като старо желязо. Стаята беше служила за съдебни дела, за сватбени тържества и като зала, в която посрещаха пратениците с наздравици или ги убиваха. Едната от вратите излизаше на улицата, а другата — широка арка — водеше към красива градина, около която дворецът лежеше като дъга. В средата на градината малък мраморен кит изливаше равномерните си струи в езерото. Огромни цветя растяха в червени гледжосани гърнета, цветя с пурпурни листа и цветове, чиито венчелистчета приличаха на върхове на стрели, на сърца и карета в червено. Имаше преплетени храсти с дивите багри на джунглата. Маймуна, не по-голяма от заек, ровеше чакъла на пътеката и търсеше семена.

На каменна пейка в градината седеше жена. Тя късаше на парченца жълто цвете и пееше нежна, наивна песен: „Ще откъсна на зазоряване най-хубавото цвете за тебе, скъпи мой, от там, където то расте“. Очите и бяха черни и непроницаеми. Носеха богатия външен черен блясък на крилете на мъртва муха, а около клепачите имаше малки, рязко очертани бръчки. Тя можеше да повдига долните клепачи, така че очите й заблестяваха от смях, а устните й оставаха сурови и неподвижни. Кожата й беше много бледа, а косата й — права и черна като обсидиан.

Тя поглеждаше ту към любопитните лъчи на слънцето, ту към арката на залата. Песента й секна. Вслуша се за миг напрегнато, после отново запя нежната песен. Не се чуваше никакъв звук, освен далечното пукане на огъня, който все още гореше сред палмовите колиби на робите в покрайнините на града. Малката маймуна заподскача, смешно приведена, спря пред жената и вдигна черните лапи над главата си, сякаш за молитва.

— Добре си си научил урока, Чико — тихо заговори жената. — Учител ти беше един кастилец със страховити мустаци. Познавам го добре. Виж, Чико, той иска това, което смята за моя чест. Няма да е доволен, докато не прибави моята чест към своята, а после ще започне да се хвали. Ти нямаш представа за големината и теглото на честта му. Но би се задоволил с един орех, нали, Чико? Жената пусна парченце от цветето на малките гърди на маймуната. Тя го хвана, сложи го в устата си и го изплю с отвращение. — Чико, Чико, забрави за своя учител! Така не бива. По този начин няма да спечелиш нито една жена. Сложи цветето на сърцето си, целуни шумно ръката ми и след това се отдалечи с големи крачки като свирепа овца, която търси вълци — тя се засмя и отново погледна към вратата. Макар че оттам не се чуваше нищо, тя стана и бързо се приближи към залата.

Хенри Морган се беше извъртял леко на стола и сега светлината падаше върху клепачите му. Изведнъж се изправи и се огледа, взирайки се около себе си. Видя със задоволство купчината съкровища на пода и после срещна очите на жената, застанала под широката арка.

— Доволен ли сте, че съсипахте града ни?

— Не аз го опожарих — бързо отвърна Хенри. — Някои от вашите испански роби запалиха града. — Думите насила излизаха от устата му. Спомни си, че тя го беше изненадала. — Коя сте вие?

Тя пристъпи крачка напред.

— Името ми е Исобел. Казаха ми, че сте ме търсили.

— Че съм ви търсил?

— Да. Някои млади идиоти ме наричат Червената светица — каза тя.

— Вие — Червената светица?

В съзнанието си той имаше готова картина — картина на младо момиче със сини ангелски очи, които биха се свели пред втренчения поглед на мишка. Тези очи не се сведоха. Под меките, черни повърхности те сякаш му се присмиваха. Лицето на тази жена беше остро, почти като на ястреб. Тя наистина беше хубава, но нейната красота беше строгата, опасна красота на светкавица. А кожата й беше бяла, въобще не беше розова.

— Вие сте Червената светица?

Не беше подготвен за тази промяна. Беше зашеметен от отвращението, което изпитваше към предварително изградената представа. Но, казваше умът му, повече от хиляда и двеста мъже си бяха пробивали път през джунглата и бяха връхлетели върху града като свирепа вълна. Стотици човешки същества бяха умрели в агония от раните си, стотици бяха осакатени, Златната чаша беше в руини и тези неща бяха извършени, за да може Хенри Морган да залови Червената светица. Всичките приготовления са били направени, сигурно защото той я е обичал. Ако не я обичаше, нямаше да дойде. Независимо от шока, който беше преживял от външността й, не можеше да пренебрегне логиката, че я обича. Сигурно е така. Винаги беше мислил за думата „светица“ в името й. Сега схвана причината за употребата й. Странно чувство обаче се прокрадваше в него, чувство, лишено от логика. Спомни си подобни усещания от миналото. Тази жена го привличаше и го отблъскваше и той усещаше силата, с която го караше да се чувства неловко. Морган затвори очи и в тъмнината на ума му застана фигурата на стройно малко момиче със златиста коса.

— Вие сте като Елизабет — каза той с монотонния глас на човек, който сънува. — Вие сте като нея и все пак не съществува никаква прилика между вас двете. Вероятно вие владеете силата, с която тя се учеше да борави. Мисля, че ви обичам, но не бих могъл да го твърдя. Не съм сигурен.

Беше притворил очи и когато ги отвори, пред него стоеше истинска жена, а не призрачната Елизабет. Тя се взираше в него с любопитство, а вероятно, мислеше си той, и с обич. Беше сигурен, че бе дошла при него, без някой да я принуди. Сигурно е запленена. Той ровеше из паметта си за речите, които беше съчинявал по пътя през провлака.

— Трябва да се омъжите за мен, Елизабет-Исобел. Мисля, че ви обичам, Исобел. Трябва да тръгнете с мен, да живеете с мен и да ми бъдете жена под закрилата на името и на ръката ми.

— Но аз вече съм омъжена — прекъсна го тя, — и то доста добре.

Той беше предвидил и това. През нощите на похода беше планирал тази акция внимателно, както би планирал битка.

— Нима е справедливо двама души, които са се срещнали и са лумнали с бял пламък, да бъдат разделени за цяла вечност, да тръгнат към необятен мрак, да носят черни въглени от незагасналия огън? Има ли нещо, което да ни забрани това горене? Небесата са ни изпратили безсмъртното гориво — всеки от нас носи малка факла за другия. Ах, Исобел, ако искате, опровергайте думите ми или ги отхвърлете като нещо неприятно. От моето докосване ще затрептите като изящното тяло на стара цигулка. Мисля, че се страхувате. В душата ви дълбае страх от света, от този любопитен, злобен свят. Не се плашете, защото ще ви кажа, че този свят е сляп, треперещ червей, който познава само три вида страст — завист, любопитство и омраза. Да се победи червеят е лесно, само трябва да направим сърцето самостоятелна вселена. Тъй като червеят няма сърце, не може да си представи неговите функции. Той е объркан от звездите на тази непозната система. Защо ви казвам всички тези неща, Исобел, с надеждата, че ще ги разберете? Защото трябва да ги разберете. Може би познавам по загадъчната, приятна музика на очите ви. Навярно мога да прочета трепетните удари на сърцето по устните ви. Туптящото ви сърце е като малък барабан, който ме подканя да се преборя със страховете ви. Устните са като цветовете на червен хибискус. И след като ви намирам красива, трябва ли да се боя от мрачни обстоятелства? Нима не бива да споделям мислите си с вас? След мен самия те най-много вас засягат. Не позволявайте разделени да носим черни въглени от незагасналия огън.

Когато Хенри започна да говори, тя слушаше внимателно думите му, а после по лицето й пробягна лека болка; но по-късно очите й се развеселиха, под повърхността им се криеше присмех. Исобел тихо се изсмя.

— Забравяте едно-единствено нещо, сър. Аз не горя. Чудя се дали някога отново ще горя. Не нося факла и се надявах, че вие носите. Дойдох тази сутрин, да го проверя. Слушала съм думите ви толкова често в Париж и в Кордоба. Тези думи, които никога не се променят, са ми омръзнали. Има ли книга, от която се учат амбициозните любовници? Испанците казват същите неща, но жестовете им са по-умели и това ги прави малко по-убедителни. Трябва още много да се учите.

Тя замълча. Хенри гледаше надолу. Удивлението бе замъглило разсъдъка му.

— Завзех Панама заради вас — каза той тъжно.

— Вчера се надявах да го направите. Вчера мечтаех за това, но днес съжалявам. — Тя продължи тихо и много тъжно: — Когато чух, че върлувате в океана, помислих си за вас, че сте единственият реалист на тази непостоянна земя. Мечтаех, че някой ден ще дойдете при мен, въоръжен с нечовешка, безмълвна страст и грубо ще овладеете тялото ми. Копнеех за безмълвна, търпима грубост. Дълги години тази мисъл ме крепеше, когато съпругът ми ме показваше пред хората. Той не ме обичаше. Ласкаеше се от мисълта, че аз го обичам. Създавах му значимост и очарование в собствените му очи, защото той не притежаваше нито едно от двете. Водеше ме по улиците и очите му казваха: „Вижте за каква съм се оженил! Нито един обикновен човек не би могъл да се ожени за такава жена, значи аз не съм обикновен“. Страхуваше се от мен. Беше един малък човек и се страхуваше от мен. Казваше: „С ваше разрешение, скъпа моя, ще упражня прерогативите си на съпруг“. Ах, как го презирах! Нуждаех се от сила — от сляпа, безразсъдна сила — и от любов не към душата ми или към някаква измислена красота на ума ми, а към белия фетиш на тялото ми. Не искам нежност, аз съм нежна. Съпругът ми слага благоухания на ръцете си, преди да ме докосне, и пръстите му са като дебели, влажни охлюви. Нуждая се от силата на здрави мускули, от приятната болка на тяхното притискане.

Внимателно изследваше лицето му, сякаш търсеше качество, което беше пропуснала.

— В миналото ви възприемах като великолепен образ, бяхте за мен единствената ярка фигура в нощта. Сега намирам, че сте бърборко, неумел оратор, изричащ красиви, обмислени слова. Разбирам, че въобще не сте реалист, а само недодялан романтик. Искате да се ожените за мен, да ме закриляте. Всички мъже, с изключение на един, искаха да ме закрилят. Във всяко отношение аз притежавам повече сила да се закрилям, отколкото вие. Откакто се помня, съм преситена от красиви фрази, обличали са ме в епитети и са ме хранили с гальовни думи. Мъжете като вас никога не казваха, какво искат. И те като вас смятаха за нужно да оправдават страстта си в собствените си очи. И те като вас трябваше да убеждават себе си, както и мен, че ме обичат.

Хенри Морган беше навел глава от срам. Сега той тръгна към нея.

— Но аз ще ви принудя — извика той.

— Вече е твърде късно. Ще ви запомня изправен, декламиращ с патос добре премислени думи. Докато дърпате дрехите ми, ще си представям как ме ласкаете, бърборейки думите си. И се опасявам, че ще се смея. Може дори и да се защитавам, а Вие, който би трябвало да бъдете вещ по похищенията, сигурно знаете последствията. Не, вие се провалихте и аз съжалявам за провала.

— Аз ви обичам — каза той отчаяно.

— Говорите така, сякаш това е нещо ново, нещо страхотно. Много мъже са ме обичали, стотици са ми го казвали. Но какво ще направите с мен, капитан Морган? Съпругът ми е в Перу, а наследството ми също е там.

— Не знам.

— Ще бъда ли робиня, пленница?

— Да, трябва да ви отведа. В противен случай хората ще ми се подиграват. Това би отслабило дисциплината.

— Ако трябва да бъда робиня — каза тя, — ако трябва да напусна страната си, надявам се, че ще бъда ваша робиня, ваша или собственост на очарователния млад буканиер, който срещнах снощи. Но не мисля, че ще ме отведете със себе си, капитан Морган. Не, не мисля, че ще ме накарате да тръгна, защото навярно ще завъртя ножа, който вече съм забила в гърдите ви.

Хенри Морган се развълнува.

— Кой беше този млад буканиер? — попита той сърдито.

— А, вие усещате ножа — каза Исобел. — Как мога да знам кой е? Но беше очарователен и аз бих искала да го видя пак.

Очите на капитана пламнаха от гняв.

— Ще бъдете затворена — каза той рязко. — Ще останете в килията, докато тръгнем за Чагрес, и ще видим дали ножът, за който говорите, е достатъчно остър, за да ви задържи тук, в Панама.

Ясният й смях кънтеше, докато го следваше през градината към затвора си.

— Капитан Морган, току-що ми хрумна, че от различните видове мъже излизат едни и същи съпрузи.

— Влезте в килията! — заповяда й той.

— О, капитан Морган, на стълбите на двореца ще видите възрастна жена. Тя е гувернантката ми. Моля ви, пратете я при мене. А засега довиждане, сър, трябва да се отдам на молитви. Грехът, който трябва да се изкупи, е правдивостта. Тя е вредна за душата.

Хенри се върна бавно към стола си в залата за аудиенции. Изпитваше срам заради накърнената си мъжественост. Стана така, сякаш тя беше извадила рапирата от ножницата и беше издрала с нея лицето му, докато той стоеше безпомощен пред нея. Беше го победила без явни усилия. Сега той потръпваше при мисълта за подигравките на хората си, които щяха да му се присмиват, когато видеха объркването му. Щяха да се подсмиват зад гърба му. Пиратите щяха да стоят мълчаливо, когато той минава покрай тях, а после щяха да избухват в силен смях. Този скрит присмех ужасяваше Хенри Морган. Ненавистта започна да надига главите си — омраза не към Исобел, а към собствените му войници, които щяха да му се подиграват, към хората, които щяха да разказват историята в кръчмите, към цялото крайбрежие на Уест Индия.

От малкия затвор отвъд градината се чу писклив остър глас, който се молеше на Светата Дева. Пронизителният звук изпълни целия дворец с пламенна какофония. Хенри Морган слушаше с изострен от срама слух и очакваше да чуе подигравки, но не ги откри нито в думите, нито в тона й. Отново и отново пронизително звучеше „Аве Мария“ с тон на уплашена, молеща се грешница — Ora pro nobis^[1]. Разрушен свят и черният скелет на златен град — Ora pro nobis. И никаква подигравка, а съкрушено разкаяние, четящо клетите си скрижали на падащите мъниста на броеницата. Остър женски глас, пронизващ, настойчив, сякаш изравящ страшен, непоправим грях. Тя беше казала, че това е грехът на правдивостта. „Била съм честна в живота си, а това е престъпна лъжа към душата. Прости на тялото ми човешката природа. Прости на ума ми, който знае какво може и какво не може. Прости на душата ми, че е била прикована за тях. Ora pro nobis.“

Безумната, безкрайна молитвена броеница разяждаше ума на Хенри. Накрая грабна рапирата и шапката си и избяга на улицата. Зад него съкровището се усмихваше под косите лъчи на слънцето.

Улиците около двореца на губернатора не бяха засегнати от пожара. Капитан Морган вървя по павираната улица, докато стигна до развалините. Тук почернелите стени бяха изсипали камъните си на пътя. Къщите, направени от кедрово дърво, бяха изчезнали в рамките на пушещи пепелища, които показваха техните места. Тук-там лежаха убити граждани, чиито озъбени лица изпращаха предсмъртната им агония към небето.

„Лицата им ще потъмнеят, преди да падне нощта — помисли си Хенри. — Трябва да накарам да ги приберат, докато не е плъзнала зараза.“

От града все още се извиваха облаци от дим и изпълваха въздуха с противната миризма на горящи влажни предмети. Зелените хълмове отвъд равнината се сториха на Хенри Морган невероятни. Той ги изгледа внимателно, а после се обърна към града. Тази разруха, която през нощта изглеждаше толкова пълна, толкова ужасна, беше в крайна сметка жалко дребна и ограничена. Хенри не се бе сетил, че хълмовете са останали зелени и незасегнати. В такъв случай завоеванието губеше в известен смисъл своята значимост. Да, градът беше в развалини, но жената, която го беше привлякла в Златната чаша, му се беше изплъзнала. Избяга, докато все още беше под негова власт. Хенри потрепери от безсилие и изтръпна при мисълта, че други хора ще научат за това.

Няколко буканиери ровеха в пепелта и търсеха стопени прибори, пропуснати при претърсването предишната нощ. Хенри сви зад един ъгъл и се натъкна на дребния кокни Джоунс. Видя го как скришом пъхна нещо в джоба си. У капитан Морган се надигна гняв. Кьор дьо Гри му беше казал, че между това епилептично джудже и Хенри Морган няма никаква разлика. Никаква разлика, наистина! Този мъж беше крадец. Гневът премина в силно желание да нарани дребния човек, да го оскърби, да го унижи, така както самият Хенри Морган беше унижен. Жестокото желание накара устните на капитана да изтънеят и да побелеят.

— Какво има в джоба ти?

— Нищо, нищо, сър.

— Дай да видя какво има в джоба ти. — Капитанът насочи към него тежкия си пистолет.

— Нищо, сър, само едно малко разпятие. Намерих го. — Извади златен кръст, осеян с диаманти, а сред тях — Христос от слонова кост. — За жена ми е — обясни Джоунс.

— Аха, за съпругата испанка!

— Тя е половин негърка, сър.

— Нали знаеш наказанието за укриване на плячка?

Джоунс погледна пистолета и лицето му стана мрачно.

— О, няма да ме… О, сър, няма да ме… — започна той сподавено. После сякаш някакви невидими, огромни пръсти го сграбчиха. Ръцете му се сковаха до тялото, устните му увиснаха и в очите му блесна мъртвешка безумна светлина. На устните му се появи пяна. Тялото му заподскача като дървена фигурка, танцуваща на връвчица.

Капитан Морган стреля.

В миг кокнито сякаш се смали. Раменете му се свиха и почти закриха гърдите му като малки криле. Пръстите му се свиха и цялата сгърчена маса се строполи на земята, тресейки се като гъсто, одушевено желе. Устните му оголиха зъбите за последна нечовешка усмивка.

Хенри Морган побутна тялото с крак и в съзнанието му започна промяна. Беше убил този човек. Негово право беше да убива, да пали, да плячкосва — не защото беше етичен, не дори и защото беше умен, а защото беше силен. Хенри Морган беше господарят на Панама и на всичките й хора. В Панама нямаше друга воля, освен неговата. Той можеше, ако пожелаеше, да убие всяко човешко същество в областта. Всичко това беше вярно. Никой не можеше да го отрече. Но там, в двореца, имаше една жена, която презираше силата и желанието му и нейното презрение беше по-силно оръжие от неговата воля. Тя размахваше шпага срещу объркването му и го докосваше, когато намереше за добре. Но как е възможно, спореше той. Никой друг, освен него, не беше господар в Панама и той току-що уби човек, за да го докаже. Под ударите на аргументите му силата на Исобел избледняваше и бавно изчезваше. Той щеше да се върне в двореца, щеше да я насили, както беше обещал, с тази жена се бяха отнасяли прекалено внимателно. Тя нямаше представа нито за робството, нито за оковите на Хенри Морган.

Обърна се и тръгна обратно към двореца. В залата свали пистолета, но остави сивата рапира на хълбока си.

Исобел беше коленичила пред иконата в малката варосана килия, когато Хенри Морган изникна пред нея. Съсухрената гувернантка се сви в един ъгъл при вида му, а Исобел го изгледа напрегнато и забеляза зачервеното му лице и полуотворените свирепи очи. Чу тежкото му дишане и се изправи на крака с разбираща усмивка. Смехът й иззвъня закачливо, докато изтегляше игла от корсажа си и заемаше позицията на фехтовчик — единият крак напред, лявата ръка отзад, за равновесие, а, иглата насочена пред нея като рапира.

— En garde^[2]! — извика тя.

Капитанът се спусна към нея. Ръцете му обвиха раменете й и започнаха да късат дрехите й. Исобел остана неподвижна, но ръката й замахваше с иглата удряше и удряше като малка бяла змия. Ситни капчици кръв се появиха по бузите на Хенри, по врата му.

— Следват очите ви, капитане — промълви тя тихо и три пъти го убоде по скулата.

Хенри я пусна и отстъпи назад, бършейки разкървавеното си лице с опакото на ръката си. Исобел му се изсмя. Мъжът може да бие, може да подложи на всякакво насилие една жена, която плаче и бяга, но той е безпомощен, пред тази, която брани позициите си и само се смее.

— Чух изстрел — каза тя. — Помислих си, че сигурно сте убили някого, за да докажете мъжествеността си. Но тя ще пострада сега, нали? Слухът за тази среща ще тръгне, знаете как се разчуват подобни неща. Ще се разказва как сте бил победен от жена с игла в ръката. В гласа й имаше злорадство и жестокост.

Хенри спусна ръка надолу и тънката рапира изпълзя от ножницата като замръзнала змия. Светлината облиза злостно тънкото й острие. Най-после игловидният й връх се показа, рапирата се завъртя и се насочи към гърдите на жената.

На Исобел й прилоша от ужас.

— Аз съм грешница. — На лицето й се изписа облекчение. Направи знак на старата гувернантка да се приближи и заговори на бърз, звучен испански.

— Вярно е — каза старицата. — Вярно е.

Преди да свърши да говори, Исобел предвидливо отмести тънката дантела на наметалото си, за да не се изцапа с кръв. Гувернантката започна да превежда:

— Сър, господарката ми казва, че истинският католик, който умира от ръката на неверник, отива на небето. Това е вярно. Тя казва още, че католичката, която умира, защитавайки светия си брачен обет, веднага отива на небето. Това също е вярно. Накрая, тя мисли, че такава жена след време би могла да бъде канонизирана. Подобни неща са се случвали. Ах, сър! Бъдете милостив, капитане, разрешете ми да целуна ръката й, преди да замахнете. Каква благодат, да целунеш ръката на жива светица! Това може да помогне много на грешната ми душа.

Исобел отново й заговори.

— Господарката ми иска да замахнете, нещо повече, тя настоява, тя моли за удара. Ангелите се вият над главата й. Тя вижда великата светлина, а в ушите й звучи светата музика.

Върхът на рапирата се снижи. Хенри Морган се обърна и впери поглед в осветената от слънцето градина. Малкият Чико изтича по пътеката и седна на прага. Животинчето хвана лапите си и ги вдигна над главата си, сякаш за молитва. Тънката рапира рязко изсъска, докато се прибираше в ножницата. Капитан Морган се наведе, за да вземе дребната маймунка, а после се отдалечи, галейки с показалец главата на Чико.